Марк Бърнел
Инструмент за убийства (5)

4.

Първата седмица е най-тежката. Сутрин си говорим в кабинета му, но понякога използваме залата за конференции или офис, който виждам за пръв път. Винаги сме само двамата. От време на време той си записва нещо в бележника, като се пази да не го видя. На обяд правим почивка — обикновено един час, след което продължаваме до пет или шест. Толкова много време в неговата компания ми докарва нещо като клаустрофобия.

Отначало въпросите са общи, а той се стреми да подреди в хронологичен ред всички събития след Малта. На мен ми е все едно. Започвам да лъжа по-късно, когато въпросите му стават по-специфични, насочени към детайла. Не през цялото време, а само когато трябва. Хвърлям му по някой оглозган кокал, за да има с какво да се занимава, но го държа далеч от своята плът и кръв.

— Губиш си времето — обявих аз на петата сутрин. — Нямаш никаква представа дали ти казвам истината.

— Ще разбера, повярвай ми.

— Само ако аз ти позволя.

Което от време на време и правя. Има изключения въпреки инстинктивния ми стремеж да не му давам нищо. Искам да го накарам да разбере, че онази Петра, в която се бях превърнала, беше много по-добра от тази, която бе създадена в Маджента Хаус. Докато му описвам как съм се промъкнала във вилата крепост на Марио Гусман над Оаксака и тихо отнемам живота на мексиканския наркобарон, в гласа ми потрепва нескрита гордост. Александър се прави, че не забелязва нищо. А аз с удоволствие му описвам как съм живяла почти цяла седмица в една канализационна шахта в Грозни, преди да пусна един-единствен снайперски точен куршум в челото на руския генерал Владимир Тимошенко.

Би трябвало да се засрамя от описанието на такива неща, но не изпитвам нищо подобно. Докато му ги разказвам — само на него — аз изпитвам удоволствие. Това се дължи на извратеното влияние, което този човек упражнява над мен.

В края на всеки работен ден аз правя опит да оставя гнева си под покрива на Маджента Хаус, но това е почти невъзможно. Следват едночасово пътуване с метрото в най-натоварените часове, покупка на нещо за ядене във „Уейтроуз“, вечер пред телевизора и нощ на неспокоен сън. Липсва ми Лорен, липсва ми кучешкият лай, който долита от долината. Липсва ми жуженето на цикадите, лавандуловия аромат, чашата вино на терасата.

В петък следобед Александър пита:

— Всичките ти финансови дела са били поети от Стърн, нали?

— Той е информационен брокер, а не мой счетоводител или банкер — отвръщам аз.

— Но е преговарял от твое име?

— Да.

— Колко пари си направила с негова помощ?

— Това не е твоя работа.

— Сега го правя моя работа.

Свивам рамене и отговарям:

— Много повече, отколкото съм получила от теб.

Александър изглежда абсолютно бесен.

— Много повече! — повтарям аз и на лицето ми се появява лукава усмивка.

Навлизаме във втората седмица. Аз съм тъжна и мълчалива, но от време на времеви готова за битка. Караме се по няколко пъти на ден. В хода на този процес изплуват най-нелицеприятните запаси от думи в речника ми. В четвъртък следобед водим поредната разгорещена битка, изправени в средата на кабинета му. В един момент аз се обръщам и излитам навън, затръшвайки вратата след себе си. Не намалявам ход, преди да съм напуснала сградата. Роузи Шодхъри ме настига чак на входа на парка Виктория Ембанкмънт.

Приближава се към мен като към куче, което хапе.

— Стефани?

Аз продължавам да крача, но вече знам, че няма къде да отида.

— Какво?

— Добре ли си?

— На теб пък какво ти пука?

— Хей, хей…

— Какво е това? Старият номер с доброто ченге и лошото ченге? Нима ще се опиташ да ме омотаеш със сладки приказки, а след това ще хукнеш да му докладваш какво съм казала?

— Това ли си мислиш?

Не е това.

— Но ти работиш там, нали? — сменям тона аз. — Работиш за него…

Тя изглежда само разочарована.

— Мислех, че по-добре ме познаваш…

Аз пълня дробовете си с въздух и бавно го изпускам обратно.

— За бога, Роузи…

— Няма нищо, няма нищо.

Слагам ръка над очите си.

— Не, не, извинявай…

През уикенда решавам да преобърна апартамента наопаки. Предпочитам да е гол, а не подреден според нечий чужд вкус. Свалям картините от стените и ги смъквам в мазето. Изваждам снимките от рамките и ги изхвърлям в коша. Ровя из компактдисковете да видя дали си струва да запазя нещо. Оказва се, че колекцията е отчайващо посредствена: Майкъл Болтън, Марая Кери, Уитни Хюстън, Елтън Джон. В нея трудно може да се открие някоя наистина добра песен. Отказвам се от всичките тридесет и четири албума на рафта.

Отделям един час от съботния следобед на книжарница „Даунт“, която се намира на Мерилибоун стрийт. Купувам няколко книги с меки корици, които отговарят на вкуса ми. В неделя следобед купувам дузина компактдискове в „Тауър Рекърдс“ на Пикадили Съркъс, сред които са два албума на „Гарбидж“ и „Да почувстваш планината“ от Голдфрап. Надвечер отивам на кино. Гледам „Момчета чудо“ в кинотеатър „Принц Чарлс“ на Честър Скуеър. След края на прожекцията отново се нареждам пред касата и си купувам билет за следващата: Клуб за социални контакти „Буена Виста“.

 

 

Сряда следобед. Болестотворната сутрешна влага е отстъпила място на дъжда. Седяха в кабинета на Александър. Два от прозорците бяха отворени. Пороят поглъщаше звуците на обичайния трафик по Ембанкмънт.

Александър запали един ротманс:

— Разкажи ми за Аркан.

Аркан и неговите „тигри“.

— Какво за него? — попита Стефани и усети как кожата на ръцете й настръхва.

— Носи се слух, че Петра Ройтер го е убила.

— Никога не съм чела за такова нещо.

— Не го пише във вестниците.

Стефани се облегна назад на стола си.

— Аркан беше куче, а не тигър. И умря като куче. Беше очистен, а не убит.

— Ти ли го направи?

Стефани затвори очи. Беше 15 януари 2000 година. Аркан или Желко Разнятович — както се казваше в действителност — пресича фоайето на белградския хотел „Интерконтинентал“. За частица от секундата погледите им се срещат. За него тази частица е последната в живота му. Тя е въоръжена с „Хеклер & Кох“ и се цели в главата, тъй като източниците на Стърн предупреждават, че Аркан ще носи бронирана жилетка. Което впоследствие се оказва истина. Три от куршумите, които изстрелва, попадат в целта.

— Очевидци твърдят, че убийците са били двама. Кой е другият?

— Няма значение. Той е мъртъв.

Стефани забеляза нещо странно в реакцията на Александър. Изненада ли беше това? Или просто отвращение или смайване? Не успя да го определи.

— Поръчката дойде чрез Стърн, така ли? — попита той.

— Да.

— Без да изяснява самоличността на клиента?

— В началото, да — кимна Стефани. — Стърн нарече поръчката вътрешна работа.

— Как го изтълкува ти?

— Слободан Милошевич!

Александър се замисли за миг, после кимна.

— Съгласен съм. Предполагам, че никога не си виждала Милошевич, нали?

— Не, но съм се срещала с кретена Марко, който му се пада син.

— Как стана това?

— Стърн организира среща с един посредник. Аз напуснах Белград и заминах за Пожаревац.

— Родният град на Милошевич?

Стефани кимна.

— С посредника — белгиец на име Марсел Класен — се срещнах в парка „Бамби“. Представлява нещо като увеселително градче, построено от Марко Милошевич, но е много гадно.

— И той беше там, така ли?

— Да. Заедно с Малиция Гаич.

— Коя е тя?

— Приятелката му. Има дете от него.

— Ти знаеше ли за някакви нейни връзки?

— Само за една — с някакъв пластичен хирург, който явно си падаше по големите цици.

— А какво ще кажеш за Марко?

— Правеше се на бизнесмен.

— Но ти беше на друго мнение, така ли?

— Бях на мнение, че той е едно огромно слонско лайно. Прическата му беше като на тъпите рокери — нещо като спици, намазани с брилянтин. Носеше дрехи в стил Томи Хилфигер.

— Той показа ли с нещо, че познава белгиеца?

— Показа го по начина, по който разговаряше с него. Останах с впечатлението, че Класен не иска да го виждат с Марко.

— Мислиш ли, че Марко му е предал информацията?

— Какво имаш предвид?

— Паркът „Бамби“ беше само място на срещата или и Марко беше участник в нея?

— Съмнявам се — поклати глава след кратък размисъл Стефани. — Искам да кажа, че Класен беше само посредник. Ако Марко беше замесен, той щеше да предаде информацията директно на мен. Тоест, нямаше да има нужда от Класен.

— Но въпреки това е станало ясно, че двамата се познават. Това предполага предишни операции. Които може би включват и други членове на фамилията.

— И аз си го помислих.

— И какво стана после?

— Двамата с Класен се върнахме с колата в Белград и той ми предостави информацията.

— Която беше?

— Къде да получа оръжията, къде да се срещна с втория стрелец, каква е програмата на Аркан.

— Защо избра „Интерконтинентал“?

— Защото е едно приятно и открито място, което винаги е пълно с готови да се паникьосат хора.

— Ти ли уби бодигарда Момчило Мандич?

— Не. Моята цел беше Аркан. Вторият стрелец имаше грижа за прикритието. И за всички останали.

— Доколкото си спомням, имаше заподозрени и дори арестувани. Мъж на име Душан Гаврич, който беше ранен…

— Това, че са стреляли по него, не означава, че е виновен, а само че не е имал късмет. Или е проявил небрежност. Казвайки това, аз веднага ще добавя, че не бих искала да съм на негово място веднага след ареста.

— Името на Петра се свързва и с други убийства в региона. Какво ще кажеш за Павел Булатович?

— Не.

Но Стефани помнеше всички детайли. Министърът на отбраната на Югославия обядваше в белградския ресторант „Рад“ — заведение, което се намираше до един стадион. Стрелецът беше пуснал три дълги откоса от своя калашников направо през витрината, след това беше прекосил ресторанта, за да изчезне през футболния терен. Това се случи толкова скоро след убийството на Аркан, че Стефани се запита дали двете не бяха поръчани от един и същ човек.

— Какво ще кажеш за Дарко Асанин?

Беше чувала това име. Принадлежеше на някакъв белградски рецидивист.

— Не.

— Някой друг от тази част на света, за когото би трябвало да зная?

На лицето на Стефани се появи хладна усмивка:

— Защо? Не ти ли стига Аркан?

 

 

Не мога да понасям метрото. Вечерта е зловонна и гадна. Бизнесмени се потят в загубили форма костюми. Минавам под моста Хънгърфорд и тръгвам към Уестминстър покрай Виктория Ембанкмънт и Министерството на отбраната. Грохотът на трафика и самолетите в небето постепенно намалява, същото важи и за човешката глъч. В душата ми е тъмно и студено. Откритите пространства се превръщат в четири стени, изведнъж се озовавам в тясната стаичка на малък хотел. Леглото е тясно, с тънък дюшек. Обзавеждането се изчерпва с един дървен стол, натикан между бюфета и скрина.

Лежа на леглото и гледам в тавана. Студено ми е, едновременно с това се потя. Изглеждам така, сякаш искам да кажа нещо, но няма кой да ме чуе. Не усещам кога се напикавам и подмокрям тънкия дюшек. Раздвижвам се едва когато ми става лошо и всеки момент ще повърна. Но реакцията ми е твърде бавна. Падам на колене и изсипвам на пода съдържанието на стомаха си. Гърбът ми се тресе. Когато най-сетне свършвам, тялото ми се претърколва на една страна и се свива на кълбо. Не знам колко време съм останала в тази поза.

20 януари 2000 година. Билбао. Пет дни след Белград и след Аркан. Три дни, откакто съм пристигнала в Билбао и съм се регистрирала в тази тъмна дупка. Предполагаше се, че ще остана тук само тридесет и шест часа. Нещата бяха прости и ясни: получавам пакета в пощата, използвам новата си самоличност само за пътуване до Рабат, след което я унищожавам. В Мароко ползвам цяла седмица почивка под името Делфин Лафонт — същото, което съм използвала на влизане в тази страна десет дни по-рано. След което се връщам в Париж, както е планирано. Просто и клинично до съвършенство, съвсем в стила на Петра.

В началото ме обзе страхотна летаргия. Мускулите ми се наляха с олово, кръвта ми застина. Представям си я как се съсирва и почернява. Заедно с тази представа идва и чувството на ужас, което пълзи у мен и ме задушава. Цели две години и половина съм функционирала без капчица страх. Гонейки механичното съвършенство, аз съм превръщала безпокойството в предпазливост, болката в наказание. Исках да не изпитвам нищо, независимо от това, което върша. Исках да го върша с безкомпромисна ефикасност. Бях сигурна, че съм елиминирала съмнението и риска от живота на Петра Ройтер.

Но сега, просната на пода и обляна в пот, с препълнена от емоции душа, аз знам, че съм се пречупила. В продължение на два дни не мога нито да ям, нито да пия. Организмът ми отказва да приеме каквото и да било. А също и душата ми. Усещам, че в известен смисъл се отказвам от самата себе си. Но ако разглеждаме нещата в друга светлина, аз отказвам да приема един неканен гост.

По-късно си казах, че сега е моментът да престана да бъда Петра Ройтер. Но ако искам да бъда честна трябва да призная, че тялото ми вече е направило своя избор. Две години и половина като Петра са ме отровили здравата.

 

 

Тя не позна стаята, която сега беше собственост на минна компания „Турман“. През прозореца се виждаше монументалния корпус на Аделфи Билдинг, която се издигаше от другата страна на Робърт стрийт. Една от стените на офиса беше покрита с две огромни карти — едната на Бразилия, другата на Монголия. Малки полета от тях бяха защриховани със синьо, червено и черно мастило, до всяко от тях беше закарфичено листче с точната площ, измерена в хектари. На бюрото имаше бразилско знаме от хартия, което стърчеше от чаша с надпис „Ordem е Progresso“. Стената до прозореца беше украсена с рамкирани фотографии. Миньори с каски пред входа на галерията, мъже по къси ръкави на фона на девствена гора, отвъд която се издигат кафеникави пушеци.

Вратата се отвори. В рамката се появи кокалест мъж със синя фланелка „Найки“ и панталони в защитен цвят. Светлокестенявата му коса беше подстригана късо. Носеше очила с матови рамки от пластмаса. Стъклата им бяха слабо оцветени.

— Здрасти, Стеф. Извинявай, че те накарах да чакаш.

Стефани замръзна на мястото си. Опитите за фамилиарничене от страна на непознати винаги й действаха така. Акцентът на кльощавия не беше много ясен, но май беше ланкастърски. Той й протегна ръка и се представи:

— Мартин Палмър.

Според Стефани той не изглеждаше по-възрастен от нея, което — ако не се брои Роузи Шодхъри — го правеше най-младият човек, с когото се беше срещала в Маджента Хаус. На лявото рамо на Палмър небрежно висеше сива найлонова торба. Той я смъкна оттам и зае място на въртящия се стол зад бюрото, предоставяйки на Стефани пластмасовия му събрат насреща. Измъкна молив и бележник, след което се извини, че не може да й предложи кафе.

— Никога не съм ви виждала тук — промълви Стефани.

— Нов съм, затова — отвърна той и на лицето му се появи съзаклятническа усмивка, на която тя не отговори. — Трябва да ви задам няколко рутинни въпроса.

— Какви по-точно?

— Предимно лични. Имате ли нещо против?

— Вие да не сте психолог?

— Нещо такова.

— Изглеждате нервен…

— Не, не съм.

— Не казвам, че сте нервен. Казвам, че изглеждате така.

Сега беше негов ред да изпита притеснение.

— Имате ли нещо против, ако започнем?

Балансът беше променен.

— Нямам, разбира се — сви рамене Стефани. — Какво искате да знаете?

— Ами, чакайте да видим… Идвате тук вече три седмици, нали така?

— Три седмици плюс два дни — уточни Стефани.

— За разпити?

— Не бих казала…

Един войник и каза преди време, че разпитите са вид терапия. Помагали му да си подреди мислите и да види какво му остава да свърши. Особено когато ставало въпрос за активна оперативна дейност под прикритие. Всяка мисия била интензивно анализирана — какво е било извършено погрешно, какво не се е получило. Извличали се поуки за бъдещето. Част от разпитите били технически, други — персонални. В края на процеса той неизменно се чувствал изтощен, но спокоен. Знаел, че нищо не е останало без внимание, действията му били анализирани до последния детайл. Всичко това, независимо от усилията, които изисквало, му помагало да се чувства по-добре екипиран за справяне със спомените.

Стефани разбра какво изпитва, но не се чувстваше по същия начин. Защото, както войникът с основание беше посочил, вярата в терапевта е от решаващо значение за успеха на терапията. А през изминалите три седмици се беше получило обратното — колкото по-настоятелен ставаше Александър, толкова по-наранена се чувстваше тя и реагираше по съответния начин — от тъпо мълчание до открита враждебност. И изобщо не можеше да се спре…

Палмър си отбеляза нещо в бележника.

— Какво правите, когато не сте тук?

— Какво точно имате предвид?

— Ами вечер, да речем…

— Стоя си в апартамента. Пътьом си купувам нещо за ядене, после си го приготвям и сядам пред телевизора. Понякога предпочитам да чета…

— И изобщо не излизате?

Само веднъж. Беше през втората седмица, след дълъг ден на лъжи около един контракт в Ню Йорк, към който Александър прояви особен интерес. Прииска й се едно питие и се отби в някакъв бар на Сейнт Мартинс Лейн. Седна на малка масичка до вратата и в продължение на половин час не отдели поглед от трафика, очаквайки алкохолът да смекчи болката. Барът беше изключително оживен. Напусналите работа хора се събираха пред бара на малки групички, пускаха шеги, пушеха цигари. Помнеше, че мъжът носеше евтин костюм на райета. Беше започнал да се разширява в кръста, под брадичката му се оформяше втора гуша. Розовите, леко брадясали бузи се появиха откъм бара с халба бира в ръка. Предложението му беше тривиално — да я черпи едно питие. Тя отказа с любезна усмивка, но той вече се беше настанил на свободния стол срещу нея.

— Чакам хора — предупреди го тя.

— Може би мен? — ухили се мъжът, разкривайки два реда зъби на пушач.

Стефани замълча.

— Наистина ли не искаш още едно питие, скъпа?

Тя хвърли поглед по посока на компанията му.

— На бас ли се хвана?

— Хич да не ти пука за тях.

Беше леко пиян, дъхът му вонеше на бира.

— Не ми пука за тях.

— Аз съм Чарли.

— Не си ми интересен, Чарли.

Пое отпусната му ръка, която беше увиснала над масата, извъртя пръстите по посока на дланта, после тресна юмрука му върху плота на масата. Чарли смукна въздух през зъби, очите му се изцъклиха, ситни капчици пот избиха по бледото му чело. Стефани изпита чувството, че гледа отстрани как някой друг го изтезава. После се сети как се беше отнесла с Оливие и се отврати от себе си. Пусна дебеланкото, който побърза да скочи от стола и да се оттегли, разблъсквайки посетителите на бара и мърморейки нещо неясно под носа си.

Мартин Палмър търпеливо чакаше отговор.

— В момента не ми е много до купони — промърмори Стефани.

— Пиете ли?

— Какво?

Очите му бяха сведени към бележника.

— Употребявате ли алкохол? — Погледна я едва сега, после побърза да поясни: — Вечер, след като се приберете у дома…

Усети как редом с гнева я обзема и лека тъга.

— Недостатъчно…

Беше наясно, че защитните й сили се надигат — факт, който доказваше колко са били занижени до този момент. Това не се дължеше на неумелите въпроси на Палмър — тя беше искрено изненадана от неговата непохватност — а на нещо вътре в нея. Ставаше дума за желанието да се разтовари — нещо добре познато. Но Палмър не беше подходящият изповедник. Разговаряха в продължение на два часа. Не бяха малко въпросите, на които тя искаше да даде искрен отговор, но нямаше как да го стори. Поне не на него. Подобно нещо би я накарало да изпита чувството, че девалвира истината.

Отначало изпита само разочарование, което на по-късен етап премина в досада и хаплива язвителност.

— Я да видим — мърмореше под нос Палмър. — Турският трафикант на оръжие Салман Рифат… Пред господин Александър сте признала, че се е наложило да преспите с него, за да спечелите доверието му и да си осигурите достъп до документите, които е пазел във вилата си.

— Да преспя ли?

Палмър се раздразни от семантичното уточнение, което бе принуден да направи.

— Да правите секс с него — глухо изръмжа той.

— Е, и какво?

— Бих искал да знам как се чувствате в подобни случаи…

— Как се чувствам ли?

— Да.

— Ами, претъркана…

— Нямах предвид това — поруменя той.

— Знам какво имахте предвид! — остро отвърна Стефани. — Но се чувствах претъркана, ясно ли ви е? И знаете ли защо? Защото Рифат има хуй с дебелината на вашата китка, който искаше да натика във всяка дупка, която зърнеше по тялото ми. А аз му позволих това, защото то беше част от работата ми.

В отчаян опит да възстанови самообладанието си, Палмър започна да дращи нещо в бележника.

— Ясно, разбирам, много добре — механично мърмореше той.

— Много добре ли?! — изгледа го Стефани.

— О, извинете — намръщи се той. — Не исках да прозвучи така…

— А как искахте да прозвучи? Като състрадание? Като разбиране?

— Вижте, опитвам се да ви помогна…

— Нека ви разкажа това, което зная за Салман Рифат — прекъсна го Стефани. — Той е трафикант на оръжие. Чаровник и едновременно с това чудовище. Пада си по разни неща… — Поколеба се за момент и погледна в краката си: — Много обичаше да му правя стриптийз, но не в спалня, а в обикновена дневна. Докато се събличах той искаше от мен да му правя разни неща и аз ги правех. Но краят винаги беше един и същ. Той има имение в Гърция, където се произвежда зехтин. И независимо в коя точка на света се намира, в джоба му винаги има едно-две шишенца домашен зехтин. Направени са от тъмносиньо стъкло и се затварят с миниатюрни коркови тапи. Най-много му харесваше да ме наведе над нещо — гърбът на дивана, масичката — след което да излее няколко капки от този зехтин на гърба ми, точно върху гръбначния стълб. Обичаше да гледа как мазнината се стича по кожата. По това си падаше. Караше ме да се местя наляво-надясно и страшно се възбуждаше. Едва дочакваше олиото да слезе до дупето ми и започваше да ме шиба — яко и продължително, и на двете места…

Замълча и вдигна глава. Палмър я гледаше втренчено и сякаш беше спрял да диша.

— Затова когато ме питате какво съм почувствала, аз казвам, че съм се почувствала претъркана. Запишете си го в шибания бележник! Покрай всички останали глупости, които трябваше да издрънкам, това също ще помогне на Александър да чуе това, което иска.

— Виж какво, Стеф…

— Стеф ли?! — яростно изфуча тя. — Казвате го така, сякаш се познаваме от години!

— Опитвам се да се държа приятелски, нищо повече.

— Не си губете времето. И моето също…

— Не е нужно да се държим враждебно…

— Защо ми задавате всички тези въпроси? — окончателно побесня Стефани. — Какво си въобразявате, че ще научите от моите отговори?

— Става въпрос за една рутинна преценка — смутено отмести очи Палмър.

Стефани се усмихна и това беше достатъчно. И двамата разбраха, че лъжата просто не минава.

— Питал ли сте се някога какво изпитва човек, когато убива друг човек? — тихо попита тя. — В смисъл на психолог или какъвто сте там… Предполагам, че сте мислил по този въпрос. От професионална гледна точка.

Палмър се чудеше какво да отговори.

— Да погледнеш жертвата в очите, като и двамата сте наясно какво следва… А после да натиснеш спусъка… Или да забиеш ножа до дръжката и да усетиш как горещата кръв блика от раната и облива пръстите ти… Ако желаете, аз мога да ви обясня тези неща, при това до най-големи подробности. Но това няма да означава нищо, просто защото не аз съм тази, която може да ви предаде подобни неща. Същото и с отговорите на въпросите, които ми задавате. Те няма да ви разкрият нищо за мен. Вие сте теоретик, а аз съм реалност. Никога няма да разберете каква е разликата между нас.

Стефани скочи на крака и започна да обикаля около масата, постепенно стеснявайки кръговете.

— Я се погледнете! Облечен сте небрежно, вероятно защото си въобразявате, че така по-лесно ще преодолеете всичко онова, което ни разделя. Прочел сте досието ми, след което сте решил, че трябва и да ми хвърлите едно око, нали? Специално за мен ли си направихте тая прическа?

Мълчанието беше знак на потвърждение. Тя спря на място, облегна се на масата и кръстоса крака почти под носа му. Едва сега усети леденото спокойствие, което беше предвестник на пълния контрол. Палмър беше пребледнял като сняг.

— Намираш се в зона на бойни действия — прошепна тя. — Криеш се сред купчина трупове. Гледаш как войници от редовната армия изнасилват младо момиче, след което му отрязват главата. И през цялото време се заливат от смях — тези доскорошни хлебари, учители и фермери. Станеш ли веднъж свидетел на подобно нещо, то остава в паметта ти завинаги, като татуировка върху кожата… Остава само един въпрос: как съумяваш да се справиш с него?

Очите му са сиви, отбеляза тя. И немигащи.

— Вие сте психиатър, трябва да знаете.

Той поклати глава.

— Точно така. И аз не знам. Човек просто се справя… Докато дойде моментът, в който вече не може да го прави… — Обърна му гръб и добави: — Не приемайте нещата лично, защото грешката не е ваша. Но искам да ви кажа, че повече няма да отговарям на патетичните ви въпроси. А на Александър можете да кажете каквото ви хрумне. На мен изобщо не ми пука…