Марк Бърнел
Инструмент за убийства (29)

28.

Нямаше как да отиде направо при Комаров. Имаше нужда от размисъл. Реши да тръгне пеша — през улиците, обозначени с цифрата 50, през Сентръл Парк Уест с блока на Джордж Салиби, чиито най-горни етажи все още бяха почернени от пожара, а след това и през самия парк.

Когато стигна апартамента, вече беше подгизнала. Той не я попита нищо, тя не му каза нищо. Влезе в спалнята, свали мокрите си дрехи и уви голяма хавлия около тялото си. После се върна в дневната и седна на един от диваните, свита на кълбо. Знаеше, че съвсем скоро тялото й ще започне да плаща. Но сега не, все още не… Не би го допуснала.

— Няма ли… няма ли да правим нещо? — попита Комаров.

Тя поклати глава.

— Утре ще се наложи да гледаме през рамо. Това е последният ни ден, нека му се наслаждаваме. Не го ли сторим, сигурно ще съжаляваме.

Това беше вечерта с него, за която беше мечтала винаги. У дома, сами, отпуснати, без планове. Успяха да пропъдят утрото по някакъв начин. Комаров предложи да отидат във „Ферие“ — първия им ресторант. Но Стефани отказа, мотивирайки се, че не желае да го дели с никого. В такъв случай „Ферие“ ще дойде тук, обяви той. Домати и моцарела със свеж босилек, следвани от риба тон на скара със сос винегрет, подправен с червен пипер, и петел, задушен във вино и подправки. За пиене получиха ледено „Мерсо“, следвано от бутилка „Пойлак“. Любиха се на пода в дневната, пресушавайки заедно последните остатъци от виното, като използваха само една чаша. По-късно, вече готови за сън, отново се любиха — този път по-сдържано, долавяйки ясно подтекста на мълчанието.

Шепнаха си известно време в мрака, после Комаров заспа. Минаваше три след полунощ. Стефани остана будна, заслушана в равномерното му дишане. В четири без петнадесет тихо се плъзна от леглото, отиде на пръсти в дневната, затвори след себе си и набра номера. Разговорът продължи десет минути. След него тя облече дрехите, които беше купила от „Стокман“ в Хелзинки. В кухнята откри бележник и писалка. За съставянето на няколко кратки изречения отидоха петнадесет минути. Върна се в спалнята само веднъж. Остана на прага, в очите й напираха сълзите. Пусна бележката на пода, обърна се и излезе.

Когато стъпи на Пето авеню, часът беше четири и двадесет. Продължаваше да вали. Колата беше тъмносиньо Бе Ем Ве. Отвори дясната врата и седна.

— Допуснах, че ще си ти…

Роузи Шодхъри се усмихна с разбиране. Пътуваха в мълчание, докато прекосиха моста Трайбъро и излязоха на Гранд Сентръл Паркуей.

— Трябваше да го допусна още от самото начало, защото ти беше прекалено различна. Не само по-стройна и по-тренирана, но и по-уверена. Но когато те видях в Цюрих с този белег на дясната буза и бинтована дясна ръка… Тогава ми каза, че си посещавала курс по карате, нали?

— Да.

— В някакъв клуб на Севън Систърс Роуд?

— Точно така.

Стефани не успя да сдържи загрижената си усмивка.

— Не мога да повярвам, че съм пропуснала всичко това…

Роузи — една жена, която прекрасно е знаела, че това, което върши, е отвратително, но въпреки това го е извършила. Точно както беше постъпила Стефани, когато беше Лайза — зависимата от наркотици проститутка. Разликата беше там, че Роузи е вярвала в нещо, докато Стефани — не. И въпреки това й се възхищаваше… Противоречие ли? Че какво от това. Самата тя е противоречие…

— Не допусках, че той ще се навие — промърмори Роузи.

— Аз също.

— Старият мръсник рядко позволява да го изненадат…

— Ако не беше ти, дори нямаше да се опитам.

— Наистина ли?

Стефани тръсна глава.

— Със сигурност щях да рискувам и да направя опит за бягство.

— Радвам се, че не го направи. Щеше да се провалиш.

— Сигурно. Но ти няма да ми покажеш, че съм сбъркала, нали?

Роузи само се усмихна.

 

 

Осем и четиридесет и пет, залата за заминаващи пътници на „Бритиш Еъруейс“ на летище „Кенеди“. В ръката ми е бордната карта за полет ВА178, чието начало е фиксирано за след осемнадесет минути. Повечето пътници вече са на борда на самолета. Разполагам с купища спомени, с които да сравня обзелите ме в момента чувства, но честно признавам, че никога не съм се чувствала толкова смазана.

Задържам до последния миг. Готвят се да затворят изхода. Трябва да бъда последната, която ще се качи на борда. Подавам картата и получавам талона от нея. Последен поглед през рамо, след това тръгвам по извития като пъпна връв ръкав по посока на самолета. Пред очите ми изплува отворената врата. Той също. Спирам на място. От двете му страни са се изправили мъже с униформи на летищните власти. Преди време Борис Бергщайн ми беше споменал, че Костя разполага със свои хора на летище „Кенеди“. Не уточни за какви хора става въпрос, но пред себе си виждах доказателство за правотата на думите му.

— Остави ми бележка, а?

Не можеше да скрие огорчението си.

— Не знаех какво друго да направя. Нямах сили да ти го кажа в очите.

Униформените служители галантно се дръпнаха встрани.

— Какво ще кажеш за бъдещето, Стефани?

— Няма такова нещо — отвръщам. — Не и за нас.

— Но вчера имаше, нали?

— Да.

— А сега няма…

— Няма.

— Защо?

— Просто няма — клатя глава аз.

— Това не е отговор.

— Съжалявам.

— Трябва да поговорим.

— Не.

— Ще хванеш следващия полет.

— Не мога.

— Можеш. — Той маха с ръка към двамата униформени в дъното на ръкава. — Те ще го уредят…

— Не разбираш — въздишам аз. — Това е част от сделката…

— Каква сделка?

— Сделката, която сключих тази сутрин, докато ти още спеше.

— За какво говориш?

— Това е единственият начин да съм сигурна, че ще останеш жив, Костя…

— Как по-точно?

— Като се върна обратно…

— В Лондон?

— Да.

В очите му се появи недоверие, примесено със смайване.

— В Маджента Хаус?!

— Да.

— Не!

— Няма друг начин.

— Не можеш да го направиш! Аз няма да ти позволя! Особено след всичко онова, което ми разказа…

Единият от униформените пристъпи към нас и притеснено се окашля:

— Извинете, но…

Костя нетърпеливо махна с ръка:

— Още една минута, ако обичате!

— Не можем да бягаме — казвам аз. — Вече сме наясно, че живот в транзитната зала не може да се получи… Опитахме, нали? За известно време става, но не и завинаги. В края на краищата спираш, решил, че най-сетне си намерил своето място, установяваш се, опитваш да изградиш нов живот. И тогава те откриват…

— Не е задължително…

— Задължително е — клатя глава аз. — Просто не ги познаваш. Те са неуморни, те са като роботи, които няма да спрат, докато не те открият. Можем да им се изплъзваме за месец, дори за година или пет. Но в крайна сметка ще ни открият.

— Готов съм да рискувам.

— Аз обаче не съм.

— Защо?

Гласът ми потрепва, за пръв път.

— Прекалено е егоистично… — Протягам ръце и го прегръщам. — Много хора зависят от теб, Костя. Имат нужда от теб. Спомни си онези мъже и жени в сиропиталището, за Людмила, Андрей и Макс… За Мохамед Саеф и децата от дома за сираци в Измайлово. За останалите, които дори не познавам. Не мога да те отнема от тях. Съжалявам, но просто не мога…

— Ще измислим нещо, Стефани.

— Не.

— Вземи следващия самолет!

— Ако не сляза от този самолет на летище „Хийтроу“ ти ще бъдеш убит — клатя глава аз.

На това той няма отговор. С крайчеца на окото си забелязвам нетърпеливото пристъпване на служебните лица. Единият отново прочиства гърлото си и аз му казвам, че тръгвам. Правя всичко възможно да не заплача.

— Спасявам ти живота, Костя — шепна аз. — Ще се справя с всичко, което ме чака, само ако съм сигурна в това… Ти си ми прекалено скъп, за да те загубя. Те искаха да ти видят сметката. Зъб за зъб. Твоят живот срещу този на Маршал. Сега обаче ще получат моя живот срещу този на Маршал. Такава ни е уговорката и аз трябва да я спазя.

— Но ти сама каза, че не можеш да се довериш на Александър!

— Вече мога — тъжно се усмихвам аз. — Защото той знае, че докато ти си жив, спокойно може да разчита на мен. И това е всичко, което има значение.

— Това е безумие!

— Знам. Но такъв е и светът, в който живеем. Ние не сме като другите, забрави ли?

— Няма да ти позволя да направиш това!

— То не зависи от теб.

Целувам го за последен път. Устните ни се слепват здраво, сякаш завинаги. Искам този миг да продължи вечно: да го усещам с тялото си, да поглъщам аромата му, да докосвам устните му…

— Обичам те, Костя — шепна в ухото му аз. — И винаги ще те обичам.

После се откъсвам от него. Не съм сигурна, че чувам думите му, но май и те приличат на моите. Не съм сигурна, тъй като вече тичам към самолета. Прехапвам устните си толкова силно, че те пак започват да кървят. В средата на гърдите ми се появява малка гореща топчица, въпреки всички усилия, които полагам. Вече зная за себе си нещо, което не съм знаела досега. Способна съм на нещо, което никога не съм допускала, далеч по-голямо от всичките умения на Петра Ройтер, взети заедно.

Продължавам да тичам към зейналата врата на самолета. Усмихнатото лице на стюардесата е размазано петно, което бързо прелита покрай мен. Тя ме посреща с „Добре дошла“ и ме насочва към втория етаж.

Не поглеждам назад.