Марк Бърнел
Инструмент за убийства (24)

23.

Със смъртта на Борис Бергщайн умря и сделката. Отпуснала се на задната седалка на мерцедеса тя си даваше сметка, че е извадила голям късмет. Но не се радваше, че е жива, а напротив — чувстваше се буквално разбита.

Без да мигне, бе поела пистолета от ръката на Ватукин и бе натиснала спусъка. Точно както би го сторила Петра. При това стреля неведнъж, а докато изпразни целия пълнител. Петте празни гилзи издрънчаха последователно на цимента, мъжете наоколо изненадано мълчаха. Единствено Ватукин я гледаше с каменния си поглед, в който се мерна нещо като разбиране. После пое оръжието и с равен глас обяви, че сделка няма да има. Тя беше достатъчно благоразумна, за да не изрази никаква изненада или протест. Той добави, че шофьорът ще я върне в хотела и й пожела приятно прекарване на остатъка от посещението си в Москва. А накрая дори й пожела успех — съвсем цивилизовано, въпреки че стъклените му зеници още пазеха сцената от убийството.

В момента я обвиваше защитната сфера на шока. Симптомите й бяха до болка познати: прекомерна топлина, чувство за пропадане в пространството, странно и нереално. Вградените механизми за справяне — чудесни, докато действаха. Но бедата в случая беше, че те изобщо не се включиха…

 

 

Мина през арката, нагазвайки в дълбокия сняг. Колите, които не бяха карани напоследък, се бяха превърнали в заоблени купчини сняг. Тя набра цифрите на клавиатурата с показалец, който се скова от студа в момента в който напусна джоба на якето й.

— Ало?

Сърцето й пропусна един такт.

— Костя?

Последва тишина. Но тя беше сигурна, че чу неговия глас. Натисна бутона за повторение на номера. Никакъв отговор. Набра го още веднъж, но със същия успех.

Разбра, че ще полудее, ако остане затворена в хотелската си стая. Безразлично й беше къде ще отиде, само и само да не бъде там. Апартаментът на Комаров й се стори най-подходящото място, въпреки че и там никой не вдигаше телефона.

Сега продължаваше да натиска бутона за повторение. Нима си беше въобразила, че това е неговият глас? Вече не й се струваше толкова абсурдно. Не и днес… Беше направила поне дузина безуспешни опити да влезе в контакт с него.

Щрак!

Ключалката се освободи. Тя изрече името му в решетката на домофона. Никакъв отговор. Качи се с асансьора и предпазливо се промъкна до входната врата на апартамента му, която се оказа открехната.

— Костя?

Влезе и затвори след себе си. Той беше в дневната, рухнал в креслото до прозореца. Въздухът беше син от цигарения дим. Бутилки бяха пръснати по пода, имаше и на масата. Фасове и счупени чаши бяха захвърлени направо на паркета, между тях лежаха разтворени книги. Телевизорът беше килнат на една страна, щепселът му беше измъкнат от контакта. Стефани видя снимката на Ирина, която беше държала в ръце — рамката беше счупена, а самата снимка беше разкъсана на две.

Комаров изглеждаше ужасно — блед като призрак, небръснат, със зачервени очи и сиви торбички под тях. Между пръстите на дясната му ръка стърчеше запалена цигара, спираловидният дим бавно се издигаше и се смесваше със синкавата мъгла под тавана.

— Костя?

— Как мина срещата с Владимир?

— Костя, какво е станало с теб?!

— Отговори ми! — изръмжа заплашително той, изчака няколко секунди и попита: — Кой е този Бергщайн? — смукна от цигарата толкова здраво, че бузите му хлътнаха. — Или, по правилно е да попитам кой беше той?

— Просто един човек, който…

— Просто един човек, а? — презрително изстреля Комаров.

— Ти къде изчезна?

— Може би аз трябва да ти задам този въпрос.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли онова обаждане? Не вчера, онзи ден?

— Разбира се.

— Беше Владимир. Каза, че има проблем. Срещнахме се и обсъдихме положението с Бергщайн. После поговорихме и за теб. Напълно ли съм сигурен в теб — смъртоносната Петра Ройтер? Знаеш ли, Владимир е особено предпазлив, когато нещата опрат до доверието… Предпочита да пререже нечие гърло, вместо да се чувства несигурен.

Комаров смачка фаса и веднага запали нова цигара. Стефани остана права, без да сяда или да сваля палтото си.

— Имаше нужда от всички уверения, които можеха да му бъдат предоставени. Не му стигаше моята дума — или по-скоро моята лъжа… Първият му импулс беше да те ликвидира. Това винаги е първият му импулс. Инстинкт. Сто процента предпазливост, сто процента сигурност. Но ти си различна. Ако трябва да бъда честен, той изпитва леко страхопочитание към теб, може би е и мъничко влюбен. Или и двете заедно. И така, нещата се разчуха, проведоха се съответните телефонни разговори, извършиха се съответните услуги, обявена беше награда. Вчера следобед Владимир ме помоли да вляза в контакт с един наш сътрудник, който преди време е имал общ бизнес с теб. Аз приех и стана така, че думата на този човек се оказа достатъчна да ти спаси живота, въпреки че не успя да спаси сделката. Трябва да му бъдеш безкрайно благодарна. Но подкрепата за теб не беше единственото нещо, което ми каза той. Чудя се дали се досещаш за кого става въпрос.

Тя се досети. И моментално разбра, че този път Петра не може да я спаси.

— Костя…

— Или и той е… просто един човек?

Тя се почувства зле. Първо Бергщайн, а сега и това…

— Според Владимир вие двамата сте имали общ бизнес и преди три години. Когато поразпитах, оказа се, че годините са почти четири…

Той млъкна, за да й даде възможност да отговори, но тя замълча.

— Имали сте и друг бизнес, наскоро. Отначало не можах да включа, но той ми обясни. В подробности. Как е било тогава, как е сега. Как си се появила точно преди Коледа, как нищо не е станало и преди няколко дни ти си се появила отново. Той твърди, че нещата са се развили точно както някога, а дори и по-добре. А аз през същото това време провеждам заседания с разни счетоводители в Цюрих.

— Трябваше да го сторя — прошепна тя.

— Защо?

— Трябваше и толкоз. Никога не съм изпитвала удоволствие от подобно нещо — долови отчаянието в собствения си глас, но въпреки това продължи: — Кълна ти се, Костя, то не означаваше нищо за мен! Никога. То е отвратително, то е… то е… — Думите отказаха да излетят от устата й.

— Какво?

Тя само поклати глава.

— Какво?!

— Няма значение.

— Само бизнес, това ли искаше да кажеш?

Тя сведе очи към пода и тихо подсмръкна. Една сълза капна върху носа на обувката й.

— Моля те, Костя!

Стори й се, че подушва алкохола, който се процежда през порите му.

— Той ми каза за зехтина, Петра. И за всичко, което си правила за него. Можеш ли да си представиш как го изслушах? Какво ми беше?!

Тя забеляза някакъв лист хартия на пода. Литография от седемнадесети или осемнадесети век, изобразяващ малко градче. Стъклото беше счупено, върху тъмната рамка личаха няколко пресни драскотини. Премести поглед към ръцете му. Кокалчетата на лявата бяха здравата нарязани и покрити със засъхнала кръв.

— Знаеш ли какво ми каза той, преди да затворя телефона? Каза: „Ако ти се отдаде случай, непременно трябва да я пробваш, Костя… Тя е най-мръсната кучка, която можеш да изчукаш!“.

Сълзите вече рукнаха без задръжка. Тихи и обилни, сълзи на дете. На безнадеждно и безпомощно дете, което не знае какво да каже. Тя отвори уста, но не успя да издаде никакъв звук. После, с цената на невероятни усилия, успя да промълви някакво извинение.

— Съжаляваш? — намръщи се Комаров. — Съжаляваш, че те е изчукал? Или съжаляваш, че аз съм го разбрал?

— Моля те, не ми причинявай това!

— Да не ти го причинявам ли? На теб?!

— То не означаваше нищо!

— За теб може би!

Тя вдигна глава и направи опит да събере остатъците от гордостта си.

— Аз те обичам, Костя, независимо от това, което си мислиш за мен.

За пръв път го каза, гласът й прозвуча колебливо и несигурно като топяща се снежинка. Но той с нищо не показа, че е чул думите й.

— Изчукваш някого, а след това ми заявяваш, че било бизнес? Знаеш ли в какво се превръщаш с такива слова? — Тя не посмя да вдигне глава, но ясно усети парещия му поглед върху лицето си. — Превръщаш се в една долна курва, Петра!

 

 

Крача по Кутузовски проспект, напълно изтръпнала и безчувствена към студа. Безчувствена и към всякакви други емоции. В главата ми се върти образът на Борис Бергщайн, а не този на Салман Рифат. Мога да мисля единствено за обещанието, което си дадох в Билбао — непосредствено след като ликвидирах Аркан в Белград. Искрено вярвах, че няма да убивам повече. Единственият ми шанс за бъдещето беше да погреба Петра в миналото.

Един час по-късно влизам в бибиревската дупка. Студено ми е, мокра съм. В чантата под мишницата ми има водка. Не си правя труда да си сваля палтото и да търся чаша. Надигам бутилката и пия направо от нея. За момент объркването в главата ми нараства и става още по-лошо. Остра болка изпълва кухината, в която би трябвало да тупти сърцето ми. Но след известно време алкохолът отпуска опънатите ми нерви и острите ръбове започват да омекват. Някъде към средата на следобеда съм се отпуснала на пода в дневната, опряла гръб в стената. Телевизорът на съседите е пуснат толкова високо, че звуковите вълни отекват през тялото ми. Когато отварям втората бутилка, навън вече е тъмно.

Събуждам се и установявам, че лежа на леглото по корем, все още с дрехите си. Главата ме цепи така, сякаш е разполовена. Болката е придружена със силен световъртеж, всеки момент ще повърна. Надигам се от леглото. Стаята се завърта пред очите ми. Спъвам се, жлъчката се качва в устната ми кухина. Все пак успявам да се добера до тоалетната. Първият пристъп разтърсва цялото ми тяло, следват втори и трети. В очите ми набъбват горещи сълзи.

Страшно е, но не успявам да постигна пречистването, от което се нуждая. Връщам се с препъване в спалнята и плакна устата си с водка от втората бутилка — тя все още е три четвърти пълна. Изплювам отровната горчилка в някаква чаша и отново надигам бутилката.

При следващото си пробуждане установявам, че главоболието ми е още по-силно. С мъка се освобождавам от палтото, в което продължавам да съм облечена. На десния ръкав има няколко засъхнали капчици от кръвта на Бергщайн.

Още от самото начало знаех, че не съм Петра Ройтер. Същото вероятно е заподозрял и Александър в мига, в който ме зърна в Прованс. Достатъчен му е бил само един поглед, за да види нещо, което не е виждал никога преди: физическа зрялост, успокоена психика, балансиран живот. Моята мекота беше както телесна, така и емоционална — поравно от двете. И за двама ни беше арогантно дори да допуснем, че бих могла да се завърна към някогашната си бруталност.

Продължавам да пия, после губя съзнание.

 

 

Главата ми се разтърсва от болезнено туптене. Пространството около нея — също. Отварям залепналите си очи, за да установя, че ми щипят. През прозореца прониква мъждива дневна светлина.

Чук, чук, чук…

Не съм в леглото, а на пода. В ноздрите ме удря отвратителна миризма. Повърнала съм върху себе си. Усещам гадната слуз по лицето си, около устата, в косата си, на пода около мен.

Чук, чук, тряс!

Това не се случи в главата ми. Когато правя опит да се обърна и да потърся източника на трясъка, стаята се люшва пред очите ми. Затварям ги. Когато ги отварям отново, над мен се е надвесила някаква неясна фигура. Гърлото ми е открита рана, гласът ми е остра пила:

— Махай се! Остави ме на мира!

Костя свежда поглед към мен, поклаща глава и отсича:

— Достатъчно!

 

 

Той я отнесе в банята, завъртя крановете и започна да смъква напоените й с мръсотия дрехи. После внимателно спусна лепкавото й вонящо тяло във водата, която беше топла, но не гореща. Осветлението в банята идваше от флуоресцентна тръба, скрита зад метална решетка. На Стефани й прилоша от потрепването й. Комаров забеляза това и натисна ключа. После се зае да мие косата и тялото й. След известно време й помогна да излезе от ваната, уви я в голяма хавлия и я настани на тоалетната чиния. След това се зае с почистването на ваната. Няколко минути по-късно я напълни с чиста вода и пак я вкара вътре. Отскочи до кухнята и се върна с две чаши. В едната имаше вода, а в другата — горещ чай.

— Първо изпий водата — заповяда той. — Но бавно… А след това започни чая.

Остави я сама в мрака. Единствената светлина идваше откъм дневната. Тя го проследи из апартамента, но само със слуха си — чу как се отварят и затварят различни чекмеджета, течаща вода в някакъв пластмасов съд, стъпки по скърцащия под… Отпи глътка чай. Беше горещ и сладък, прекалено силен за изнервения й стомах.

Стефани не беше сигурна колко време изтече до завръщането му. Видя го да се навежда и да изпуска водата от ваната, след което й помогна да излезе, подсуши я с хавлията и я поведе към леглото. Чаршафите бяха студени и кожата й, порозовяла от горещата вана, изведнъж настръхна. Той й подаде две хапчета и още една чаша вода.

— Изпий ги.

— Какви са?

— Изпий ги.

Тя се подчини. Той й направи още една чаша сладък чай, придърпа стол и се настани до леглото.

— Костя…

— Не сега!

Когато се събуди, навън беше тъмно. Той вече не беше на стола до леглото. Главата й пулсираше, очите й пареха и бяха кървясали, в стомаха й сякаш имаше пирони. През отворения прозорец долиташе вой на далечни сирени, студен ветрец гонеше задушната топлина от стаята. Тя стана и бавно започна да се облича — черни торбести панталони от плътен памук, сив пуловер над бежова фланелка, три четвърти вълнени чорапи. Дрехите, които за последен път беше виждала в хотелската си стая в „Балчук“. Комаров се оказа в кухнята.

Изправен до прозореца с гръб към нея, той замислено гледаше навън. Облаче тютюнев дим се блъсна в стъклото и се върна обратно, разпръсквайки се над главата му. Заедно с аромата на цигарите се долавяше и леката миризма на дезинфектант. На печката имаше дълбока тенджера, над която се извиваше пара. Тя не се помръдна, страхувайки се да наруши тишината. След известно време той се обърна и я видя, на лицето му нямаше учудване.

— Как си?

Добър въпрос!

Мокрите, току-що изпрани дрехи, видяха от дървената рамка над умивалника. Всяка от тях беше ярко доказателство за преживяното унижение. Тя се отпусна край малката масичка в кухнята и поклати глава:

— Много съм изморена, Костя. Никой на моята възраст не би трябвало да се чувства така…

В дълбоката тенджера се вареше пилешка супа. Комаров напълни една купичка и й я подаде.

— Не съм гладна — поклати глава тя.

— Въпреки това я изяж — настоя той.

Прозвуча й така, сякаш го казваше Бойд. Той разчупи самун хляб и постави голям къшей до купата й. Тя бавно започна да се храни, все още несигурна относно състоянието на стомаха си. Комаров също си сипа, а след това запари чай. Преместиха се в хола. Килимът беше чист, но върху него все още тъмнееха влажните ивици. Миризмата на дезинфектант се усещаше по-силно. Той си наля чашка грузински коняк от бутилка, която тя виждаше за пръв път. Не й предложи.

— Как ме откри?

— Проследих те дотук. После те оставих да се натряскаш.

— Защо?

— Защото по-къс път не съществува.

Сигурно е така, въздъхна тя. После изведнъж си даде сметка, че вече е четвърти януари. Едно цяло денонощие беше безвъзвратно изгубено за сметка на алкохола.

 

 

Приключиха с храненето, но останаха край кухненската маса. Пред Комаров имаше чаша, при вида на която на Стефани й се повдигаше. На стълбищната площадка избухна скандал. Викаха мъж и жена, вероятно и двамата пияни.

— Съжалявам, Костя — прошепна тя. — Ужасно съжалявам. Въобразявах си, че ще мога да се разсека на две, без това да ми се отрази. Реших, че тази цена си заслужава, защото след като я платим, ще можем да изчезнем от хоризонта… Мислех си… Господи, какво ли всъщност си мислех? И досега не знам… Сигурна съм само в едно — съжалявам ужасно и ако можех, без колебание бих върнала лентата назад!

— Но не можеш…

— Така е — кимна тя, без да вдига поглед от масата.

— Аз също съжалявам — въздъхна той. — Не заради това, което изпитах, а защото те нарекох курва… Това беше…

— Но аз съм курва!

— Не…

— Да, Костя, такава съм — погледна го в очите тя. — Или поне… бях такава.

— Какво искаш да кажеш? — погледна я с присвити очи той.

— Не искам повече да те лъжа. Не виждам смисъл…

— Петра…

— Аз не съм Петра.

— Какво?!

— Аз не съм Петра Ройтер. Не съм германка. Не съм наемен убиец, нито пък професионален терорист.

Лицето на Комаров изгуби всякакъв израз, но в очите му личеше объркване. Той бавно дръпна от цигарата, опитвайки се да спечели време.

— След като не си Петра, коя си?

Тя му каза истината.

— Не зная. Но името ми е Стефани.

— Стефани…

— И още куп хора, Костя…

— Искам само едно, но истинското.

— Името ми е Стефани Патрик, а не Петра Ройтер. Не съм германка, а англичанка. Не съм на тридесет и една, а на двадесет и осем…

Смайването бавно започна да отстъпва пред гнева.

— Това някакъв майтап ли е?

— Това е истината — тръсна глава тя. — Петра Ройтер не съществува.

— Аз пък знам, че това не е истина!

— Петра Ройтер е легенда, Костя. Мит, подобен на този за Коба.

— Лъжеш!

— Тя беше легенда, създадена специално за мен.

— От кого?

— От хора без лица.

Главата на Комаров леко се наклони:

— Искаш да кажеш хора без лица на държавно равнище?

— Те са над държавата, над закона. Те са дори над това, което представляваш ти и всички останали: Ватукин, Рогачов, Косигин… Те са много над вас.

— Кои сте вие?

— Ние не съществуваме, Костя. Няма департамент, няма шеф на агенция, който е отговорен пред политическа комисия. Няма кого да подкупиш. Няма регистър на личния състав, няма архив на дейността…

— Но ти коя си?

— Аз съм технически персонал, нищо повече — сви рамене тя.

Комаров допълни чашата си, отпи глътка, после попита:

— И защо ми разкри всичко това?

— Защото искам да знаеш истината. Цял живот съм лъгала, вече ми писна. А откакто се запознах с теб, постоянно се мразя, защото не мога да ти се доверя. Особено след като видях какви рискове поемаш, за да ме дариш с доверието си. А сега… Сега вече знам, че не мога повече. И не ми пука. Искам да знаеш истината. А ако решиш, че тя не е достатъчна, аз ще го приема. Просто искам поне един човек на този свят да знае коя съм аз, Костя. Един-единствен човек. И това е всичко.

— Тогава разказвай — кимна някак унесено Комаров.

Тя започна с детството си. Картината, която нарисува, беше почти идеалистична, но едновременно с това напълно реалистична. Краят дошъл, когато била на деветнадесет, благодарение на една бомба, избухнала над Атлантическия океан и свалила полет НЕО27, в който пътували родителите й, плюс сестра й и единият брат. Описа в болезнени подробности неспособността си да се справи с последиците от трагедията, пристрастяването си към алкохола и наркотиците, чрез които искала да облекчи болката, пътуването към пълната анонимност на Лондон. Сама в непознатия град, без достатъчно пари за посрещане на нарастващите си нужди от химикали, тя била обречена да стигне до проституцията. Спиралата на падението била стръмна и стремителна, придружена от пълната липса на чувство за самосъхранение. Живеела от един трик до друг, от едно друсане до друго. Би могла да умре — и сигурно щяла да умре, ако не била малко очакваната намеса на Маджента Хаус.

— В известен смисъл тя се оказа по-лоша от проституцията. По-безцеремонна при намесата си в личния ми живот.

— Това не го вярвам.

Стефани престана да хапе ноктите си и поклати глава.

— Мъжете, които плащаха за мен, можеха да проникват в тялото ми. Но Маджента Хаус проникна в мозъка ми.

Разказа му за метаморфозата си от евтина проститутка до опасната терористка Петра Ройтер. За Малта, за решителните години след нея — тогава, когато наистина беше Петра Ройтер. За кулминацията, настъпила при убийството на Аркан в белградския хотел „Интерконтинентал“. За момента на просветление в евтината хотелска стая на Билбао пет дни по-късно, за прераждането си в Южна Франция и накрая — за повторната поява на Александър, довела до катастрофа.

Веднъж започнала, тя вече не можеше да се спре. На моменти очите й овлажняваха, в други гласът й придобиваше металически оттенъци. Комаров слушаше, без да помръдне, разтърсен до дъното на душата си.

— Сега вече разбираш, нали? — най-сетне приключи тя. — Ето това е истината. Аз съм сираче, което е изгубило родителите си, изгубило е братче и сестриче. Аз съм наркоманка, проститутка, убийца… Била съм толкова много и различни хора, че вече не си спомням каква съм…

 

 

Затоплена и сама, тя ясно чуваше движенията му зад стената — поскърцването на пода, кашлицата, острото изтракване на вратичката на бюфета. Когато си легнаха, тя се плъзна под одеялото гола, а той остана над него — облечен. Дълго време останаха будни, без да прошепнат дума. Мълчанието изглеждаше най-подходящото поведение след откровената изповед.

Сега тя вече се обличаше. И последните остатъци от махмурлука бяха изчезнали, за пръв път от два дни насам главата й беше абсолютно бистра. А дали не бяха три? Прекрати опитите да ги преброи и изведнъж разбра, че става въпрос за много по-дълъг срок — четири, а може би и пет години. И не ставаше въпрос за алкохола в кръвта й, а за бремето на истината.

Комаров беше в кухнята. Навън валеше мокър сняг. Тя се промъкна зад гърба му, прегърна го и облегна глава на рамото му.

— Добре ли си? — попита той.

— Аз би трябвало да ти задам този въпрос.

Почувства се изморена и объркана. Всичко беше заминало. Алчността на Борис Бергщайн беше решила нещата. Няма Коба, няма „Централная“, няма вътрешен достъп. Няма и убиец. Възмездието за убийството на Джеймс Маршал се отлагаше за неопределено време. А що се отнася до сделката в Ню Йорк, тя може би ще бъде сключена, а може би не. В такива случаи гаранции няма…

— Утре се връщам в Ню Йорк — каза Комаров. — Предлагам да дойдеш с мен.

— Не мога — прошепна тя. — Първо трябва да отскоча до Лондон, за да разговарям с него.

— А след това?

— Сигурен ли си, че ме искаш?

— Сигурен съм.

Тя се притисна в него с цялата си сила.

— Съжалявам…

— Няма нужда да се съжаляваш.

— Много бих искала да повярвам на тези думи.

Комаров се обърна да я погледне.

— Ние сме такива, каквито сме. Не можем да се променим. А аз обичам това, което си ти. Толкоз, нищо повече.

Стефани силно се надяваше това да е истина.

— Но всички тези неща, които ти разказах…

— Те нямат значение. Аз искам теб. Цялата. Наркоманката, проститутката, терористката. Жената, която стои пред мен.

 

 

Разпозна завоя без никакви трудности. Джипът, който Комаров бе взел назаем от някакъв свой приятел (без да се задават въпроси), беше широк почти колкото коловозите. След малко в далечината изплува езерото — плоско, девствено бяло. На заснежения му бряг се издигаше тюркоазната къща. От покрива висяха дълги ледени висулки, наподобяващи остри кинжали. Стефани изкачи дървените стъпала и почука на вратата. Отвътре се разнесе кучешки лай и тя си спомни за елзаските овчарки. Но никой не отвори. Тя почука за втори път и извика. Снегът зад гърба й проскърца и тя рязко се завъртя. Йосиф Бергщайн се целеше в нея със стар полуавтоматичен валтер. Беше облечен в дебело яке, джинси и плъстени ботуши. Птичето му лице беше зачервено от студа, а главата и раменете му бяха покрити със ситен сняг. Вероятно беше чул боботенето на мотора далеч преди появата й на полянката пред къщата. Пенсиониран или не, рефлексите му явно си бяха останали на висота.

— Идването без предупреждение тук е сериозна грешка.

— Трябва да поговоря с вас.

— Не съм в настроение за компания.

— Знам, но трябваше да дойда.

Той наведе оръжието си.

— Какво искате?

— Искам да разбера какво се случи.

— Те го подложиха на изтезания, вързаха го с тънка и остра жица, после го натикаха в багажника на една кола и я подпалиха. Полицията откри пасата в Раменки. Ето това се случи…

— Не съвсем… Той беше мъртъв, преди да го вкарат в багажника.

Бергщайн се поколеба.

— Продължавайте…

— Аз бях тази, която го уби. — Сведе очи към валтера и добави: — Мисля, че трябва да го знаете…

Вътрешността на къщата беше топла, миришеше на стара кожа, сладникав тютюн и кучета. Кюмбето тихо бумтеше. Една от овчарките я заобиколи, подуши ръката й и се оттегли. Тя седна на продъненото канапе, покрито с кувертюра от изкуствена материя. Бергщайн се зае да прави кафе.

— Вие сте от „Централная“?

— Не.

— Но това беше дело на „Централная“?

— Да.

— Каква е вашата връзка?

— Работя в бранша, в който сте и вие.

Йосиф Бергщайн не се обърна да я погледне.

— Той ви е казал, а?

— Каза ми, че сте работил за КГБ, но като касиер. Аз обаче си имам свои източници. Той никога не е знаел, нали?

Бергщайн поклати глава, после се протегна и свали две порцеланови чаши от лавицата. Едната беше декорирана с червени рози, рисувани на ръка, а другата — чисто бяла.

— Чувал ли съм за теб? — смени тона той.

— Вероятно.

— Коя си?

— Петра Ройтер.

Сега вече той се обърна, на лицето му беше изписано учудване.

— Наистина ли?

— Да. Но Борис така и не разбра.

— Не мисля, че това име щеше да му говори нещо.

— Сигурно — сви рамене тя.

— Каква работа имаше с него?

— Страхувам се, че го използвах, а той така и не разбра за какво става въпрос.

Върху лицето на Йосиф Бергщайн изплува тъжна усмивка.

— Това мога да си го представя. Боря се мислеше за човек, какъвто всъщност никога не би могъл да бъде. Мечтите му бяха прекалено розови.

— Аз започнах да харесвам тази негова черта.

— Аз също. Но това беше и слабостта му.

— Която го уби — кимна Стефани.

Бергщайн попита как и тя му разказа. Той сипа кафето в чашите и й подаде тази с розите.

— Ти кого търсеше?

— Двама души. Които спокойно биха могли да са едно и също лице.

Описа накратко убийството на Рогачов и Маршал в Париж и своята акция по издирването на убиеца.

— А другият? — попита Бергщайн.

— Коба.

От устата на възрастния мъж излетя нещо средно между сумтене и смях.

— Коба значи…

— Да.

— За да убиеш Коба, ще се наложи да изтребиш сума народ.

 

 

Говориха в продължение на час. Когато кафето свърши, Бергщайн извади хляб, сирене и кренвирши. Стефани попита как се справя Мария Бергщайн. „Не се справя — отвърна Йосиф, — Борис беше единственото й дете.“ Той се постарал да й спести подробностите, но тя настоявала да знае защо се е случило. Наложило се да я излъже, защото тя никога не е знаела точно какъв начин на живот води Борис. „Това е обичайният недостатък за всички грижовни майки“ — поясни той.

— Мога ли да те попитам нещо? Какво е да си независим?…

— Искаш да кажеш — да го правя за пари?

— Да.

— На теб не ти ли плаща правителството?

— Понякога.

— Тогава каква е разликата? Работата си е работа.

— Знаеш какво имам предвид… — Стефани се помъчи да прецени гледната точка на Петра. — По-добре е — призна тя.

— В какъв смисъл?

— По-чисто. Няма лицемерие, защото няма опити за оправдание.

— И аз така си го представях — кимна Бергщайн.

— Това създавало ли ти е проблеми?

— От време на време.

— По какъв начин?

— Преди реорганизацията работех за Първо главно — управление на КГБ, а след това — за СВР. В продължение на пет години началник ми беше човек на име Фурманов. Не знам точния брой на заповедите, които ми е свел за изпълнение през тези години, но бяха много. Къде е сега този Фурманов? Живее си безгрижно в Женева в компанията на една деветнадесетгодишна аржентинка. В момента води преговори с едно американско издателство, което иска да публикува мемоарите му. А що се отнася до мен — човекът, който вършеше мръсната работа — аз би трябвало да съм пенсиониран. Но миналата седмица ми звънна Петров — заместникът на Фурманов в СВР. Поиска да извърша едно елиминиране, което да остане извън службата му. Предложи ми толкова пари, колкото навремето изкарвах за пет години. Каза, че се е сетил единствено за мен, тъй като мишената е самият Фурманов. Помислил си, че ще ми прозвучи съблазнително. На практика аз изобщо не съм сигурен дали поръчката идва от СВР или директно от Мафията. Знам само, че Фурманов ще бъде мъртъв, преди да успее да напише и заглавието на мемоарите си, независимо дали поръчката ще поема аз или някой друг. Бях свикнал да мисля, че моята работа означава нещо, че е неприятна, но неизбежна. Сега вече не знам дали е така. Правителствата се сменят, мишените се сменят, но на практика нищо не се променя.

Говориха още дълго. Когато Бергщайн най-сетне стана да я изпрати, вятърът беше стихнал и навън кротко се сипеше сняг. Стефани отвори вратата на джипа, а той сложи ръка на рамото й.

— Между другото това, което си направила с Борис, е било правилно…

— Сигурен ли си? — внимателно го погледна тя.

Той кимна с глава:

— Краят му никога не е подлежал на съмнение, но ти си му спестила агонията.