Инге Нера
Каменни трохи (7)

Тайни

Тери нетърпеливо сновеше из стаите. Гледаше към часовника и въздишаше, сякаш очакваше в изблик на съчувствие той да заработи по-бързо. Знаеше, че трябва да се примири. До началото оставаше близо час.

През последните месеци бе станало традиция заседанията на Генералния щаб да се провеждат извън Управителната палата. Кадетът започна да свиква с постоянните посещения на командирите или поне с онези от тях, които все по-често заварваше в гостната. Научи се да проверява аудиоизолацията и да я изключва, ако генерал МакВали си беше направил труда да я задейства преди събирането. Малката хитрост не гарантираше пълна информираност, защото членовете на щаба се редуваха в ролята на домакини. Но макар и непълни, знанията на Тери по проблемите на Бойна звезда бяха доста подробни.

Беше един от първите, научили за кризата с отряда на лейтенант МакСибер и един от малкото, осведомени за целия развой на събитията. Не беше чул името на придружаващия лекар и беше приятно изненадан от появата на Сола в Галакси. Искаше му се да сподели с нея някои от дискусиите, на които бе таен свидетел. Имаше нужда от мнение и одобрение за делата си. Имаше нужда и някой да насочи усилията му в точната посока. Напоследък обменът на информация с Оливър и Лили не беше особено ефективен.

Плановете бяха осуетени от героя на месеца, който се оказа истинска лепка по отношение на докторката. След като едва не се сби с него на празненството, организирано от семейство МакСибер, Тери реши, че ще бъде по-удачно да остави Сола сама да го потърси. Беше му трудно да удържи на желанието да й се обади или да я покани у дома, но годините, прекарани в Академията, вече го бяха научили да контролира волята и действията си.

В претоварения си публичен график Сола успя да предаде артефактите, за които бе споменала на празненството. Дори намери време да разкаже част от събитията, които бе пропуснал. Като научи за новия член на заговора, въвлечен в проекта им лично от Лили, той почувства нещо повече от обикновено безпокойство.

— Що за птица е този Паскал? — бе попитал, а вещерката със сигурност бе усетила недоброжелателство в гласа му, защото отговори възможно най-успокоително:

— Просто един авантюристично настроен, скрито амбициозен и доста рошав млад мъж. От онова, което видях, предполагам, че в средите на Верн изглежда твърде артистичен, а за тези в Аполония е твърде теоретичен.

Тери не се сдържа и се усмихна. „Безопасен“ бе думата, равностойна на даденото описание. Зачуди се как ли би охарактеризирала самия него, за да убеди лейтенант МакСибер, че кадетът не се бори за място в сърцето й. Всъщност чувствата на Алек към по-възрастната от него инопланетянка се бяха превърнали в нещо като обществена тайна. Колкото и да се опитваше тя да ги обясни с благодарност, всеки, който някога е бил влюбен, можеше да разпознае признаците по лицето и поведението на звездния граничар.

— Нямаш ли някакви билки, с които да го излекуваш? — пошегува се Тери, когато Сола му призна, че й е трудно да се бори с привързаността на пациента си.

— Имам транквиланти, но не бих рискувала да отнема героя на хората — засмя се тя. Не отрече, че идеята й допада.

За щастие не се налагаше да ползва нито билки, нито медикаменти — престоят й на Бойна звезда изтичаше. След броени дни вещерката щеше да се върне обратно в своя свят и всички знаеха, че Алек и тя никога повече няма да се срещнат.

Тери разбираше какво изпитва Алек в този момент. Академията и тренировките може и да бяха закалили волята на кадета, но не бяха докоснали състрадателното му сърце. С тъга си помисли, че би могъл да вдъхне надежда у офицера, разказвайки за проекта, по който работи заедно с любимата му жена. Би могъл… ако лейтенантът не беше се държал толкова високомерно при срещата им.

За разлика от сина си, генерал МакСибер бе настроен положително към момчето на Конан. Непрекъснато получаваше хвалебствени отзиви, а и личните впечатления бяха затвърдили оценката за него. Зарадва се, когато видя, че Тери си е в къщи. Предстоеше да обсъдят вариантите за помощ на нелегално озовалите се на Земята граждани от Божата планета и, нетърпелив да приключи въпроса, Игор беше подранил.

Бе довел Сола със себе си — от пристигането й на Бойна звезда досега генералът не бе нарушил обещанието да се грижи за спасителката на своя син. Увлечението на Алек не го тревожеше особено, макар че малко го изнервяше. Чувстваше смътно неудобство да остава насаме с нея — не беше от най-разговорливите, а не искаше мълчанието му да се изтълкува като укор. Затова прие с облекчение предложението на младия МакВали да забавлява гостенката, докато пристигнат останалите.

Тери препоръча на генерала едно документално холо от туристическо сафари на Третата луна и го остави на грижите на електронния асистент.

— Най-после! — възкликна щастливо кадетът, когато със Сола останаха сами.

Беше я поканил в стаята си, която му се стори тясна, след като интериорният манипулатор разположи там двете големи кресла. Баща му бе консервативен по отношение на дома и не позволяваше прекрояване на помещенията.

— Успя ли вече да изпратиш нещо? — поинтересува се вещерката.

— Информацията от всички дискове е презаписана — с гордост съобщи той. — Оказа се, че в архива на Академичната библиотека се крият четци за тези… кръгчета. С така наречената хартия е малко по-сложно, но ще се оправя.

— Знам — усмихна се Сола. — Затова предпочетох теб.

В очите му проблеснаха весели искрици:

— Нима си имала избор?

— Винаги има избор — отвърна тя без да се поколебае и за миг.

Тери я изгледа с недоверие. Защо по-възрастните бяха толкова влюбени в този израз? Беше се уморил да слуша как винаги имало начин. Незнайно защо, колкото по-често го повтаряха, толкова по-рядко търсеха истински новото. Предпочитаха просто да следват статуквото.

— Ако винаги има избор, то какъв е той за твоите приятели? — заяде се младежът. — Онези, дето са в нелегалност на Земята — допълни, още преди гостенката да бе успяла да отвори уста.

Тя го погледна със сериозно изражение на лицето:

— Между моите приятели има и твои — каза с лек упрек. — И ако не успеят да се върнат на Божата планета, те със сигурност имат избора да се предадат или да продължат да се крият.

— Докато ги заловят — вмъкна той.

— А защо не докато намерят начина да се върнат? — коригира го тя.

Тери вдигна високо ръце:

— Печелиш! — добави примирително, като видя, че е приела поражението му с усмивка. — Не се засягай. Аз също се притеснявам за теб и останалите.

Сола си пое дълбоко въздух преди да отговори. Не беше сигурна, че е добра идея да сподели намеренията на командването с един кадет, но беше убедена, че той така или иначе ще изслуша целия разговор от съседната стая.

Тя отново го погледна в очите:

— Мисля, че баща ти и Игор имат идея. Надявам се другите да я подкрепят.

Видя, че думите разпалиха любопитството и въображението на събеседника й. Той стана и отново започна да се разхожда нервно из стаята.

— Защо, защо всичко трябваше да се случи преди да сме готови? Отговорът е близо, почти съм сигурен, че… знам как можем да създадем средата на тунела, но не мога да направя нищо без някой да провери изчисленията ми. Трябва да говоря с Оливър, трябва обезателно да се консултирам с него! А нямам дори стабилна връзка с Хайтек…

При последните думи той се обърна въпросително към жената в креслото, но тя само поклати глава със съжаление. Дори да успееха в рискованата операция, която планираха, тя по никакъв начин не беше свързана с Хайтек.

Междувременно поканените за извънредното заседание се бяха събрали. Електронният асистент любезно прикани гостенката да се присъедини към тях.

Останал отново сам, Тери се настани в огромното кресло и включи визуализация на говора. Генералите дискутираха без да снишават заговорнически гласове, но той предпочете да се застрахова.

— Не съм съгласен да поемаме подобен риск — противеше се Мастър. — Дори за един човек ще бъде трудно да измислим обяснение, а вие искате да прикрием трима!

— Не забравяй, че тези хора, вместо да размишляват като теб, са рискували собствените си животи, за да изпълнят човешкия си дълг. Вместо да се чудят как да спасят сина ми, са можели да го изхвърлят в морето. Знаеш ли колко проблеми биха си спестили? Тогава със сигурност и ние нямаше да имаме днешния проблем — в защитата си генерал МакСибер неусетно се разгорещи — нещо, което рядко си позволяваше. Но казусът не беше обикновен и всички го разбираха.

— Игор е прав — опита се МакВали да успокои топката. — Извънредните ситуации изискват прецедентен подход. Той е дал дума да помогне на тези хора. Трябва ли да я наруши заради нашето малодушие?

За миг настъпи мълчание. Тери беше сигурен, че в този момент събралите се дълбокомислено кимат и се оглеждат един друг. Накрая най-вероятно щяха да постигнат съгласие, защото каузата бе справедлива и се чувстваха задължени да помогнат — и по писаните, и по неписаните кодекси на Бойна звезда.

Няколко секунди генералите обмисляха поведението си. Накрая Шан Аспасен се обърна към вещерката:

— Излиза, че ние сме единствената ви надежда? — запита той полувъпросително-полуутвърдително.

— Съжалявам — каза вместо отговор Сола.

— Не ви ли хрумна, че пътят за отстъпление също влиза в планирането? — обади се и генерал Мартис, която до този момент бе изслушвала мъжете без да взема участие в разговора.

Сола се обърна към нея:

— Планът ни за отстъпление бе осуетен. Когато единици се борят с една система, те рядко могат да я надхитрят.

— Това също е вярно — с нещо като усмивка отбеляза Алкана. — За Вас обаче борбата със системата изглежда е започнала… отдавна? Заменили сте медицината с вещерство. Не познавам много хора, които са сменяли попрището си. Като се замисля, до днес не познавах нито един.

Интонацията, с която бяха изречени думите, изразяваше недвусмислена симпатия. Вероятно заради смелостта и уравновесеността, които бе проявила вещерката.

Алкана обходи мъжете с поглед.

— Онова, което ме притеснява най-много в плана, не е прикриването на тримата нелегални — продължи тя. — Притеснява ме начинът, който Конан и Игор са избрали за придвижването им.

— Разбирам те. И ние имаме опасения — призна с неохота бащата на Тери. — Досега жив човек не е преминавал през Тунелите като… куфар. Но няма да рискуваме. Ще тестваме трасето с котки, които ще скрием в багажа на доктор Донис и на някои от момчетата.

— Значи котки? — развеселена го погледна Мартис. — Ами че те имат по девет живота, а и доколкото съм чувала, са единствените живи същества, преминаващи свободно от един свят в друг. — При последните думи тя хвърли кос поглед към Сола и хитро смигна.

Конан прие казаното насериозно:

— Какво предлагаш? Да скрием в багажа слон? Ще бъде интересно как се е промъкнал без никой да го забележи…

— Знам — отсече жената-генерал. Отново гледаше с обичайната строгост. — Моето мнение е да опитаме с различни животни. За съжаление фауната ни не е много развита. Това също е факт.

— Затова пък имаме колонии — многозначително вмъкна генерал МакСибер, привличайки вниманието върху себе си. — Докато ви чаках, гледах едно прекрасно холо за сафари на Третата луна. Дали не бихме могли да… ползваме нещо оттам?

Напрежението в стаята изведнъж се разсея. Почти бяха забравили за туристите и безумните им идеи. Не беше прецедент някой от тях да се опита да прекара контрабандно животно или растение за спомен от сафарито си тук. Жителите на Бойна звезда се отнасяха с безразличие към подобни постъпки и никога не бяха се интересували какво се случва със скритите трофеи. Тунелният контрол на Входната точка беше напълно автоматизиран, а статистиките от проверките се изпращаха на Земята. Командването на планетата следеше единствено оръжията, но те бяха маркирани. Опитите за неправомерно изнасяне бяха лесно осуетявани.

Не така стоеше въпросът със специално развъжданите за лов животински екземпляри, отглеждани на някои от тераформираните планети. Често ловуващите се опитваха да вземат със себе си живи животни наред с онези, отстреляни лично от тях. Въпреки че още от пристигането си бяха предупреждавани за опасностите от необмислени биомиграции, туристите рядко допускаха, че точно техните действия биха се отразили отрицателно на собствените им екосистеми.

— Идеята ми харесва — отбеляза Шан. — Ще проследим какво се случва с животните на туристите. Без никакъв риск.

Усети, че останалите го гледат с недоверие и доразви идеята си:

— Комбинираме туристическа група, за която знаем, че прекарва нелегално животни, да отпътува към Земята с наш отряд. Момчетата получават допълнителна задача да наблюдават хитреците. На Земята заминаващите се засичат с отряд, който се завръща у дома. Предават получената информация и — воала̀! — няма повече неизвестни!

— Планът е добър — съгласи се МакВали. — Но не вземаш предвид фактора време. Не можем да чакаме потенциални контрабандисти, чието завръщане на Земята да съвпада с рейсове на нашите момчета, още по-малко двустранно съгласувани.

— Безпокойствата ти са излишни, Конан. Освен че съм флотски командир, аз съм и личен приятел на адмирал МакДринау. Мисля, че управляващият Изходната точка е добър съюзник. Ще поговоря с него преди официалното заседание на щаба.

Предложението беше разумно. Съгласиха се единодушно да привлекат за операцията и адмирала на космическата флотилия в Стартрек.

Генерал МакВали, който вече отговаряше за Външни операции и генерал Мартис, която командваше в Логистични операции, се заеха да прегледат графиците на пътуващите отряди и да изберат подходящи изпълнители.

Пътуването на Сола Донис се отлагаше до получаване на резултат от експеримента. Това успокои Тери, защото увеличаваше шансовете му да придвижи напред тайния си проект. Вещерката беше добър съветник. Генералите от своя страна разчитаха на бързи и положителни резултати, които щяха да дадат зелена светлина за следващата част от плана — нелегалното прехвърляне.

Ако се окажеше, че живи същества могат да пътуват безопасно през Тунелите с товарен рейс, Шандо, Мика и Каси щяха да бъдат върнати у дома като част от товара на поредните командировани звездни граничари.

* * *

Руди Блейк размишляваше върху варианти за действие, когато комуникаторът се включи с пронизителна настойчивост:

— Енвидия?!

— И аз се радвам да те видя — дори само като ефирен образ госпожа Терв умееше да приковава вниманието. Закачливо разпилените огнени къдрици дискретно тласкаха погледа надолу, към очарователните женствени извивки, които лабораторният гащеризон не успяваше да загрози.

— Не се надявах да се обадиш днес — изговори устата на Блейк, докато очите му блуждаеха сред тридипите на изкусителната фигура.

— За малко да не успея. Знаеш, че в сектор „К“ не се допускат звукови трептения. За твой късмет винаги прослушвам изпуснатите съобщения.

— Благодаря.

— Е, за какво е бързането? Знам, че закъсняваме с пикогемите. Проблемите с надеждността се оказаха по-сериозни от очакваното.

— Това действително е лоша новина, Енви. Но аз исках да поговорим за Оливър.

Червенокосата с досада извъртя очи към невидимия таван. Устните й се свиха в капризна цепка. Изтекоха няколко безкрайни секунди, преди да отговори:

— Разбрал си за проекта.

— Не само аз.

— Ще го изпратят ли? — без да споменава място, тя намекваше за Индустриалните луни.

— Подочух нещо на последния Градски съвет. Според слуховете старши програмист Терв ще бъде командирован в най-скоро време за софтуерно усъвършенстване на нова серия домакински асистенти, произвеждани на индустриална луна Ферми^[1]. За десет години.

— Шегуваш се! Едно десетгодишно заточение със сигурност ще съсипе живота на Оли.

— Но и ще прекрати проекта.

Енвидия поклати отрицателно глава.

Предусетил коментара й, Блейк допълни:

— Разбирам гледната ти точка, приятелко, но няма дим без огън! Повярвай ми, пристигането на Командировъчна покана е въпрос на време и само ти можеш да спреш Оливър от саморазрушение.

— Опомни се, Руди! Никой не забранява разработки, свързани със структурата на Тунелите — възпротиви се тя.

— Така е. Въпреки това съм наблюдавал многократно как специалисти биват лишавани от възможността да осъществят проектите си. Без да бъдат наричани нарушители, те са третирани като такива. Официално никой не може да принуди Оливър да замине за Ферми. На всички е добре известно, че заповеди се издават само за нарушители. Но названията на документите са игра на думи, Енви! Който не се отзове на поканата от Земята, бива впримчван в дебрите на административно-контролните разследвания, които най-често завършват със… заповеди.

Енвидия отметна нетърпеливо огнените си къдрици:

— Е, в такъв случай въпросът е дали си готов да рискуваш собственото си благополучие, за да спасиш Оли. Защото аз заставам зад него, каквото и да е направил. Или пропуснал.

Блейк не беше предполагал, че ще се му се наложи да избира. Ако се опиташе да помогне, щеше да се превърне в съучастник. Ако не се намесеше, старши програмист Терв скоро щеше да бъде предислоциран.

Няколко седмици по-рано отговорът му щеше да е категоричен и отрицателен. Не бе променил отношението си и след като Оливър му се беше доверил. През последните дни обаче се беше запознал с „впирамидалчените“ бележки на Луис Варан и по някакъв начин те погъделичкаха спящия в него професионалист.

— Е? Най-добре ми се обади отново, когато вземеш решение — безцеремонно заяви госпожа Терв и прекъсна връзката.

Работният плот потъмня.

Блейк си спомни за свои стари, недовършени анализи по подобряване на виртуални модели в Града на миналото. Дали това не беше шансът му отново да поработи? Макар и тайно… Административните задължения го изпълваха с досада. Забавляваше се единствено когато правилата го предизвикваха да търси алтернативни решения, за да защити хората си.

Погледнато формално, случаят с Оливър беше точно такъв.

По устните му пробяга тънка усмивка. Беше намерил аргумент за собственото си решение: пред него стоеше поредното предизвикателство. Поредният опит на Земята да се намеси в делата на техния свят. Никой разумен човек не толерираше подобни вмешателства. Да, той беше задължен да се намеси. Като директор не можеше да си позволи да загуби един от успешните старши програмисти.

Трябваше да отдалечи Оливър от Хайтек, така че когато получеха поканата, процедурата по заминаването му да се забави максимално. Време. Трябваше да изпреварят събитията и да спечелят колкото се може повече време.

За щастие, приятелят му приключваше две задания от Бойна звезда. Беше логично да присъства на пуска им. Първоначалното стартиране на програми често изискваше настройка на място.

Блейк нареди на електронния секретар да изготви незабавно документи за отпътуването на Оливър Терв и да му ги изпрати.

Нямаше време да разясни на приятеля си подбудите за това внезапно пътуване. Поканата можеше да пристигне всеки момент.

* * *

Напоследък Лили прекарваше доста време в Академичната библиотека. Харесваше й усамотението на читателските сепарета, харесваше й да се рее между старомодните етажерки в търсене на материали. Не беше необходимо сама да издирва интересуващите я записи — можеше да отправя заявки към библиотечните търсачки и да получава резултатите след секунди, без да напуска удобното кресло в сепарето си. Но този начин на действие не се различаваше от домашното изтегляне на информация. Затова тя предпочиташе тромавите, прилични на кошове едноместни позиционери. Доставяше й удоволствие да кръстосва индексираните редове с тях, особено когато благодарение на това „механично търсене“ откриваше допълнителни статии и проучвания в тематично подредените архиви.

При построяването на библиотеката някоя носталгична душа бе решила, че външно тя трябва да изглежда по същия начин, както и преди хиляди години — с безкрайни рафтове, подредени в редици, простиращи се от пода до тавана. Но хартиените източници на информация бяха изчезнали отдавна. Последвалите ги индивидуални устройства за съхранение — също. Затова рафтовете на практика се състояха от чувствителни на допир екранчета, всяко от които можеше да извика индексирана информация по определена тема. При потвърждаване на заявката избраните записи се изпращаха към посочен библиотечен терминал или към домашен информационен възел. Често се случваше Лили да ги насочи и към двете места.

Освен откривателското удоволствие на „механичното ровичкане“, Лили беше открила още едно удобство на библиотеката. Когато изпращаше информация за в къщи, системата автоматично проверяваше нейните права и отбелязваше данните й на заявител. Когато обаче я насочваше към терминал в библиотеката, сървърите за достъп проверяваха правата на акаунта, който в момента бе активен на този терминал. Така можеше да заяви данни към сепаре, в което се бе разположил неин колега или преподавател.

В натоварените часове си избираше читател с по-дълъг престой, защото вероятността той скоро да си тръгне бе по-голяма — и го молеше да не изключва работното място. В други случаи просто се извиняваше за грешката и колегата й с усмивка прехвърляше записите към нейния терминал. От експериментите на Паскал знаеше, че първоначалната заявка се разглежда от сървърите на Либрогард по-строго отколкото последващо прехвърляне.

Този ден библиотеката бе почти празна, но и нямаше нужда от хитрини. Лили бе изискала от библиотечните архиви само материали, напълно адекватни за студентка по вербална лингвистика. Заявките й бяха изрядни, макар целта на проучването да бе далеч от академичните й задължения.

Загадъчните текстове, получени от Тери с тунелната поща, не бяха я впечатлили така, както очевидно бяха впечатлени откривателите им, а и самият й приятел от Бойна звезда. Историята на Земята бе един безкраен архив. Никой не можеше да твърди това с по-голяма сигурност от жителите на Да Винчи. Потоци от факти, анали, теории и легенди се стичаха към тях ежедневно. Библиотеките тук бяха по-богати от земните, а информацията в тях — толкова многообразна, че едва ли и компютрите можеха да анализират и обобщят всички съхранявани данни.

В писмото си Тери бе успял да вметне, че оригиналните текстове са записани върху дискове, което ги отвеждаше към предкосмическата епоха. За своя изненада отличничката на випуска не можа да идентифицира нито един език от онова време, който да съвпадне с използвания. Провери старателно датировките на технологичните скокове, сравни ги с езиковите, а след това и с глобалните исторически събития. Оказа се, че този начин на архивиране на информация се използвал в недоразвитите райони на планетата дълго след като развитото общество се обърнало към мемостъклото — онези, които имали, се отървавали от непотребните си вещи и технологии, предлагайки ги на изоставащите.

Неочакваните трудности бяха амбицирали Лили и така тя скоро разбра, че текстовете са написани на ранен староградски. Някои синтактични особености ги отнасяха към наречието на централните райони. Звучеше малко объркващо, защото тези райони са били измежду най-силно развитите по онова време. От тях тръгнала идеята за мегаполисите, а по-късно — отново там — е построен и Тунелният център. Но колкото и объркващи да изглеждаха обстоятелствата около текстовете, те не можеха да се конкурират с шока, който Лили изпита, когато започна да чете.

Не можеше да повярва на онова, което бе разшифровала с помощта на транслингватора, затова бе дошла отново в библиотеката. Смяташе да провери разчетеното по всички възможни и невъзможни начини и едва тогава да изпрати съдържанието на Тери.

Започна с пасажите, които се надяваше да е интерпретирала грешно. Текстът обаче продължаваше да стои неумолимо еднозначен:

Полева записка РТ-7812609711

на Лео Леван, екипаж Бета,

интерстеларен кръстосвач Терарок-1315.

[…] Обект 3, идентифициран от безпилотните сонди, се състои от шест еднакви камъка с тъмна и гладка повърхност, всеки с височина около 5 метра (измерени 4,80 м над повърхността) и двойна ширина. Камъните са изправени, разположени в кръг, на равни разстояния един от друг. Диаметърът на кръга достига 72,9 метра. От центъра към всеки камък се проточва по един лъч, който… […]

Изчислена вероятност за естествено образуване на подобна каменна структура: под 0,005%.

Стартирано проучване тип АСА. Приземяване в центъра на кръга.

[…] сблъсък с камъка, предизвикан от забавена маневра при излитане. Резултати от сблъсъка: темпорална промяна във видимата повърхност на монументалната структура с илюзия за еластична вдлъбнатина. Сонда Терита-2 дематериализирана. Връзка с пилот Дензъл Хюстън изгубена. След процедурен престой сонда Терита-1 издигната във въздуха.

При обзорен полет над местността забелязана повторна материализация на Терита-2. След възстановена връзка пилот Хюстън докладва за осъществено пътуване във времепространствен тунел (вж. респондна полева записка на Дензъл Хюстън, екипаж Бета).

Връщане в каменния кръг с цел проверка думите на пилот Хюстън. Установено… […], един от които към Земята… […]

Докато седеше в сепарето, проверяваше правописа на всяка дума и търсеше морфологични и фразеологични несъответствия, Лили се тревожеше най-вече от факта, че преводът й от староградски е напълно верен. Колебаеше се дали да съобщи на Тери и Луис. Не искаше те да изгубят мечтата си така, както я беше изгубила тя, когато разчете написаното.

* * *

Алевар нетърпеливо изсвири последните ноти от пиесата и уморено отпусна лъка. Единствен цигуларят забеляза изтощението му. Публиката не се интересуваше от състоянието на изпълнителите. Всъщност едва ли се интересуваше и от самата музика.

Бяха ги поръчали от Земята за частно събиране — октет, съставен от нашумели в последните месеци музиканти, които дори не бяха свирили заедно. Оставиха им десетина дни, в които да изберат репертоар и да се сработят. Ален и колегите му бяха категорични — времето бе съвсем недостатъчно за достигане на онази прецизност, която бе запазена марка за популярността им.

— Никой не очаква от вас професионализъм — беше им пояснил музикалният консул в Съвета на Аполония. — Искат ви за забавление и защото сте известни. Поръчители и гости ще се хвалят месеци наред, че са слушали на живо най-добрите музиканти на годината. Правят го редовно. Ето, за Елиът ще бъде четвърто участие от този вид — в търсене на подкрепа се беше обърнал към слабичкия флейтист с дълга кестенява коса.

— Частните концерти са оценени много по-високо от обикновените — беше добавил главният консул на Съвета. — Погледнете списъка с доставките и ще разберете защо приемаме безусловно подобни покани.

Споменаването на отношенията със Земята бе повлияло върху окончателното решение на музикантите. Дори Ален, който мразеше пътуването през Тунелите, не се възпротиви повече на условията. А те бяха прости: ежедневни изпълнения в две части — една с оригинални и една с технологизирани инструменти. Първата предполагаше класически репертоар, докато втората се оформяше от произведения на живи композитори. Всеки концерт трябваше да е съставен от различни творби. Единични повторения се допускаха само при условие, че не дразнят слуха на публиката. По време на репетициите музикантите се споразумяха да наблюдават реакциите на слушателите и да повтарят най-харесваните пиеси.

Затрудненията бяха по-големи по отношение на почивките. Поръчителите не забравяха собствените си нужди — включително студен бюфет по време на изпълненията — и небрежно пропускаха грижата за оркестрантите. Още първата вечер стана ясно, че гостите от Да Винчи ще се хранят в трапезарията на служителите, но едва след приключване на концерта. По време на паузата имаха право на лека закуска, която предвидливо трябваше сами да заявят преди качването си на сцената.

— Време за храна — измърмори зад гърба на Алевар вечно гладният перкусионист Тото Бокано. — Не се безпокойте, поръчал съм за всички.

Невидимата врата в дъното на сцената се отвори. Музикантите предвкусваха любимите си хапки, когато с разочарование установиха, че в рамката вместо сервитьор се беше появил атлетичен гологлав мъж във вечерен костюм.

— Браво, браво! Поздравления! — заговори той високо, с уверен и снизходителен тон. — Казах им на другите — посочи неопределено с ръка към креслата на публиката, — че е срамота дето още не сме ви поканили.

Ален и колегите му примигваха в недоумение.

— Какво се чудите? — засмя се самодоволно мъжът. — Идвайте с мен на масата, че като ви гледам как сте прегладнели…

Без да чака нова покана, Тото натисна опаковащия механизъм за инструментите си и скочи. С приятелски удар в рамото извади виолончелиста от вцепенението:

— Действай, Але! Най-после извадихме добрата карта.

* * *

Настаниха осмината от дългата страна на правоъгълна маса — срещу домакините, както разбра по-късно Ален. Трябваше да признае, че вечерята се състоеше от изискани ястия, макар вкусът на някои от тях да не съвпадаше с неговия. Увери се, че земляните харесват пикантни подправки със силно изразен аромат. Комбинираха ги смело и безразборно. Стараеха се да покажат гастрономическа изтънченост, поднасяйки на гостите прясно приготвен дивеч от Звездна градина с меланхолична смес от редки зеленчуци. В същото време заливаха почти всичко в чиниите си с червеникава каша или топяха хапки в сосове с цвят на повръщано.

Едричкият перкусионист, който бе взел под своя опека свития Ален Варан, без угризения възприе стила на хранене на домакините и щастливо загребваше от купите в средата на масата.

— Как не съм се сетил досега да пробвам голохвърките със сос от корумая — тюхкаше се той, докато си слагаше поредното парче препечено месо.

— Не ти ли е гадно? — почти отвратен го попита Алевар, подушвайки лютиво-киселата жилка в кафеникавия сос.

— Шегуваш се! — отвърна с пълна уста колегата му.

Ален въздъхна и го погледна с лека завист. Тото Бокано не само ядеше като домакините, той и изглеждаше като тях. Повечето едри, но атлетични, гологлави, без да са плешиви, организаторите на неколкодневната фиеста сякаш бяха излети по калъп. Фините костюми им придаваха вид на чернокрили плаванаци, а мощните им вратове допълваха представата за тромавост и агресивност.

За разлика от мъжете, жените имаха красиви лица, буйни коси в различни цветове и перфектни форми, опаковани предизвикателно в органични платове и рефлине.

— Опаковката е много по-изящна от съдържанието — наведе се към него флейтистът Елиът, проследил нямото възхищение на Алевар от дамите. — Не забравяй, че жените, които остават на Земята, са предимно… плът.

— Не те разбирам.

— Какво има за разбиране? Тези, които имат някаква дарба, са разпределени в новите светове. Фанатиците са на Божата планета, а тук са… останалите. Важи както за жените, така и за мъжете.

— А, и вие ли обсъждате Божата планета? — провикна се към тях мъжът, който ги беше поканил на вечеря. — Изглежда темата е модна не само на Земята.

Съседката му по маса, деликатна синьокоса фея, го сръга съвсем не деликатно:

— Гудсбърг, това е тема, която засяга само нас.

— Защо, Риния? Нашите гости сигурно вече се чудят, как могат да се внедрят пигмалиони в такива затворени общности, каквито са религиозните колонии.

Елиът и Ален, към които бе отправен коментарът, закимаха объркано.

— Принципът е много прост, господа: изгубени души. Всеки жрец мечтае да приобщи към вярата си възможно най-много последователи. Това спомага за собственото му извисяване както в настоящия живот, така и в другия след смъртта.

— Ха-ха-ха! — разсмя се гръмогласно едър, брадат сътрапезник от другия край на масата. — Ти наистина си специалист по изгубените души, човече! Сега разбирам как си спечелил онова мнозинство в регионалната камара.

— Добра идея, Абрамиш! Ще я запазя за следващите избори. За съжаление многократното изтриване на спомени уврежда катастрофално мозъка. Не можем да си позволим тази операция повече от веднъж, ако искаме пигмалионите да останат разумни създания.

— А ние това ли искаме? — продължи с дебелашките си шеги брадатият Абрамиш.

— Няма ли да смените темата най-после? — ядосваше се не на шега синьокосата фея.

Гласовете постепенно избледняха в съзнанието на Алевар, защото се опитваше да си спомни значението на думата „пигмалион“. Не бяха ли някакви религиозни скитници^[2], които живееха от подаянията на милосърдни последователи? Да, странстващите поклонници бяха непознати, които лесно намираха прием във всяко селище.

Но за какво промиване на спомени говореше Гудсбърг? Откъде идваха тези хора? Дали не бяха бивши нарушители, които нямаха право да се завръщат в собствения си свят? В такъв случай какво ставаше с невъзвращенците от самата Божия планета?

Музикантът се ужаси само при мисълта, че бивши вярващи престъпници може би се разхождат из Да Винчи.

За да пропъди мрачните мисли, си наля огромен бокал с искряща бледорозова течност. Миг преди да я допре до устните си, Тото Бокано с намигване пусна в нея малка разтворима таблетка.

* * *

Лили с изненада установи, че след първоначалния шок новината за разгаданата мистерия на Тунелите не разстрои, а само въодушеви Луис.

Беше я повикал в академичния си кабинет след учебните занятия.

Завари го да свещенодейства между три големи екрана, докато в същото време даваше нареждания на електронния си асистент. Горката машина едва смогваше да изпълнява заявките.

— Ако повредиш и този, ще ти бъде трети за по-малко от година — обади се Лили, опитвайки се да привлече вниманието на акада. Беше го наблюдавала повече от минута без той да усети присъствието на втори човек в стаята.

Луис изплува над екраните:

— Радвам се, че успя да дойдеш.

Наистина трябваше да й благодари. В къщи я очакваха статия за идиоматиката на вербалната агресия в началния период на екшън културата, три неначенати кристала с текстове, изпратени от Тери, непрочетена тунелна поща от Земята — надяваше се да е от Пако, както и няколко записа, заявени в библиотеката за домашен прочит.

— Помниш ли, когато ти казах, че в Голямата тройка няма нищо за нас? — поде акад Варан вместо извинение.

Лили кимна, изпълнена с опасения от нови обрати в теориите му. Той не забеляза промяната в настроението й. Бе твърде зает да изложи идеите си:

— Все още съм убеден, че пирамидите носят отговора на нашата задача. Въпросът е: КОИ пирамиди? Не е ли странно, че такива постройки са пръснати из цялата Зема, с изключение на единствения континент, който през хилядолетията магнетично е привличал все нови и нови племена и народи? Континентът, на който всички искали да се заселят.

— Европа ли визираш? — включи се без въодушевление любимата му студентка.

— Да. Макар че за днешните хора тя е просто част от Големия материк — отвърна бързо той, сякаш бе очаквал точно такова развитие на разговора.

— Най-вероятно популярността на стария континент се дължи на факта, че винаги е бил център на човешката култура, символ на напредъка, на цивилизацията…

— Шегуваш ли се? Планетата познава толкова многобройни и толкова по-стари култури! — за разлика от събеседничката си, акадът преливаше от ентусиазъм.

— Не забравяй, че повечето от тях са изчезнали! — усмихна се многозначително тя. — Със или без следи.

— В такъв случай, любезна моя, не е ли странен фактът, че европейската култура е единствената, която не изчезва? Въпреки завръщането на конкистадорите към родните им земи на изток, въпреки налагането на антихуманната екшън култура, дори и след повторното въздигане на китайската империя?

Лили едва чуто въздъхна. Беше трудно да се спори с Варан. От една страна, трябваше да признае, че просъществуването на европейската цивилизация е едно изключение, като се имаше предвид залеза на останалите култури преди и след нея. Но, от друга страна, не вярваше в неразкрити тайни из старата Европа. Най-гъсто населеният континент отдавна беше изучен до последното камъче и тревичка в търсене на отговор кои са били първите му заселници.

Опита се да напомни този факт. В отговор Луис само махна пренебрежително с ръка:

— Понякога е най-трудно да видиш очевидното.

За момент тя се вторачи в него със странен поглед.

— Дори не знаеш колко си прав — каза, а в очите й недвусмислено се четеше разочарование.

Едва сега акадът разбра, че нещо се е случило. Нещо, което сериозно бе разстроило обожаваната от него жена.

— Какво има? — запита бързо той. — За Пако ли се тревожиш? Или за Тери?

Стори му се, че думите прозвучаха глупаво. Осъзна, че споменава момчетата не защото се интересува от проблемите им, а поради някакво извратено зрънце ревност, скрито дълбоко в сърцето му. Същото, което го караше вечер да стои дълго пред огледалото в опити да освежи застаряващото си лице. Същото, което го караше да негодува вътрешно всеки път, когато Лили насочваше разговора към някой от двамата.

— Пако, Тери, аз, ти, Оливър… — въздъхна тя. — Отнася се за всички ни, Лу. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но… целият този труд е безсмислен. Ние не можем да създадем Тунели.

— Така ли? И защо?

— Защото и Пионерите никога не са ги изобретявали. Те просто са ги намерили. Преминали през един от тях по време на пътуванията си. И започнали да ги използват.

Мисълта за огледалото, възрастта и младите съперници внезапно избледня, потъвайки виновно в безименните гънки на съзнанието. Трябваше време, за да се осмисли чутото.

— Където и да си прочела тази… хм, историйка, защо я приемаш за чиста монета? Знаеш разликата между предание и документ, нали?

— Не говоря за митологеми, Лу. Аз лично преведох от староградски дневника на член от онази „откривателска“ експедиция.

— Нима? — прекъсна я невярващ Варан. — И къде намери този дневник? Ако подобен документ съществуваше, мила, вярвай ми, отдавна щеше да е част от библиотечните ни архиви.

Лили разбираше недоверието му. Не беше лесно да преглътнеш подобна новина.

— Открит е неотдавна, на Земята, в изоставена галерия в района на Тунелния център. Оригиналните записи са върху дискове, които Сола лично е предала на Тери. Той се заел да ги презапише върху подходящи носители.

— Сола ли? Тя пък как се е озовала на Бойна звезда? — не се стърпя Луис.

— Не съм съвсем наясно. Била е лекуващ лекар на някакъв офицер от Божата планета.

Вместо да му помогнат, обясненията на младата жена допълнително объркаха акада. Затова реши да прескочи подробностите по откриването на уникалния документ — оказа се, че не бил единствен — и да се насочи към съдържанието. Бъдещата звезда на лингвистиката с удоволствие показа работата си и, докато четеше, той разбра, че ще трябва да се предаде. Преводът беше неоспорим.

Лили търпеливо изчака преподавателят й да приключи с четенето.

Като свърши, той остана известно време със затворени очи, мълчаливо отпуснат в работното кресло. След това се усмихна на някаква своя мисъл и се обърна към студентката:

— Този дневник доказва единствено, че съм бил прав. През цялото време. Помисли! Истинската цел на търсенията ни е да открием как от една изходна точка може да се пътува в тунели с различни крайни точки. От прочетеното съдя, че двупосочно свързване с повече от една планети е възможно не само за Земята, а и за всеки от останалите светове. Ето над какво трябва да поработим.

Изражението на Лили издаваше, че не споделя оптимизма на преподавателя си, затова той добави насърчително:

— Продължавай с разчитането на текстовете. Убеден съм, че те ще разбулят още тайни, чрез които да осъществим нашия проект.

Докато окуражаваше скъпото на сърцето му момиче, в главата на акад Варан все по-ясно се оформяше мисълта за онази пирамида, която дори не бе успял да спомене в разговора им.

Чудеше се как да убеди скептиците в съществуването й.

* * *

Каси така и не бе почувствала нищо край Великата пирамида, а обиколката почти приключваше. Отне им повече време, отколкото предполагаха. Пако все още не се признаваше за победен. Беше готов да остане и да се надява на чудо, но хамелеонът бе категоричен — връщаха се към гравиплана.

Бяха го приземили в южната част на комплекса, близо до най-ниската^[3] пирамида от Голямата тройка и на една линия с първата. Гробници, мастаби и дори второстепенните пирамиди на фараонските жени лежаха полузарити в пясъка. Входовете към погребалните храмове бяха повторно изгубени за човечеството. Или нарочно заличени.

Стъпили върху пустеещото и негостоприемно плато, обърнали очи към огнения залез, четиримата изведнъж почувстваха цялата мистерия, лъхаща от това място. Всяка молекула въздух наоколо бе пропита със загадките на вечността.

Стояха сами, изправени пред величествените творения на древните и неусетно се изпълваха със страхопочитание към цивилизацията, чиито тайни наследниците не можеха да разгадаят с хилядолетия. Дали пък това не беше част от съдбата на човешката раса? Да ползва откритията на предците си без да може да ги разбере? Дали някой някога щеше да преоткрие тайната на Тунелите? И ако тяхното предназначение все пак беше ясно, дали някой някога щеше да проумее истинския смисъл на тези… задгробни постройки?

Защо съзидателните знания се забравяха толкова лесно, а разрушителните ставаха част от живота?

Пирамидите се извисяваха, сякаш създадени да провокират въпроси.

Може би това беше тяхното предназначение…

Инсценираха повреда в управлението — Дюк наистина се беше информирал старателно за възможностите и за белезите, по които ги диагностицираха. За учудване на всички Мика прояви неподозирани знания по управление на транспортни средства. Тя допълни повредата с добре отмерено нарушение във функциите на гравитачния балансьор. Комплексният проблем, който се получи, бе идеалното им алиби. Беше важно да не ги заподозрат в нарочно приземяване. Универсалната позиционираща система щеше да предаде координатите им на издирващите екипи в мига, в който транспортният координатор отчетеше закъснение извън допустимите параметри. Ако не успееха да излетят преди да дойде екип да ги прибере, трябваше да имат добро обяснение за нерегламентираното кацане.

Пако не се притесняваше особено, че можеха да ги обвинят в неспазване на обществения ред. Тревожеше го повече въпросът дали приятелите му можеха да възстановят функционалността на гравиплана със същия успех, с който го бяха повредили.

— На нашата планета вярата е всичко — отбеляза Дюк. — Не губи вяра и ще успееш.

— Лесно ти е да го кажеш — поклати със съмнение глава аполониецът. — Когато се огледат за теб, вече ще си станал един от тях. Ами аз как да се крия?

— Не бой се, малкия, ще те пазя — прегърна го Мика със сила, която почти изтръгна въздуха от дробовете му.

Той се закашля за всеобщо забавление на островитяните. Така и не спряха да се шегуват с него през цялото време, докато обикаляха основата на Великата пирамида.

Сега обиколката беше приключила и всички забързаха към гравиплана. Пратеникът на Лили обаче изостана, изпълнен с колебания и неудовлетвореност. Мика и Дюк не го забелязаха, увлечени в усилията да отстранят по най-бързия начин направените от самите тях повреди. Бяха пристигнали по залез и тъмнината отдавна бе обгърнала пустинята, скривайки всичко наоколо от любопитните им погледи. Бяха успели да изпълнят плана си само благодарение на лещите за нощно виждане.

Каси, която не бе заета с ремонта, се бе извърнала към пирамидите и се наслаждаваше на величествената им красота. Луната все още не беше изгряла и силуетите стояха като огромни строги пазители на древни истини. Беше странно как през всичките хилядолетия след построяването си не бяха престанали да учудват и предизвикват хората.

Докато ги обхождаше отново с поглед, тя видя Пако да се отклонява с несигурна стъпка в посока към сфинкса. Замаха с ръце и го повика. В отговор той само изпрати въздушна целувка и продължи да криволичи между почти невидимите руини от източната страна на пирамидата.

— Не ставай глупак! Трябва да изчезваме оттук! — извика отново Каси. Викът й този път привлече вниманието на Дюк.

— По-добре върви и върни фукльото преди да съм изпратил Мика — посъветва я той. — Кажи му, че няма да се церемоня с него.

Каси се затича към сфинкса, а хамелеонът се върна към работата си.

Докато се опитваше да пресрещне Пако, който дълбокомислено тътреше крака, тя мина покрай дясната лапа на каменната фигура. Изведнъж изпита странното усещане, че потъва в огромна дълбока дупка. Спря и направи няколко крачки встрани, отдалечавайки се от мистериозния страж. Усещането за дълбока пропаст под краката й се усили. Потърси с поглед Пако, но той вече бе забелязал съсредоточените й движения и с всички сили бързаше към нея.

— Какво откри? — попита нетърпеливо още преди да беше доближил.

— Пропаст — отговори тя. — Тук, долу, под краката ни е.

— Това са подземните галерии. Помниш ли, при виртуалната разходка? Имаше тунели, които свързваха пирамидата с тайните помещения, открити под Сфинкса. Имаха различни наименования… Зали на нещо си… Спомняш си за тях, нали? — повтори той развълнуван.

— Да — потвърди Каси. — Но това не са онези галерии. Усетих ги още докато идвах насам. Тази пропаст е различна. Изолирана… Забравена…

Тя замълча и се опита да се концентрира, но не можеше да прецени големината на тайнствената дупка:

— Сякаш е по-дълбоко от останалите. Може би затова не са я намерили.

— Предишна гробница? Или храм, върху чиито останки са построени галериите, които посетихме във виртуалната пирамида.

— Не, не е гробница. Макар че има излъчване на смърт. Но то е някак… отгоре. А пропастта е… под него. Голяма… и различна…

Отърси се от унеса и добави извинително:

— Съжалявам. Не мога да ти кажа нищо по-конкретно.

— Това ми е достатъчно! — лицето на Паскал сияеше. — Хайде, да кажем на неверниците, че открихме тайника.

Той понечи да тръгне, но тя го хвана за ръкава и го спря:

— Пако, не можем да останем тук. Аз и Мика сме… нарушители. Забрави ли? Ако ни идентифицират, с нас е свършено. А даже не сме сигурни, че тази дупка е тайникът, за който е говорил Луис Варан.

Пако нервно захапа устните си. Чувстваше се раздвоен — не искаше Каси да пострада, но, от друга страна, да се откаже сега, когато откритието бе направено? Погледна безпомощно към нея, а след това и към другите, които все още се суетяха около гравиплана. Накрая махна с ръка:

— Нека Дюк прецени. Без друго трябва да му кажем.

— Надявам се, че се шегуваш! — тросна се истински ядосан хамелеонът, когато Пако поиска помощ, за да прокопае вход към хипотетичната зала под краката им. — Сам казваш, че там се намират галерии, отдавна разкопани и изследвани.

— Но Каси усети нещо и то беше различно! — не се предаваше Амол. — Дюк, не съм казвал, че трябва да открием нещо скрито. То може да е било пред очите на всички и все пак тайната му да е останала невидима за хората.

Дюк с досада извъртя очи нагоре, за да покаже, че смята думите на спътника си за пълна глупост.

— Слушай, приятел — каза той спокойно. В гласа му не се прокрадваше и следа от насмешка. — Да приемем, че си прав. Какво ни предлагаш да правим? Да копаем с голи ръце дупка в пустинята посред нощ? И да приземим в нея издирващия екип, който може би сега навлиза в квадранта ни?

Каси трепна. Последните думи й се сториха съдбоносни. Да, те щяха с положителност да се сбъднат, но как и защо — не знаеше. Предпочете да не тревожи спътниците си.

Паскал наведе глава с въздишка. Трябваше да признае поражението. Замисли се какво ще каже на Лили и на Варан, когато се върне. Да, тайникът съществува. Може би е зала, може би галерия, но какво има в нея и накъде води — не можах да разбера, защото трябваше да спасявам едни бегълци.

За момент съжали, че се бе забъркал с хората от Божата планета. От друга страна, трябваше да признае, че ако бе сам, никога нямаше да стигне дотук.

— Добре — съгласи се накрая той. — Позволете ми само да прекосим онова място още веднъж, за да може Каси да определи приблизителните размери на тази… дупка.

— Приключихме с разходките за днес — отсече Дюк. — Качвайте се. С гравиплана ще прелетим ниско над повърхността. Ако преминем над района достатъчно бавно, ще усетиш ли кухината? — обърна се той към Каси.

Тя неуверено кимна. Последните дни бяха пълни с предизвикателства. Налагаше й се да върши неща, които не бе опитвала преди. Беше странно как приятелите й вярваха, че ще успее във всяка ситуация, докато самата тя нямаше понятие как да постъпи.

Зае мястото си в гравиплана, като се мъчеше да се съсредоточи над поредното изпитание. Пако я последва, но, едва влязъл, наоколо се разнесе шум от спускащи се транспортери.

— Закъсняхме — прошепна Каси.

Той я погледна и за пръв път видя в очите й страх. Приближи се, стисна нежно ръцете й и пошушна в ухото й фразата, повтаряна от векове в момент на безизходица:

— Всичко ще бъде наред. Само не мърдай оттук.

Увери се, че записът за наемането на гравиплана е у него и изскочи навън. Мика и Дюк вече бяха застанали в очакване на издирващия екип.

— Ти къде? — препречи устрема му с ръка хамелеонът и леко го побутна назад.

— Аз съм наел гравиплана, трябва да се идентифицирам — възропта аполониецът.

— Не бързай — отвърна му Дюк и кимна с глава на Мика. Тя внимателно заотстъпва в посока към летателната им машина, докато накрая прилепи гръб о корпуса. Лицето й бе потънало в непрогледна тъмнина, а очертанията на фигурата й почти не личаха.

Дюк отдръпна ръката си.

— Бъди уверен и се постарай да не ги предизвикваш — посъветва той Паскал, който се бе заел да пресрещне двамата високи мъже с тъмни наметала и отличителни знаци на командири. Екипажите останаха отзад до транспортерите, но позите и опипващите им погледи издаваха готовност да изпълнят дълга си при първия сигнал от техните водачи.

Двамата се изправиха пред Пако и свалиха наметалата си. Той успя да хвърли бегъл поглед върху лицата им. Чертите им не бяха еднакви, но въпреки това приликата помежду им бе поразителна. Не разбра какво точно го обезпокои, а и нямаше време да разсъждава, защото те заговориха.

— Си Джей Корс, издирващ екип Алфа Сигма 902 — представи се първият, облечен във фосфоресцираща синьо-зелена униформа, допълнена от оранжевата лента на спасител.

— Ар Ти Бенч, трети дежурен екип за бързо реагиране, външен периметър — думите бяха казани със същия равен и безличен тон, но яркочервените кръстове върху ръкавите и гърдите на светлосивото облекло се натрапиха в съзнанието на Пако. Каза си наум, че ако не по друго, ще ги различава по облеклото. Шегата го развесели и му вдъхна кураж.

— Паскал Амол от Да Винчи — издекламира в отговор, опитвайки се да прозвучи сдържано. Зачуди се дали хора с едносрични имена можеха да запомнят такова дълго име като неговото.

Подаде идентификацията на гравиплана и собствената си карта, но не можа да се сдържи и добави:

— Не очаквах на Земята да предлагат толкова ненадеждни машини под наем. Взеха ми кредити за първа категория, а повредата почти ни размаза в пясъците.

Мъжете пред него подминаха забележката, без да реагират на нейната хапливост. Синьо-зеленикавият даде знак и един от хората му дотича с кутия за проверка на идентификациите. „Не ползват «чайници»“ — отбеляза за себе си Пако.

— Кои са спътниците ви? — все така безлично продължи да разпитва издирвачът.

— Търговски представител от Божата планета и… — Пако закачливо намигна — професионална женска компания. — Не уточни колко жени ги придружаваха. Каси беше вътре в гравиплана, може би щяха да я пропуснат.

Думите му отново не произведоха очакваното впечатление и той леко се разочарова. Междувременно синьо-зеленият вдигна лявата си ръка и направи знак на Дюк и стоящата в сянката на гравиплана Мика да се идентифицират.

Хамелеонът се престори, че се опитва да намери картата си и прошепна на Мика, която също не бързаше да се подчини на повикването:

— Нещо не е наред. Опитвам да се настроя към някой от тях, но те сякаш нямат индивидуалност. Не мога да прихвана нито глас, нито изражение, нито жест…

— Изглеждат прекалено военизирани за… спасителен отряд — потвърди Мика. — Стоят край транспортерите скупчени, но позициите им издават, че при сигнал ще се разгънат ветрилообразно и ще ни притиснат.

В този миг зад гърба на двамата един познат глас прозвуча с несвойствена настоятелност:

— Не трябва да оставаме тук!

Дюк се обърна. Не можеше да повярва на очите си — зад главата на Мика се бе появила втора глава. Като сянка, която се отделя от тялото, главата постепенно започна да се движи наляво, оформяйки отделна фигура на входа на гравиплана.

— Кая! Какво правиш отвън?!

— Не мога да се крия, когато знам, че имате нужда от мен.

— Ще се оправим все някак, а теб можеше изобщо да не открият.

— Грешиш. Те знаят, че сме четирима, Дюк. Трябва веднага да се махнем от гравиплана. Мика е права, ще ни притиснат в тази точка.

— Разбира се, че съм права — изсъска брюнетката, като продължаваше да се взира напред. — Но ако мръднем оттук, ще ни изолират и ще ни приберат един по един. Гравипланът е единственото ни убежище.

— Не! — настоя Каси. — Можем да се измъкнем, ако стигнем до тайната кухина. Усещам спасение, усещам свобода в онази посока. И… — не знаеше как да го изрече — загуба тук, на мястото, където сме сега.

— Ама че стратези се извъдихте! — процеди сърдито хамелеонът.

Каси почувства колебанието му:

— Хората, които стоят срещу нас, нямат чувства, Дюк. Нямат съмнения, нямат вълнения, нямат дори хъс. И аз като теб не мога да усетя полето им. Сякаш са… бездушни…

Последните думи се изплъзнаха от устата й като формулировка на онова, за което и тя, и спътниците й смътно се досещаха.

Един поглед между Мика и Дюк беше достатъчен.

— Ще ги задържа — каза безстрашната им пазителка. — Но първо трябва да разкараме Паскал оттам.

— Ще се легитимирам — предложи хамелеонът. — Това ще ги забави, а аз ще го предупредя.

— Няма нужда — отново се намеси Каси. — Аз ще го предупредя.

— Ти си интуит, не менталик — Дюк поклати скептично глава.

— За съжаление — съгласи се тя.

Даде му знак за посоката и се втурна с него към задната част на сфинкса в търсене на прикритие. Не разбра дали Мика ги последва. Войнствената островитянка бе направила само няколко крачки и изчезна, сякаш се изпари.

Отговорът на „спасителите“ бе незабавен — безшумният залп овъгли гравиплана. За щастие противникът разполагаше само с точково, а не с вълново оръжие и бегълците успяха да се изплъзнат.

Изведнъж Каси изкрещя нещо с пълни сили, изненадвайки и издирвачите, и другарите си. Двамата схванаха само отделни думи от посланието й, нещо свързано с „катети“ и „среща в точка Б“, но Пако очевидно бе разбрал, защото почти в същия миг се завъртя в серия от кривящи се цигански колела, претърколи се няколко пъти в пясъка и се спусна на зигзаг към спасителната точка.

Без да губи време, Мика подскочи високо и направи с ръцете си няколко маха, в резултат на което двамата командири и още трима земляни се проснаха върху пясъка. Разпери отново ръце и очерта няколко огнени дъги между земляните и бегълците, след което се спусна да настигне своите. По пътя зад себе си продължи да оставя огнени препятствия. Видя как един от транспортерите се вдига във въздуха. Ударът й успя само да го разклати.

Заобиколени от огнения лабиринт, четиримата се прикриха в подножието на сфинкса. При първата си обиколка транспортерът не бе ги забелязал. Всеки миг обаче щеше да се върне. Транспортните средства на всички екипи за бързо реагиране притежаваха бордови вълнови оръжия и те не си правеха илюзии — откосът паралитични вълни нямаше да ги подмине.

— А сега какво? — обърна се огнената брюнетка към Каси. — Пак ли ще пробивам изход, за да се промъкваме из разни тунели?

— Не — поклати глава интуитата. — Трябва само да помогнеш на някой друг да го направи. — И тя посочи с очи приближаващия се транспортер.

— Ти си луда! — погледна я Мика с възхищение.

— Ако успееш да го отклониш на около двеста метра вдясно от сфинкса и го спуснеш право надолу, срещу дясната лапа по права линия, мисля, че височината и тежестта му ще са достатъчни…

Паскал изгледа старата си приятелка с недоверие:

— И кога успя да го изчислиш? Кога изобщо си се научила да правиш подобни изчисления?

— Не съм — погледна го Каси. — Чувствам, че размерите са достатъчни. Не знам какви са, но знам, че ще се получи. Разбираш ли?

Не можа да продължи с обясненията, защото транспортерът ги бе открил и вече насочваше дуло към тях. Тримата се проснаха по очи в пясъка.

Единствено Мика приклекна, затвори очи, сви се почти на кълбо и в следващия миг се разгъна, концентрирайки цялата енергия в дланта на дясната си ръка. Невидимият й удар изпревари изстрела на издирващия екип. Транспортерът се залюля като детска въртележка, отскочил нагоре и встрани. Крехката островитянка продължи да го отмества, като го задържаше във фокус с лявата си ръка и нанасяше управляващи импулси с дясната. Когато машината най-после увисна над указаното място, Мика пое дълбоко дъх, подскочи и с всичка сила заби летателния апарат към земята. От усилието едната й ръка избълва огнена стрела. Палавите пламъчета се блъснаха в корпуса и затанцуваха около страничния илюминатор като опашка на комета.

Сблъсъкът с повърността предизвика взрив. Транспортерът сякаш потъна в земята, а парчета от него се разлетяха във всички посоки.

— Небеса! — възкликна Дюк. — Що за горива са започнали да ползват на тази планета?

Паскал стоеше с полуотворена уста, изумен от видяното. Погледна към Каси. Тя не изглеждаше изненадана.

— И взрива ли беше предвидила? — върна се той към предишния разговор.

— Не — отговори тя. — Не знаех подробности. Но знам, че сега на мястото на падането се е образувал проход, който можем да използваме, за да се махнем оттук.

— Ами останалите? — не мирясваше Пако.

— Кого имаш предвид? — вторачи се в него Мика с насмешлив поглед. — Не видя ли, че собственият им изстрел ги… неутрализира?

Едва сега Пако погледна в посоката, където трябваше да се намират останалите им противници. Всички лежаха, сякаш приспани от невидим бог, а догарящите пламъци на огнените дъги леко близваха онези от тях, до които бяха достигнали.

— Не можем да ползваме транспортерите — изпревари въпроса му Дюк. — Идентификацията е по ДНК. А дори да се издигнем, едва ли ще ни оставят да се приземим. Поне не там, където искаме.

Като се оглеждаха непрекъснато и трепваха при всяка докоснала ги песъчинка, четиримата доближиха мястото, където бе изчезнал транспортерът. Сега там се беше образувал неголям кратер, който пустинята вече се опитваше да запълни, отправяйки към невидимото дъно част от безсметните си количества пясък.

Пръв се спусна Дюк, последван от Каси.

— Надявам се, че няма да изляза от другия край на Земята — промърмори Паскал. Не изпитваше никакво желание да бъде всмукан от невидимата дупка, макар самият той да бе убеждавал по-рано същата вечер другите да влязат в хипотетичната кухина.

Усети, че Мика го прегърна плътно отзад. Още преди да се зарадва на вниманието й, тя спъна краката му и двамата полетяха към дъното на кратера. Благодарение на уменията й се приземиха меко. Дупката далеч не беше толкова дълбока, колкото предполагаше той.

— Не прилича на тунел — каза Мика, като се огледа в тъмнината. Около тях продължаваше да се изсипва червеникав пустинен пясък.

Каси й подаде парче от дрехата си, завито около нещо като метална пръчка. При бягството беше загубила едната си леща за нощно виждане, а Дюк беше свалил своите, защото пясъкът бе проникнал под тях и все още дразнеше очите му.

Мика също свали помътнелите си лещи и запали факлата с небрежно движение на пръстите.

— На това му викам аз функционалност! — възкликна Пако с лека завист.

— На това му викам аз скривалище! — възхитено го последва Дюк.

Макар и слаба, светлината им позволяваше да огледат мястото, на което бяха попаднали.

Бяха се спуснали през тавана на огромна каменна зала, почти в самия й край. В стените, високи и голи, бяха издълбани ниши, подредени в редове и на етажи. Позицията на случайните натрапници не позволяваше да видят дали нишите са празни.

По средата на залата като експонати от изложба бяха наредени успоредно една след друга правоъгълни каменни плочи с еднакви размери, ситно изписани от двете страни с непознати знаци. Плочите продължаваха по цялата дължина на помещението и потъваха в тъмнината. Залата се крепеше на огромни каменни колони, също изпъстрени със знаци. Те обаче представляваха един-единствен ред-спирала, увит по цялото протежение на колоната.

Бяха попаднали на място, което приличаше повече на библиотека, отколкото на гробница.

Може би тайникът на Луис Варан все пак съществуваше.