Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Policy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Патрик Линч. Застрахователи

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-056-6

История

  1. — Добавяне

В памет на Едуард Джеймс Хъмфрис

Тринадесети декември

Снегът се вихреше на парцали над мрачния път. Първият сняг за тази зима, прекрасен и твърд като бял пясък.

Таксиметровият шофьор се закашля и вдигна догоре ципа на якето си.

— Пет градуса под нулата — каза той, сякаш някой го питаше. — Вятърът е северозападен. Идва откъм полюса.

Свил се от студ на задната седалка, Майкъл Елиот се уви в палтото си още по-плътно. Трябваше да си облече нещо по-топло. Прекара целия следобед вкъщи и здравата се изпоти в дневната. Искаше да приключи преди бащата на Маргарет да пристигне за уикенда и да започне да му дудне какво как трябвало да се свърши. Нямаше намерение да излиза. Но един час след вечеря телефонът иззвъня. Беше Харолд Тейт. Трябвало незабавно да се видят. Било неотложно. В неговата служба. Не обясни защо.

— Пет градуса под нулата — повтори шофьорът и усили радиатора.

Минаваше десет и половина и улиците на Ийст Сайд пустееха. Хлапетиите от „Браун“ си бяха заминали за ваканцията и за дивия им купон напомняше само окаченият над входа на „Ристън Куодрангъл“ гирлянд от пъстри лампички. Бодър глас обяви по радиото, че в района на Провидънс имало седемдесет и шест процента вероятност за бяла Коледа, като че ли всеки само за това се молеше. Докато пълзяха надолу по склона към Бенефит стрийт, Елиот за миг се замисли какво всъщност означава бялата Коледа: катастрофи, счупени ръце и крака, старци, починали от пневмония и измръзване, пропаднали в леда на езерото кънкьори и пожари. Някъде във фирмата трябваше да имат съответните разчети. Статистическият отдел имаше разчети за всичко и човекът, който го ръководеше, помнеше почти всички наизуст. Елиот знаеше само, че бялата Коледа означава снежна виелица от чекове, защото ги пишеше неговият отдел. И всеки чек беше живот.

Пресякоха реката в края на Колидж стрийт и продължиха по гранитните кейове на юг към междущатската магистрала. От ниските сгради по Френдшип се издигаха облаци пара и забулваха осветените с прожектори небостъргачи, които минаваха за финансов квартал. Шофьорът изглеждаше новак, постоянно се навеждаше напред и се взираше с присвити очи през прозореца, сякаш не познаваше пътя. На седалката до него лежеше разгърната карта на града. Елиот се зачуди дали ще успее да се ориентира. Сградата се намирала на единайсет километра в Уоруик, бе му казал Тейт, в края на някакъв модерен индустриален парк край окръжната болница на Кент. Надяваше се, че няма да се налага да спират и да разпитват за посоката. Искаше само да стигне там. И да разбере какво се е случило.

Преди двайсет и пет години двамата с Харолд бяха живели в една стая в колежа и когато Елиот се премести в Провидънс, известно време редовно си гостуваха. Но вече не. Дори почти не познаваше новата му жена Сюзи. Тейт я срещнал в службата, където работела като лаборантка. Очевидно обществото на ийстсайдските съпруги не я приемаше много добре. Слагала си прекалено ярко червило и носела много къси поли — или поне така бе чувал.

Може би Харолд имаше проблеми със Сюзи. Може би затова го беше повикал. Гласът му звучеше странно, дори трепереше. Като че ли бе на градус. Може би Сюзи го беше напуснала. Маргарет винаги казваше, че тази работа нямало да продължи много, че Сюзи просто го използвала. Момиче като нея не можело да се влюби в човек като Харолд. Тя била шумна и тъпа, а той — сдържан и затворен, биолог, за бога. Може би наистина бе така — семеен проблем. Може би просто искаше да си излее душата. Двамата вече не бяха близки приятели, но нима Харолд изобщо имаше такива? Може би в крайна сметка нямаше защо да се тревожи. Може би нямаше нищо общо с изследванията.

Когато наближиха изход десет, снегът започна да се превръща в лапавица. Ниско над летището висеше оранжев облак. Сигурно след няколко часа щяха да го затворят. В началото на рампата подминаха патрулна кола, червено-сините й предупредителни светлини безшумно се въртяха. Малко по-нататък видяха понтиак, който се беше забил в мантинелата. Под светлината на фаровете му стоеше жена, обгърнала раменете си с ръце и вперила поглед в огънатата ламарина, сякаш не вярваше на очите си.

— Трябвало е да си сложи зимни гуми — поклати глава шофьорът. — Хората просто забравят за това, докато не се претрепят някъде. Сигур си мислят, че лошите неща се случват само с другите, нали тъй?

 

 

„Медан Инк.“ се помещаваше в необозначена двуетажна сграда от кафяви тухли с правоъгълни прозорци в голям пуст двор. Подобно на повечето постройки в района, тя беше заобиколена с висока ограда от телена мрежа, но порталът зееше отворен и никой не го охраняваше.

Тейт го чакаше във фоайето. Беше с бяла престилка. Елиот плати на шофьора и влезе.

Харолд положи всички усилия да си придаде весел вид и енергично му стисна ръката. Но когато видя изражението му, усмивката му угасна.

— Майк, извинявай за цялата тази…

— Мястото ми не е тук, Харолд — прекъсна го Елиот и хвърли поглед към униформения пазач на рецепцията.

— А, не се безпокой за това, за бога. — Тейт затвори вратата. — Кабинетът ми е насам.

Сградата беше модерно обзаведена с ярки тръбни мебели, по белите стени висяха увеличени снимки на микроорганизми. Елиот мълчаливо последва Тейт.

— Ужасна вечер — рече Харолд. — И казват, че това било само началото.

Тейт бе на четирийсет и шест, с една година по-млад от Елиот, но изглеждаше много по-възрастен. Късата му брада сивееше и макар че все още имаше сравнително гъста коса, по високото му чело бяха врязани дълбоки бръчки. Ако беше малко по-загорял, спокойно можеше да мине за моряк. Елиот изглеждаше по-фин, лицето му бе по-гладко. И топлите му кафяви очи оставяха измамно впечатление за уязвимост, нещо, което особено привличаше жените.

Минаха по дълъг коридор с неонови лампи и жълти врати от дясната страна. Две яркочервени двойни врати отляво водеха към лабораториите. През стъклата им Елиот видя работни маси, компютърен терминал и лавици с колби и мензури. На едната имаше надпис:

ОПАСНОСТ ОТ ЗАРАЗЯВАНЕ

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НОСЕНЕТО НА МАСКИ И РЪКАВИЦИ

— Аз съм ей тук — каза Тейт, набра електронния код и отвори една от жълтите врати. — Между другото, как е Маргарет?

Елиот не отговори веднага. Каква ли игра играеше Харолд? Дали се страхуваше, че ги подслушват? Кой? Освен пазача, цялата сграда изглеждаше пуста.

— Чудесно — предпазливо отвърна той. — Ами Сюзи?

— А, добре е. С нетърпение очаква Коледа, нали знаеш. Ужасно обича снега. В това отношение си е цяло дете.

Тейт затвори вратата. Кабинетът му бе просторен, покрай две от стените имаше маси и кантонерки, в дъното беше бюрото. Саксии с растения, папки, чаши от кафе и купчини компютърни разпечатки се бореха за жизнено пространство по всяка равна повърхност. Прозорецът гледаше към паркинг и някаква тъмна площ, навярно парк или игрище.

— С нея ли е свързано, Харолд?

Тейт озадачено го погледна.

— С кого?

— Със Сюзи. Проблеми ли имате?

— Не, не. Слава богу, не. Защо… — Той млъкна, после посочи стола до бюрото. — Заповядай, Майкъл. Съжалявам, ако съм… Отвратителна вечер. Не е зле да пийнем по нещо. Какво ще кажеш?

Елиот си съблече палтото и седна. Това беше лошо. Нямаше начин да не е. Лошо за него. Погледна камарата разпечатки върху бюрото на Тейт и си помисли, че не иска да научи нищо. Все още.

— Бях в дневната — каза той и сведе очи към ръцете си, по които имаше боя. — Опитвах се да приключа с ремонта. Нали разбираш, закъснях почти с цяла година. Трябваше да свърша през пролетта. Имах намерение да наема майстори, нали знаеш, не съм от сръчните, но няма да повярваш колко струва. При това само боядисването и смяната на електрическата инсталация. За пода изобщо не става и дума. — Тейт му подаде чаша уиски и седна на бюрото си. — Оня ден майсторът спомена за петнайсет хиляди долара. А бе, ясно ти е.

Харолд принудено се усмихна.

— Това са адски много пари.

Елиот кимна и отпи от чашата си. Преглътна. Настъпи неловко мълчание. После Тейт отвори една от папките на бюрото си. Още разпечатки. Зелена и бяла хартия. На корицата с червени букви пишеше „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

— Виж, Майкъл, съжалявам, че те измъкнах от къщи, но не успях… не успях да се сетя за друг начин. Маргарет не бива да… А пък моят апартамент е още по-далече. Просто реших, че ще е най-удобно тук, където мога да ти обясня всичко. Никой няма да ни смущава. Така че сериозно да обсъдим въпроса. Да претеглим всички възможности.

Стомахът на Елиот се сви.

— Какво да обсъдим, Харолд?

— Ами…

— Изследванията ли?

Изведнъж Тейт заговори бързо:

— Искам от теб още една проба ДНК, това на първо място. Изключително важно е да направим второ изследване, за да сме убедени с какво си имаме работа. Искам пробата веднага. Подготвил съм всичко в лабораторията. Затова трябваше да се срещнем тук, разбираш ли? Няма да сме сигурни, докато не получим новите резултати. Естествено, при други обстоятелства нямаше да си правим този труд. Но другите обстоятелства са си… хм, бизнес. Това е съвсем различно. Ти си ми приятел, Майкъл.

Елиот сведе очи към пода. Изпитваше неприятно усещане за безтегловност. Не искаше да задава повече въпроси. Нека доктор Харолд Тейт се занимава с това. В края на краищата изследванията и методиката си бяха негови.

— А междувременно трябва да знаеш какви са резултатите до този момент. — Той започна да вади листовете от папката. После спря, стиснал разпечатката в ръка, сякаш се страхуваше, че може да отлети. — Много съжалявам, Майкъл, но се боя, че това, което открихме в хромозом четири, не е добро. Хич не е добро.

 

 

След два часа и половина Елиот пътуваше обратно към Ийст Сайд. Тейт му беше предложил да го откара, но накрая се оказа, че е пил повече скоч от него и не е в състояние да шофира. Нямало смисъл да си рискува живота заради няколкото въшливи долара за такси, каза му Елиот, и Харолд тъжно поклати глава, свел поглед към обувките си. Когато се напиеше, ставаше сантиментален. Сантиментален, но истински приятел. Връхлетяха го спомени от студентските им дни. Струваше му се, че е било едва вчера, а не преди четвърт век. Замисли се за това какво е постигнал през тези двайсет и пет години, за нещата, които му се бяха случили, но като че ли всичко бе забулено в сива мъгла. Беше изгубил прекалено много време.

Вече не валеше. Вятърът бе утихнал и високо над белия купол на Капитолия май мъждукаха звезди. Навярно в крайна сметка нямаше да затворят летището.

Този път шофьорът беше чернокож, четирийсет и няколко годишен, с бичи врат и твърда сива коса. Откакто напуснаха Уоруик, не бе обелил нито дума.

— Може ли да те попитам нещо? — рече Елиот.

Мъжът равнодушно го погледна в огледалото. Навярно беше уморен.

— Какво щеше да направиш, ако научеше, че ти остават само няколко години живот? Да речем, четири-пет. Остават ти четири години живот и разполагаш с колкото щеш пари?

Шофьорът презрително изсумтя. Спряха на червен светофар на Мемориал Булевард. Пътя им пресече самотен пикап и продължи към центъра на града.

— За к’ва сума става въпрос? — попита накрая негърът.

— Голяма. Неограничена.

— К’во значи неограничена? Нещо като един милион долара ли?

Шофьорът погледна нагоре към Ийст Сайд. Кварталът бе баровски, разбира се, но не чак толкова. Хич даже.

— Пет милиона. Десет. Колкото щеш.

Светна зелено. Таксито бавно зави надясно.

Мъжът се изхили.

— А бе, готин, ако имах десет милиона, знам аз за к’во да ги похарча.

— Тогава ми кажи — вперил очи в огледалото, отвърна Елиот.

— Ще ги похарча точно за к’вото ми кефне.

 

 

Маргарет беше оставила лампата пред входната врата включена, но иначе първият етаж тънеше в мрак. Елиот остави ключовете си в купата от палисандър и тръгна по коридора. Чу гласа й отгоре.

— Майкъл? Ти ли си, Майкъл?

Досада. Укор. Почти гняв. Сигурно бе заспала. Скърцането на дъските на пода беше достатъчно, за да я събуди, а в тази стара къща скърцаха всички дъски.

— Да, аз съм.

— Колко е часът?

Тя знаеше колко е часът. Просто искаше той да го каже.

— Два. — Не му се приказваше. Не сега. Не с нея. — Страхотен проблем с изгубени данни. В службата. Трябваше да остана, докато го оправят.

Елиот стигна до стълбището.

— Първо трябва да свърша нещо. Няма да се бавя.

Виждаше сянката й на стената на площадката. Чу въздишката й. После сянката изчезна.

Той влезе в кабинета си и се пльосна на стола зад бюрото. Алкохолът още бучеше в ушите му, но докато седеше в сумрака, заобиколен от до болка познатото си ежедневие — книгите, които никога не четеше, картините, които отдавна му бе омръзнало да гледа, антикварните мебели — започна да изпитва странно безпристрастие, дори спокойствие. Тук не го задържаше нищо. Хиляди пъти беше мислил да промени живота си. Мечтаеше си за това. Светът можеше да му предложи толкова много други неща, освен гледката от деветия етаж и петдесетте часа седмично зад бюрото. Мечтаеше да захвърли всичко и да започне наново. Но не го бе направил, поне досега. Страхуваше се от последствията, страхуваше се, че ако наруши правилата, ще трябва да си плати. Рано или късно.

Бръкна в джоба на сакото си и извади няколко компютърни разпечатки, бледозелени и бели като онези в кабинета на Тейт. Разгъна една. На всяка страница имаше колони с числа и букви. Едно от числата на първата страница беше оградено с червен маркер.

Час и половина преди да си тръгне от „Медан“ нещата изведнъж се бяха изяснили и той неочаквано осъзна какво иска. И в същия момент разбра, че трябва да го направи бързо. Защото когато научеха, някои хора нямаше много да се зарадват. Полупияният Тейт беше отишъл до тоалетната. Тъкмо тогава Елиот разтвори една от папките му и открадна разпечатките. Разбира се, Харолд щеше да открие изчезването им и нямаше да му трябва много време, за да се сети кой ги е взел. Но дотогава щеше да е прекалено късно. А и освен това двамата някога бяха добри приятели. Може би щеше да го разбере.

Елиот сгъна разпечатките и ги прибра в най-долното чекмедже на бюрото си. После си погледна часовника. Два и половина през нощта. Това означаваше осем и половина в Европа. В осем и половина в банката все трябваше да има някой.

Той вдигна слушалката и набра номера. На третото иззвъняване отговори женски глас. Елиот помоли да го свържат с отдела за частни клиенти. За миг се заслуша в електронната тишина. След това — мъжки глас. Двамата размениха няколко вежливи приветствия, Елиот се представи и даде инструкциите си.

— Закрийте сметките ми — каза той. — Точно така, и десетте милиона.