Марк Бърнел
Инструмент за убийства (20)

19.

Часът е пет и половина сутринта. Стоя до прозореца в дневната на Костя и гледам навън, към Кутузовския проспект. Учудена съм от тишината и спокойствието. Облечена съм само в тънка нощница, но ми е топло. Въпреки снега, който се сипе навън, само на няколко сантиметра от стъклото. Толкова по въпроса за предпазните мерки. Прекарвайки нощта заедно, ние просто ги зачеркнахме. А идването ни тук беше резултат от един абсолютно глупав импулс. Истинска „декларация за намерения“. Защото тук не става въпрос само за една номадска връзка. Тук става въпрос за нещо по-дълбоко и по-сериозно. И двамата знаем това, макар че не говорим по този въпрос.

Апартаментът му е по-малък от този в Манхатън и далеч от неговите удобства. Една спалня, миниатюрна кухничка, баня и тази дневна. Тъмнозеленият килим изглежда поне тридесетгодишен, също като тапетите на цветя, които са избелели на ивици, според подлепването. Обзавеждането се състои от евтина масичка за кафе, неудобен диван, който плаче за претапициране, малък телевизор „Самсунг“. От тавана виси крушка с оплют от мухите емайлиран сенник. До креслото в ъгъла има казионен лампион.

Това място е спартанско, усеща се липсата на обич към него. Нищо не насочва към личните качества на собственика. Но същото излъчва и луксозният му апартамент в Горен Ийст Сайд. Както апартаментчето на Олд Корт Плейс не говори нищо за мен. Повечето жилища отразяват нещо от характера на хората, които ги обитават. Но това не се отнася за жилищата, в които живеем ние с Костя — те са по-скоро нещо като дрехите, които обличаме, и имат предназначението да крият истинската ни същност, а не да я излагат на показ.

Част от лавиците са заети с книги, другите са голи. С изключение на една, върху която са поставени четири рамкирани фотографии. Две от тях са на една и съща жена — с едър кокал, здрава на вид, с кръгло лице сред гъсти черни къдрици. На едната тя лежи на кърпа, просната сред някаква полянка. В дъното се виждат дървета, жената се смее. На другата седи зад маса и поглежда през рамо по посока на обектива. Тук е много сериозна. И двете снимки са стари. На третата е уловен мъж. Това е бащата на Костя, приликата помежду им е поразителна. Той седи в малка стаичка с квадратен прозорец, над което е спуснато сиво перде. Тъмната му коса е доста оредяла, върху обсипаното му с бръчки лице грее топла усмивка. Сякаш се усмихва самият Костя… Но очите на баща му са празни. В тях няма нищо. Ако човек се вгледа, веднага ще разбере, че този човек изобщо не се смее.

На последната снимка също е жена, тя е и най-младата от всички. Високи скули, тъмна коса, бяла кожа, широка уста и тъмни очи. Изглежда ми смътно позната. Искам да мисля, че това е сестра му — просто защото не искам да бъде друга. Но отдалеч си личи, че тази жена е влюбена във фотографа, а той явно е Костя. Тя изпраща въздушна целувка по посока на камерата и…

Прозрението ме разтърсва. Жената от снимката ми напомня за самата мен. Малко по-ниска, с малко по-щедри форми и по-добро общо излъчване. Но иначе си приличаме.

Присъствието му ме кара да подскоча. Застанал е под рамката на вратата и ме гледа. Около кръста му е навит пешкир. Чувствам се колкото объркана, толкова и засрамена. Той не показва абсолютно никакви емоции.

— Това Ирина ли е? — питам.

— Да.

— Извинявай. Не би трябвало да…

Той не ми казва, че всичко е наред. Че няма значение. Просто стои и ме гледа. Връщам снимката на мястото й върху лавицата.

— Не можа ли да спиш?

— Спах добре — уверявам го аз. Което, между другото, е самата истина. — Просто се събудих рано.

— Кафе?

— Доста си приличаме, нали?

Костя не казва нищо.

— Извинявай, но искам да знам — упорствам аз. — Наистина ли ме приемаш за някакъв заместител?

— Нея никой не може да я замести — тихо отвръща той.

 

 

Минаваше седем, когато Стефани се прибра в „Балчук“. Комаров беше подхвърлил, че може би ще се видят по-късно. А може ли и да не се видят, беше попитала тя. Зависи, отвърна той. От какво? От обичайните неща — срещи, обаждания по телефона… Отново не даде обяснения за тайнственото си поведение, а просто рече:

— Така е по-добре, Петра. Нека не навлизаме в подробности за дейността си.

Затвори се в стаята, поръча да й донесат кафе и веднага след бързия душ влезе в контакт със Стърн. Сбито описа исканията си и помоли за цена.

Това не е в твоя стил, Петра.

Разнообразяване на дейността? Диаманти?

Ще се опитам да ти предложа нещо…

В девет без пет се обади Ватукин и помоли да се срещнат в единадесет. На дневна светлина казината в „Нови Арбат“ изглеждаха мрачни и дори жалки, лишени от неоновите си реклами. Въздухът в „Белия квадрат“ миришеше на застояло. Дори пираните изглеждаха болнави. Една старица метеше счупените стъкла по пода. Ватукин я очакваше в канцеларията на първия етаж. Имаше вид на човек, който тази нощ е пропуснал да си легне — бледа кожа, кървясали очи, набола четина. Изпушиха по цигара с кафето, след което той съобщи, че има шансове за сделка. Но преди това трябва да се уточнят техническите параметри, а специалистът в тази област отсъствал от Москва.

— Кога ще се върне?

— Невъзможно е да се каже… Във всеки случай, ако изобщо се върне, няма да е скоро.

Ватукин предложи компромисно решение. Лондон, три дни преди Коледа. За тях е удобно, какво ще каже тя? Стефани се надяваше, че силното блъскане в гърдите остава незабелязано от събеседника й. Кимна с глава и каза, че Лондон е добър избор и за нея.

— Знаете ли, жена с вашите качества може да има много работа в Москва — подхвърли той.

— Имам много работа на други места — хладно се усмихна тя.

— Става въпрос за отлично заплащане.

— Аз работя само срещу такова.

 

 

Червените стоп светлини прорязаха оловносивия мрак. Отново заваля сняг. Комаров пътуваше в мерцедес, който се движеше три коли пред очуканото ауди, което Стефани беше взела назаем от Бергщайн. Срещнаха се по обед в бара на хотел „Метропол“. Подаде му плика с инструкциите и тръсна глава:

— Сега всичко зависи от теб, Борис.

Той натика плика в джоба на якето си.

— И все още не искаш нищо в замяна, така ли?

— Нищо, освен думата ти. И колата ти за известно време днес следобед, ако нямаш нищо против.

Знаеше къде обядва Комаров — в монголския ресторант „Тамерлан“ на улица „Пречистенка“. Излезе оттам малко преди два, придружаван от двамата американски бизнесмена, които бяха с него и в залата за дивашки бокс. Стефани беше паркирала точно насреща и търпеливо чакаше.

Сега Комаров пътуваше на североизток, към Измайлово. Там беше пазарът, откъдето тя закупи снабденият със заглушител зиг. Той зави по улица „Паркова“, която беше прекалено пуста за проследяващото ауди. Стефани се принуди да спре до тротоара непосредствено след пресечката и напрегна очи по посока на синия мерцедес, който бързо чезнеше в снежната пелена. На стотина метра по-нататък колата отново зави наляво и паркира в близост до висока метална ограда. Комаров слезе, шмугна се в близката врата и изчезна в тъмнеещата наблизо горичка.

Стефани излезе на студа, провери пистолета си и тръгна по улицата, като преди това закопча якето си чак до брадичката. Снегът скърцаше под ботушите й, леденият въздух оцвети страните й в розово. Градът беше притихнал под снега.

Оградата от ковано желязо очертаваше малък парцел, в средата на който се издигаше порутено триетажно здание. Оттатък парцела се издигаха няколко многоетажни жилищни блока. Те бяха свързани с мрежа от павирани алеи, които в момента бяха скрити под снега, но си личаха от редиците брези, които ги ограждаха. Клоните на дърветата се бяха огънали под тежестта на мокрия сняг.

Стефани стигна до портала. Над него висеше ръждясала табела с надпис „Дом за безпризорни деца №23“. Огледа се, но не забеляза признаци на живот. Мина покрай две детски пързалки, редом с които се поклащаше люлка със счупена седалка. Прозорците на приземния етаж на сградата бяха защитени от метални решетки. Тя пъхна ръка между тях и потърка с длан мръсното стъкло. Вътрешността на стаята беше гола и мрачна. Върху циментовия под бяха подредени три дълги маси с пейки от двете им страни. Изправи се и тръгна по следите, които Комаров беше оставил в снега. Те свършваха пред врата в задната част на сградата, обшита с метални листове. Протегна ръка и натисна бравата.

Пред очите й се разкри празен коридор без осветление, гол циментов под и боядисани в кремаво стени. Под вратата в дъното се прокрадваше ивица светлина, до слуха й достигнаха приглушени гласове. Във въздуха се носеше острата миризма на дезинфекционен разтвор. Пръстите й механично стиснаха ръкохватката на зига, но тя устоя на изкушението да извади оръжието си. Тук също беше студено и дъхът й се превръщаше в пара. Тръгна напред и стигна до открехнатата врата на някаква канцелария. В процепа се виждаше част от бюро, въртящ се стол с облегалки за ръцете, някакъв списък на стената, в който фигурираха 40–50 имена. Транзисторът върху високата кантонерка за документи дънеше някакви руски хитове. На бюрото имаше чаша с чай, над която се извиваше пара. В съседство клюмаше стара настолна лампа.

Светлината в дъното на коридора идваше от по-голяма стая. Вероятно класна стая или заседателна зала. Край една от стените бяха струпани пет купчини пластмасови столове, на стойката в ъгъла се крепеше стар телевизор, а в другия — дървена закачалка. Три дълги маси бяха залепени за насрещната стена, но деца нямаше. Над масите висяха стари плакати: деца тичат надолу по зелен хълм, момиче се залива от смях, делфин скача във въздуха, безбрежна пшеничена нива се люшка като океан под напора на вятъра и ослепителното лятно слънце. В дъното имаше големи квадратни прозорци, които гледаха към някакво игрище. Комаров се беше изправил пред един от тях, с гръб към вратата.

— Намери ли това, което търсиш? — попита, без да се обръща той.

Тя не помръдна. В душата й кипеше гняв — както винаги, първата й реакция на срама.

— Не знаеш какво направи, като дойде тук…

Той се обърна, а тя откри, че й е трудно да го гледа в очите.

— Мислех, че мога да ти имам доверие.

— Можеш — прошепна тя.

— Какво правиш тук?

— Следя те — разпери ръце тя.

Продължаваха да стоят в двата противоположни края на класната стая.

— Защо?

— За да разбера къде ходиш, с кого се срещаш.

— Защо?

Тя не намери сили да отговори.

— Защо, Петра? Нима съм се превърнал в мишена?

— Не! — извика тя. Веднага след това усети, че отрицанието бе прекалено бързо и прекалено категорично. — Не си мишена, повярвай ми! Никога не бих могла да направя подобно нещо!

— Тогава защо?

— Защото не ми казваш нищо — отвърна отчаяно тя. — А аз искам да знам, трябва да знам!

Това обаче беше лъжа. Комаров беше прав — всичко е въпрос на доверие. Или по-скоро — на липсата на доверие. Тя имаше силното желание да му се довери, но не беше в състояние да го стори. Беше длъжна да се погрижи за себе си, а това в момента я караше да се чувства евтина и омърсена.

Непознат мъж се появи на вратата в дъното на помещението. Беше висок колкото Стефани, но по-слаб. Имаше мургава кожа, прошарена коса и смешно тъничко вратле, което стърчеше от отворената яка на ризата. Над нея беше облякъл пуловер с остро деколте и сиво сако, което му беше очевидно голямо.

Комаров поклати глава — повече тъжно, отколкото с гняв, после рече:

— Мохамед Саеф, управителят на това място.

В следващия момент вече го нямаше. Стефани искаше да каже нещо — да се извини, да помоли за прошка, но остро усети неловкост.

Саеф я разведе из останалата част от приземния етаж: трапезария, зле оборудвана кухня и лекарски кабинет без никакви консумативи. Децата бяха в час. Стефани и Саеф ги наблюдаваха през остъклената врата на класната стая. Бледи и недохранени, всички те бяха с бръснати глави.

— Въшки — поясни Саеф. — Бръсначът и дезинфектантите са най-евтиното средство против тях.

На горния етаж бяха спалните: дълги, студени и голи помещения с подредени нарове край стените. Влажни дюшеци, сиви чаршафи от дрипава материя, одеяла, надупчени като швейцарско сирене. Между наровете бяха поставени евтини дървени шкафчета. Повечето от тях бяха без врати, а половината — и без лавици. В общата умивалня действаха само две от шестте чешми. Останалите четири дори не бяха свързани. От единствения душ капеше вода, във въздуха се носеше миризмата на подгизнала мазилка. Прозорецът беше станал непрозрачен от обледеняването.

Саеф предложи кафе и двамата поеха по задното стълбище към приземния етаж.

— Това място…

— Това място е дом за сираци, някогашна собственост на държавата. Построен е преди тридесет години.

— Той какво общо има с него?

— Как какво? — изненадано се обърна Саеф. — Сега домът е негов.

— Нали казахте, че е собственост на държавата?

— Беше… Сама виждате какво означава това.

Влязоха в кухнята и Саеф сложи чайника върху една от газовите горелки на печката. Стефани погледна през прозореца. Синият мерцедес на Комаров беше изчезнал. Направи се, че изобщо не й пука от този факт и се обърна към слабичкия мъж.

— Казвате, че това място е негово… Купил ли го е?

Саеф се усмихна. Оказа се, че в устата му липсват поне една трета от нормалното количество зъби. А тези, които все още бяха там, имаха тъмнокафяв цвят.

— Почти му платиха, за да го вземе. Също като другите…

— Другите?

— Този е шестият. Трети в Москва…

— Костя е собственик на шест детски дома?!

— Да.

— И всички са като този?

— Не, разбира се — обидено отвърна Стеф. — В началото — може би. Но не и след това. Не и след подобренията. Все още не сме започнали тук, но скоро и това ще стане. Тогава децата ще имат по-прилични дрехи, по-добра храна, отопление, истинска медицинска помощ. А вероятно и телевизор, който ще работи. С горещата вода ще върви и сапун, разбира се.

— Откога притежава този дом?

— О, няма и месец.

— Или пропускам нещо, или не мога да разбера…

— Не знаехте ли?

— Не.

Саеф отново се усмихна.

— Това е хубаво.

— Защо?

— Защото така трябва да бъде.

Разкъса две пликчета разтворимо кафе и ги разбърка във врялата вода. След това подаде на Стефани едната от високите чаши, в които по всяка вероятност пиеха чай.

— Бил ли сте тук и преди? — попита тя.

Той поклати глава:

— Пристигнах в Москва едва преди година.

— А откъде сте?

— От Грозни. Аз съм чеченец, но вече четири години не съм се прибирал у дома. Преди Москва бях в Ереван, а след това и в Казан.

— Защо дойдохте тук?

— Да си търся работа.

— И намерихте тази, така ли?

— За което трябва да съм безкрайно доволен — кимна слабичкият мъж. — Иначе щях да свърша на боклука, като всички чеченци, които пристигат в този град. Тукашните ни третират като кучета. Всъщност — далеч по-лошо от кучета. Ние сме глистите в червата на кучетата. Представите им за нас са такива, че изобщо не ни приемат за хора. Да не говорим пък за лекар.

— Вие сте лекар?

— С редовна диплома и задължителен стаж — кимна Саеф. — Но как да си намеря работа тук? Или пък в Казан? Изключено! Повечето московчани биха предпочели да умрат от болка, но да не се обърнат към чеченски лекар.

— И какво направихте вие?

— Започнах да пия, просто за да прогоня разочарованието. Студът и побоищата — също… В момента имам някаква дупка в паметта, там е от шест месеца. Преди нея бях бездомник и пияница, спях по гарите. След нея се озовах в един приют, който се намира близо до Мурмански проспект.

— Людмила?

Името накара лицето му да светне.

— Да.

— Бях там, заведе ме Костя — поясни Стефани. — Той има ли нещо общо и с приюта?

— Има — кимна Саеф. — Всичко е едно цяло.

— Какво цяло?

— По-добре попитайте него. Аз не мога да ви кажа.

Стефани отпи глътка от чашата си. Вкусът нямаше нищо общо с кафето, но топлината й се отрази добре.

— Продължавайте.

— Там имаше и други като мен. Отначало беше само място за преспиване — топло и сигурно. Даваха и храна, имах си компания. Скоро открих, че никак не ми се излиза след настъпването на утрото. Започнах да прекарвам дните си там. Просто си говорехме, докато изхвърляхме боклука и вършехме други дребни неща. После Людмила ме попита дали искам да помагам на фелдшера. Така започнах. По време на последното си посещение в Москва Константин ми каза за това място, а след това ме доведе да го разгледам. Накрая ме попита дали ще мога да го управлявам в случай, че успее да го купи. Трябва да призная, че не бях сигурен. Но той каза, че ще осигури пари и персонал. Как да му откаже човек?

— Нямах представа, че се занимава с подобна дейност — промълви Стефани.

— Никой няма.

— Той е един много тайнствен човек.

— Вярно. Но далеч не е само това. Знаете ли как е загинала жена му?

— Ирина ли? Да, от кола бомба.

— А знаете ли, че тази бомба беше поставена от чеченски терористи? Той има далеч повече причини да ни мрази от всички други руснаци, които познавам. Да мрази и мен… Но не ме мрази… Той не е като другите. Това е най-голямото му предимство, но и най-голямата му слабост.

 

 

Ресторант „Арагви“ на Тверския площад разполага с три салона за хранене. Единият от тях прилича на немска бирария, вторият — на покрит плувен басейн, тъй като стените му са облицовани с плочки от бял мрамор на височина три метра. Стените над плочките и сводестите тавани са изографисани със сцени от грузинския национален епос. Стилът на художника е прост и наивистичен, съдържанието на фреските — силно героическо. Юнаци се бият със свирепи тигри, воини яздят в пълно бойно снаряжение, девици берат цветя по тучни ливади. Третият салон беше далеч по-малък от първите два — просто няколко маси в облицовано с ламперия помещение. Комаров я чакаше на една маса под затворените капаци на висок прозорец. В салона имаше само още двама посетители — в далечния край се бяха настанили мъж на средна възраст и момиче, което му беше наполовина — както по размери, така и на години. Приведени един към друг, те си държаха ръцете и шепнеха.

Комаров беше облечен в тъмносив костюм на „Канали“. Яката на бялата му риза беше отворена. Изглеждаше уморен. Пред него имаше бутилка минерална вода, стъклен пепелник и съд за лед, в който се изстудяваше бутилка грузинско шампанско.

— Не бях сигурен дали ще дойдеш…

— А аз — дали искаш да дойда…

Когато се прибра в „Балчук“, на рецепцията имаше съобщение за нея. Текстът беше повече от лаконичен: „Трябва да поговорим. Ела в «Арагви», точно в осем“.

Настаниха се.

— Някога това е бил любимият ресторант на Сталин и Берия — подхвърли Комаров, после отвори капаците на прозореца. Оказа се, че от него се излиза на малко балконче, което гледаше към главния салон. — В това помещение са били в пълно уединение, като едновременно с това са имали възможност да шпионират всички останали. Едно наистина голямо удобство за параноици като тях.

— Аз не те шпионирах, Костя.

— Напротив, точно това правеше. Онези тавани отсреща са изографисани със сцени от най-хубавите грузински легенди.

— Много добре. Но Коба…

— Мисля, че е било съвсем уместно.

Тя скочи на крака.

— Ако възнамеряваш цяла вечер да се държиш като олигофрен, аз си тръгвам!

— Сядай.

— Майната ти!

— Сядай, казах!

Мисълта й бясно излетя от стаята, но тялото й се отпусна върху стола. Комаров й наля чаша шампанско, но тя си напълни друга с минерална вода. Беше топла и имаше възсолен вкус.

— Нали отношенията ни трябваше да останат тайна в Москва?

— Онези двамата в ъгъла са окей. А други няма да влязат.

— Знаеш какво имам предвид.

Той кимна, на лицето му се изписа униние.

— Уморен съм, Петра, писна ми от всичко това. — Облегна се назад в стола и разпери ръце: — Като има риск, ще рискуваме… Какво толкова? Аз рискувам още от малко дете!

— А децата в Измайлово — и те ли са риск?

Той запали цигара, но не отговори.

— Саеф ми каза, че притежаваш шест дома за деца, разказа ми и за сиропиталището на Мурмански проспект. Защо държиш тези неща в тайна?

— Защото са уязвими. И, което е още по-важно — те са признак на уязвимост.

— По какъв начин?

— Най-лесният начин да ме притиснат е да притиснат тях.

— Тогава защо си се захванал с това?

— Захванал ли? — намръщено я погледна той. — Аз винаги съм си бил с тях.

— Нещо не те разбирам…

Забеляза колебанието в очите му и се въоръжи с търпение.

— Когато мама изчезна, а баща ми беше осъден на дванадесет години в Норилск, аз бях изпратен в едно държавно сиропиталище. То нямаше нищо общо с Измайлово. Това тук е далеч по-модерно. Моето първо сиропиталище беше строено в средата на деветнадесети век и нищо не беше пипано. Бях осемгодишен. Пристигнах заедно с още шест деца като мен. Беше посред нощ, дяволски студено… Още помня, че беше двадесет и пет под нулата и навсякъде имаше сняг. Спахме на две легла. На другата сутрин разделиха истинските сираци от онези от нас, чиито родители бяха в затвора. Оказахме се трима. Отведоха ни в голяма стая, където началникът на сиропиталището ни дръпна една реч. Той каза, че нашите родители са врагове на държавата, а ние трябва да бъдем превъзпитани. Раздадоха ни декларации, които трябваше да подпишем. В тях пишеше, че сме съгласни да се откажем от своите майки и бащи и приемаме за свой единствен родител Родината. От трите отделени деца, само аз можех да чета.

— Подписа ли декларацията?

— Не. Подписът ми би означавал признание, че държавата съществува.

— Стига, за бога! Та ти си бил едва осемгодишен!

— Но бях достатъчно възрастен, за да разбирам. Родителите ми се бяха погрижили. Предполагам, че това беше друга форма на индоктринация. Но дори тогава аз вярвах в нея.

— А сега?

— Сега също.

Сънлив келнер пристъпи към масата им. Комаров поръча и за двамата. Стефани хвърли поглед към другата двойка. Преди малко бе решила, че става въпрос за класика — заможен мъж на средна възраст е заковал малко красиво момиче, което вероятно работи на час. Сега обаче не беше толкова сигурна. Телесният език просто не пасваше: той изглеждаше деморализиран, а тя го утешаваше. Келнерът се оттегли.

— А другите деца подписаха ли?

— Да.

— Какво стана с тях?

— Присъединиха се към останалите обитатели на сиропиталището.

— А ти?

— Преместиха ме в друг приют. В южния край на града, непосредствено до заводите „Москвич“.

— Приют?

Комаров отпи глътка шампанско.

— Отказът ми да подпиша беше приет като доказателство за умствено разстройство. Такива бяха времената. Докторите ни убеждаваха, че неподчинението е болест, която трябва да бъде лекувана. Мен ме лекуваха с инжекции в гръбначния стълб. Твърдяха, че трябвало да източват течност от него, за да излекуват заболяването в главата ми. Имаха и други методи — даваха ми някакви таблетки, инжектираха ми някакви лекарства. На даден етап получих такова жестоко главоболие, че изобщо не можех да се помръдна. Шест месеца не успях да се отърва от него.

— Всички деца в приюта ли бяха като теб?

— Около петдесет процента. Другата половина наистина бяха с психични увреждания. А с течение на времето такива получаваха и около две трети от петдесетте процента нормални деца.

— Но ти не беше сред тях.

— Извадих късмет.

— Не ми звучи да е било така.

— Не ти звучи ли? Но беше. Освен това успях да им отмъстя.

— Как?

— През деветдесет и пета купих приюта на търг, след което му ударих кибрита. Изгорих го до основи. Изгубих половин милион долара, но се почувствах по-добре. — Усмивката му беше неубедителна. — Днес няма и следа от него. На терена се издига един наполовина построен корейски завод. Зарязаха го през деветдесет и девета, май им свършиха парите… Лично за мен това е добре. Предпочитам да гледам руините му.

Стефани отпи глътка от чашата с шампанско, която до този момент демонстративно беше пренебрегвала. Беше по-тежко и по-сладко от всички шампанизирани вина, които беше пила досега.

— Значи сега купуваш детски домове, за да се излекуваш от миналото?

— Не е точно така, Петра.

— А как е?

— Тази страна излиза от една криза, за да влезе в следващата. Да вземем за пример потъването на „Курск“. Това беше трагедия, но и добра тема за телевизионни репортажи — ридаещи майки се събират в Мурманск, Путин демонстрира манталитета си на агент на КГБ. Във вестниците четем за дълъг низ от екологични катастрофи, за които обвиняваме съветското си минало. Но най-голямата трагедия в Русия се случва в момента. И тя се нарича изгубено бъдеще. Става въпрос за хиляди деца, които нямат дом, образование, медицинска помощ, родители. Плюс още поне толкова, които биха се чувствали по-добре без родителите, които имат… Аз съм бизнесмен, Петра. Инвестирам в бъдещето, нищо повече.

— Нещо не мога да те възприема като такъв.

— Това не е поза, а чистата истина.

— Може би само част от истината…

— Ти не разбираш.

Келнерът донесе първото блюдо — студено пиле с чесън и орехи, което се казваше „сациви“, гъста супа с ориз „хархо“, хляб със сирене „хакпури“ и чиния стар червен фасул и зелен боб. Измъкна тапата на бутилка грузинско червено вино и я остави да диша в края на масата.

— Колко дълго беше в този приют? — попита Стефани.

— Четири години.

— А после?

Той сви рамене и се усмихна.

— Гмурнах се в бизнеса. Или в престъпността, ако погледнем на нещата от друг ъгъл. Все още бях дете, но като хвърля поглед назад, вече съм убеден, че просто съм чакал да се превърна в капиталист.

— Аз пък изобщо не мисля за теб като за капиталист.

— Може би не съм капиталист в западния смисъл на думата — кимна той.

— Тогава в какъв смисъл си?

— Няма да разбереш.

— Стига си ме подценявал, Костя!

— Наистина мисля така. Когато СССР се сгромоляса, американците и европейците бяха убедени, че ще дойдат тук и ще натрупат състояния. Похарчиха милиони в очакването да направят милиарди. И неколцина действително успяха. Но кой управлява реалните пари в днешна Русия? Руснаците. Не американците, не германците, а именно руснаците. Така и трябва да бъде. Но те се чудят как се е случило, къде изчезнаха всичките им блянове за лесни печалби. Въобразяваха си, че тук ще е по-различно. Но аз мога да ти кажа, че и на запад, и на изток парите се правят по един и същ начин. Същото важи и за бизнеса, политиката, престъпността — Светата троица… Ние сме нови в тази игра и методите ни вероятно са малко грубички. Но ние се учим бързо. Истинската разлика между нас и западняците е въпрос на възприятие. За нас нещата не са чак толкова черно-бели. За нас бизнесът и престъпността просто са два различни цвята от един и същ спектър.

— Повярвай ми, че аз също умея да различавам цветовете от спектъра — подхвърли Стефани.

— Може би — кимна той. — Сигурно разбираш и това, което искам да ти кажа.

— Разбирам, че някои разновидности на сигурността те правят уязвим пред суровата реалност.

— Точно! — с уважение я погледна Комаров и чукна чашата си в нейната.

— И как се озова в затвора?

— Лесно — усмихна се той. — И неизбежно. Едва четиринадесетгодишен започнах да се изявявам на черния пазар. Продавах контрабандни цигари, крадях пресни зеленчуци, произвеждах водка, рекетирах търговците за протекции. Непрекъснато си имах неприятности. В повечето случаи просто плащах на полицията да обърне глава на обратната страна, но понякога не ставаше.

— Казваш го така, сякаш е било нещо съвсем обикновено.

— Не, не беше. Просто нямаше друга алтернатива.

— Защото всичко друго беше въпрос на споразумение?

— Да.

Комаров, новият вор. Различен от предшествениците си от воровской мир, различен и от новозабогатялото престъпно братство на Русия. Или пък е бизнесмен. Зависи от гледната точка…

Келнерът отнесе първото блюдо и започна да сервира второто: пилешко месо, задушено със зеленчуци, наричано „шакохбили“. Комаров напълни чашите с червено вино. Беше тежко и ароматно, като испанско.

— Какво се случи с родителите ти?

— Мама умря в затвора само няколко дни след като я бях посетил за последен път. Казаха, че получила инфаркт, но положително не е било така. Аз научих за смъртта й цели две години по-късно.

— А баща ти? Спомена, че получил дванадесетгодишна присъда…

— Дванадесет години в никеловите мини край Норилск на практика означава доживотна присъда.

— Там ли е умрял?

— Всъщност не… Той беше нещо като статистически абсурд, просто защото оцеля. При това не дванадесетте години, на които беше осъден, а цели деветнадесет.

— И още е жив?

— Да.

— Тук, в Москва?

Комаров поклати глава.

— В Норилск. Предпочете да остане там и след като го освободиха.

— Но защо? Никога не съм била в Норилск, но…

Комаров й обрисува картината. Норилск е затънтен град във вечно заледените области на север, на повече от три хиляди километра от Москва. През зимата температурите там падат до минус петдесет градуса по Целзий. Градът е няколко улици от бетон, които се кръстосват между мрачни фабрики. Пътищата са лоши, колите се конкурират с влаковете — главно по отношение на мръсотията и ръждата. Цяла гора фабрични комини бълват отровен пушек към оловното небе. Зимата трае десет месеца в годината. Първата копка на Норилск е направена през 1937 година, издигат го главно каторжници. Когато бащата на Комаров пристига там, промишлеността е доста развита — никелови мини, циментов завод, тухларна, медно-цинков комбинат. Град, който се крепи изцяло на принудителния труд. Тук не би се заселил и не би оцелял никой нормален гражданин. „Град, изграден върху кости“, както го наричал бащата на Комаров.

— В продължение на десетилетия не знаех, че е оцелял. Главно защото и аз бях по затворите — Колима-3, Сахалин, Хабаровск… Едва след като ме освободиха, научих, че е жив. Изминаха години, преди да открия, че все още е там. И аз като теб предположих, че се е махнал веднага след като са го освободили. И че се е върнал в Москва…

— И отиде да го видиш, така ли?

— През февруари деветдесет и седма. Оказа се, че живее в гарсониера в същата сграда, в която живее и надзирателят, който го е тормозил в затвора през последните седем години. Би трябвало да видиш гадната дупка, която той наричаше свой дом. Но след деветнадесет години в мините, всичко по-различно му се е струвало лукс. Както и да е… Отлетях за Норилск и прекарах една седмица с него. Най-странните седем дни в живота ми. Те нямаха нищо общо нито с живота ми в затвора, нито по приютите. Бяхме абсолютно чужди един на друг. За мама разговаряхме като за случайна обща позната. Не бяхме в състояние да си кажем нищо. Деветдесет процента от времето мълчахме. Но аз ясно чувам думите, които той би искал да ми каже. Също като с теб. Той се чувстваше виновен.

— Защо?

— Защото ме е създал за живот, който става все по-труден и по-труден. Винаги е казвал, че да се родиш руснак е колкото благословия, толкова и проклятие. Но едновременно с това изпитваше и гордост. След всичко преживяно продължаваше да се гордее, че е руснак. Държавата се беше опитала да го пречупи, но беше изгубила. След което той вече спокойно можеше да умре. И воровской мир оцеля.

— А ти?

— Бях със смесени чувства. Той не можеше да разбере днешното състояние на нещата, моето положение. За него прогресът спря в деня, в който го натовариха на влака за Норилск. Нещо като моментална снимка, която нямаше да се промени до края на дните му. Опитах се да го убедя да се върне в Москва, дори му купих апартамент — в същата сграда, в която се намира и моят, но три пъти по-голям от онази гадна гарсониера. Наех жена, която да се грижи за него… Но той категорично отказа.

— Защо?

— Защото Москва вече не беше неговият дом.

— За сметка на Норилск?

Комаров приключи с храненето и запали цигара.

— Непрекъснато ми повтаряше: „Мрази този град, обичам този град…“. Точно в този порядък — първо едното изречение, после другото… Когато отказа да дойде тук, аз го попитах иска ли да отиде някъде другаде. Не, рече той. Никъде. Настоях. Изтъкнах му, че все някъде ще му хареса повече. А той ме погледна и рече: „Къде мога да отида? Като ме пуснаха от затвора, те ми връчиха документ. Той доказваше, че съм свободен, но на практика изобщо не е така. Норилск означава доживотна присъда. Когато излязох от затвора, аз нямаше къде да отида и затова реших да остана… Днес живея по същия начин, по който живях, преди да ме освободят. Само дето е малко по-топло и има повече храна. Но иначе пак си е ден за ден, без минало и без бъдеще. Аз мразя този град. И същевременно го обичам. Той е моят живот и затова ще си умра тук…“. И знаеш ли какво, Петра? Той е прав!

— Защо?

— Защото съвременна Русия съвсем не означава една по-добра Русия. Днес промишлеността, която той е градил със собствените си ръце, вече е приватизирана. Масово се затварят фабрики, не се изплащат заплати. За пръв път влаковете спират насред тайгата, за пръв път в Норилск се появява безработицата… Нима за нищо умряха толкова много хора там? Нима за нищо страдаха?

— Ти как мислиш?

— Аз мисля, че е било за нищо. Именно по тази причина той не беше в състояние да възприеме някаква алтернатива. Той не е затворник на един град, Петра. Той е затворник на мислите и чувствата си — точно като теб и мен.

 

 

Продължиха да ядат и пият. Двойката в ъгъла ставаше все по-меланхолична. Комаров я попита за нейното минало и тя му предложи варианта за Петра. Родена в Хамбург през 1968 година, баща й Карл Ройтер бил полицейски служител, когото преместили от Щутгарт в Хамбург. Когато се родила Петра — единственото му дете — той бил на четиридесет и пет. Жена му Роза била с двадесет години по-млада от него. Карл Ройтер бил и ветеран от Втората световна война — като тийнейджър бил мобилизиран и служил в 371-ва пехотна дивизия, която участвала в битката за Сталинград под командването на генерал-лейтенант Щемпел. Комаров я попита дали баща й й е говорил за войната и тя откри, че лъжите й текат гладко като младо вино. Да, кимна тя, игнорирайки неприятното присвиване на коремните си мускули. Баща й й разказвал за студа, за глада, за плъховете и болестите, за страха и невероятната гордост, която изпитвал от факта, че е част от обречената Шеста армия на фелдмаршал Паулус. Днес и двамата й родители били мъртви. После реши да му подхвърли и някои детайли от метаморфозите на Петра: буйна студентка с леви разбирания, която се бунтува срещу самодоволството на консумативното общество в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години; еволюцията й от университетска бунтарка до скрит анархист, превръщането й в терорист и накрая — преображението…

— Какво преображение? — попита Комаров.

— От терорист в наемник. Замяната на идеалите с пари.

— Защо го направи?

Дълго време не можеше да измисли убедителна причина. В крайна сметка поклати глава и каза:

— Защото стигнах до заключението, че разлика няма… Ляв-десен екстремизъм — все тая… Различни цветове от един и същ спектър, както би казал ти… Нямаше черно, нямаше бяло, нямаше в какво да повярвам…

— Би могла просто да се махнеш.

— Това правя в момента, Костя. Със същия успех, с който някой доктор решава да се откаже от медицината…

В помещението се появиха двама музиканти. Единият свиреше на акордеон, а другият — на дудук. Насочиха се към двойката в ъгъла и започнаха серенада. Червенокосото момиче отвори уста и запя. Гласът й леко потрепваше. Мъжът се усмихна, но в очите му проблеснаха сълзи. Тя пя на грузински, след това и на арменски. Караше песен след песен, без да спре. В залата цареше пълна тишина. За миг Стефани изпита чувството, че виси неподвижно във въздуха. Бавно разбра, че дълго време ще помни този миг. Дудукът я отнесе към средновековието на Централна Азия, а Комаров хвана ръката й.

— Какво ще правим, Костя?

— Не знам — въздъхна той. — Но искам да ми обещаеш нещо…

— Всичко, каквото пожелаеш.

— След всичко, което изприказвахме тази вечер и след онова, което ти видя днес, аз искам от теб само едно — не прави грешката да ме помислиш за добър човек, защото не съм такъв.