Патрик Линч
Застрахователи (11)

10.

Скръбта дойде като изненада за Маргарет Елиот. Годините на досадно ежедневие бяха превърнали чувствата към съпруга й в мъглява зависимост, примесена с гняв към безразличието, което той не си даваше труд да крие. Трупа откри чистачката госпожа Рамирес, така че този удар й беше спестен и едва когато положиха Майкъл Елиот в земята, отгоре й се стовари цялото бреме на загубата. След погребението, след като приятелите и роднините си отидоха, след мрачното заминаване на Питър, по-малкия й син, тя остана сама в дневната, вперила поглед в стената, на която висяха две снимки: едната на Питър и Том, другата на цялото семейство на почивка на Флорида Кийс^[1]. Оттогава бяха минали само дванайсет години. Майкъл прегръщаше момчетата през раменете, а тя седеше на голям плетен стол със слънчеви очила в ръце. По загорелите им от слънцето крака бяха полепнали бели песъчинки. Този ден Майкъл заведе синовете си на риба. Върнаха се вонящи на бира. Питър носеше десеткилограмова риба тон, като че ли е сто и петдесет килограмова риба меч.

Веднага след службата Питър си замина за Ню Йорк. Том работеше в представителството на „Ситикорп“^[2] в Лондон. Не беше пожелал да дойде. „Какъв смисъл има?“ — просто рече той, но Маргарет знаеше, че отношението му не се дължи на безразличие. И двамата я обвиняваха за разпадането на семейството им, за постепенното отчуждаване на Майкъл. На няколко пъти — такива неща обикновено се пазеха за Деня на благодарността и Коледа — й бяха казвали, че е студена и отчуждена. На нея обаче й се струваше, че вината е в Майкъл. Ако годините я бяха променили, причината беше той. Не можеше да разбере защо е охладнял към нея и децата. Всичко си вървеше нормално и изведнъж сдържаността и недоверието бяха започнали да растат като тумор. Снимката се забули в мъгла, когато от зелените й очи бликнаха сълзи. Какво се беше случило с тях?

В десет и половина най-после забеляза стрелките на големия часовник и осъзна, че е седяла, без да помръдне, цели три часа. Бе гладна, ала при вида на храната, която снабдителите бяха оставили в кухнята, й се повдигна. Направи си сандвич с пушена сьомга и ръжен хляб, но го хвърли в мивката, като бършеше сълзите си. Повдигна глава и погледна към отражението си в тъмния прозорец.

— Бог да ми е на помощ — каза тя.

После извади от шкафа бутилка скоч и се качи на горния етаж в студеното празно легло.

Събуди я телефонът. Маргарет сънено примижа към часовника и с изненада видя, че е почти десет сутринта. Беше се успала. Пресегна се да побутне Майкъл и сепнато осъзна, че него вече го няма и никога повече няма да го има. Силно стисна клепачи, за да пропъди образа на замръзналата пръст, с която зариваха ямата, после протегна ръка към слушалката.

— Ало?

Никой. Забеляза полупразната бутилка скоч и строшената рамка от снимка на дъсчения под. Внезапна болка стегна челото й.

— Ало?

— Госпожа… госпожа Елиот ли е?

Женски глас. Смътно познат.

— Да, кой е?

— Не ме познавате. Не ме познавате. А и… а и това няма значение.

— О?

Тя отвори вратичката на нощното шкафче и опипом потърси шишенцето тиленол, после с раздразнение видя, че в гарафата няма вода.

— Важното е… причината, поради която се обаждам, е, че имам информация.

— Информация ли?

Последва продължително мълчание.

— За съпруга ви — каза гласът.

Маргарет сбърчи вежди и издърпа някакъв косъм от устата си.

— Каква?

— Казах, че…

— Чух какво казахте. За каква информация става дума? — От очите й бликнаха сълзи. — Съпругът ми…

— Мъртъв е. Да… Зная.

Гласът като че ли се поколеба. После продължи по-уверено:

— Имам информация за финансите му.

Маргарет слушаше със затворени очи и се мъчеше да разбере какво става.

— Известно ли ви е, че съпругът ви е оставил значително състояние? — попита непознатата.

Звучеше така, като че ли чете предварително написан текст.

— Кой се обажда? Ако не ми кажете коя сте, ще затворя телефона.

— Знаете ли, че е оставил повече от десет милиона долара?

Слънцето се показа иззад облаците. По пода бяха пръснати парченца стъкло.

— Какво… — Бе загубила дар слово. Накрая успя да промълви: — За какво говорите?

— Не знаехте ли?

— Не… не, не, не знаех. Кой се обажда?

— Повече от десет милиона долара… — Последва треперливо поемане на дъх. — В швейцарска банка.

Маргарет поклати глава. Не можеше да повярва. В гърлото й се надигна гняв.

— Вие сте луда! Вие сте… вие сте болна. Съпругът ми работеше в „Провидънс Лайф“. Получаваше… хм, това не е ваша работа. Но не беше милионер.

— Получавал е малко над сто и двайсет хиляди долара годишно — отвърна гласът.

Маргарет стисна слушалката още по-здраво. През последната фискална година Майкъл бе получил 123 хиляди долара.

— Откъде… Коя сте вие? Трябва да ми кажете.

— Разбира се, миналата година парите му — истинските му пари, онези в Швейцария — донесоха лихва от около четиристотин бона.

Тя се отпусна върху възглавниците.

— Да не сте… да не сте от данъчната служба?

Отговори й нервен смях. Това вече бе прекалено. Маргарет скочи от леглото, без да обръща внимание на стъклата по пода.

— Какво? — с отмъстителни нотки попита гласът. — Уплашихте се, че може да изгубите безценната си къща ли? Не, не съм от данъчните. Аз съм… да речем, че бях приятелка на Майкъл. Добра приятелка.

Тя отиде до прозореца. Мъчеше се да се сети коя би могла да е тази жена. Остра болка в левия крак я накара да погледне надолу. По пода имаше кървава следа.

— Няма значение — продължи непознатата. — Както казах, не е важно коя съм. Важното е какво знам.

— Какво… какво знаете?

— Знам къде са парите.

Маргарет се разсмя. Всичко това й се струваше безумно.

— Стига, Маргарет — рече гласът. — Не си изпускай нервите. Овладей се. Казвам ти, че знам къде са парите. Твоите пари.

— Моите… Не съм… не съм сигурна, че…

— Просто ме изслушай. — Не гняв, само нетърпение, страх. — Майкъл имаше десет милиона долара в швейцарска банка. Сега е мъртъв. По закон парите са твои.

— Не разбирам за какво говорите.

— Точно затова ти се обаждам. Имам телефонните номера, номера на сметката, всички документи — информацията, която ще ти даде достъп до законно полагащото ти се наследство.

— Защо? Защо го правите? Защо ми го казвате?

— Съвсем просто е — вече почти предизвикателно отвърна гласът. Отново треперливо поемане на дъх, може би дръпване от цигара. — Искам половината.

Маргарет вдигна очи към сивата утрин. Кракът й пареше, но тя дори не поглеждаше надолу, за да види къде се е порязала.

— Аз не мога да взема парите, защото не съм му съпруга — каза непознатата. — Всичко се полага на теб. Разбираш ли ме?

— Да… да.

— Добре. Сега ме изслушай. Ето сделката. Аз ти давам информацията, ти ми даваш половината. Половината.

— Боже мой!

Тя притисна уста с треперещите си пръсти. Гласът безмилостно продължи:

— Двете с теб си поделяхме Майкъл. И сега… — наистина бе цигара, можеше да чуе допира на устни до филтъра, — сега ще си поделим парите му. Така ще е честно.

— Поделяли сме си Майкъл!

— Къщата остава за теб, нали? — Все едно че беше бръкнала в жива рана. — Също и пенсията, и застраховката му. Но не забравяй, без мен, без моята информация не можеш да получиш нищо друго.

— Какво искате да кажете с това, че сме си поделяли Майкъл?

Внезапно я осени и тя отново седна на леглото. Спомни си младата жена на погребението.

— Господи, това сте били вие, нали? На погребението. Вие бяхте на неговото…

— Не бях на погребението. Да не мислиш, че бих могла да стоя при вас, лицемери такива? Но не се безпокой. Знам как да се сбогувам с него.

От очите на Маргарет Елиот се стичаха сълзи.

— Боже мой, как можете да… та ние едва го погребахме и вие… вие се опитвате да вземете парите му.

— Те са също толкова мои, колкото и твои, Маргарет. Дори повече мои. Двамата с него щяхме да ги използваме заедно. Ако беше останал жив, ти нямаше да видиш нито стотинка от тях.

— Това е лъжа! — изхлипа Маргарет.

— Канеше се да те напусне. Не изпитваше нищо към теб. Щеше да си тръгне в деня, в който умря.

— Лъжете — безизразно рече тя.

— Мога да го докажа. Имам…

Но Маргарет не искаше да знае какво има тази жена. Яростта и болката се развихриха като буря в главата й. Затръшна слушалката толкова силно, че един от ноктите й се счупи.