Марк Бърнел
Инструмент за убийства (23)

22.

На 30 декември температурата в Москва беше минус петнадесет градуса, имаше виелица. Самолетът й закъсня и затова стигна до Кутузовски проспект чак в осем. Плати на таксито и колебливо се спря под арката. Той ще знае. Ще го види в очите ми, ще го помирише върху кожата ми. Посрещна я пред вратата на асансьора и я целуна. Влязоха в апартамента и той й наля чаша вино. Ето, всеки момент ще стане…

— Как се чувстваш?

Стефани му каза истината.

— Бях самотна. Преди да те срещна, никога не се чувствах самотна, макар че често оставах сама. Как беше в Швейцария?

— Красиво. И пусто.

Започна да я съблича. Тя се опасяваше, че белезите ще я издадат. Никога не ги беше виждала толкова изявени, но сега изведнъж установи, че са се скрили и са станали почти незабележими. Това обаче не й пречеше да ги усеща. Започнаха да се любят. Тя се чувстваше напрегната и засрамена. После изпи няколко пълни чаши, сякаш за да отмие вината. Втория път почти успя да се престори, че нищо не се е случило.

Ядоха нарязан на тънко милански салам, италианско сирене и шотландски ръжени бисквити — всичко това закупено от някакъв деликатесен магазин в Цюрих. Лежаха на пода в дневната, върху матрак сред разхвърляни дрехи, придърпали по един чаршаф около голите си тела. Стефани искрено се надяваше повече да не мърдат. Комаров пушеше. Дълго време мълчаха. После той извърна глава и я попита за какво си мисли.

— За всичките тези години, които си прекарал в затвора — отвърна с въздишка тя. — Безкрайно дълги, при ужасни условия. Питам се как си оцелял.

Отговорът му беше почти гневен.

— Оцелях като всички останали — като се примирих и приех…

Стефани се надигна на лакът и се втренчи в лицето му.

— Примирил си се?! Приел си?!

— Не присъдите, не и властта, която ги е издала — уточни той. — Примирих се с продължителността им. Колкото по-скоро приемеш действителността, толкова по-бързо преминава тя. Влезеш ли вътре, нищо не можеш да промениш. Онези, които се опитват, просто страдат повече от останалите. Всеки ден в затвора им се струва два пъти по-дълъг. И това бързо им проличава…

— Но как го прие ти?

— Като не му обръщах внимание. Като се изключих… В такива случаи не мислиш нито за миналото, нито за бъдещето, най-малко пък за нещата, които ти липсват. Опитваш се изобщо да не мислиш. Живееш само в настоящия миг и не чувстваш нищо. В мисловен план просто изключваш.

— А във физически?

— В Сибир човек не мисли за тези неща — усмихна се Комаров.

— Знаеш много добре какво те питам!

— Физически или си силен, или си слаб — рече с въздишка той и я погали по косата. — Или имаш късмет, или нямаш. Толкоз. Нищо не можеш да направиш. Освен да чакаш…

 

 

Телефонът пронизително иззвъня в мрака. Комаров вдигна бързо. След обмен на известно количество нечленоразделни звуци той скочи от леглото и започна да се облича. Стефани го попита какво става с натежали за сън клепачи. Нищо, отвърна той. Налагало се да излезе по работа.

— Колко е часът?

— Пет и двадесет.

— Каква работа имаш в пет и двадесет?

— В Ню Йорк е девет и двадесет — отвърна той.

— Там ли отиваш?

— Не — отвърна той, наведе се и я целуна. — Ще се видим по-късно.

Но не стана така. Обади й се към обяд и каза, че нещата са се усложнили. Не искаше да обяснява по телефона. Каза, че ще й се обади в по-удобен момент, но едва ли ще успее да дойде на новогодишното парти на Ватукин. На което Стефани отвърна, че и тя няма да отиде.

— Трябва да отидеш — настоя той. — Представи си какво ще си помислят, в случай че се оттегляш винаги, когато го правя и аз.

— Не ме интересува.

— Нито пък мен. Но разбираш какво искам да ти кажа, нали?

 

 

Шосето между Рубльово и Успенское беше единично, осеяно с дупки асфалтово платно, което се виеше сред боровите и брезови горички на Подмосковието. Снегът продължаваше да вали, фаровете проправяха тунели в мрака, чистачките с мъка прогонваха едрите снежинки от предното стъкло. Над шосето бяха надвиснали отрупани със сняг клони — бели арки на фона на мастиленочерния мрак. Стефани се беше настанила на задната седалка на мерцедеса, който Ватукин беше изпратил да я вземе. Беше последен модел, блиндиран, със затъмнени стъкла и телевизор. Шофьорът обаче не беше последен модел — дебел и нисък, с кожено яке, прекалено тясно, за да побере едновременно пистолет и шкембе, с постоянно димяща цигара между напуканите устни.

Минаха през Барвиха и Жуковка — малки селца, които изчезваха още преди да са се появили. После изведнъж завиха по черен път, почти незабележим под снега. На стотина метра по-нататък имаше бариера и малка дървена будка, в която дежуреха двама въоръжени пазачи. След размяната на няколко кратки фрази бариерата се вдигна и мерцедесът пропълзя в смълчаната заснежена гора. Дачата се показа едва след километър — една обляна в ярка светлина архитектурна гротеска, заобиколена от висока стена. Тя не беше копие на къщата, на която Ватукин толкова се беше възхищавал по време на краткия си престой в норвежкото пристанище Берген. Не, тя беше самият оригинал! Толкова я беше харесал, че беше наредил да я купят, демонтират и пренесат в Русия, където да я построят отново. Но, както се оказало впоследствие, къщата не била достатъчно голяма. Какво било решението му? Да построи още една къща в непосредствена близост до първата. Получили се сиамски близнаци — също като в случая с Маджента хаус. Но площта пак се оказала недостатъчна и Ватукин заповядал да се вдигнат по още два етажа. В резултат вече никой не бил в състояние да разбере с какво точно го беше привлякла оригиналната норвежка къща.

Предната вечер Комаров й беше описал всичко това с открито презрение. Две сауни, баня с джакузи към всеки апартамент, частен киносалон, игрална зала с моникс (руски вариант на билярда) и няколко истински маси за билярд, закрит плувен басейн, ограден с колонада и копия на гръко-римски статуи.

— Някога там е имало истинска дача. Малка, но функционална. Но той я съборил, за да построи… Всъщност ще видиш сама.

— Не одобряваш ли действията му?

— Какво значение има дали ги одобрявам? — беше свил рамене той. — Само след едно поколение всичко ще бъде забравено.

— В смисъл?

— Откъде сме дошли — поясни той. — И защо сме направили това или онова.

Зад втората бариера бяха паркирани около дузина лимузини, всичките покрити с кал. От многобройните стаи във вътрешността долиташе какофония от звуци. Персоналът носеше златисточерни униформи, а келнерките бяха с миниполи. Стефани предположи, че жените са повече от мъжете, но веднага усети, че самата тя е екзотика, тъй като имаше вероятност да се окаже единствената официално поканена гостенка. Останалите присъстващи от женски пол бяха или приятелки на гостите, или момичета за забавления. Единици бяха тези, които приличаха на съпруги. Млади, блестящи, хубави — те жужаха около мъжете, включително и около най-противните от тях. Неколцина изглеждаха съвсем не на място — особено онези с казашките мустаци, пресните белези по лицата и скъпите костюми на „Хюго Бос“. Мъже, които бяха успели да се адаптират към ужасните условия на сибирските лагери, но все още се чувстваха неудобно в костюми.

В една от приемните беше организиран голям бюфет — хайвер, сребърни подноси с меса, салати, пушени филета от есетра и сьомга, сирена, различни видове хляб. В съседното помещение един от най-прочутите комици на Русия забавляваше гостите с пиперливи вицове, които бяха посрещани с взривове от смях. Именно там я намери Ватукин. Беше облечен в черен костюм, строен и трезвен. Отведе я настрана и я попита добре ли се чувства и какво би могъл да направи за нея. Спомена за Комаров съвсем бегло и само веднъж — „Жалко, че не успя да дойде, но предполагам, че обстоятелствата са го принудили…“. След което предложи да разговарят на втори сутринта, когато ще бъдат с трезви глави.

Но Стефани ясно виждаше, че той и в момента е трезвен и няма никакво намерение да попада в плен на алкохола. Заведе я да я представи на част от гостите си — отговорен служител в кметството на Лужков, журналист със силен британски акцент — Стефани го взе за канадец, шведски хирург, двама висши служители на „Газпром“, спекулант с недвижими имоти от Манхатън, директори от Башкредитбанк, Банка „Северная Казня“, Далкобанк и австрийската Кредитанщалт.

В полунощ имаше заря, небето беше озарено от ракети във феерични цветове. Всички се изсипаха навън, а алкохолът им помогна поне за малко да не усетят минусовите температури на нощта. Възхитени викове, ръкопляскания, наздравици и смехове. Над платформата за изстрелване оттатък малка горичка се издигаха облаци дим. Сред аромата на пурите се промъкваше и миризмата на кордит. Зарята свърши, изпратена с възторжени викове и тостове. По-наквасените от гостите запяха. Някъде около един басейнът започна да се пълни с голи тела.

Стефани прекоси една от задните стаи на дачата, в която работеха три широкоекранни телевизора едновременно. Бяха прикрепени на стената един над друг, с изключен звук. Най-отгоре течеше футболният двубой „Ювентус“ — „Барселона“, в средата се вихреше дублиран филм с Чък Норис, а най-отдолу можеше да се наблюдава холандско хард порно. В стаята имаше около дузина гости, разпределили се по кресла и дивани. Някои разговаряха помежду си, други само гледаха, а един — явно напълно анестезиран от алкохола, беше се проснал на пода.

— Не е като в парка „Бамби“, нали? — подхвърли мъжки глас зад гърба й.

Тя рязко се обърна. Присъствието му беше толкова неочаквано, че за миг не успя да извика името му в съзнанието си.

— Имам чувството, че това тук е повече в стила на Марко. Особено екшъна на най-долния екран.

Клаесен. Марсел Клаесен, белгийският посредник. Януари 2000-та година, Пожаревац, в навечерието на покушението срещу Аркан. Същата восъчна кожа, същата мазна коса, която се спускаше над лявото око. „Бамби“ беше увеселителния парк, построен от Марко, синът на Слободан Милошевич.

— Руснаците обичат Чък Норис — добави Клаесен. — Той също ги обича. Напоследък може да се срещне навсякъде из Москва, почти като ХИВ вируса.

Сръбски терористи на свобода и хоп — Клаесен изведнъж се появява в Москва.

— Още ли си вадиш хляба на Балканите? — попита Стефани.

— От време на време. А ти?

— Оттогава не съм се мяркала. Как се озова тук?

— Първо ти ми кажи — ухили се Клаесен. — А после и аз ще ти разкрия картите си.

— Звучи ми съблазнително, но не, благодаря.

За последен път бяха заедно в една кола, която ги отвеждаше от Пожаревац към Белград. Класен бе направил тромав опит да я свали, а тя му предложи първо да порасне, тъй като за момента няма как да се класира. Той не посмя да оспори твърденията й.

— Добра работа свърши в „Интерконтинентал“.

— Благодарение на твоята информация. Той наистина си беше сложил противокуршумна жилетка.

— След Белград изведнъж изчезна от новините.

— Реших да си взема малко отпуска.

— А когато отново се върна на работа, изведнъж се оказа в орбитата на Москва.

— Виждам, че и ти си в нея — язвително се усмихна тя.

 

 

— Дължа ти извинение.

Наталия не носи червило, за разлика от останалите жени. Бледата й кожа е безупречна. Начинът, по който е облечена, запраща другите в миманса, макар да не съм сигурна, че те разбират защо. По нея няма маркови дрехи. Пренебрегнала е задължителното мини и вместо него носи тясна пола до коленете. Тя, по един много особен начин показва много, но загатва още повече. Нагоре е облечена в официална блузка от черна коприна, едно копче повече я дели от приличието, тъй като именно там, където трябва да бъде закопчано то, се очертава началото на съблазнителна падина. На шията й има къса, фина верижка от платина, на която е окачен малък, но изящен православен кръст. Другите жени на партито ме карат да се чувствам стара, а тя — старомодна.

— Извинение ли?

— В „Белия квадрат“ бях груба с теб. Не знаех коя си.

— Че как би могла?

В усмивката й има благодарност.

— В моето положение невинаги е лесно да обърнеш гръб на съмненията си. Много са момичетата, които биха искали да ме изместят.

— Представям си.

— За да го постигнат, те биха се възползвали от всяка възможност, не биха се спрели пред нищо…

Намираме си по-спокойно местенце за разговор в малък кабинет.

— Дървените стени са останали от оригиналната дача — обяснява ми тя. — Украсени са със серия черно-бели фотографии в графитни рамки. Скъпа еротика от Хелмут Нютън. Без съмнение биха отивали на всяка друга стая, но тук ми се струват леко пресилени.

— Такава е представата на Владимир за изкуството — забелязва погледа ми Наталия. — Спасява ги фактът, че са скъпи. Ако бяха евтини, несъмнено щеше да ги приеме като безсмислена порнография.

— И ти? — питам аз. — Как ги възприемаш ти?

— Намирам ги за отегчителни.

Разменяме си още няколко незначителни реплики, след което тя ме изненадва с прям въпрос: „Какво чувстваш, когато убиеш някого?“. Въпрос, който наистина идва изневиделица.

Протакам, за да спечеля време.

— Защо не попиташ него? Сигурна съм, че ще може да ти отговори…

— Имам предвид… като жена…

Казвам й истината без никакво колебание.

— В подобна ситуация не съм жена. Ако бях… Ако бях, изобщо не бих могла да го направя. А и да мога, едва ли ще се справя с емоционалните последици по-късно. То е като секса. Мъжете могат да ни имат, без да изпитват нищо. Но при нас не е така…

— Но въпреки всичко ти убиваш…

— Излизам извън това, което съм. Ставам друг човек — за такъв отрязък от време, който ми върши работа. Отделям се от това, което върша. И по този начин се справям с него.

Тя кима и поглежда встрани.

— Знам за какво говориш…

Бас държа, че е така. Същото чувство, но в друг контекст. Решавам, че мога да направя една малка проба.

— Откъде си, Наталия?

— От Омск. Чувала ли си за Омск?

— Не.

— Намира се между Екатеринбург и Новосибирск, северно от границата с Казахстан.

— Далече е оттук — отбелязвам аз.

— Далече е отвсякъде — допълва тя.

— Защо дойде в Москва?

— Защото в Омск няма нищо за мен. Нищо, което да харесвам, никакво бъдеще. Въобразявах си, че ако веднъж се добера до Москва, всички пътища ще бъдат отворени за мен. Европа, Америка… Пристигнах без пукната пара, но знаех адреса на едно момиче от Омск, което беше дошло тук преди мен. Тя ми намери работа в „Распутин“. Знаеш ли го? Един от модерните ресторанти, келнерките там са топлес… — Тя забелязва вдигнатите ми вежди и свива рамене: — Знаеш как е… Някои японски бизнесмени намираха за много забавно да поливат гърдите ни с шампанско, а след това да го смучат оттам… Както и да е. По-късно си намерих работа в „Белия квадрат“ и там се запознах с Олег Рогачов. Отначало нямах представа кой е той, за разлика от него. Той знаеше коя съм аз или по-скоро каква съм аз.

— И тогава то се случи, така ли?

— Да. Когато разбрах кой е той, се случи…

— Истинската любов.

Вместо да ми се сопне, тя се усмихва.

— Понякога любовта е лукс, който не можеш да си позволиш. Олег беше моят паспорт за нов живот. И двамата бяхме наясно с това. Повечето момичета никога не се докосват до шанса, който ми даде той.

— Какъв беше той?

Отговорът й е тих, но звучи правдиво:

— По-добър, отколкото имах право да очаквам… — Очите й срещат моите, но само за миг: — По-добър от Владимир…

Надявам се, че в кимането ми прозира съчувствие.

— Чух за това, което се е случило в Париж…

Тя свива рамене.

— Не бях чак толкова наивна. Познавах света, в който живееше Олег, хората, с които се забъркваше. Но никога не съм допускала, че това ще се случи именно с него.

— Винаги е така… Като при автомобилните катастрофи. Случват се само на другите, но до момента, в който се случат и на теб…

— Когато го убиха, бях дълбоко отчаяна. Не защото ми отнеха всичко, което имам, а защото наистина имах чувства към Олег.

— Все пак не ти отнеха всичко, нали?

— Не всичко — съгласна е Наталия. — Но всичко хубаво. Владимир пое „Централная“, а след това наследи и мен.

— Може би си имала правото да кажеш не?

— Аз съм по-твърда, отколкото изглеждам. Умея да оцелявам. Нямах никакво намерение да се връщам в Омск, а най-вече в сандък. Повечето момичета не получават дори един шанс, докато пред мен се откриха цели два. Изобщо не се наложи да ме канят втори път… — В очите й се появяват пламъчета. — Освен това, не изпитвах нищо. Вършех каквото се искаше от мен, вършех го като насън. Владимир не усети нищо, може би защото беше по-типичен мъж от Олег. — Позволява си лека и доста неубедителна усмивка. — И все още не усеща…

— Това е хубаво.

— И лесно.

— Още по-добре…

— Ами ти? Имаш ли си някого?

Изкушавам се да отговоря отрицателно, но в последния момент променям намеренията си.

— Да.

— И как е?

— Ами… Изненадващо.

— Защо?

— Обикновено трябва да лъжа мъжете, с които искам да се сближа.

— Това ли е изненадващото? — усмихва се Наталия.

— Знаеш какво имам предвид…

Тя кима.

— Но с него си честна, така ли?

— Да — отговарям аз и искрено се надявам да не прозвучи евтино. След което правя непланирано признание: — Никога не съм се надявала да открия точния мъж — онзи, когото няма да се налага да лъжа. Едновременно с това не вярвам в любовта, която се гради върху лъжи. Ето защо съм била убедена, че ще си остана сама завинаги.

Напрегнатият поглед на Наталия ме топли и изнервя едновременно. Тя взема ръката ми и я стиска. Хватката й е здрава. А изражението в очите й…

— Странно — казва тя. — Колко сме различни и колко много си приличаме.

Права е. И аз изпитвам същото. Но в главата ми се е загнездила картина, която упорито отказва да изчезне. Виждам себе си с оръжие в ръка. Стрелям във Ватукин и я лишавам от втория и вероятно последен шанс, след който я чака обратния път към нищото…

 

 

Първият ден от новата година е мрачен. Небето е сиво и някак плоско, прехвърча сняг. Десет под нулата и никакви вести от Комаров. Тя му остави няколко послания, но отговор нямаше. Отскочи и до апартамента му, но там също нямаше никого. Непрекъснато се опитваше да потисне безпокойството си, но без успех.

Таксито фучеше по ръждивокафявата настилка на Ленинградский проспект, подмина спортния комплекс „Динамо“ и зави надясно, после наляво. Шофьорът спря на пресечката между булевард „Червена армия“ и улица „Академик Илюшин“. Номер 21 се оказа десететажен жилищен блок. Адресът получи от Евгений Власко, но Стърн беше този, който й достави цифрите на ръждивия катинар, който заключваше металната входна врата. Пое по стълбите към петия етаж, намери апартамента и почука.

— Кой е?

— Една приятелка на Евгений Власко.

Оттатък настана продължителна тишина.

— Евгений вече не живее тук.

— Знам. Той е в Лондон. Видяхме се преди няколко дни.

Мълчание.

— Той ми даде един подарък за вас.

— Какъв подарък?

— Една табакера.

Ново продължително мълчание, след което до слуха на Стефани най-сетне достигна потракването на ключалки и вериги. Валентина Руденко се оказа кокалеста жена с гърбица, наметнала жълт, плетен на ръка шал върху раменете си. Стефани й подаде табакерата, тя я пое с разкривени от артрит пръсти, разгледа я, после кимна и отстъпи встрани.

Апартаментът беше тъмен. Тежките пердета на прозореца в претъпканата с вещи дневна бяха наполовина спуснати. Върху зелените стени личаха петна от влага. Върху телевизора беше поставен евтин будилник, който шумно потракваше. На едната стена бе окачена пластмасова икона, на другата — лош портрет на Свети Василий, изрисуван с акрилна боя.

— Е, как е Евгений? Толкова отдавна не съм го чувала, че започнах да се питам дали не е умрял. Винаги си е бил болнав, знаете…

— Имам впечатлението, че живее напук на болестите си.

Руденко се усмихна.

— Такъв си е Евгений. Ех, ако и Иван беше проявил подобна борбеност… — Усмивката й помръкна и тя хвърли поглед към снимките в рамки, подредени на малка кръгла масичка, покрита с дантелена покривка. — Само че той пушеше като комин.

Прехвърли се в кухнята и няколко минути по-късно се появи с две чаши чай. Разговаряха за Сергей Рошков.

— Вярно е — кимна Валентина. — Иван и аз бяхме много близки със Сергей и Катерина. След бягството на Евгений, мястото му на заместник-директор на „Биопрепарат“ беше заето от Сергей. Той прие назначението със смесени чувства. Също и бягството на Евгений, ако трябва да бъдем честни. Той споделяше напълно тревогите и съмненията му, но не одобряваше бягството. Това беше и основната разлика помежду им. Сергей беше по-тих, не обичаше конфронтациите. Докато Евгений беше точно обратното. Според мен той обичаше да демонстрира остротата на ума си и често използваше гениалността си, за да сплашва разни високопоставени чиновници.

— Рошков продължи ли тяхната работа в „Биопрепарат“?

— Не мога да кажа — сви рамене Валентина. — Знам само, че в даден момент той изгуби работата си. Вината не беше негова, ситуацията беше такава. Висока инфлация, всички бяха в паника. В „Биопрепарат“ не достигаха парите, бюджетът беше силно орязан. Сергей нямаше късмет.

— Как го прие той?

— Зле, като много други. Преди кризата те с Катерина нямаха нужда от нищо. Но изведнъж стана така, че доходите им секнаха, а инфлацията изяде спестяванията им. Но най-много ги болеше от загубата на положението, на статута… Добавки, привилегии — всичко отиде по дяволите. Отлитането на престижа им докара депресията.

— Според Власко може би са получили оферти от чужбина.

— Имало е такова нещо, знам го от Катерина — кимна Руденко. — От Южна Корея и от Иран. Поканили са го на Международния панаир на биотехнологиите в Техеран. Но той отказал. После получил оферта и от Куба. Представяте ли си? — вдигна вежди Руденко. — След всичките тези години в Казахстан? За година са му предлагали повече пари, отколкото бе спечелил за двадесет.

— Но отхвърлил офертите, така ли?

— Сергей е преди всичко патриот. Руски патриот.

— Какво се случи?

Тя сви рамене, сякаш да каже обичайните неща.

— Катерина не беше чак такъв идеалист. Тя беше практичният човек в семейството. Направи опит да го убеди да приеме някоя от офертите, скараха се. Това от своя страна доведе до пиянски скандали. Знаете как става.

Руденко замълча и сякаш подкани Стефани да запълни празнината.

— Катерина беше не само практична, но и хубава. В крайна сметка се възползва от този факт и си намери друг мъж. Един дебел украинец, който извади късмет.

— В какъв смисъл?

— Той беше някакъв чиновник в Министерството на отбраната — тук, в Москва. Чиста проба бюрократ. Когато Централният комитет на Партията реши да премахне монопола си върху политическата власт и държавното имущество, той, като много други, ловко се възползва от това. Всичко, което неговият отдел притежаваше и контролираше, премина в частни ръце. В неговите частни ръце. След което беше продадено. Джипове, камиони, леки коли, дори и танкове. Купувачите му идваха от азиатските републики, от Кавказ, от Близкия изток. За една година разпродаде всичко и натрупа състояние. Когато Катерина се запознала с него, той бил страшно нервен и търсел начин да напусне Русия. Харесал я, а и тя не чакала да я убеждават.

— Къде заминаха?

— В Кипър. Той купил два хотела в Лимасол. В момента живеят в голяма вила с прислуга. Чух, че той станал още по-дебел. А когато им било скучно, отлитали на пазар в Париж или Милано.

— А Рошков?

— Да речем, че всичко това не го окуражило да намали пиенето. Но после нещата се променили. Бивш негов колега от „Биопрепарат“ му предложил работа в частна фармацевтична компания, името й е „Сибирска звезда“. Човек с неговия опит несъмнено би…

— Кой е този приятел?

— Така и не разбрах.

— Кога е станало това?

Тя се замисли за момент.

— Май през деветдесет и шеста… Или деветдесет и седма.

— И се получило, така ли?

— За известно време. Парите били добри. Не чак състояние, но достатъчно, за да го изправят на крака. Нае апартамент тук, в този блок, три етажа под нас. Изглеждаше почти както преди, особено ако не се споменаваше Катерина. Но в началото на тази година поведението му рязко се промени. Изпадна в депресия и отново започна да пие, беше страшно изнервен. Много пъти го питах какво става, но той винаги отговаряше: „Нищо, нищо…“. Не съм го притискала, защото той не е човек, който може да поддаде.

— На какво се дължеше тази депресия? На работата му? На миналото? На Катерина?

— Не знам. Но изглеждаше страшно зле. Мръсен, разчорлен, уморен…

— Кога изчезна?

— През есента. Не помня точната дата.

— А знаете ли къде е отишъл?

— Той каза, че е по-добре да не знам.

— А обаждал ли се е, след като изчезна?

— Един-два пъти. Винаги от монетен автомат. Интересуваше се дали някой не е ходил в апартамента му. Или пък дали някой не е идвал да ме разпитва за него.

— Имаше ли такова нещо?

— Напоследък не. Но малко след като изчезна, полицията се появи тук — един или два пъти. Задаваха рутинни въпроси, след което изгубиха интерес. Оттогава насам никой не се е интересувал от него.

— Но той продължава да се обажда, така ли?

— Рядко. Веднъж ме помоли да вляза у тях — аз имам ключ, и да му приготвя една чанта. Занесох я на Киевската гара и я оставих в една багажна клетка.

— Видяхте ли го?

— Не.

Стефани отпи глътка чай.

— Трябва да говоря с него, но лице в лице.

— Едва ли ще стане — поклати глава Руденко.

— Не можете ли да го помолите?

— Той се обажда. Аз нямам връзка с него.

— Няма ли начин да му оставите някакво послание?

Валентина Руденко сведе поглед към чая си.

 

 

Стефани се прибра в хотела. Не я бяха търсили по телефона, нямаше съобщения. Опита телефоните му, но без успех. Имаше нужда от нещо за отвличане за вниманието и затова потърси Стърн. Информацията пристигна в късния следобед. „Сибирска звезда“ се оказа едно от гражданските подразделения на „Биопрепарат“. Основано през 1989 и закрито през 1991 година, то представлявало един изключително модерен завод за производство на лекарства за вътрешния пазар. През 1993-та заводът бил продаден на шведската фармацевтична компания „Кнутсон“. В цеховете му били инсталирани нови поточни линии, започнало производството на лекарства за западноевропейските пазари. Едно истинско бижу държавна собственост, продадено на безценица. Евтината работна ръка в Русия увеличила още повече печалбите на новите собственици.

Стефани зададе няколко въпроса за „Кнутсон“, отговорите на Стърн бяха тъжно познати. Оказа се, че тази компания е собственост на „Вайс-Рандъл“. Заводът в Подмосковието бил преименуван на „Сибирска звезда“ през 1999 година, но „Вайс-Рандъл“ притежавал „Кнутсон“ още от 95-та.

И кръгът се затваря. В качеството си на една от ключовите фигури в Петнадесета дирекция, генерал-лейтенант Александър Косигин се явява дългогодишен началник на Сергей Рошков. Същото е и когато Сергей приема да работи в „Сибирска звезда“ — просто защото генералът е собственик на завода. По всичко личи, че и в двата случая Рошков приема поканите за работа с мисълта, че така ще бъде най-полезен за народа си. Но и в двата случая нещата се развиват по друг начин.

 

 

Искаше да бъде събудена от Комаров. От нежната му целувка по клепките, от топлото му тяло, плъзнало се под кувертюрата до нея. Но я събуди тревогата. Хвърли нервен поглед към часовника. Седем и четвърт, втори януари сутринта. Девет дни до сделката в Ню Йорк, два дни откакто не го беше виждала и почти толкова от последното му обаждане насам. Би могъл да е навсякъде. И когато телефонът най-сетне звънна, тя откри, че се страхува да вдигне слушалката. В крайна сметка го стори, но веднага я връхлетя разочарованието. Не беше Комаров, а Ватукин.

— Готова ли сте да се срещнем?

— Да.

— Ще ви изпратя кола.

Колата пристигна в девет и четвърт. Пак мерцедес. Зад стъклата му трафикът се плъзгаше като лед. Стефани очакваше да се насочат към централната част на Москва, но шофьорът пое на запад. Половин час по-късно се озоваха в покрайнините на града, на осеян с дупки път, който пресичаше район с изоставени фабрики и рушащи се къщи. Мерцедесът се раздруса и влезе в просторен промишлен терен. Над входа висеше ръждясала табела с надпис „Механизация“. Склад, в който някога са се съхранявали резервни части за пътностроителни машини, поясни шофьорът.

До портала имаше караулно помещение, пред което лаеше куче на метална верига. Плъзнаха се покрай дълга редица зелени камиони с жълти кранове в каросериите. Отвъд тях имаше пет-шест каросерии, без стъкла и колелета. В дъното имаше четириетажна офис сграда, залепена за просторни фабрични цехове, от комините на които излитаха тънки струйки дим. Отпред бяха паркирани мръсни волги, лади и фолксвагени. Шофьорът ги подмина и спря под малък навес встрани от входа, редом с някакъв рейндж ровър. Общият брой на колите под навеса беше седем.

Стефани отвори вратата и слезе. Във фабриката цареше сибирски студ. Вдигна глава. Под покрива имаше стоманени релси, по които се движеха телфери на дълги стоманени въжета. В центъра на пода се виждаха други, по-широки релси, които наподобяваха огромен стоманен скелет. Куките на крановете бяха потъмнели от грес.

В дъното се виждаха няколко неясни, събрани накуп фигури. Гласовете им звучаха приглушено. Докато крачеше към тях, Стефани направи опит да ги преброи. Бяха около дузина, подредени в нещо като полукръг. А може би и петнадесет. Едва когато беше на два-три метра от тях, тя успя да зърне и едно друго тяло…

Ръцете му бяха вързани на гърба с метална жица, преметната през куката на близкия кран. Краката му висяха на половин метър от пода. Жицата бе разкъсала кожата на китките му и от нея капеше кръв, образувала малка локвичка под тялото. Стефани потръпна и се запита как ръцете му още не бяха се измъкнали от раменните стави. Лицето на нещастника беше обезобразено до такава степен, че чертите му не се различаваха. В първия момент Стефани не го позна, но после през главата й премина страшното подозрение.

О, Господи, не! Моля те, Господи, дано не е той!…

 

 

Борис Бергщайн беше в безсъзнание, главата му безсилно се полюшваше. На крачка от него стоеше Владимир Ватукин, облечен в дебело палто и кожена шапка на главата. В ръката му димеше запалена цигара. От двете му страни стояха две горили с маркучи в ръце, трети размахваше къса метална тръба, а някакъв едноух тип с обезобразено лице стискаше окървавен френски ключ.

Петра не позволи никаква външна реакция от страна на Стефани. Но вътрешна имаше — смесица от шок, отвращение и жалост. Плюс огромно чувство на облекчение, тъй като човекът на куката не беше Комаров.

— Както виждате, имаме малък проблем — промърмори Ватукин, после сграбчи Бергщайн за косата и извъртя лицето му към слабата светлина, която хвърляше лампата над главите им.

Стомахът на Стефани се преобърна. Дясното му око се беше превърнало в едва забележима цепка в центъра на огромен, мораво синкав оток. Устните му — поначало доста дебели, сега бяха подути до неузнаваемост. Дишаше тежко през устата, в която се виждаха парченца от избитите му зъби. Лявата част на носа му беше почти напълно отнесена.

— Познавате ли този красавец?

Бъди Петра, заповяда си тя. Лъжите потекоха гладко от момента, в който отвори уста.

— Срещнах го в Ню Йорк.

— Къде в Ню Йорк?

— В един ресторант в Брайтън Бийч.

— Име?

— „Калинка“. Намира се непосредствено до дървения тротоар.

— Кога го видяхте за последен път?

— Последният път, когато бях там.

— Кога беше това?

— През лятото.

— Защо бяхте там?

— Това не е ваша работа.

Резкият й отговор очевидно изненада Ватукин.

— А знаете ли какво твърди той? — леко повдигна вежда той. — Че се казвате Кейт Марч и ви е видял тук, в Москва, малко преди Коледа. Горе-долу по времето на нашата първа среща.

— Ако го налагате достатъчно здраво, той ще ви каже всичко, което пожелаете.

— Твърди, че ви е видял в „Белия квадрат“ при това точно в онази нощ, в която наистина бяхме там.

— Може. Но аз не съм го видяла.

— Отскочихме и до апартамента му — една дупка в Крилатское. Там открихме две ваши снимки, плюс информация в един лаптоп.

— Нека позная — хладно го прекъсна тя. — Той ви е поискал сто хиляди долара.

Ватукин видимо се поколеба.

— Какви сто хиляди?

— Толкова поиска и от мен.

— В Ню Йорк?

Тя кимна.

— Този човек е изнудвач. Беше си въобразил, че знае нещо за мен, но грешеше. — Миг забавяне, след което Стефани реши да рискува: — Мислеше, че съм агент на ФБР, който работи със или за човек на име Алан Кели. Случайно да сте чували това име?

Мълчанието, което последва, беше достатъчно красноречиво. Очите й най-сетне се нагодиха към полумрака и започнаха да различават сенките в дълбочина. Зад гърба на Ватукин беше паркиран порядъчно ръждив фолксваген пасат. На цимента до отворения му багажник имаше голяма ролка тънка жица и туба с бензин.

Ватукин хвърли бегъл поглед към Бергщайн, после отново закова очи в лицето й.

— От мен поиска двеста и петдесет хиляди — промърмори той.

— Значи толкоз по въпроса за равнопоставеността между половете — поклати глава Стефани.

— А знаете ли какво още ми каза?

— Какво?

— Че сте му помогнали да пренесе контрабандно в Ню Йорк известно количество диаманти.

— О, за бога! Но какво търся тук, в такъв случай?!

— Той твърди, че двамата сте станали дружки. Че вие всъщност сте започнала да го харесвате.

— А щяхте ли да повярвате, ако ви беше казал, че е прероденият Петър Велики? — вдигна вежди Стефани.

Ватукин се усмихна, но усмивката му беше куха. Ръката му се плъзна към вътрешния джоб на палтото и излезе с една лъскава берета. А Стефани се запита колко време продължават страданията на Бергщайн. Каквото и да беше признал, то бе излетяло от устата му някъде в кратката пауза между първото и второто пребиване. Не беше човек, който може да издържи на продължителен побой. Ватукин тикна пистолета в ръката й.

— Защо не го направите вие?