Марк Бърнел
Инструмент за убийства (16)

15.

Грьонинген, сряда следобед. Стефани си поръча чаша кафе в един бар на Гроте Маркт. Валеше дъжд, големият площад беше почти пуст. Тя зяпаше по посока на Мартиникерк, издигаща се в северния му край. Острият връх на кулата й почти се губеше в ниско надвисналите облаци, които бяха окупирали цялата северна част на Холандия.

Часът беше четири без пет. Тя остави няколко монети на масата и стана. Стигна до адреса на Бругстраат за около десетина минути. Звънецът се намираше под стара реклама на „Агфа“, но вратата беше полуотворена и тя не си направи труда да го натисне. Въздухът миришеше на плесен. Пое по тясното стълбище към първия етаж. Офисът се помещаваше в една-единствена стая. На матираното стъкло беше изписано името на фирмата „Нортърн Лайн Контейнърс“, а под нея и името на собственика — Франс Лайден. На стената вляво беше окачен стар плакат с товарен кораб, а вдясно имаше календар, чиято задача да прикрие олющената стена изглеждаше наистина непосилна. Зад компютъра, с гръб към нея, седеше силно приведен мъж. Над главата му се извиваха гъсти кълба цигарен дим. Той вдигна ръка и каза нещо неразбрано на холандски.

— Вие ли сте Франс Лайден? — попита на английски тя.

— Кой се интересува?

— Жена, която подозира, че истинското име на Франс Лайден е Ерик Рой.

Гръбначният стълб се вцепени, ръката замръзна във въздуха. Мъжът започна бавно да се обръща. Позна я, в очите му се появи страх. Бледата му кожа започна да посивява и да се слива с цвета на разрошената му коса, който при последната им среща беше мръснокафяв. Носеше очила. Стефани се запита дали стъклата изобщо имат диоптър, или ги е окачил на носа си като част от дегизировката. Драматичната загуба на тегло го превръщаше в кльощав старец. Може би е болен, рече си тя. Или си е скъсал нервите. Открай време си беше нервен тип.

— Здравей, Ерик.

— Исусе, това си ти!

— Да, Ерик, аз съм.

— Чух, че си умряла.

— Като те гледам, може и да съм — криво се усмихна Стефани. — Приличаш на човек, който е видял призрак.

— Какво искаш?

— Каквото винаги съм искала — информация.

— Вече не съм в бизнеса.

— Как не те е срам? Май трябваше да си останеш в оръжейния бизнес, където си беше печен. Какво е това твърда детска порнография в Интернет? Разочарована съм от теб, Ерик. Макар че не съм особено изненадана.

— И това го прекратих.

— Сигурно затова напусна Амстердам и се премести в Грьонинген, нали? Предполагам, че по същата причина си сменил името си и си организирал този мащабен международен бизнес, за който си наел съответния палат. „Нортърн Лайн Контейнърс“? Къде по-точно са контейнерите? Вероятно пръснати по всички големи пристанища на света, нали? Или подредени до стената на въображението ти? Ще ми кажеш ли какво транспортираш напоследък? — Тя наблюдаваше лицето му достатъчно внимателно, за да улови реакциите. — Май нямаш никакви контейнери, а? И по всяка вероятност си решил да се върнеш към бизнеса, който познаваш най-добре. — Той видимо се сви. — Оръжейният бизнес!

— Какво искаш да знаеш?

— Е, добре, добре… Май съм една крачка пред източника си. Промяната е добра. И той ще може да изкара някоя пара.

Рой беше на ръба на паниката. Той загаси цигарата си и започна да рови в джобовете си за друга. Стефани затвори вратата след себе си и пристъпи към него. Той се сви на стола си, без да направи опит да стане. Едва ли би оказал съпротива, ако тя бе пожелала да го убие. Има и такива хора — в решителния миг просто се препарират и приемат покорно съдбата си. Като овце.

— Оръжията, Ерик. Те винаги са били твоята специалност. А не филмчетата с групово изнасилване.

Той преглътна и кимна с глава:

— Ще ти доставя каквото искаш.

— Хардуер?

— Хардуер, софтуер, менсуер^[1] — направи опит да се пошегува Рой, но нямаше кой да се присъедини към нервния му кикот. — Всичко, което пожелаеш!

— Ядрени?

Усмивката замръзна на устните му.

— Исусе… Не знам. Може би…

— Би Дабълю?^[2]

— Абсурд!

— Не ме лъжи! Току-що каза, че можеш да ми доставиш всичко!

— Биологическото е различно.

— Истанбул, януари 99-а — хладно го изгледа Стефани. — Пригоден за оръжие антракс, на който ти беше брокерът. Продаваха го руснаци, а краен потребител бяха антиталибанските сили в Афганистан. Но сделката се провали.

За миг Рой изглеждаше така, сякаш ще се разреве с глас.

— Това беше за пръв и последен път. Биологичното оръжие не е в моя ресор. Същото важи за химическото и ядреното. Мразя ги. Аз съм си по хардуера и софтуера. Ако искаш „Апачи“ или МИГ, можем да говорим.

— Но ти беше брокер на онази сделка! — настоя Стефани.

— Виж какво! — тръсна енергично глава той. — Сделката не беше моя.

— Не искам да купувам, Ерик — увери го тя.

— Не искаш ли?

— Не. Но други хора искат и аз трябва да разбера кои са те. При това по най-бързия начин.

— Мога да поразпитам тук-там — кимна Рой, възвърнал част от самообладанието си.

— Ще направиш повече от това, Ерик. Говоря сериозно. Искам имена. Не ги ли получа, приятните иначе граждани на Грьонинген ще получат едно име от мен — твоето. Не зная какво им е мнението за Франс Лайден, но съм убедена, че няма да са много доволни от присъствието на Ерик Рой. Особено след като научат, че властите в Амстердам го издирват за пускането на детска порнография в Интернет.

— Кучка!

— Не си прави труда, Ерик — усмихна се тя. — Комплиментите няма да те отведат доникъде.

Когато излезе отново на Бругстраат, навън продължаваше да вали. А горе, в кантората на „Нортърн Лайн Контейнърс“, Ерик Рой беше коленичил на пода и притискаше с две ръце счупения си нос. Между пръстите му бликаха алени струйки кръв.

 

 

Цюрих, четвъртък, един и половина по обед. Масата им беше сложена в една дискретна ниша на „Бразери Рудолф“ — малко, но изтънчено ресторантче в една от пресечките на Банхофщрасе, само на няколко крачки от банката „Гудериан Майер“. Вътрешността на заведението беше полутъмна, топла и дискретна — на всяка от деветте маси беше монтирана по една изящна настолна лампа, на прозорците имаше плътни завеси, а върху масивната скара от ковано желязо на огромната камина жизнерадостно пропукваха няколко големи пъна.

Алберт Айхнер си поръча Geschnetzeltes Kalbsfleisch — тънко нарязани парчета телешко месо в специален сос. Стефани се задоволи с пилешки гърди на скара и една свежа салата. Споделиха бутилка отлежало „Пулини-Монтраше“.

Един ден по-рано, в Грьонинген, тя беше една груба двайсет и пет годишна мъжкарана с панталони в защитен цвят, тежки кубинки „Кейтърпилър“, дебел пуловер с остро деколте и избеляло джинсово яке. Косата й стърчеше на всички страни, намазана с гел. Днес тя изглеждаше по коренно противоположен начин — изящна и елегантна тридесет и пет годишна дама с безупречно спускаща се по раменете коса, облечена в черно костюмче на „Жозеф“ под кашмиреното палто, което в момента висеше на закачалката до вратата.

Айхнер говореше за жена си, трите си деца и седемте си внучета. Лицето му сияеше от задоволство. Това не беше животът, към който би се стремила Стефани, но той никога не бе искал нищо повече. Притежаваше голяма и удобна къща в покрайнините на Цюрих, вила в Тоскана, добра и престижна работа в елегантен офис на Банхофщрасе (наследена от тъста му), уважението на колегите си. И въпреки всичко това, при първата им среща преди три години и половина, той беше на ръба на самоубийството.

Окачествяваше я като момент на лудост. Едно бизнес пътуване до Северна Америка, прекалено много градове и срещи, прекалено малко сън, временна загуба на здрав разум. Така и не бе успял да си даде разумно обяснение. Кризата го връхлетяла в Ню Йорк. Късно вечерта влязъл в бара на хотел „Уестбъри“, където бил отседнал. Умората, самотата, отдалечеността от дома — всичко това оказало влияние. Но на практика нещата били решени от последното питие — както обикновено става. Завързал разговор с някаква жена. Италианка с мургава кожа, дълга червена коса, истинска красавица.

На този етап Стефани реши, че знае накъде ще го отведе тази изповед. Оказа се обаче, че греши.

Айхнер и дамата изпили по чаша шампанско, след което се качили в стаята му. Започнали да се целуват и да свалят дрехите си. Айхнер си спомняше, че се е чувствал порядъчно пиян. После му се изгубили доста часове. В крайна сметка се събудил сам и абсолютно болен. Не било обикновен махмурлук, тъй като организмът му бил тотално отровен. Тялото го боляло, по шията и ръцете му имало дълбоки драскотини, чаршафите били изцапани с кръв. В паметта му зеела една огромна дупка, а от жената нямало и следа. Проверил съдържанието на портфейла си, който лежал на масичката. Парите му си били там. Проверил документите си, които също се оказали налице. Успокоен, той се върнал в леглото и цели два дни не мръднал оттам.

Седмица по-късно се прибрал в Цюрих, а четири дена след това на бюрото му в „Гудериан Майер“ каца донесен от специален куриер плик. В него има четиридесет и осем цветни снимки, без негативи. И без италиански красавици. Вместо това Айхнер е заснет в компанията на млад и атлетичен негър със златни обици на зърната. Сега вече голяма част от драскотините и охлузванията по тялото му придобиват смисъл.

— Бях сигурен, че ще получа инфаркт — призна пред Стефани той. — Направо там, в кабинета. Според мен не го получих само защото си представих колко хора ще открият снимките до тялото ми. В моя свят инцидентната връзка с млада и хубава италианка също ще предизвика скандал, но той едва ли ще е терминален. Докато с млад негър нещата стават… — Той млъкна и поклати глава.

Жената го потърсила по телефона и пожелала да го види. Уговорили си среща, на която тя поставила условията си за предаване на негативите: изсмукване на суми от определени сметки в „Гудериан Майер“ и информация за финансовите операции на подбрани клиенти на банката. Невъзможно, отвърнал Айхнер. Жената го посъветвала да си помисли добре, след което му дала една седмица отсрочка. Пет дни по-късно Стефани се срещна с Айхнер в Копенхаген.

Тогава още беше Петра. И съвсем като хищен звяр не пропусна да се възползва от шанса си.

— Нямам много време — предупреди я Айхнер.

Беше блед като платно, ръцете му трепереха. Стефани си помисли, че спокойно може да хвърли топа още преди изтичането на срока. После го попита как ще постъпи, ако тя му откаже. Той изпъна рамене, заби очи в нейните и отговори с цялото достойнство, на което беше способен:

— Ще направя всичко необходимо да защитя своето семейство и банката от срама, който се стовари върху главата ми.

Но не това беше причината, поради която Стефани прие поръчката. Не бяха и парите. Направи го от уважение към твърдостта, с която този човек бе отхвърлил шантажите на неизвестната италианка.

— Ще го направя, но при едно условие.

— Казвай.

— Да станеш мой банкер.

Прекалено скован от ужас, за да й откаже каквото и да било, той само кимна с глава.

Петра доволно се усмихна.

— Смятай ги за покойници — увери го тя.

И в рамките на една седмица това стана факт.

Името на Петра Ройтер изобщо не беше споменато — в Копенхаген тя беше просто една жена, която може да помогне. А след това тя се превърна в жената, която се оттегли в Южна Франция — Стефани Шнайдер. В същото време беше сигурна, че Айхнер е направил връзката и през ума му е минало очевидното: тя и Петра Ройтер са едно и също лице. Малко след като името й се появи във вестниците, в шифрованата сметка на Стефани Шнайдер постъпи и съответната сума. Той едва ли би могъл да храни илюзии относно занаята, с който си изкарва хляба. Но тя все се заричаше, че един ден ще го попита.

— И тъй, достатъчно сме говорили за мен, Стефани — подхвърли с любезна усмивка Айхнер. — Какво те води в Цюрих?

— Искам да ми направиш една услуга, Алберт.

— За теб винаги — потупа я по ръката той.

— Трябва да чуя онзи шепот, който никога не достига до ушите ми.

— Продължавай.

— Но това може да доведе дотам, че да влезе в противоречие с банкерската ти етика.

Той кимна с глава.

— Да поръчаме ли кафе? С по едно коняче?

— Разбира се.

Айхнер повика келнера, направи поръчката и по този начин спечели времето, което му трябваше. Когато отново останаха сами, той каза:

— Ти си онова изключение, което потвърждава правилото. Нямаше други преди теб.

 

 

Виена, петък. Прекрасно и хладно утро, лек ветрец духа по Доротеергасе. Клайст не отвори преди десет. Стефани погледна часовника си — вече беше десет и пет. Позлатеният знак над вратата изобразяваше немски готически пергамент върху черно дърво. Върху него доста се бяха потрудили, за да изглежда стар. Но Стефани знаеше, че магазинът работи едва от три години.

Вътре тя се озова в ослепителна брилянтна гора. От тавана висяха ярки лампи с различни по дължина шнурове, между тях проблясваха кристалите на поне две дузини полилеи. Настолните лампи бяха от най-различни видове: с основи от порцелан, месинг, мед, дърво, керамика, стъкло. Те бяха най-многобройни и покриваха почти всички повърхности в магазина — от пода с плюшен мокет до масичките и скриновете. Колко ли крушки светят в това помещение? — запита се Стефани. Триста, четиристотин?

— Често съм се питал дали някога ще те видя пак. И почти винаги съм си отговарял, че това няма да се случи. Но сега отново имам възможност да се уверя, че ти си най-красивата заплаха на този свят.

Тя се обърна по посока на звука. Той седеше абсолютно неподвижно в кресло с висока облегалка от черна кожа, над което бяха запалени множество изкуствени свещници.

— А аз виждам, че не си изгубил дар слово.

— Чух, че си мъртва.

— Този слух май започва да става заразен — засмя се тя.

— Но е съвсем нормален. Хората като теб рядко доживяват до пенсия, вероятно защото си създават прекалено много врагове. А когато такива като мен престанат да чуват за такива като теб, възниква предположението, че ловецът се е превърнал в дивеч.

Бруно Клайст сковано се надигна. Дългите му редки коси вече бяха напълно побелели, от врата му на червен шнур висяха очила с голям диоптър. Беше облечен в синя памучна риза, дебела жилетка в тъмнозелен цвят и поизносени кадифени панталони. Приличаше на безобиден дядка, в когото са влюбени поне дузина внуци, а не на ветеран от ЩАЗИ — страховитата тайна полиция на бившата ГДР.

След падането на Берлинската стена ЩАЗИ е закрита. Много от нейните оперативни работници предлагат услугите си на СВР — бившето Първо главно управление на КГБ, което отговаря за шпионите, действащи извън територията на Русия. Но Бруно Клайст не постъпва така и предпочита да действа като независим агент. Преди да напусне източните части на Германия, той изтрил от архивите на ЩАЗИ всички сведения за себе си, като едновременно с това задигнал толкова секретни досиета, колкото успял. Те се превърнали в базата за новия му бизнес. И той става информационен брокер, подобно на Стърн. Но за разлика от Стърн, предпочита да контактува директно с продавачите и купувачите.

Стефани се огледа, похвалите й за магазинчето бяха точно толкова възторжени, колкото да не изглеждат фалшиви.

— Значи след толкова години в сянка, най-сетне си решил да излезеш на светло.

— Не си първата, която се шегува по този начин — кисело отбеляза Клайст и й направи знак да го последва.

Озоваха се в миниатюрна кухничка, която беше толкова тясна, че Стефани остана на прага. Клайст пусна газта и горещото какао беше готово за минута. Във всяка от чашите той добави и по едно прахче ванилия.

— Какво търсиш?

— Анонимни крайни потребители. Събират оферти за биологично оръжие. Най-вероятен продавач е руснак с прякор Коба.

Клайст й подаде едната чаша.

— Говори ли с Ерик Рой?

— Видях го онзи ден.

— Какво каза той?

— Почти нищо.

Рунтавата бяла вежда на Клайст леко се повдигна.

— Нищо му няма — отвърна на негласния въпрос Стефани. — Само дето му тече носът и му е трудно да диша.

— Знаеш ли за Истанбул?

— Знам, че е бил посредник в една провалена сделка.

— Купувачите бяха афганци, които не успяха да съберат парите. Искаха да платят с опиум, но малко преди сделката се скараха. Така правят всички афганци, нали?

— И всичко се провали…

— По-скоро се отложи.

— От Рой?

— Рой не беше посредник, а само параван.

— Кой стоеше зад него?

— Салман Рифат.

Стефани неволно потръпна. Човекът, който изпитваше удоволствие да стои зад Петра. Много пъти.

— Рой не ми спомена такова нещо — промълви тя.

— Предполагам, че Рифат не е искал да се разправя с темпераментните афганци и затова е наел Рой. А нашият човек, както винаги, не е виждал по-далеч от парите.

— Това ми звучи логично.

— Ако бях на твое място, щях да потърся Салман Рифат.

Поговориха още половин час, обсъждайки главно процедурите по контакта. Клайст не поиска нищо срещу информацията, която й даде. Чист съм, обясни той. Вече над осемнадесет месеца. Достатъчно ми е магазинчето с антикварни осветителни тела. След двадесет години с ЩАЗИ и още девет като независим брокер, той не искаше нищо друго, освен да го оставят на спокойствие. И беше на мнение, че Виена е най-подходящият град за това.

Изпрати я до вратата.

— Радвам се, че дойде. Радвам се, че слуховете не излязоха верни. Фактът, че вече съм извън бизнеса, не означава, че нямам право на спомени. А след този спокоен разговор с теб над чаша какао, вече съм почти убеден, че си е струвало.

— Почти?

— Разбира се, че не си струваше — усмихна се Клайст. — Беше загуба на време, загуба на средства, загуба на човешки живот. Но ти го знаеш не по-зле от мен.

Тя излезе на Доротеергасе. Мобилният й телефон звънна още преди да беше изминала и сто метра.

— Къде си?

Тя се закова на място.

— Във Виена.

— Ще бъдеш ли там и довечера?

— Бих могла. А ти къде си?

 

 

Първият път не мога да се преструвам, че се любим. Това си е просто секс. Глад, пот, нетърпение. На първо място е страстта, емоциите остават за по-късно. След кулминацията оставаме да лежим на леглото, без да казваме нищо. Една топка от преплетени горещи крайници. Вторият път всичко става по-бавно, по-задълбочено, по-сладко.

Гълъби плющят с крила оттатък перваза и чезнат в потъмняващото небе. Намираме се на третия етаж на пансиона „Елизабет“, стаята ни е точно под покрива. Подът е покрит с потъмняло от времето дюшеме, върху него са опънати два поизносени килима, леглото с пиринчени топки на таблите леко поскърцва, на стената са окачени литографии, изобразяващи Хофсбург. В тясната баня е натикана дълбока старомодна вана, позеленяла около дупката за оттичане. Емайлът й е пожълтял от старост.

Костя пали една марлборо, а аз прокарвам пръсти по влажната му кожа. В центъра на гърдите му е изобразена църква, която се носи върху облаците. Над основното й кубе стърчи руски православен кръст, над който кръжат ангели.

— Означават ли нещо? — питам.

— Всяка спирала означава една присъда.

Той има четири. Пръстът му докосва татуировката на десния бицепс:

— Това е белогвардейски кръст. По време на революцията белогвардейците се бият срещу Червената армия. Кръстът е знак за старшинство в бандата.

— Ти бил ли си в банда?

— Не. Но съм бил близък с много хора от различни банди. В случая кръстът е и знак за почит.

— Всички татуировки ли означават нещо?

— Почти всички. Татуировката е изразното средство на затвора. С паяци се изобразяват наркоманите, с котки — крадците, с черепи — убийците. Череп върху еполети означава, че жертвата е била важна личност — високопоставен член на друга банда или публична фигура. Бодлива тел върху челото означава доживотна присъда. Част от татуировките играят ролята на наказания. Например сексманиаците са белязани с кинжал на шията или рамото.

— Как ги правят?

— С игли, стари бръсначи, наточени ножове… Оцветяването се прави със сажди, мастило, шампоан… — Костя дърпа дълбоко от цигарата си и колебливо добавя: — Дори и с урина.

— Не си ли се инфектирал?

— Аз не, но това си е чист късмет. Други са получавали тежки инфекции, има дори смъртни случаи.

Продължавам да проследявам татуировките с пръст.

— Шантава работа. Хем ги пипам, хем не вярвам, че те са завинаги върху кожата ти. Изглеждат така, сякаш принадлежат на друг човек.

— И наистина принадлежат на друг — кима Костя. — На човека, който бях някога.

— И тогава си бил престъпник, също като днес.

Той не показва признаци на обида.

— Тогава не бях престъпник, а просто човек, който се опитва да остане жив.

— А сега?

Той се замисля, после клати глава:

— Не знам…

— Но знаеш кой си, нали?

Тонът ми го кара да се обърне.

— Какво искаш да кажеш?

— Миналото ти… Свързано е с воровской мир, нали? А това означава, че винаги знаеш кой си, независимо къде се намираш и за какъв се представяш.

В усмивката му личи известна предпазливост.

— Ами ти? Знаеш ли коя си?

— Вече не. Мисля, че забравих…

— Личното ми мнение е, че ти си една много тайнствена жена.

— Може и да си прав.

— От Ню Йорк насам правя опити да разбера коя си. Оказа се доста трудна работа…

Нещо потрепва в гърдите ми.

— И какво откри?

Ръката му се плъзга напред-назад по кожата ми.

— Това-онова…

— Кажи ми!

Той наднича в очите ми.

—_ Знам, че убиецът на Джордж Салиби и Рут Щойфел в Ню Йорк по всяка вероятност е бил жена._

Удар под кръста, който сама си изпросих. Правя безуспешен опит да запазя невъзмутима физиономия.

А Костя продължава:

— Знам, че бодигардовете на Салиби са преследвали убиеца по покрива на сградата. Зная, че той е скочил в асансьорната шахта. Бодигардовете чули вик. Бил вик на жена, която вероятно е получила някаква травма, но въпреки това успяла да избяга. Прибягвайки до обикновен процес на елиминиране, аз стигам до съвсем конкретни догадки по отношение на нараняванията.

— Но само догадки…

Той слага ръка върху контузеното ми рамо и леко го стиска.

— Но правилни… — Пръстите му поемат лявата ми длан, която вече е зараснала, но раната все още личи: — Нали така?

Правя опит да си представя какво мисли. Вероятно предполага, че съм се появила в Ню Йорк, за да открия Коба. Знае, че в „Съмърсет“ съм се виждала с Анатолий Медаев. А сега ме поставя и там, в апартамента на Сентръл Парк Уест.

— Телефонът и факсът на „Галилео Рисорсис“ в Лондон вече не работят.

Това е истина. Маджента Хаус ги изключи в момента, в който се прибрах от Ню Йорк.

— Кейт Марч е една голяма загадка… — Очите му се плъзгат по дрехите ми, които са разпилени по пода на спалнята. — Мисля, че ако хвърля едно око на документите ти, веднага ще разбера, че вече не си Кейт Марч. Какво пише в паспорта ти? На чие име са кредитните ти карти?

Не мога да кажа какво чувства. Не е нито ядосан, нито нетърпелив, нито безразличен.

Той докосва козметичния белег в предната част на рамото ми.

— Каза, че си получила това при автомобилна катастрофа. Но на мен ми прилича на рана от куршум. Тук е влязъл, отзад е излязъл.

— Може би си прав — едва успявам да промълвя аз.

— Прав съм, разбира се.

— Е, нали сам каза, че съм тайнствена жена?

— А Мехелен тайна ли е?

Замръзвам. Вече няма никакъв смисъл да лъжа.

— От Ню Йорк до Москва и обратно хората тънат в догадки — продължава той. — За инцидента в Сентръл Парк Уест се появиха какви ли не теории. Но сериозните кандидати за извършители са малко. А още по-малко са жените. Всъщност, има само една… Професионална убийца и терористка. От известно време не се е появявала, но има завидна репутация. Няма спор, че е талантлива. Проблемът е там, че никой не знае къде е и как изглежда. Все пак има нещо, по което може да бъде разпозната. Преди няколко години е била член на някаква банда в Белгия. В град на име Мехелен станала престрелка с полицията, при която въпросната жена била ранена, но въпреки това успяла да избяга. Къде била ранена ли? В лявото рамо!

Искам да кажа нещо, но от устата ми не излита нито звук. За Костя мълчанието ми е достатъчно.

— Ти се казваш Петра Ройтер — заявява той.

Сега вече съм по-гола, отколкото бих искала. Изправям се в леглото и придърпвам някакво одеяло. Костя не помръдва. Когато най-сетне мога да говоря, от устата ми излитат гневни, несвързани и жалки слова.

— Значи реши първо да ме изчукаш един-два пъти, а после да ми хвърлиш в лицето всичко това, така ли?

— А ако не бях ти казал нищо? — незабавно контрира той. — Колко пъти щеше да ме изчукаш ти, преди да споменеш нещо по този въпрос?

 

 

Намериха едно евтино италианско ресторантче с карирани покривки, свещи в зелени шишета и избледнели фотографии на Сицилия по стените. От скритите тонколони звучаха протяжни неаполитански песни. Поръчаха си пица и пиха кианти. Комаров беше облечен с костюма, с който пристигна, но без вратовръзка. Марка „Бриони“ — Стефани я бе зърнала, докато се обличаха. Повечето мъже носят костюмите си като пижами, помисли си Стефани. Стояха им зле, бяха измачкани — по-скоро обида за собствениците им, отколкото комплимент. Но Комаров беше изключение — строен и с изправена стойка, той беше истински манекен за хубавите мъжки костюми, които наистина му отиваха. Мъжът на масата срещу нея по нищо не приличаше на онзи, с когото цял следобед се беше любила. Насреща й седеше един истински бизнесмен — културен, богат и самоуверен. Татуираният бивш затворник си беше отишъл. Стори й се абсурдно, че дрехите могат да преобразяват по този начин, но беше факт.

— Има ли значение? — попита Стефани.

Вече от един час се опитваше да му зададе този въпрос. Първо, защото паузите усилваха неразположението й, а сега — просто защото не издържаше повече.

— Ако искаш, аз мога да бъда и Кейт Марч… Това е хубавото на Петра.

— Това е лудост!

— Разбира се.

— Не искам да бъда Кейт Марч.

— Но не искаш да бъде и Петра Ройтер, нали?

— Изглеждаш доста… хм… недоброжелателен…

Комаров опразни чашата си и я напълни отново.

— Когато си дадох сметка, че може би си ти, умишлено си казах, че това е невъзможно! Но сега, когато вече съм сигурен…

Стефани усети как я залива паниката.

— Какво?

— Колкото повече научавам за теб и за това, което си вършила, толкова по-трудно ми е да приема, че ти и тя сте едно и също лице… Нещо не ми се връзва…

Тя искаше да каже, че е заварила Салиби и Щойфел вече мъртви, но изведнъж си даде сметка, че Комаров няма да й повярва. Тя беше там, където лежаха два трупа. А сега, след всичко, което беше натворено благодарение на хаоса, изведнъж натежа предположението, че убиецът е жена и това автоматически я превръщаше в главен заподозрян. На негово място и тя не би повярвала на никакви допълнителни оправдания.

— Ами Медаев? „Централная“ ли го уби?

— Вероятно.

— А ти мислиш, че може да е някой друг, така ли?

— Анатолий живееше на тъмно. Познавах го колкото всеки друг — тоест, никак. Гледано отстрани, това ми прилича на работа на „Централная“, но няма да се учудя, ако се окаже работа на някой друг.

— А Салиби?

— Какво Салиби?

— Ти си имал общ бизнес с него.

— За съжаление той не е първият ми бизнес партньор, настигнат от насилствена смърт. — Каза го сухо, без излишни емоции, без изненада. — Всеки богат бизнесмен в Москва е изложен на опасността да бъде убит. Обикновено така завършват всички делови спорове. В Ню Йорк прибягват до услугите на адвокат, но в Москва предпочитат узито. То е по-бързо, по-чисто и по-евтино.

— Май не изпитваш особено добри чувства към Салиби, а?

— Не сме били близки. Отношенията ни се определяха от парите. А те никога не са били достатъчно основание за сближаване.

— Не съм сигурна, че казваш истината.

— Може би предпочиташ по-сантиментален отговор?

— В никакъв случай.

— И аз така си помислих — хладно се усмихна той.

— Ами аз? Коя съм, с какво се занимавам — това има ли някакво значение за теб?

— Не, стига да не съм обект на професионален интерес от твоя страна.

— Обикновено не правя секс с лицата, които представляват професионален интерес за мен.

Появи се една келнерка, която вдигна чиниите им. Поръчаха си по едно еспресо. Комаров поиска и чашка калвадос, после се облегна назад и запали една от своите марлборо.

— Как би могло да има значение за мен, Петра? — попита той. — Аз ли трябва да отсъждам?

— Не знам и не ме интересува.

— Повярвай ми, аз съм последният на този свят, който би имал нещо против. Може би и аз трябва да ти задам същия въпрос.

— И ще получиш същия отговор.

— Точно така. Не можем да се преструваме, че сме други. Не и помежду си.

Ех, ако това можеше да бъде истина!

— Имах нужда да го чуя от собствената ти уста.

— Ама ти наистина ли искаш да бъдеш оценявана по стандарти, които са неприложими за нас?

— Така ли ги наричаш?

— Техните правила са различни от нашите — убедено кимна Комаров. — А техният морал — различен от нашия. Да правиш сравнение между тях, е все едно да сравняваш каравана с лимузина.

 

 

Останаха във Виена два дни, запълвайки времето си с ядене, пиене и секс, обикаляйки туристическите атракции. Тя преработи програмата си заради него, пренебрегвайки най-фундаменталните правила, установени от Бойд: никога и при никакви обстоятелства не позволявай на нещата да станат лични. През нощта, пийнали добре, те правеха всичко възможно да не заспиват. Но най-добрата част от деня беше мигът на събуждането. Да го намери до себе си, да го целуне и да запомни топлината и аромата на тялото му. Миризмата на прясно кафе, смесена с дима на първата му цигара, едва доловимото ухание на скъп афтършейв, вкусът на горчивия въздух навън… Беше убедена, че никога няма да забрави тези неща.

Когато му призна, че знае как е умряла Ирина, той реагира неочаквано равнодушно. А когато той я попита за възрастта й, Стефани каза трийсет и три, тъй като беше забравила на колко години е Петра. Комаров каза, че е на четиридесет и четири и я попита дали й пука, че е толкова по-възрастен от нея. Но в този момент й приличаше на малко момче, успяло за миг да прогони свенливостта си. Тя го целуна, каза му да не бъде глупак и се запита дали ще му стане по-добре, ако научи, че всъщност е на двадесет и седем.

Когато говореше за бизнес, никой не ми могъл да го свърже със затворническото минало. Сега говори за цената на пшеницата, утре за нещо друго — фармацевтична фирма в Русия с участие на финландски и американски партньори, проект за горско стопанство в Латвия, фериботна компания в Естония, телекомуникационен проект в Западен Сибир с участието на шведски и немски партньори, обновяване на някогашните държавни фабрики в Новосибирск и Екатеринбург, управление на недвижими имоти в Манхатън, банково дело, хотелиерство, авиолинии, петрол, никел, злато, газ, въглища, диаманти…

— Има ли нещо, което да е извън интересите на „Мирш“?

— Да. Всичко, което би довело до загуба на пари.

Тя научи, че най-много обича италианската кухня, харесва японската, тайландската и индийската, но избягва китайската. Той призна, че пие повече, отколкото му препоръчва скъпия манхатънски доктор, но много по-малко от всеки средностатистически руснак. Червено вино, което наистина обича, и водка — когато е наложително. Тя с изненада откри, че той никога не е притежавал собствен автомобил.

— Никога не оставам на едно място достатъчно дълго, за да бъде оправдано купуването на кола. А ако случайно ми потрябва, винаги се намират хора, които изгарят от желание да ми услужат.

— Винаги?

— Абсолютно.

Обичал да чете в свободното си време, но никога романи. Филмите забравял в момента, в който свършвали. Винаги изпитвал притеснение от самолетите, но се научил да спи по време на полет, тъй като само тогава не го безпокоели. Не се интересувал от притежаването на разни вещи по същата причина, поради която нямал и кола. Но с удоволствие пръскал пари за хубави дрехи, тъй като носел само такива. Костюмите му били само от „Бриони“ и „Канали“, а обувките — от „Чърч“.

— Напоследък деветдесет процента от времето съм облечен в костюм. Когато бях млад, смятах това за чист снобизъм и никога не бих се облякъл по този начин.

И това горе-долу беше всичко, което двамата си позволиха да споменат за миналото си. В момента, в който разговорът им започваше да клони натам, един от двамата натискаше спирачката. Никой не го каза открито, но и двамата се страхуваха да не счупят крехката красота на мига.

Последното утро настъпи безпощадно бързо. Изтощена до крайност, Стефани пак мразеше часовете, изгубени в сън. Любиха се в пълно мълчание, по същия начин приготвиха и багажа си. Пиха кафе в малкия вестибюл на долния етаж. Нервните спазми в стомаха й попречиха да закуси, въпреки че червата й куркаха. Освободиха стаята в пансиона „Елизабет“ и излязоха под дъжда. Комаров каза, че тези два дни заедно трябва да си останат тяхна тайна, по чисто професионални причини. Тя съзнаваше, че е прав, но въпреки това я заболя. Прозвуча й гадно.

Стояха пред автобуса за летището, който тръгваше от Сюдбанхоф. Дебелият шофьор с вид на астматик подвикна, че е време за тръгване и се настани зад волана. Стефани сложи крак на най-долното стъпало и се повдигна да го целуне за последен път.

— Кога ще те видя пак?

— Скоро.

— А къде?

— Някъде.