Инге Нера
Каменни трохи (16)

Сблъсък

Когато Мастър и разнородната му компания се прехвърлиха във втория пръстен, нинджите вече бяха обезвредили намиращите се там служители.

Дюк забеляза, че Мириам не беше излъгала — в този периметър на базата се намираше само обслужващ персонал. Имаше и неколцина охранители, които нинджите без особени усилия бяха заловили. Държаха ги отделно от останалите.

— Какво ще правим с тях? — запита един от бойците, докато Мастър оглеждаше лицата на арестантите.

— Е? Кои са? — обърна се на свой ред водачът на нинджите към Мириам.

Просветената поклати отрицателно глава:

— Нито един. Тези са обикновена охрана. А онези там — тя посочи с поглед група облечени в пурпурносиньо мъже, опитващи да се скрият в множеството служители, — онези са пилоти на издирвачи. С медните гащеризони пък са екипажи от траспортерите.

— Всички са хора — добави и Гамъл. Беше се разходил между пленниците. Всички притежаваха нормални биополета.

Мастър направи знак на Аргус и Дюк. Тримата се отделиха встрани.

— Доколкото разбирам, основната маса служители се състои от маркирани нарушители. Охранителите и пилотите са момчета от Бойна звезда — започна той.

— Щом са ваши съграждани, няма ли да се присъединят към нас? — прекъсна го Дюк.

— Когато наши войници изпълняват мисия, те се подчиняват единствено на командира на мисията. По този начин изключваме възможност за присъединяване към секти и бунтовници.

— А ако някой им… подскаже, че ти си новият командир на мисията? — не се предаваше островитянинът. — Та това дори не е лъжа! Ти си командирът на тази мисия!

Аргус отстъпи отбранително назад:

— Не знам дали е…

— … разумно? — довърши мисълта му хамелеонът. — Целесъобразно е. И Гамъл, и Рима потвърдиха, че във вътрешността ни очакват. Отрядът е прекалено малък, за да се справи със защитниците на базата. Да не говорим за тайните на лабиринта. Е, генерале? — обърна се отново към водача на нинджите.

Мастър потъна в размисъл. Само очите му шареха между подозрително сбърчените лица на пленените, застиналите в очакване нинджи и неспокойния шепот на островитяните.

От групичката на последните се отдели крехка сянка и с делова крачка се насочи към него. Не беше трудно да разпознае в нея сестра си.

— Имаме предложение — започна без предисловия Мика.

— Твоят приятел Дюк току-що ми го предаде — отвърна с бегла усмивка Мастър.

— Говоря ти за маркираните. Не бива да идват с нас, защото са неуправляеми. Ако ги оставим на свобода, може да създадат неприятности. Нямаме излишни хора, за да ги надзирават. Затова е най-добре… да ги приспим.

— Какво? — не повярва на ушите си Аргус.

Мика лукаво го изгледа:

— Не се преструвай, знам, че го умееш. Щом Мириам е способна да приспи съзнание, един системно обучаван менталик може много повече.

— Да бъдеш менталик означава преди всичко да притежаваш морал! — възмути се съгражданинът й. — Не можеш да бъркаш в главите на хората за забавление, нито по прищявка.

— Говорим за необходимост — намеси се с променен глас Дюк. Мастър се вторачи с любопитство в него. Видимо се беше променил, напомняйки по странен начин външността и мекия тон на менталика.

Репликите, изречени в собствения му стил и разумните допълнения на Мика набързо убедиха Аргус. Той вдигна ръка, за да привлече вниманието на Мириам. Двамата обмениха няколко безгласни реплики, завършили с кимване и разпределение на задачите.

Скоро маркираните започнаха да се прозяват и един по един се разположиха за сън.

Охранителите на пръстена и транспортните им екипи останаха будни. Мастър повика командващите ги. Отне му буквално секунди да ги привлече към мисията.

В същото време Пако изготви карта на подземния лабиринт. Състави я по описанията на Каси. Направи скиците на ръка, след това ги дигитализира и ги въведе в екипера си. Бе готов да сподели записите с бойците-невидимци, когато се оказа, че те не разполагат с екипери.

— Имам една идея — пошушна той на приятелката си и потърси скучаещия Дромихет.

Палеоархеологът на драго сърце се зае със задачата да претърси спящите. Направи го безгрижно и спокойно.

— Само десет бройки, колега — докладва той след акцията с виновно изражение. — Цяло чудо е, че имаха и толкова. Все пак са маркирани нарушители.

— Ти си истински вълшебник, Дроми! — потупа го приятелски аполониецът по гърба. — Тези са напълно достатъчни.

— Достатъчни за какво? — поинтересува се Мастър, незабелязано доближил двамата особняци от Да Винчи. Преди да получи отговор, видя екиперите.

Пако показа картата на лабиринта, която в момента се зареждаше на всички устройства.

— Каси има цялото подземие в главата си — добави тихо.

Водачът на нинджите се замисли за миг:

— Тя… няма да се съгласи да остане тук докато извършваме нападението, нали? — получи очакваното кимване и довърши. — Мика също. Сякаш ги учат на твърдоглавие на този техен Мъглив остров!

Въздъхна примирено и се зае с подготовка на атаката.

* * *

— Добре дошла на Долната земя!

Лили повърна порция вода и бавно отвори очи. Край главата й се бяха скупчили три загрижени лица. Косите и дрехите на двамата бяха мокри, а третият придържаше походен факел. Тя продължи да кашля и да изкарва погълнатата вода. Тери нежно я подкрепяше.

— Чиста е! — обяви в това време Крас, който разглеждаше с нездрав интерес образувалата се локва. — Не се е нагълтала с флора и фауна. Така де, с видими — допълни, като забеляза укорителния поглед на кадета.

Неро, който междувременно се беше изсушил, търсеше възможни изходи. Намираха се на брега на нещо като подземен вир. Или езеро. Широка и спокойна река се втичаше от едната му страна и изтичаше от другата.

Лили забеляза лутането на приятеля им. Помоли с очи Тери да се наведе и прошепна с отпаднал глас:

— Знам накъде трябва да вървим.

— Не се тревожи за това. Почивай си, ние ще намерим пътя.

— Моля те, послушай ме — прекъсна го настойчиво тя. — Извадете обеците от раницата ми.

— Точно сега ли трябва да се конти? — извъртя с досада очи Неро. — Тери, обясни й, че проблемите ни са далеч по-различни! Даже и той няма да забележи разликата в момента — обърна се директно към все още кашлящата вернианка, защото кадетът само махна с ръка.

Лили протегна ръка и стисна неговата под лакътя. Опита да се изправи:

— Обеците са подарък от Оливър. Реплика на музеен експонат от древна северноафриканска култура. Кристалите не са декоративни, информационни са. Реших, че може да се наложи да запазим някои данни… незабелязано.

— Като например снимки на това място? — думите прозвучаха с насмешка, но близнакът бе видимо заинтригуван.

— Не точно. Мисля, че самите обеци са свързани с това място. Когато Оливър ги изпратил за мен, казал, че трябва да се слагат по реда на йероглифите.

Без да чака подкана, Крас се втурна към раницата и извади кутийката с накита. Приближи се към останалите, като разглеждаше обкова с неподправено любопитство:

— Да му се не види! Наистина има някакви драскулки!

— Драскулки са, прав си — неочаквано го подкрепи Лили. — Колкото и да търсих, не намерих древен език с подобни писмени знаци. Но линиите са се запечатали в ума ми. Лъкатушенето на тунела ми заприлича на тази крива тук — тя посочи една змиевидна извивка по обкова. — Свършва точно при кристала.

— Е, и?

— Ако предположим, че кристалът е това езеро…

— По-вярно би било „речен вир“.

— Не споря. Та, ако кристалът е този водоем, има две изходящи линии, които отговарят на двете посоки на реката.

— Това го виждаме и без обеците — поклати глава със съмнение Неро. — Въпросът е коя от двете посоки ще ни изведе навън, защото връщането нагоре е невъзможно.

— Лесно е — погледна го Лили с усмивка. — Забелязахте ли, че двете обеци имат неправилни форми? При това различни? Много необичайно за дамски украшения, уверявам ви. Предполагам, че изследователите са приели тази особеност за несъвършенство на изработката. В действителност изработката е изумителна. Двете части се напасват една към друга само по един възможен начин, при което се получава… — тя замълча и допря двете парчета едно до друго.

— Карта! — възкликнаха очаровани бъдещите бойци.

Младата жена обходи лицата им с поглед.

— Какво ще кажете? Имаме посоката — обяви с победоносно изражение.

Тери преметна раницата си на гръб и прибра кутийката с обеците.

— Да вървим! — изкомандва отново той. Със задоволство установи, че за разлика от гимназията, сега не се притесняваше да раздава заповеди. Даже напротив: все повече му харесваше.

Пътят се оказа по-труден от очакваното. Руслото на подземната река полека се стесняваше, а тунелът, издълбан от нея, постепенно се снижаваше. След няколко часа път установиха, че силите им са на изчерпване и си позволиха почивка и сън. Момчетата се редуваха да пазят групата.

Следващите две денонощия продължиха да напредват с кратки почивки. Вървяха мълчаливо по обратния наклон, невидим за окото, но осезаем за изморения пътешественик.

— Не ви ли се струва, че завиваме много на юг? — запита по някое време Лили, която все по-трудно успяваше да върви в крак с останалите.

— Какво значение има? — отговори равнодушно крачещият зад нея Неро. — Важното е да излезем от този капан.

— Не, важно е да излезем близо до Голямата тройка.

— Мислиш, че под пустинното слънце бихме имали повече шансове ли?

— Не — тя се спря и се обърна към него. — Мисля, че ако излезем в средата на пустинята нямаме НИКАКВИ шансове.

Тери, който вървеше отпред, се върна и докосна рамото й:

— Следваме твоята карта, мила.

Тя се отпусна на земята и обгърна коленете си с ръце.

— Да, знам — каза обезсърчено, без да вдига очи. — Не съм очаквала, че Голямата тройка е толкова трудно достъпна.

— Така е, защото координатите не бяха прецизно изчислени — назидателно отбеляза кадетът.

— Съжалявам, действах неразумно.

— И непрофесионално — знаеше, че думите му ще я засегнат, макар да съзнаваше, че не бива да преувеличава вината й.

— Кой да ти предположи, че Земята била толкова голяма — без злоба подхвърли Крас.

— Очевидно вървим в правилната посока — обади се брат му. — Само че с тази скорост ще излезем навън като побелели старци.

— Какво предлагаш? — запита бързо Тери. Беше започнал да разбира, че са се заели с непосилно начинание.

Неро свали раницата си, порови в нея и извади някакви парчета плат, старателно опаковани във вакуумен джоб. От багажа на Крас измъкна войнишки пейстър и бързо съедини парчетата. Оформи ръбове с телескопичните медицински шини. Получи се нещо като огромен сак.

— Това е лодката ни — обяви тържествено той.

— Лодка от текстил? — кадет МакВали не вярваше в сериозността на предложениието.

Редник Ромули хитро се засмя:

— Не можеш да си направиш рокля от този „текстил“, както го наричаш. Остър, непромокаем, структуриран от миниатюрни мехурчета. Достатъчно е да престои десетина минути на въздух, за да се превърнат те в плавателни балончета. Нещо като хиляди невидими гумени лодки. Издържа до хиляда килограма. Тестов прототип за смесени мисии на Земноводните. Гордън Грис разменил няколко парчета срещу тренировъчната симулация на Белкрю.

— А ти за какво ги размени? — поинтересува се Тери с лека усмивка.

— Термоиглени сачми. След бунта на миньорите от индустриална Ди Джи Ер станаха много популярни, знаеш.

— Моите сачми?! — възмути се искрено Крас.

— Съжалявам, братле. Разсъждавах практично.

— Добра работа, Ромули — похвали го по военному кадетът. — Хайде, да измислим някакви гребла, защото пътят ни е срещу течението.

— Защо да е лесно, като може да е трудно — измърмори недоволно Крас, но се включи с усърдие в задачата.

* * *

Импровизираната лодка се оказа наистина издръжлива. Напредваха много по-бързо, макар че отново се налагаше да спират за сън. Придвижваха се срещу течението и не можеха да си позволят да оставят лодката без контрол. Бяха изгубили представа за времето. Единствено часовниците издаваха, че са пътували вече няколко дни.

Бяха спрели отново за почивка, когато няколко камъчета от отсрещната стена внезапно цопнаха във водата.

— Шшштт… — Крас, който се ослушваше наоколо, направи знак да се прикрият. Самият той отърка длани в разкаляната пръст край водата и намаза лицето си с нея.

Неро избута лодката по-далеч от тях. Придържаше въжето й с ръка.

Четиримата застинаха, залепени плътно към скалата. Снишиха се тъкмо навреме, защото от невидима дупка над другия бряг в реката се изсипаха петнадесетина човешки сенки.

Без много да се оглежда, водачът им пое в посоката, от която бяха дошли Лили и момчетата. Като пъшкаха и ругаеха болезнения сблъсък с водата, непознатите примирено го последваха. Очевидно бързаха и не обръщаха внимание нито на околността, нито на шума от придвижването.

Бяха облечени с мисионни якета и мръснобели гащеризони. Този вид облекло се ползваше в технологичните лаборатории на индустриалните луни. Не носеха багаж и оръжия. Приличаха на бегълци, макар самонадеяното им преминаване през подземната река да подсказваше, че познават пътя и следват точно определена цел.

Като изчакаха шума от тайнствената група да заглъхне, младежите внимателно се размърдаха. Крас освети дупката, през която бяха паднали странниците.

— Там има проход — обяви глухо той. — И не е много стръмен.

— Вероятно е изход — предположи брат му. — Като този, през който се вмъкнахме тук.

— Сигурно води към повърхността. Тези палячовци все трябва да са влезли отнякъде.

Двамата се обърнаха въпросително към Тери. Той нерешително местеше поглед между лодката в реката и осветения отвор. Накрая пристъпи към Лили, която все още седеше умърлушено на земята:

— Има ли го този проход на твоята карта?

Извадиха отново обеците и се взряха в криволичещите орнаменти.

— Да, има такова разклонение — тя посочи миниатюрно кристалче. Освен основната линия, от него тръгваше и мъчно забележима драскулка.

Съмнителното доказателство беше достатъчно за Неро:

— Това е! Да вървим! — извика той и се втурна към другия бряг.

Лили колебливо погледна към кадета:

— Не съм убедена, че този тунел води някъде. В другия му край няма никакъв знак, а и самата крива е неравномерна и постепенно… изчезва.

— Нали не искаше да вървим на юг? Посоката на този е североизток — прекъсна я Крас.

Тери все още размишляваше. Безпокоеше го облеклото на непознатите. Ако хората, които бяха дошли през страничния тунел, бяха бегълци от индустриалните луни, издирващите екипи вече ги търсеха. Дори да са успели да ги заблудят, маркерите на нарушители щяха да издадат местоположението им и скоро през тунела щяха да преминат преследващите екипи. Може би дори самите черноризци.

— Прекалено е рисковано — отсече накрая той. За негово учудване братята Ромули този път не се подчиниха:

— Ако някой преследва перковците, няма да мине по целия път. Ще ги чака в края на трасето. Позиционерите им ще ги издадат — заяви Неро, прозрял колебанията на кадета.

— Откъдето и да са влезли, те са оставили следи — допълни Крас. — Ще се ориентираме по тях и ще излезем. И да побързаме, защото от тия къртичи пътища вече получавам клаустрофобия!

Тери отвори уста, но още преди да изрази несъгласие, усети нежно докосване под лакътя. Застанала плътно до него, Лили мълчаливо кимна. Почувствал прилив на енергия от близостта й, той промени решението си.

— Не ми оставяш избор — прошепна в ухото й и ловко я пренесе на ръце през водата.

Близнаците въодушевено го аплодираха.

* * *

Интуитите бяха предупредили, че от другата страна на каньона натрапниците са очаквани. Затова вместо бойци, в края на изстрелваните въжета нинджите пуснаха чучела, а самите те се спуснаха безшумно в каньона.

Защитниците на базата отговориха с обстрел на летящите обекти. Отвлекли по този начин вниманието им, нинджите свободно се покатериха по стената. Отдолу Аргус и съпланетяните му за пореден път се възхитиха на изключителния синхрон.

Вълната от тъмни сенки връхлетя нищо неподозиращите стражници. Схватката бе по-ожесточена, отколкото очакваха и двете страни. Макар с известни усилия, нинджите успяха да се вклинят в средата на защитата, каквато бе целта им. В образувалия се свободен триъгълник се покатериха бившите пазители на средния пръстен и островитяните. Присъединили се към нинджите, те подсилиха редиците на нападението. Мика и двамата телекинезисти се заеха с невидимо изтласкване на враговете, всявайки смут и хаотичност в защитата. Аргус и Мириам подсилваха ефекта на видимия хаос с невидими внушения.

Клинът на нападателите се раздели при върха. Така бранителите бяха разцепени на две части. Всяка от тях бе притисната от по една свиваща се дъга, съставена от бойците на Мастър и техните помощници. Изолирани в двата капана, защитниците на базата отчаяно се съпротивляваха.

Повечето от тях бяха парализирани и обезоръжени, когато наслаждаващият се на битката Дромихет истерично засочи с пръст в далечината и закрещя:

— Черноризци! Черноризци!

Мастър чу вика и обърна поглед към интуитите. Те плахо потвърдиха.

— Аз също ги усещам — присъедини се към останалите Дюк. — А и вече се виждат съвсем ясно — той обърна глава в посоката, накъдето стърчеше показалецът на палеоархеолога.

Водачът на нинджите издаде кратка команда. Част от бойците-невидимци напуснаха кръговете-капани и се подредиха в стегнат юмрук, готови за нападение.

— Хиляди троянци! — изруга недоволно Паскал. — Нямам байт желание да се срещам отново с тези. Последния път едва не ни изпепелиха.

— Те не са хора, роботи са — отговори стоящият до него електропирик.

— Толкова по-зле.

Замълчаха, заети всеки със своите мисли.

Пако се огледа за прикрите, но освен пленените защитници, не виждаше друго място, където да се спотаи. Проклетата колония беше равна като скоростна писта. Ако не броеше тайнствените могили във външния пръстен и голямата бяла сграда, извисяваща се в средата на базата. Сградата обаче бе убежище за персонала, не за натрапниците.

Спомни си как бяха избягали от подземието — огромно, невидимо продължение на бялата сграда. Потърси с очи Мика. Когато успя да я открие, разпери пръстите на едната си ръка и пред тях с показалеца на другата изрисува спирала.

Бившата им пазителка го разбра. Накара съпланетяните си да отслабят хватката на двата капана. В образувалото се пространство между тях и отбраняващите се с подскоци разпали два от невероятните си огнени кръгове. Без да губи време, се втурна напред и прегради пътя на настъпващите черноризци с друга огнена стена.

— Така можеш да разполагаш с всичките си бойци — подвикна към брат си.

— Не забравяй кой е командирът! — напомни й строго той.

Пако отново се обърна към електропирика:

— Името ми е Паскал. А твоето?

— Пелас.

— И ти ли бълваш огън?

— Не точно такъв — отвърна събеседникът му. — Бълвам светкавици и се свързвам с всякакво електричество.

Аполониецът внимателно го огледа.

— А можеш ли да повредиш устройство?

— Разбира се! Стига да не е напълно механично. Тях просто ги разрушавам.

— В такъв случай имам нещо за теб — Пако извъртя очи в посока към огнената стена.

Тъкмо навреме, за да видят как през заревото на пламъците се промъкваха мрачни черни фигури.

Някъде отстрани долетя мощния вик на Гамъл:

— Разпръснете се! Всички сме под прицел.

Невидим знак от страна на Мастър стопи юмрука от бойци-невидимци. Другите се проснаха на земята и отчаяно се затъркаляха в опити да избегнат куршумите на черноризците.

Пако придърпа Пелас зад един от горящите кръгове, така че да имат видимост към нападателите. В следващия миг електропирикът вече бълваше светкавици от ръцете си, размахвайки пръсти като вманиачен пианист.

Засегнатите черноризци внезапно се вкаменяваха, от дрехите и главите им започваше да излиза пушек. Някои, застинали в нестабилни пози, се срутваха на земята, а други бяха събаряни от устрема на другарите си.

Гледката на клатушкащите се нападатели оформи в главата на Мика идея. Започна да проследява светкавиците на съпланетянина си и с безконтактни удари да накланя съседните черноризци към набелязания за цел. В момента на сблъсъка зарядът на светкавицата се изпразваше вместо в един, в двама или трима нападатели.

Без да губят време, другите двама телекинезисти се заеха да й помагат и да разхвърлят нападателите, нарушавайки стройния ред на атаката.

Никой не се учуди, когато бойците-невидимци се оказаха зад гърба на смъртоносните човекомашини. С ловки скокове и безшумни хватки нинджите просваха прицелващите се черноризци на земята. След тях с лунатична походка между лежащите притичваше тъмна сянка. Надвесваше се за няколко секунди и продължаваше към следващия труп.

— Какво е това? Сянката на смъртта ли? — примигна невярващо Пелас.

Пако се взря в притичващия мародер.

— Нищо подобно — засмя се той. — Това е Дроми, старчето-клептоман, което се залепи за нас от идването ни на тази планета.

И понеже електропирикът го погледна озадачено, добави с махване на ръка:

— Друг път ще ти разправям. Историята е прекалено дълга, повярвай!

Продължи да задава цели на Пелас, когато усети, че някой го дърпа за ръкава.

— Каси! Защо си тук? Стой далеч от куршумите!

— Не мога. Те ще избягат — поклати глава младата интуита. Очите й го гледаха с отчаяна молба.

— Глупости! Ние ги кликваме тук, Мастър и хората му ги пердашат отзад. Ще ги изтребим до крак!

— Не говоря за черноризците. Помниш ли какво казваше Мириам за нарушителите, които изчезвали и се връщали с… нечовешки тела?

Той се намръщи:

— Къде са?

— Долу, в подземията. Усещам движение в определена част от лабиринта. Като вълни, които се движат и изведнъж… изчезват.

— Може би слизат в друго убежище, по-дълбоко. Място, което не познаваш. Говори ли с другите интуити?

— Гамъл е зает със стратегията на битката, а Рима е абсолютно уверена, че подземието е само едно.

— Усеща ли движение като теб?

— Не точно. Според нея има място, където се появява и изчезва материя. Зла материя. Каза, че сигурно там „събуждат“ черноризците.

Пако се замисли. В предположението на по-старата интуита имаше логика. Мириам беше разказала, че в наказателната база охранителите били само хора. Със сигурност не беше срещала черноризци тук. В битието си на нарушител се беше сблъсквала нееднократно с тях, а и менталическите й способности не биха я заблудили.

И все пак в централната част на Вивалон ги бяха посрещнали черноризци. Трябва да бяха дошли отнякъде. „Вероятно не сме били достатъчно безшумни в атаката. Успели са да докарат подкрепление от разпределителната база“ — реши той. Вече знаеха, че вторият лабиринт, който бе усетил Гамъл, е част от разпределителен център за нарушители. Но как можеха подкрепленията от центъра да пристигнат буквално за минути?

През ума му мина налудничава мисъл. „Само това не!“ — отхвърли я с ужас и в същия миг забеляза погледа на малката си приятелка.

— Хиляди троянци! Не ми казвай, че и ти мислиш за същото!

— Има само едно обяснение за „поява и изчезване на материя“ — потвърди Каси. — Врата.

Внезапно засмукващо разклащане на сантиметри от тях им напомни, че се намираха сред бойно поле. Двамата се снишиха и запълзяха встрани от канонадата.

— Трябва да предупредим Мастър за опасността — предложи без желание Пако.

— Не и преди да се убедя, че съм права — възпротиви се интуитата и почувства как кракът й се блъсна в нещо меко.

— Права за какво? — намеси се безцеремонно познат глас.

От изненада двамата застинаха на колене.

— Въпросът беше реторичен. Сама ще разбера — допълни Мириам, наслаждавайки се на сконфузените им лица.

Макар да забеляза странната посока, в която се придвижваха, Мика твърде късно видя, че тримата са изчезнали. Втурна се към Рима:

— Къде е Кая? Защо не се погрижи за нея?

— Аз… не знам. Тя… питаше ме разни неща, после изтича при онзи, рошавия…

— Какви неща?

— Дали виждам вълни в лабиринта… движение…

— Е, и? Какво видя? Къде е сега? — нетърпеливо заразпитва войнствената Суке.

Рима затвори очи. Съсредоточи се в някакъв вътрешен свят и заговори:

— В лабиринта. Придружават я трима. Не виждам откъде са влезли, но вървят към… онова място…

— Кои са тримата? — не се стърпя Мика.

— Рошавият, Малчери и онзи, дърдоркото, дето го намерихме с вас.

— Дромихет? — не повярва на ушите си брюнетката. — Той пък какво общо има?

Не подозираше, че Пако бе извикал палеоархеолога да тръгне с тях. Надяваше се да ползва не само събраните от него полезни вещи, но и знанията, отнасящи се до неизвестната писменост на тези места.

— Опиши ми мястото, към което се движат — заповяда Мика на интуитата.

Рима се подчини. Докато се стараеше да опише възможно най-точно пътя, по който бе поела младата им съгражданка, сестрата на Мастър старателно нанасяше маршрута в изготвените от Пако карти на лабиринта.

* * *

Каси нямаше търпение да стигнат до мястото, изгарящо сетивата в главата й. Тичаше с всички сили и с увереността на човек, прекосявал подземията хиляди пъти. Паскал едва успяваше да я настига, а Мириам и Дромихет все повече изоставаха.

— Почакай, изгубихме старите мрънкала преди два завоя — опита се да намали устрема й аполониецът.

— Нямаме време! — отвърна островитянката. — А и Мириам сигурно е в главата ми, знае коя посока да поеме.

— Не става въпрос за посока! — Пако успя да я дръпне за ръкава. Двамата спряха. — Взехме ги с нас, за да помогнат. Каква е ползата, ако ги няма, когато имаме нужда от тях?

— Мястото, което търсим, е далече. Ако не побързаме, ще изгубим всичко, чувствам го.

Мириам се показа иззад завоя. Малко след нея се зададе и задъханият Дромихет.

— Е? Сега може ли да продължим? — изстреля като скоропоговорка Каси и хукна отново напред.

— Приятелката ти поддържа убийствено темпо — оплака се просветената на Паскал, преди да продължат.

— Дано е толкова бърза и като ни подгонят.

Някъде зад тях чуха мученето на палеоархеолога.

— Давай, старче — окуражи го рошавият му съгражданин. — Предците ти те гледат!

Обикаляха още дълго — поне в собствените им представи, преди Каси да спре и да се ослуша:

— Мястото е някъде тук. Съвсем наблизо.

— Не виждам следи от каквито и да било същества — сдържано се изказа Пако.

— Тя е права — подкрепи интуитата Мириам. — Достигам разум. Множество разуми. Сякаш са право пред нас.

— Можеш ли да проследиш мислите им?

— Не — отговори просветената след кратко мълчание. — Не са човеци. Нямат… много мисли.

— Опитай се да достигнеш човешки разум! — настоя рошавият всезнайко. — Сама казваш, че хора са създавали нечовеците. Не може да са ги оставили сами в такъв момент. Сигурно има някой, който контролира ситуацията.

Настъпилата тишина се изпълни със сумтенето на Дромихет. Където и да бяха съществата, колкото и близо да се намираха, от тях не се забелязваше и прашинка.

— Двама са — проговори Мириам като в унес. — Не, трима. Тревожат се за нехората… някаква въртележка… Не разбирам добре. Никога не съм чувала за въртележка тук.

— Сигурно е код — реши Пако. — Но къде са те, къде?

Въпросът бе отправен към Каси. Тя виновно се сви и напразно се мъчеше да концентрира цялото си същество. Мястото беше там, пред тях, в нишата вдясно. Бе изпълнено с движение и живот. И все пак бе отчайващо празно.

— Не разбирам — прошепна лешникооката. — Те са тук.

— Материя в невидимия спектър? — замисли се приятелят й от Да Винчи. — Дроми, старче, я покажи трофеите от бойното поле — подкани той необичайно смълчалия се палеоархеолог.

Наследникът на трасианците с удоволствие изпразни незнайните си джобове. Аполониецът заоглежда находките:

— Миниекипери, таргетер, два рейгъна^[1], комуникатор… Що за играчка е това? — приближи до очите си миниатюрна полусфера, прилична на очна камера.

— Страхувам се, че е излъчвател — плахо се обади Дромихет. — Стърчеше от корема на повален черноризец. Там, където нормалните хора имат пъп.

— Добре, добре — прекъсна го Пако. — Ако имаме късмет, може да е само идентификатор за пропускната система.

— Боже, дано е прав — прекръсти се неволно просветена Малчери.

Пако внимателно започна да върти непознатото устройство на всички страни, опитвайки се да разкрие тайната му. За кратък миг „окото“ се насочи към нишата, озадачила Каси.

— Небеса! Погледнете, погледнете! — завика ентусиазираният Орфи.

Останалите занемели се взряха в очертанията на ефирната картина. Нишата се бе оказала маскиран коридор. Зад приличната на невидим водопад преграда се забелязваше движение към вътрешността. Хората — или, за да бъдем точни — пигмалионите, извиквани с безгласна команда, се отправяха един след друг към дъното, където силуетите им в мръснобели мисионни якета внезапно се стопяваха.

— Унищожават доказателствата! — възмути се гласно Мириам. — Не заловим ли живи тези сатанински творения, никой няма да повярва, че са съществували.

— Някакви идеи как да ги стигнем? — саркастично запита Пако. Продължаваше да държи демаскиращия уред насочен към нишата. С другата ръка размахваше зареден рейгън.

— Нищо не можем да направим докато преградата е спусната — спря го развълнувана Каси. — Ако това ще ви успокои, съществата не отиват за унищожаване. Те бягат.

Преди да осмислят казаното, мъж в изследователска униформа опря длан в невидимата преграда. Водопадът изчезна. Отвътре заизлизаха черноризци, които пътешествениците не бяха забелязали до момента. „Поява и изчезване на материя“ — мярна се в ума на интуитата.

— Назаааад! Всички зад завоя! Залегнете! — противоречивите възгласи на аполониеца се сляха с инстинктивните действия на останалите. Всички се втурнаха към близкия завой, залягайки в мига, в който чуха свистенето на парализиращи ракети край ушите си.

И точно когато очакваха следващият наземен картеч да ги помете завинаги, бяха омотани в примки и ловко изтеглени зад следващия завой, далеч от хоризонта на нападателите.

— Объркващата команда е по-опасна от липса на команда — дочу Пако над главата си строгия глас на бившата си пазителка. Беше се озовал проснат пред краката й.

— Сигурно е забавно да си ловиш мъжете по този начин — заядливо отвърна той. Вдигна глава, като търсеше погледа й.

Мика го накара да се изправи и го освободи от примката. Лицето й остана непроницаемо.

— Изчезвайте оттук — обърна се към спасените. — Мястото не е за аматьори.

Едва сега четиримата се огледаха. Лабиринтът — поне до следващия завой, бе изпълнен с нинджи и звездни граничари. Войниците правеха път, изблъсквайки цивилните все по-далеч от обсега на започващата битка.

— Но… откъде се появиха толкова подкрепления? — не вярваше на очите си Пако.

— От Божата планета — отговори Каси, потънала щастливо в прегръдката на някаква вещерка.

Жената в мантията целуна интуитата по челото и набързо размени няколко реплики с нея. След това кимна леко на аполониеца и забърза към началото на редиците, където вече се водеше ръкопашен бой между нинджи и черноризци. Атаката с жива сила бе единственият начин да обезоръжат безмилостните убийци.

Все още недоумяващ, Пако продължи да се оглежда, избутван любезно, но не особено деликатно от воините на Бойна звезда.

— Сега ще ми обясниш ли какво става? — запита нетърпеливо той, когато двамата с Каси се озоваха далеч от бойното поле.

— На Божата планета разбрали, че между тях има много нехора. Хората се разбунтували. Обезвредили нечовеците, изолирали земляните и сега планетата е в ръцете на въстаници.

— Ами отрядите от Бойна звезда? Не са ли се намесили на страната на закона?

— На кой закон? — погледна го Каси. — Отрядите са взели страната на ХОРАТА.

— Това не обяснява появата им тук.

— Така е. И аз не знам цялата история. Сола убедила Шандо Чиникул да им съдейства. Икономът на просветена Малчери, помниш ли? Който преведе мен и Мика през сервизните коридори на Тунелния център. Оказало се, че този човек знае за Тунелите повече, отколкото предполагал.

— Интересно как го е разбрал…

Каси се засмя:

— На Божата планета можеш да срещнеш хора, които ще измъкнат от подсъзнанието ти спомени и тайни по-сигурно от верита серумите.

— Менталиците ли визираш?

— Те също са добри, но сред религиозните общности има психопушъри^[2], чиито методи са… безотказни. Никой не знае как го правят, това са „божи тайни“.

— Разбирам — кимна Пако. — Та, какво точно им е казал този Шандо?

— Разни неща за управлението на тунелните капсули, очевидно. Тръгване, спиране, отчитане на местоположението. И понеже Входната точка на Божата планета била вече блокирана от бунтовниците, нямало пречки да докарат отряди тук. Ползвали са интуити, както вие ползвахте мен.

— Чакай, чакай! А как са научили, че разпределението на тунелните капсули се извършва на неизвестна планета, а не на Земята?

— Не успях да попитам. Има толкова въпроси, чиито отговори тепърва ще узнаваме.

Сякаш за да потвърди думите й, някъде от вътрешността на лабиринта се разнесе глух тътен, последван от мощна ударна вълна. Защитниците на човечеството бяха пометени като сухи листа от студен есенен вихър.

Хилядолетните стени на подземието се разлюляха като детски играчки. Част от огромните каменни блокове започнаха да се рушат.

* * *

Пътят през прохода също се оказа по-дълъг, отколкото очакваха и за всеобща изненада продължаваше надолу, а не нагоре към повърхността.

— Дали да не се върнем и да продължим по тунела с реката? — поколеба се Тери, когато се увериха, че проходът се спуска все по-дълбоко под земята.

— Глупости! — възрази веднага Крас. — Онзи тунел се смаляваше. В някакъв момент сигурно се стеснява дотолкова, че човешко същество не може да премине. Щеше да се наложи да се върнем и пак щяхме да стигнем дотук.

Останалите не изглеждаха убедени, затова допълни:

— Освен това реката водеше на юг, както отбеляза Лили.

— Има логика — съгласи се Тери. — Факт е, че проходът, по който вървим сега, се разширява. А и хората, които видяхме, трябва да са влезли отнякъде.

— Именно. Определено се намираме в изходния тунел.

— Смущава ме обаче обстоятелството, че не се изкачваме, а се спускаме. Що за изход ще бъде това?

Никой от четиримата нямаше отговор на този въпрос.

Продължиха да вървят, въпреки опасенията. Накрая отговорът изникна пред очите им.

— Вертикална кабина! — възкликна невярващо Крас, забелязал пръв лъскавата врата.

Малката площадка пред кабината беше изравнена, а в двата й края бяха издълбани по три високи стъпала.

— Оттук проходът продължава към повърхността — Лили огласи онова, което и четиримата виждаха.

Близнаците се спогледаха. Безкрайният поход над и под земята бе започнал да им омръзва. Бяха тръгнали с идеята за приключения, а вълнуващите моменти засега се изчерпваха с гранатите във Входната точка на родната им планета и необичайното прекосяване на междузвездното пространство. И ето че вертикалната кабина им предоставяше възможност за промяна.

— Предлагам този път да се доверим на технологиите — обади се Неро.

Тери се приближи до вратата на кабината и внимателно я огледа:

— Поставена е наскоро и, доколкото виждам, работи без контрол на разпознаването.

— Най-после добра новина! — не се стърпя Крас.

Кадет МакВали го изгледа с офицерска надменност и отново се обърна. Никой не забеляза усмивката, която премина през лицето му, докато набираше команда за повикване на вертикалната кабина.

За радост на четиримата лъскавата врата се отвори почти веднага след повикването.

Неро спря с ръка напиращия кадет. Пристъпи в кабината пръв и старателно проучи вътрешността. Направи знак на останалите, че мястото е безопасно. Докато се качваха, с облекчение допълни:

— Обзалагам се, че откачалките в тунела са последните, които са се возили преди нас. Оттук се изстрелваме директно към кота нула.

Не усещаха скоростта на кабината, а индикации за дълбочината нямаше. Затова не можаха веднага да преценят от каква дълбочина бяха извадени на повърхността. Мек сигнал извести, че са пристигнали. Вратата се отвори и погледите на всички се устремиха към откритото небе. Да, на Земята беше ден и те отново можеха да дишат свободно! Бяха толкова въодушевени от спасението, че дори не се поинтересуваха къде ги бе изхвърлила кабината.

Едва когато първоначалната еуфория отмина, забелязаха полепналия по дрехите и обувките им пясък. Пустинята… Откъдето и да бяха преминали, все още бяха в плен на безмилостната й прегръдка.

Започнаха да се оглеждат, с надеждата да открият човешко присъствие. И тогава Лили радостно изпищя.

Тримата се обърнаха в нейната посока и също ги видяха: опаковани в прозрачни защитни обвивки, проблясващи с леки синкави искри сред нажежените пясъци, пред тях се извисяваха пирамидите от Голямата тройка.

— Да му се не види! — възкликна Неро. — Бях готов да се обзаложа, че ще ни заловят, преди да стигнем до тях.

— Добре, че не си хазартен тип — засмя се Тери и приятелски го блъсна в рамото с юмрук.

Докато си разменяха закачки, облекчени от щастливата развръзка, Лили отново бе отворила вратата на вертикалната кабина.

— Хей, какво ти става? Да не мислиш да се връщаш по същия път? — викна предупредително Крас, който пръв я видя.

— Не съвсем. Но мисля, че намерих онова, за което съм дошла.

Недоумяващите погледи на близнаците й подсказаха, че трябва да обясни:

— Забелязахте ли нивата за спиране във вертикалната кабина? Проходът, през който дойдохме, беше най-ниското ниво, но не и единствено. Мисля, че трябва да обходим останалите. Тези пясъци крият много тайни.

— И какво по-точно търсим? Съкровище?

— Може и така да се каже. Според Луис Варан Голямата тройка е ключът към разгадаването на Тунелите.

— Нима? Аз пък останах с впечатлението, че прекрасно си пътувахме през Тунела на МакВали и без този ключ.

— Вижте, следите на човека, когото изпратихме от Да Винчи, се губят тук — при последните думи тя леко запъна и наведе глава.

— Касиопея също е изчезнала тук — допълни Тери. — Тя също е част от групата, която нинджите се надяват да спасят.

— За нашата Каси ли говориш? Дето я пропъдиха на Божата планета с Мери-Ан?

— Да.

— Момчета, нека продължим обсъждането вътре — Лили влезе във вертикалната кабина и ги погледна умолително.

След кратък размисъл и заключения за лудостта на жените, тримата я последваха.

Избраха най-близкото до повърхността ниво. Когато вратата на кабината им извести, че могат да излязат, се наложи да си вземат думите назад.

Бяха попаднали в огромна каменна зала с издълбани в стените ниши. По средата на залата успоредно една на друга бяха побити правоъгълни каменни плочи, ситно изписани с йероглифи от двете страни. Плочите бяха на равно разстояние една от друга, с еднакви размери и продължаваха по цялата видима дължина на залата.

Лили веднага се залепи за изписаните камъни, докато близнаците заоглеждаха колоните, крепящи залата. Те също бяха от камък и украсени със знаци, но в един безкраен ред, увит като спирала по цялото протежение на колоната.

— Нишите са празни — подвикна Тери, който се беше доближил до стените.

— Затова пък мога да прекарам остатъка от живота си в разчитане на тези текстове — отговори Лили. Беше извадила миниекипер и се опитваше да анализира знаците.

Тери се приближи към нея:

— Какво е това? Потънала египетска библиотека?

— Може да е библиотека, но със сигурност не е египетска. Познавам египетските йероглифи. Тези тук приличат на тях, но не са. Приличат и на минойския линеар А^[3], но са по-различни.

— А какво казва транслингваторът?

— Безпомощен е. Макар че… — тя прекъсна мисълта си и уверено занарежда команди към преводача. Няколкото несполучливи опита не я отчаяха. Продължи да съставя розетки^[4].

Кой беше непознатият език? При сравнение на линеарните писмености с глаголитика^[5] транслингваторът неочаквано установи 35 аналогии. Засече също символно и фонетично съответствие при 23 знака. За глаголитиката се твърдеше, че била мъртвородена азбука, но странните думи, които електронният преводач на моменти предлагаше, напомняха за богата и тайнствена предгръцка култура, изчезнала около седми век на Христовото летоброене. Хората от тази култура оставили на потомците си спомена за пищни погребения, златни съдове, предмети и филигранни украшения, но… всякакви писмени паметници били жестоко оспорвани.

Едва след повторното въздигане на китайската империя, в търсене богатствата на синовете на небето, археолозите се натъкнали на красиви фрески с двуезични надписи, които доказвали, че трасианците имали не само език, но и писменост.

Учените от Да Винчи все още спореха за произхода на тази писменост. През вековете ту една, ту друга култура била обявявана за създател на претенциозните заврънкулки.

— О, небеса! Ако тези плочи съдържат историята на трасианците, ще стана най-известната гражданка на Да Винчи!

Известно време Тери се забавляваше със свещенодействията на любимата си. Накрая с досада вдигна рамене и се присъедини към близнаците, които безцелно се въртяха около колоните.

— А вие какво намерихте? Линеар Д?

— Нито линии, нито пинии намерихме — отговори му Крас. — Тия колони целите са издраскани с някакви спирали.

— Спиралата е декоративен мотив от критомикенската култура — извика им Лили, която дочу част от разговора.

Братята Ромули ведро се изсмяха. За разлика от тях, Тери мълчаливо заразглежда колоната. Имаше някаква геометрична последователност и повторяемост в изрисуваните символи, която не приличаше на текст. Смътно му напомняше на структура, която бе срещал и преди.

— Според мен спиралата е символ — каза накрая той. — Я помислете, какви асоциации извиква в съзнанието ви?

Отговорите заваляха един през друг:

— Змия!

— Развитие!

— Галактики!

— Символът на мъдростта. Библейско познание, както казваше Мери-Ан.

— Глупости! Змията е не познанието, а изкушението, което може да провали човешкия живот. Но спиралата може да бъде мъдрост. Символ на човешко развитие. След всяко завъртане се връщаме в начална позиция, но на по-високо ниво. И знаците се повтарят.

— Знаците наистина се повтарят, но чак спирала на човешкото развитие? Дрън-дрън! Тази теория била отречена само век след създаването й. Спиралите тук са галактики, не виждате ли?

— Добре, добре, достатъчно — прекъсна ги Тери. — Въпросът май беше реторичен, защото докато се надвиквахте, намерих верния отговор. И той не е символичен.

— Тогава защо ни занимаваш с глупости?

— А какъв според теб е верният отговор? — намеси се и Лили, подала глава отстрани на близката каменна плоча.

Тери огледа приятелите си и обяви тържествено:

— Според мен тези спирали са ДНК структури. В колоните са закодирани различни генотипове.

— Стига бе! Откога стана специалист по ДНК? — Крас не скри иронията си.

— Може да не съм специалист, но изучавах старателно човешкия геном, поне доколкото изобщо го познаваме. Забравяш, че ме поканиха за разработка на оръжия за въздействие на клетъчно ниво.

— Е, аз не съм експерт, но доколкото си спомням, ДНК спиралите бяха на двойки.

— Ако се вгледаш в срещуположните колони, ще забележиш симетрията.

— Да му се не види! Наистина едните спирали се увиват наляво, а другите надясно! — Неро възторжено удари дланта на дясната си ръка с юмрука на лявата.

Провериха догадката чрез екипера: двете спирали съвпаднаха идеално.

Окрилени от успеха, продължиха да обикалят с вертикалната кабина следващите нива. Лили чувстваше, че е на крачка от разшифроването. Дълбочината, умората и опасностите бяха забравени.

Когато след поредното спускане попаднаха в зала без ниши, но с изрисувани стени, ентусиазмът им леко спадна. Мястото изглеждаше различно, макар че и тук, както на предишните нива, каналът за вертикалната кабина бе разположен несиметрично спрямо дължината на помещението. Четиримата отново поеха в „по-дългата“ посока, наляво от вратата на кабината. Вдясно, към дъното на залата, мярнаха поредните изписани стели.

Смятаха да обиколят етажа и да продължат към другите нива.

Колоните бяха все така високи, но голи и безлични, за да могат великолепните картини да запленят неизкушените посетители.

Ловни сцени, преливащи в царствени ритуали и приказни същества, съпътстващи героите при дръзките им подвизи — един калейдоскоп от ежедневие и героизъм, естетика и наивност, философия и въображение.

— Никога не съм виждала подобна прелест — прошепна Лили и бавно запристъпва по посока на развиващия се сюжет.

И тогава го видя: отговорът на загадката, ключът към каменните йероглифи.

Йероглифното писмо не е обикновен ръкопис. То е повече картина и като такова може да бъде свързано с… картини. Ами да, всички надписи, които изследователите приписваха на трасианците, бяха откривани около картини!

— Фразеоглифи! — прошепна тя и побърза да провери хипотезата си. Съсредоточи се върху малък участък на безкрайната картина с красиви непознати растения. Сега, когато знаеше какво търси, веднага забеляза невидимите за простия наблюдател фразеологични репери.

Потърси реперите в каменните плочи около картината и включи транслингватора. Текстът веднага придоби смисъл:

„Един път в годината цъфтят цветовете на червения абанос. Берат се сутрин рано, преди изгрев-слънце. Цветът запазва своята ефирна влажност, която пресъхва веднага при слънчевите лъчи. Набран, се прибира на тъмно в приведени покои. Суши се стерилно. Лечебна е отварата от листата на цветовете, ако се пие в продължение на четири дни.“

Червен абанос? Беше чувала за това легендарно растение. Слуховете твърдяха, че помагало при радиационно облъчване.

Огледа се, за да сподели откритието с момчетата.

Тери все още размишляваше върху внезапната промяна на „интериора“ в залите, а близнаците благоговейно стояха пред мускулест исполин с квадратно войнско лице.

Заети със своите мисли, не осъзнаха веднага, че далечният край на помещението се изпълва с шум. Отчетливо се чуваха подканващи гласове, заглушавани от тропота на мисионни ботуши.

Обхваната от внезапна паника, Лили замръзна пред картината. Кадет МакВали изтича и почти я повлече към каменните плочи в дъното, вдясно от вертикалната кабина. С крайчеца на окото си забеляза, че братята Ромули бягат в същата посока. Неро му направи знак, че ще залегнат пред него и момичето.

Надяваха се непознатите да останат пред кабината. Ако бяха в цайтнот, съдейки по нервните им подвиквания, едва ли щяха да губят време с проверки до дъното на помещението.

Скрити зад изписани камъни, младежите с разтуптени сърца се ослушваха за приближаващи към тях стъпки. Войнственият глъч вече се носеше откъм вертикалната кабина, когато Тери си позволи да надникне от основата на прикритието. Трябваше му само миг, за да се увери, че мъжете, облечени в мръснобели гащеризони, нямат търпение да поемат по подземния тунел. Лошата новина бе, че този път ги охраняваха бойци в черни дрехи и с черни маски на главите.

Бавно, като с рефлекси на дългогодишен флегматик, кадет МакВали се върна в позицията си зад каменната плоча. Страхуваше се, че черноризците ще усетят всяко по-рязко движение. Искаше да сподели видяното с Лили, но щом я погледна, разбра, че умът й витае сред непрочетените каменни анали. Все пак й направи знак и прошепна само с устни:

— Черноризци!

Тя кимна с очи и задържа дъха си. Останаха неподвижни, докато не заглъхна и последният звук откъм кабината.

Неро и Крас първи изпълзяха от прикритието. Като истински войници притичаха през залата, търсейки заслон край великолепните стенописи.

— Чисто е — извика Крас. — Размазали са нещо в ъгъла, но няма други следи.

— Това не ми харесва — промърмори кадет МакВали и също се провикна:

— Добре, момчета! Видяхме достатъчно. Да се махаме оттук!

— Не можем да си тръгнем сега — увисна на ръката му Лили. — Още не знаем дори предназначението на тази… тази сграда. Не знаем кои са хората, използващи вертикалната кабина и защо никой в научната общност не е чувал за това място. Трябва ми време, за да разбера каква е връзката на трасианците с Тунелите, защото ако…

— Лили, — прекъсна я внимателно, но твърдо кадет МакВали. — Не можем да останем тук. Рискуваме да ни заловят. Каквито и да са хората, влизащи и излизащи от това място, те са охранявани от истински черноризци!

— Дори да излезем отново на повърхността, не можем да се върнем в къщи, Тери. Дори да намериш орихалкит, как ще преминем без капсула? Онази, с която дойдохме, се разби при приземяването.

— Да, знам — напомнянето за нескопосното излизане от Тунела помрачи лицето на кадета. — Ще се опитам да се добера до Тунелния център. Оттам ще изпратя тунелна поща на баща ми и на Оливър. Сигурно вече всички ни търсят. Междувременно се надявам да намеря помощ. Не се тревожи, ще се върнем тук и ще довършиш разшифроването.

Лили въздъхна и примирено се запъти към вертикалната кабина.

* * *

Засипани с камъни и прах, Каси и Пако плахо се вглеждаха един в друг. Увериха се, че са невредими и се заслушаха във виковете на оцелелите.

— Солааааа! — неистово крещеше някакъв мъж.

— Генерал Суке! Мастър, обадете се! — делово подвикваха бойци-невидимци, докато помагаха за разчистване на настъпилия хаос.

Пако притича до един от тях:

— Каква беше тази експлозия?

— Въртележката.

— Какво?

— Бяха се изолирали. Доктор Донис успя да свали преградата, но бившите й колеги я разпознали и… Взривиха Въртележката преди да се доберем до пигмалионите. Толкова по-добре. Сами унищожиха чудовищата, които бяха създали.

Напълно объркан, Пако потърси с поглед Каси.

— Не са я убили — спокойно отрече тя, смръщила съсредоточено вежди. — Взели са заложник. Сола Донис или генерала.

— Сигурна ли си? Къде? — незнайно как, Алек МакСибер бе дотърчал в мига, в който чу да споменават името на любимата му.

— Където преминават тунелните капсули. В купола.

— Тогава да побързаме! — той се обърна към стоящия наблизо редник. — МакФий, свържи ме с капитан Долат, който охранява купола. Да арестуват бегълците веднага, щом се появят!

— Лейтенант, — прекъсна нарежданията му Каси, — те вече са там!

— В такъв случай ще преговаряме.

— Не си го и помисляй! Да заловят мръсниците! Без преговори и без много шум — звънкият глас с непреклонни нотки погали слуха на Паскал. Дори не осъзна колко много се радва да види отново Мика.

— Какво говориш? — прекъсна я Алек. — Ума ли си загуби? Брат ти и Сола…

— … са тук — довърши спокойно брюнетката вместо него. Посочи с глава зад гърба си.

От изненада лейтенант МакСибер само отвори уста.

Изморени, бледи и изцапани с кръв, срещу него стояха любимата жена и водачът на нинджите. Приличаха на пясъчни фигури, покрити от глава до пети с фин, люспест прах.

— Но… Как?

— Мика успя да ни изтласка от мястото миг преди взрива — заяви Мастър.

— Защото Гамъл ми подсказа навреме какво ще се случи — допълни скромно сестра му. — Предвиждането спаси много животи.

— А заложника, който видях? — не издържа Каси.

— Дюк Пан. Направи за кратко време две превъплъщения. Второто беше моето — виновно съобщи Сола. — Не се притеснявай за него. Дарбата му е да обърква хората — побърза да успокои младата интуита, забелязала притеснението в гласа й.

Комуникаторът на лейтенант МакСибер забръмча нетърпеливо.

— Слушам, полковник — изпъна се Алек, докато приемаше съобщението. — Всичко е наред. Колонията е в наши ръце… Ще докладвам след проверката, полковник… Знаем само за един жител на Мъгливия остров… Да, полковник… Поздравления, командире!

Изключи връзката преднамерено бавно, наслаждавайки се на любопитството, бликащо от погледите на събеседниците му.

— Е, какво ти съобщи полковник Сунг? — не се стърпя Мика.

— Разпределителната база също е превзета. Без жертви. И, да, отрядите на капитан Долат са изненадали бегълците в купола благодарение на тредман Пан. Екипът учени, работили по проекта, е заловен при опита за бягство заедно с хуманоидите.

— Значи наказателна колония Вивалон и експериментът „Пигмалион“ вече са история? — усмихна се Сола. Създанията щяха да бъдат разглобени, а мозъците им — изпратени да почиват в мир при законните собственици.

Алек видя облекчението по лицата на слушателите си и допълни:

— Дюк е в безопасност. Дава показания. За самоличностите на пленените, за прохода…

— Проход ли? — полюбопитства рошльото от Да Винчи — Какъв проход?

— Онзи, през който са избягали оттук, за да стигнат до купола.

Пътешествениците се спогледаха.

— Наистина е бил изход — промърмори Каси.

— Петно — добави Паскал.

— Доколкото знам, викали са му въртележка — осведоми ги лейтенант МакСибер.

Пако се наведе към интуитата:

— Познават свойствата на петната. Много е вероятно това да не е единственото. Помниш ли тунелната пещера на Земята? Имаше по едно за четирите посоки на света.

— Искаш да кажеш, че могат да се изплъзнат? — също шепнешком запита тя.

Той кимна:

— Възможно е, ако твоите съграждани не са… достатъчно добри — отвърна тихо.

— Добри са — увери го Каси. — Много по-добри от мен.

Без да се намесва в разговора и без да помръдва от мястото си, Мика внимателно разчистваше няколко камъка, иззад които надничаше нетърпеливо лицето на стария Дромихет.

— Благодаря! — извика в отговор той и побърза да се присъедини към групата. — Невероятен ден, невероятни изживявания! Почувствах се като онзи пратеник на боговете, дето се хвърлил в погребалната клада — усети недоброжелателните погледи на слушателите и побърза да довърши. — Не знаете ли легендата? „И пепелта се въздигна в небето и птица от ней израстѐ. Останало живо, сърцето към сияйна Венера пое^[6]“.

— Този човек е като бодил в мисионен костюм — пошушна островитянката-нинджа на брат си. — Не можеш да го извадиш, само се опитваш да го наместиш така, че да те тормози минимално.

— Дроми, не насилвай късмета си! — предупреди го приятелски и Пако.

— Та същият бял пратеник — продължи невъзмутимо палеоархеологът, — се приземил с криле на мястото, където по-късно, в предкосмическата епоха, се разраснал красив град. Кодексът Виндобоненсис го представя как слиза на земята през дупка в небето. Дупка в небето, разбирате ли? Тези… Това, което се случи преди малко… И онзи вихър, с който започна всичко… Напомниха ми за древната легенда.

— Мислех, че си специалист по трасианска история — подметна Мика. — Богът-птица не е ли част от митологията на друго време и друго племе?

— Племето не е важно — бе назидателният отговор на стария Орфи. — В произхода на всички древни цивилизации стои божествено същество, носител на културата. Погледнете тези камъни, спомнете си надписите в могилата, рисунките, руините… Тук не са се възхищавали на боговете. Тук са живели самите БОГОВЕ.

Лейтенант МакСибер обходи с поглед уморените лица на съзаклятниците.

— Запушете му устата и го отведете оттук — заповяда той. Моментът не предразполагаше към научно празнословие.

Двама от стоящите наблизо войници прихванаха нищо неподозиращия Дромихет и го помъкнаха към изхода на подземието.

„Поздравления, лейтенант!“ — внезапно промъкналите се в главата му думи накараха Алек да подскочи.

— Ето че пак се срещаме — допълни насмешливо гласът. Изреченото този път прозвуча в ушите му. Познаваше интонацията. Никога нямаше да я забрави!

Офицер МакСибер вдигна очи в посоката, откъдето идваше гласът.

Впила непроницаем поглед в него, насреща му предизвикателно се поклащаше съсухрената фигура на просветена Малчери.

— Госпожо, дължа Ви извинение — започна със заекване Алек. — Онова, за дъщеря Ви, беше пълна лъжа…

Устните на жената останаха стиснати, а очите й — неумолимо обвиняващи.

— Избихте отряда ми — продължи с оправданията си лейтенантът. — Момчетата бяха невинни. Извършихте престъпление и пред света, и пред Вашия бог. Държахте се с мен като с лична собственост…

„И заплатих за тези грехове. Пред хората и пред Него“ — думите прокънтяха в главата му.

— Мириам — Мика Суке внезапно се бе озовала между Алек и просветената, прекъсвайки мъчителния диалог, — имаме нужда от менталик в разпределителния купол.

— Разбира се. Идвам — кимна божата служителка.

Лейтенант МакСибер удивен проследи как двете жени се отдалечиха, погълнати от приятелски разговор.

Стъпките им отекваха с делова припряност из разрушения лабиринт.