Патрик Линч
Застрахователи (20)

19.

Алекс си сложи още захар в кафето и се загледа в отражението си в прозореца. Продължаваше да трепери, въпреки че от произшествието беше минал час. Полицаят я накара да му опише всичко. Тя му каза, че някакъв луд я блъснал отзад и избягал. На тойотата й нямаше почти нищо и ченгето очевидно се зарадва, когато тя му каза, че не възнамерява да подава оплакване.

Седнала в празната кухня и заслушана в стара песен на Брус Спрингстийн, Алекс не можеше да мисли за нищо друго, освен за лицето на непознатия. Освен думите му, освен невероятната му настойчивост най-много я ужасяваше страхът му. Излъчваха го очите му — очи на човек, застанал на ръба на пропаст. И я беше предупредил, че трябва да се страхува също колкото него.

Не знаеше към кого да се обърне. Опита се да се свърже с Марк по клетъчния си телефон, но го нямаше в службата — цял ден бил на заседание. Помисли си дали да не позвъни в полицията, но нали току-що бе разговаряла с полицай и бе скрила от него истината… Пък и какво можеше да им каже? Освен че беше блъснал колата й, непознатият не бе извършил никакво престъпление. Щеше да се наложи да им разкаже за Лиз, Майкъл Елиот и за парите, а беше обещала да го запази в тайна. Поколеба се дали да не се обади на Рандъл Уайт, ала за него важеше същото. А и какво можеше да направи той? Уайт също като нея нямаше представа кой е непознатият. Вече й го беше казал на погребението.

Дори не си спомняше точните думи на мъжа. Но разбираше, че е допуснал грешката, която сигурно бяха допуснали и много други в черквата. Беше си помислил, че тя е била любовницата на Майкъл Елиот. Знаеше за банковите сметки, знаеше за документите на Елиот, макар че те бяха у Лиз Фостър. В такъв случай дали Лиз не бе в опасност? Или и двете?

Постоянно се опитваше да се свърже с нея, но никой не отговаряше. Можеше ли да е заминала? Едва ли — нали щеше да я предупреди. Започна да се безпокои да не й се е случило нещо. Не се бяха чували от вечерта след погребението…

Стигна до заключението, че Лиз сигурно е отишла някъде на гости — а можеше да е започнала да си търси нова работа. Реши да намине лично и ако не я открие, да й остави бележка. Опита се да потисне мисълта, че вече може да се е случило нещо страшно.

 

 

Когато тойотата на Алекс — с нова бензинова помпа за триста долара и изчукана задна броня — спря на номер седем, наближаваше осем. Тъмната Брайтън стрийт пустееше, завесите и щорите на околните къщи бяха спуснати. От отсрещната страна на улицата светеше самотна лампа и хвърляше черни сенки върху утъпкания сняг.

Тя изключи фаровете и за миг се загледа в огледалото. По пътя от Кенеди Плаза насам я следваше тъмен седан с роудайландски номер, но я изпревари, когато зави по Найт стрийт. Оттогава не го беше мяркала. Навярно просто някой, каза си тя, който се прибира от работа в Джонстън или Бишоп Хайс. Но продължаваше да се страхува. Сякаш внезапно се бяха променили правилата, сякаш някаква невидима призма пречупваше ясната светлина на логиката. И вече я нямаше предсказуемостта, която правеше живота й възможен. Каква бе вероятността човек, притежаващ десет милиона долара да умре, докато монтира лавици в къща за двеста хиляди? Каква бе вероятността непознат, когото си видял на погребение, да те преследва като психопат, само за да те предупреди, че животът ти е в опасност? И най-вече, каква бе вероятността наистина да е така?

Алекс слезе от тойотата и колко можа по-безшумно затвори вратата. Беше много под нулата и ръцете й трепереха. Някъде залая куче. Разнесе се гневен вик, шум от телевизор или радио, после тишина. Алекс се втурна нагоре по стъпалата и натисна звънеца на Лиз. Един от прозорците светеше — май беше на Лиз.

— Хайде, Лиз, моля те, отвори ми.

Приведен зад волана в автомобила си оттатък улицата, мъжът в черното скиорско яке я наблюдаваше. Спомняше си сивите очи, които го гледаха от снимката, и свежия дъх на лимон.

Обгърнала раменете си с ръце, зъзнеща от студ, Алекс отново натисна звънеца. Нямаше представа дали изобщо звъни. Надникна през мръсните стъкла на вратата и различи очертанията на перила и диагонален лъч, падащ върху тънкия червен килим, сякаш вратата в дъното на коридора бе открехната. Наведе се и отвори капака на пощенската кутия.

— Лиз? Лиз, чуваш ли ме? Аз съм, Алекс.

Автомобилни фарове осветиха фасадата на къщата и Алекс се обърна. Очакваше да види тъмния седан. От една от преките излизаше старо комби. Докато минаваше покрай нея, шофьорът я погледна. Скритото му под кожена качулка лице се очертаваше зад прозореца като блед овал. Алекс въздъхна, отново се обърна към вратата и удари с юмрук по стъклото. Беше сигурна, че в апартамента на Лиз свети. Може би звънецът просто не работеше.

— Лиз?

Нищо.

Тя неохотно бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади химикалката и бележника си, подпря бележника на вратата и започна да пише: „Лиз, спешно трябва да поговорим…“.

Вратата внезапно се отвори. Беше заключена, но езичето на бравата не захапваше добре. Отвътре лъхна спарен топъл въздух. Алекс надникна в антрето и видя детското колело до стълбището. По килимчето бяха пръснати рекламни листовки и безплатни вестници.

— Има ли някой? — извика тя.

Никакъв отговор. Няколко реклами на „Пица Хът“ зашумоляха от течението. Алекс се огледа, видя електрическия ключ и го натисна. Нищо.

Тя припряно сгъна бележката. Щеше да я остави на масата в антрето и да си тръгне. Лиз щеше да я види. Не, по-добре да почука. Остави вратата открехната и бавно тръгна по тесния коридор, като опипваше стената с ръка. Стори й се, че горе чува стъпки и проскърцване на дъски. А може би и това бе от течението. Когато стигна до масичката, ръката й се блъсна в нещо на стената. Картина. Алекс я хвана и я задържа да не падне. Скърцането на дъските на горния етаж стихна. Като се опитваше да се движи безшумно, тя остави бележката и се обърна, за да излезе. И изведнъж видя, че светлината наистина се процежда изпод вратата на Лиз. Пристъпи към нея и понечи да почука.

Усети, че нещо помръдва. В краката й падна сянка, която раздели светлината на две. Алекс замръзна. Зад вратата имаше някой.

Почти без да диша, тя отстъпи крачка назад, после още една. Ако беше Лиз, защо не отваряше? Защо не й отговаряше? А кой друг можеше да е? В главата й се разнесоха думите на непознатия: „Вие не знаете в каква опасност се намирате“.

Сянката се премести и стана по-широка и по-плътна. Алекс съвсем спря да диша. Бравата тихо изщрака. После дръжката съвсем бавно се завъртя…

Тя побягна. И се спъна в колелото. Размаха ръце, за да запази равновесие, потърси перилата, не ги улучи и падна по колене на пода. В антрето блесна ослепителна светлина. Тя извика и се претърколи настрани, готова за отчаяна съпротива.

— Алекс? Какво правиш тук, по дяволите?

Алекс облекчено изпъшка.

— Господи! Боже господи, Лиз! Защо не… О, божичко! — Тя предпазливо опипа пищяла си. Болеше я.

Лиз се приближи и й помогна да стане. Изглежда, не се радваше, че я вижда.

— Удари ли се?

Алекс дълбоко си пое дъх. Чакаше болката да утихне.

— Малко. Ох! Мисля, че няма нищо счупено. Защо не отвори вратата, по дяволите? Помислих си, че… Защо не ми отвори?

— Какво си помисли? — озадачено попита Лиз. И беше изпълнена с подозрение — Алекс го усещаше.

— Че има крадец или нещо подобно. Защо не отвори?

Лиз посочи слушалките на шията си. На кръста й висеше уокмен.

— Купих си подарък — отвърна тя.

— О, господи! Трябва да забранят тези неща. — Алекс бавно се изправи. — И защо не смениш крушката?

— За това обвинявай хазяина. И без това скоро се изнасям.

— И добре ще направиш.

— Мисля да се преместя в Нюпорт. Ако изобщо реша да остана тук, разбира се. Какво е това? — Тя взе бележката от масичката.

— Аз я оставих — отвърна Алекс и колебливо стъпи върху крака си. — Точно преди да ме уплашиш до смърт. Трябва да поговорим, Лиз.

Лиз прочете бележката и й я подаде.

— За какво?

 

 

— Този тип е побъркан, Алекс. На твое място нямаше да се безпокоя.

Седяха на масата в кухнята. Апартаментът изглеждаше също като при предишното й идване, само багажът и куфарчето не се виждаха; на тяхно място из дневната бяха пръснати няколко големи сака. По облегалките на столовете и дивана бяха преметнати нови дрехи, якета и поли, някои все още с етикети от магазините. Смъртта на Майкъл Елиот очевидно не помрачаваше ентусиазма на Лиз за януарско пазаруване.

— Не ми приличаше на побъркан, Лиз. Просто изглеждаше адски уплашен.

— Да отиде с апрески на погребението в „Суон Пойнт“ и ти да ми казваш, че не е побъркан? — презрително сви устни Лиз.

— Това не беше на погребението, а тази седмица. На погребението беше с обикновени кафяви обувки, ако толкова те интересува.

— Кафяви ли? Все тая.

— Говоря сериозно, Лиз. И съм убедена, че той също беше сериозен. Всъщност изглеждаше ужасен.

Лиз изля остатъка от чая си в мивката. Алекс не можеше да я разбере. Тя като че ли просто не искаше да я чуе.

— Добре, добре, бил е сериозен. Но явно сериозно се е заблудил, нали? Искам да кажа, че не е знаел какво прави.

— Лиз…

— Искаш ли нещо за пиене? Ще ти дойде добре.

Алекс поклати глава.

— Чаят ми е достатъчен.

Лиз извади от бюфета бутилка „Гленфидих“ и чаша. Макар да се правеше на безразлична, изглеждаше напрегната и нервна.

— Лиз, той просто е допуснал грешка. Всеки може да се обърка. Взел ме е за теб.

— За какво говориш, по дяволите?

— Виж, Лиз, твоята връзка с… фактът, че Майкъл е имал връзка… не е бил тайна, както си мислиш ти. Всички са знаели — поне всички от борда на „Провидънс Лайф“. И от начина, по който ме гледаше на погребението Маргарет Елиот, разбрах, че тя също знае.

За миг Лиз остана неподвижна. После си наля уиски.

— С други думи, според всички ти си му била любовница, така ли?

— Не според всички, но…

— Но повечето си го мислят, нали?

Алекс сбърчи чело.

— Какво искаш да кажеш?

— Имат ли основание да си мислят, че си ти? Нали никога не си спала с Майкъл?

Алекс премигна. Дали я бе разбрала правилно?

Лиз сви рамене.

— Виж, просто питам. Защото съм чувала разни слухове.

— Какво?!

Лиз отново сви рамене и скръсти ръце.

— Само слухове.

Алекс онемя. Как изобщо Лиз можеше да си помисли такова нещо? И в същото време си спомни за коледното празненство, за целувката на Елиот. Кой ги бе видял? Поне няколко души. Мел Хартман например.

— За бога, Лиз! — промълви тя. — Никога не съм… това не е вярно.

— В такъв случай всичко е наред — лаконично отвърна Лиз и отпи от скоча си. — Няма нужда да се забъркваш.

Алекс отпусна ударения си крак на пода и се облегна назад. Как можеше Лиз да ревнува покойник? И дали всъщност мислеше за него?

— Лиз, аз не искам да се забърквам. И не съм го правила.

— Не, разбира се. Между другото, как е Марк?

— Добре е. Какво общо има това с…

— Как вървят нещата между вас?

Алекс отново се обърка.

— Чудесно. Защо… защо да не вървят добре?

— Няма причина. Не зная. Просто никога не съм смятала, че е твоят тип.

— О? — стегна се Алекс. — И чий тип е, как смяташ?

— Не зная. Може би на онова новото момиче. Как й беше името? Кати, нали? Катрин? Оная от голямото добрутро.

Алекс се изправи. Не искаше повече да я слуша.

— Просто дойдох да те предупредя — тихо каза тя. — Не съм дошла да се караме.

— За какво да ме предупредиш? Ако искаш да поправя ключалката на вратата, ще те послушам. Даже ще поставя верига, ако това ще те успокои.

Алекс си взе палтото.

— Приятна вечер, Лиз.

— Стига, Алекс. Просто се шегувах. С Марк сте прекрасна двойка. Всички казват така.

Алекс протегна ръка към бравата.

— Стига, Алекс. Ела да седнеш. Извинявай. Понякога си мисля за Майкъл и… Моля те, не си отивай.

Алекс отпусна ръка.

— Добре. Извинявай. Просто… просто ме улучи в болното място.

Лиз уморено се усмихна.

— Да, зная как е. Убедена ли си, че не искаш да пийнеш?

— Е, може би мъничко. С кола съм.

Лиз отиде да вземе още една чаша. Алекс се настани на дивана между кремаво сако от кашмир и лятна вечерна рокля. На етикета пишеше „$ 1499“. Това й напомни защо е дошла.

— Лиз, мислех си за парите. Парите на Майкъл.

За миг шумът в кухнята утихна. После Лиз затвори вратичката на бюфета.

— Искаш ли лед?

— Не, благодаря. Виж, ако наистина всички тези пари са били негови, най-вероятно е бил замесен в нещо незаконно. Разбираш, нали?

Лиз й подаде чашата и каза:

— Щом казваш. Ти си специалистката по вероятностите.

— Зная, че не ти се ще да повярваш, и не те обвинявам, но само по себе си това е причина да внимаваш.

Лиз седна. Алекс забеляза, че е напълнила догоре и собствената си чаша.

— Вече ти обещах да поправя ключалката.

— Не ме разбираш, Лиз. Кажи ми, обаждала ли си се на Маргарет Елиот?

Лиз отпи от скоча си, присви очи и отметна косата от челото си.

— Защо да й се обаждам?

— Не зная. Ти ми кажи.

— Не съм. Да не би и това да не е законно?

— Не, разбира се.

— Тогава защо ме питаш?

— Защото… защото онзи човек каза…

— Значи пак се върнахме към господина с апреските. Виж, Алекс, не може ли да си поговорим за нещо друго?

Алекс се вгледа в лицето й. С восъчножълтата си кожа и тъмните кръгове под очите си, Лиз съвсем не приличаше на хладнокръвната, дори малко агресивна секретарка. Но нямаше и нищо общо с обърканата, съсипана жена, в която се беше превърнала след смъртта на Елиот. Алекс имаше чувството, че Лиз вече е решила какво да прави с живота си и че няма намерение да го сподели с нея.

— Лиз, онзи мъж каза още нещо. Парите не били важни. Важни били документите, които Майкъл откраднал от него.

Лиз въздъхна.

— Какви документи? Не знам за никакви документи.

— Нали ми каза, че си открила в куфарчето на Майкъл цял куп документи, спомняш ли си?

— И какво от това?

— Къде са?

Лиз извърна очи. Опитваше се да изглежда раздразнена и отегчена, но Алекс усещаше, че се преструва.

— Алекс, ясно ми е, че съм обикновена секретарка, но не съм толкова тъпа. Прибрах банковите съобщения в банката. На сигурно място. За всеки случай.

— Ами другите документи?

— Те не са важни. Просто числа. Страници с числа. Казвам ти, не означават нищо.

Алекс замълча за миг, после каза:

— Трябва да означават нещо, Лиз.

Лиз криво се усмихна.

— Е, ти би трябвало да знаеш по-добре, нали? — Тя остави чашата си на пода и се изправи. — Не са нищо важно, повярвай ми.

— Тогава защо онзи човек толкова иска да си ги върне?

Лиз взе някакво списание и го разтвори. Документите бяха вътре. Компютърни разпечатки.

Приятелката й ги погледна за миг, после ядосано поклати глава.

— Не зная какво представляват. — Тя ги подаде на Алекс. — Ето. Когато господинът с апреските дойде пак да души, можеш да му ги дадеш.

 

 

Прибра се вкъщи към десет. Оскар мяучеше на вратата. Провери телефонния секретар — нямаше съобщения — нахрани котарака и се отпусна на любимия си стар фотьойл. Извади документите от чантата си и ги остави на масичката. Не можеше да повярва, че представляват сериозна опасност. Не заради съдържанието си, а защото бяха в нейното жилище, в сигурната й малка стая. Но непознатият ги искаше. Нямаше никакво съмнение. За него те означаваха повече от парите, повече от десетте милиона долара. Той смяташе, че са у нея, и сега наистина беше така.

Това бе само купчина принтерна хартия, двайсетина листа, все още неразкъсани. Неравната гънка, която минаваше по средата им, предполагаше, че са били сгънати набързо. Перфорираната ивица отдясно почти се бе откъснала.

Навън виеше леден вятър. Алекс прокара пръст по колоните от числа и се опита да открие някакво значение. Лиз грешеше, разбира се. Бе достатъчен дори само повърхностен поглед, за да разбере, че означават нещо. И не само числата. Накрая на последната страница бяха отбелязани часът и датата. И една-единствена дума. Листовете бяха разпечатани в седем вечерта тринайсет дни преди Коледа. И с малки букви беше прибавено името на автора, бил той човек, система или организация. „Медан“.

Останалата информация бе по-неразбираема. В горния ляв ъгъл на всяка страница имаше код, който започваше с буквата „М“, следвана от девет цифри. Отдолу една до друга бяха отпечатани две таблици, обозначени с „А“ и „В“. Числата в двете изглеждаха еднакви, като че ли бяха копирани.

Всяка таблица беше разделена на девет колони и осем реда. Редовете бяха номерирани, но имаше големи празноти: липсваха вторият, петият, деветият, десетият, единайсетият и деветнайсетият. Колоните имаха по-сложни обозначения — MCP1B, LQTS1, HTCH4. Тъй като тези съкращения не означаваха нищо за Алекс, числата под тях също си оставаха неразгадаеми, дори двете, оградени с червено. Няколко минути тя прелистваше страниците и безуспешно се мъчеше да открие някаква връзка.

Оскар скочи на фотьойла до нея и Алекс се стресна.

— Здрасти, господин Котак — каза тя и го почеса под брадичката. — MCP1B. Какво мислиш?

Оскар й отговори, като се качи в скута й и побутна разпечатките с лапа. Опашката му потръпваше от раздразнение. Принтерната хартия не можеше да се сравнява с топлата вълна на полата й. Алекс се опита да я издърпа изпод котката, но Оскар упорстваше и несигурно балансираше на коленете й. Разпечатките паднаха на пода. Когато се наведе да ги вдигне, тя забеляза, че един от листовете се различава от останалите. Беше по-малък, чисто бял и на него пишеше:

41–2328

719

74 21016

74 25184

75 37619

75 40132

75 76801

75 71252

Оскар скочи на килима. Алекс проучи листа, после взе чантата си и извади чековата си книжка от „Флийт Банк“. Отвори я и сравни числата с онези на разпечатката. Не бяха еднакви, но си приличаха. Шестте числа в средата на листа бяха номера на банкови сметки. А кодът над тях посочваше в коя банка са.

Вятърът отново засвири в прозорците и откъм противопожарната стълба се разнесе проскърцване на метал. Алекс остави листа и отиде да затвори завесите. Внезапно се почувства уязвима. Разпечатката бе само серия от числа, числа, които тя не разбираше. И в такъв случай с какво би могла да заплашва някого? Но номерата на банковите сметки бяха сигурна информация. Можеше да ги проследи, да ги проучи, да поразрови миналото на Майкъл Елиот. Ако наистина искаше.

Без да се замисля, тя вдигна слушалката и набра номера на Марк. Включи се телефонен секретар. Беше десет и половина, а него още го нямаше. На другия ден щяха да вечерят заедно, за да отпразнуват годишнината, откакто ходеха заедно.

Алекс изчака сигнала.

— Здрасти, скъпи. Просто искам да потвърдя уговорката за утре. Да донеса ли вино? Какво ще кажеш за любимото ти амароне^[1]? Обади ми се, когато се прибереш, или… или утре. Надявам се, че не се преуморяваш от работа. Чао.

Затвори, отиде до вратата и провери всички ключалки. После напълни чайника и застана до печката, забила поглед в неравния линолеум на пода. Майкъл Елиот бе ръководил финансите на „Провидънс Лайф“. Беше му се налагало лично да се занимава с безброй трансакции — краткосрочни инвестиции на компанията и изплащане на застраховки. С повече, отколкото Нютън Брейди, който отговаряше за дългосрочната инвестиционна стратегия и редица практически въпроси. Елиот бе контролирал ежедневния паричен поток в „Провидънс Лайф“. Можеше ли да е източвал средства в собствения си джоб? Навярно в офшорни банкови сметки, на Каймановите острови или в Швейцария? Алекс си спомни случая с банков служител, станал милионер, като крадял по-малко от цент от всяка сметка. Знаеха го всички застрахователни статистици. Човекът програмирал банковия сървър незабележимо да закръгля сумите при всяко начисляване на лихви и да прехвърля разликата в неговата сметка. Ежедневно се извършвали десетки хиляди такива начисления и всяко от тях му носело средно по половин цент. Заловили го просто защото започнал да харчи парите си. Може би Елиот тъкмо затова бе живял в къща за 200 хиляди долара. За да не допусне същата грешка.

Всичко й се струваше съвършено логично. Десет милиона долара бяха много пари, но в сравнение с приходите и разходите на „Провидънс Лайф“ бяха капка в морето. Фирмата имаше почти четири милиона клиенти с вноски между 1500 и 20 хиляди долара годишно. Всички тези пари трябваше да се инвестират или да се изплащат по един или друг начин. Общата печалба за целия период на съществуване на компанията възлизаше на милиарди. А Елиот работеше в нея още от самото начало. Може би е осъществявал плана си от години…

Свиренето на чайника я върна към действителността и тя тръсна глава. Оставяше въображението си прекалено да се развихри. Това бяха само номера на банкови сметки. Можеха да са нещо съвсем законно, нещо, свързано с работата на Майкъл Елиот. Навярно принадлежаха на „Провидънс Лайф“ или на нейни клиенти. В това нямаше нищо странно. Но пък защо Елиот бе искал да ги вземе със себе си в южна Франция?