Инге Нера
Каменни трохи (5)

Тунелният център

Ален Варан отегчено следеше разговора на колегите си. Почти не се включваше в него. По някаква причина тунелният им рейс се бавеше и вече три часа седяха в чакалнята на средното ниво, където се сервираха тонизиращи напитки. Забавляваха се, като обсъждаха престоя си на Хайтек. Изглежда трафикът на пътници тук беше доста интензивен. Ален никога не беше виждал толкова много хора в чакалните за заминаващи. Реши, че натоварването на Входната точка се дължи на връзките на планетата с индустриалните луни.

За разлика от Да Винчи и останалите светове, жителите на Хайтек често се отправяха натам по работа, а не за изпълнение на наложени наказания. Визуалната връзка със сектора на пристигащите му позволяваше да види, че тук липсват емоционалните посрещания със сълзи на радост и прегръдки след дълга раздяла. За сметка на това му се стори, че количеството посрещачи е необичайно голямо. Хората се поздравяваха, смееха се, но всичко беше някак си твърде делово за артистичната душа на Алевар.

Нямаше търпение да се прибере у дома.

Не си падаше по тунелните пътувания и се беше съгласил на това турне само заради увещанията на брат си. Очакваше, че Оливър ще използва възможността да отговори и да предаде обратна информация за собствения си напредък. Той така и не се беше обадил след срещата им на концерта.

Музикантът не посмя да го потърси, за да не предизвика ненужно любопитство. Забеляза жената на Терв на някои от следващите представления. Тя го поздравяваше в антрактите и показваше явно желание да разговаря с него. Той предпочете да стои настрана, защото Енвидия винаги беше заобиколена от свои познати.

Ален подозираше, че мълчанието на приятеля щеше да разстрои Луис и се чудеше как да го направи по-поносимо, когато информационната колона на масата се издигна и достави съобщение. Някой го очакваше във външния кръг. Посетителят бе използвал опцията за анонимност, което даде повод на музикантите да обсъдят всички жени, проявили интерес към виолончелиста по време на престоя им на Хайтек.

Ален ги остави да разгърнат въображението си и побърза да се придвижи към външния кръг.

Беше зона около Входната точка, създадена за изпращачи, появяващи се в последните минути преди рейса на своите приятели и познати — понякога, за да предадат забравени послания и вещи, а понякога поради прищявка. Свободното им влизане в секторите за пътуващи можеше да натовари излишно идентифициращите системи, които, макар невидими и ненатрапчиви, следяха движението на пътниците във Входната точка. От друга страна, безразборното търсене на точния човек със сигурност означаваше допълнителен хаос.

Затова на Хайтек бяха обособили зона, където закъснелите можеха да проверят дали техният познат е отпътувал или не. Ако все още се намираше в чакалните, можеха да му изпратят заявка да се видят и сбогуват.

Преди да се отправи към закъснелия изпращач, Варан се увери, че е взел своята ламина. Без малката сплеската шайба не можеше да се качи на борда на тунелната капсула, а нямаше никакво намерение да остава в този чужд свят.

— Аз съм страхотен късметлия! — чу той приятен мъжки глас. Не беше необходимо да се обръща — знаеше на кого принадлежи гласът.

Докато успее да реагира, приятелят на Лу вече разтърсваше ръката му:

— Цяло чудо е, че още не сте заминали! Бях останал с впечатление, че рейсът ви е преди обяд.

— Аз също — с неудоволствие потвърди Алевар. — Но изглежда вашата Входна точка днес е претоварена.

— Претоварена ли? — учуди се Оливър. — Не помня да се е случвало. Е, от време на време има по някое закъснение, но… такива се случват на всички Входни точки, нали? Когато от Земята разместят графика.

— Не става въпрос за това. Никога не съм виждал толкова хора, включително и в сектора за посрещане.

— Шегуваш се! — засмя се изпращачът му. — Учудвам се, че изобщо си видял хора там.

Музикантът го погледна толкова сериозно и с такъв приятелски укор, че той се почувства неудобно. Започна да рови из джобовете си, сякаш не можеше да си спомни нещо важно. Накрая извади малка кутийка за бижута, подобна на онази, която сам бе получил преди няколко дни.

— За малко да забравя за какво дойдох — каза усмихнато, докато я подаваше.

— Не ми правиш предложение, нали? — усмихна се най-сетне братът на Луис.

— Все още съм женен — смигна му Оливър. — Но ако някога реша да променя нещата, не бих те заменил дори за Лу.

— Мечтай си! — отвърна му в същия шеговит стил Ален, който беше отворил кутийката и разглеждаше обеците с неправилни форми в нея.

Оливър изпревари въпроса:

— Малък подарък за младата дама, която е откраднала сърцето на приятеля ми. Убеден съм, че тя ще знае как да ги използва. Слагат се по азбучен ред.

— Моля?

— Казаха ми, че фигурките по обкова са йероглифи на някакъв древен език и обеците носят късмет, ако се слагат по реда на тези йероглифи.

— Ама че глупост! — възмути се Варан. В следващия миг си спомни, че Лили Йерба се занимаваше с лингвистика и изчезнали езици. Очевидно приятелят на Лу знаеше това и даваше допълнителни инструкции на момичето. Тъкмо се канеше да го попита откъде е запознат с древните йероглифи, когато чу някакъв мъж наблизо да споменава за проблеми в тунелните трасета.

Оливър също беше чул думите на непознатия. Когато Ален го погледна, само кимна и двамата внимателно се приближиха до мъжа, който продължаваше да разказва на своя партньор:

— Някакъв рейс от Божата планета. Никой не знае какво се е случило, но казват, че изчезнали пътници. Сигурно са катастрофирали и са задръстили основния тунел, защото Земята е преустановила двупосочно рейсовете и към останалите светове.

Едва сега Ален Варан разбра защо в този ден имаше толкова много хора на Входната точка. Усети как постепенно го обзема ужас. Сбъдваше се най-големият му страх. Връщането у дома се отлагаше за неопределено време. Оливър го покани в дома си, уверявайки го, че ще направи всичко възможно да го върне с първия тунелен рейс. Той отказа и побърза да се върне в чакалнята, за да съобщи неприятната вест на колегите си.

* * *

Дюк Пан бе един от последните пътници, напуснали местата си. Даваше вид на бавен и несигурен човек, но само докато се убеди, че никой не забеляза изчезването на Шандо и момичетата. Не беше наясно как са отворили вратата към сервизния коридор. Вярваше в стария хитрец и в уменията на Мика. Наложи си да не мисли повече за тях и се съсредоточи върху своята част от задачата.

Мириам уверено се придвижваше към контрола на изхода.

Дюк ускори крачка, за да я изпревари и да попадне в залата за пристигащите преди нея. Не можеше да позволи Сола и момчето да бъдат изненадани от просветената.

Премина с лекота през идентификационния контрол и още докато прибираше получената карта, ги видя — стояха на изхода на залата, небрежно оглеждайки хората. Дюк се поздрави за далновидността и забърза към тях.

— Небеса! Какво правите там? — развика се отдалече той.

— Хей, Дюк, радвам се да те видя! — пръв го забеляза Алек. — Вече се тревожех дали всичко е наред.

— Би трябвало да се тревожиш повече за себе си — отвърна сърдито хамелеонът. — Ако се бях забавил още малко, щяхте да провалите цялата операция.

— Другите в безопасност ли са? — прекъсна го загрижено Сола.

Той я погледна. Тревогата се четеше в очите й, а бузите й горяха. „Заради малката е — помисли си Дюк. — Чувства се отговорна, че я е въвлякла в тази авантюра“. Нямаше желание да я лъже:

— Отделиха се успешно, но не знам дали ще успеят да се измъкнат навреме. Пропускната система е по-бърза от очакваното, вероятно е ъпгрейдвана наскоро.

— Със сигурност е обновена, поне от последното ми идване тук — намеси се и третият му посрещач. Дюк не го познаваше, но успя да забележи приликата в чертите му с тези на младия лейтенант.

— Щабен генерал Игор МакСибер — представи се кратко мъжът със сивкавия мустак, забелязал опипващия поглед на хамелеона.

— Дюк Пан, търговски пълномощник от Божата планета. — Без да съзнава, възприе отривистия и делови баритон на събеседника си.

Сола и младежът учудено го изгледаха. Той леко се сконфузи. Беше си обещал да контролира приспособимостта си. Пое дълбоко въздух и когато проговори, гласът му отново звучеше по познатия им начин:

— Чуйте, след малко липсата на пасажерите ще бъде разкрита. Тунелният център ще бъде затворен. Ако не успеем преди това да напуснем района заедно с просветена Малчери, цялата акция се обезсмисля — няма да можем да докладваме за нарушение от нейна страна, защото тук е транзитна зона, а междувременно тя може да открие истината за нас. Затова ти, Алек, трябва да се отдалечиш и да се опиташ да я накараш да те следва. Най-добре иди при стената с разписанието, тя със сигурност ще мине оттам. Ще застана наблизо и ще ти дам знак кога да тръгнеш навън. Ако ползваш вертикалните кабини, постарай се тя да не те застигне в тях. Излезеш ли, хвани първата персонална кабина и следвай плана. Хайде, върви! Среща — за вечеря в хотела.

Младият МакСибер направи знак, че е разбрал всичко и забърза към стената с разписанието. Преди да го последва, Дюк се обърна към бащата:

— Генерале, Вие поемате към Градското рекламационно бюро веднага след като нарушителката се впусне да преследва сина Ви. Представете доказателствата, с които разполагате. Ако успеете, подхвърлете им и сламката за нарушение на Разпределението. В бюрото работят хора — заподозрат ли я, те сами ще изровят всичко скрито.

Тримата си стиснаха ръцете и се разделиха. Игор се запъти към изхода, а Дюк зае позиция, която му позволяваше да наблюдава едновременно мотаещия се пред разписанието лейтенант и посоката, откъдето очакваше да се появи Мириам.

Сола остана в залата за пристигащи. Трябваше да се подсигурят с наблюдение, ако поради някаква причина просветената не напуснеше транзитната зона.

За щастие на всички, Мириам Малчери се появи на хоризонта малко след като се бяха разпръснали. Силна и уверена крачка издаваше непреклонното й желание да залови беглеца. Тя разпозна Алек почти в същия момент, в който Дюк бе разпознал нея.

Хамелеонът даде знак и младежът тичешком се насочи към персоналните кабини. Без да се колебае и за миг, жената се втурна след него.

Дюк прекара ръце през лицето и косата си. Фитилът беше запален. Дано само огънят не излезеше извън контрол.

— Да дойда ли с теб? — чу глас до себе си. Вещерката неусетно се беше доближила и го гледаше в очакване.

Той поклати отрицателно глава:

— Не, по-добре да ги посрещна сам. Ако нещо се случи… С мен или с… другите, ти единствена можеш да довършиш плана.

Прозвуча аларма, чуха се предупредителни съобщения и изходите започнаха да се затварят. Дюк сграбчи Сола за края на мантията и с всички сили я задърпа навън.

Успяха да се измъкнат секунди преди входно-изходните точки на Тунелния център да бъдат затворени. Дишайки учестено, все още развълнувани от преживяното, в главите и на двамата имаше място само за една мисъл: „Открили са ги!“.

* * *

Първото, което си помисли Паскал, когато чу предупрежденията и видя как входовете на Тунелния център се заключиха, бе, че се сбъдват най-лошите му предчувствия. Беше пристигнал с поредния рейс от Да Винчи и все още уреждаше подробностите около престоя си, когато бе обявена блокадата. Хората недоумяваха. Някои изказваха предположения, други се опитваха да се доберат до достоверна информация, в резултат на което плъзнаха слухове. Но за разлика от повечето пътници, затворени принудително на територията на центъра, Пако имаше причини да се страхува.

Все още не беше сигурен кое бе надделяло у него — предизвикателството да премери сили със защитните механизми на системата или внезапно бликналото желание да поеме изцяло грижата за новата си позната с нежно, по детински съсредоточено лице. Каквато и да бе причината, няколко дни след посещението на Лили той се залови с достъпа до библиотечните сървъри. Очакваше в тях да са заложени същите функции като в оценяващите машини — и не сгреши. Макар и различни като изпълнение, защитните процедури бяха създадени по алгоритми, подобни на онези, които вече познаваше. Успя да използва част от кодовете, скрити в старите двуизмерни картини, а за останалите се погрижи сам. Не беше се занимавал с писане на инструкции от няколко години, затова работата отначало потръгна по-бавно, отколкото му се искаше. След седмица си възвърна увереността, а след по-малко от месец направи и първия си пробив.

Когато демонстрира на Лили постижението си, тя изпадна в такъв възторг, че моментално забрави кметските амбиции — защо трябваше да хабят време и усилия да моделират допълнителни алгоритми, ако уменията на Пако можеха да им открият директно всички тайни на системата? Логиката й беше необорима. Ненатрапчивото й очарование — също. Така започна онази част от подмолната им дейност, която сега караше Пако да изстива от страх при всяко доближаване на роботите-контрольори.

„Чайниците“, както ги наричаха, бяха автоматични контролни апарати, предназначени да проверяват легитимността на пътниците на случаен принцип. Придвижваха се по старомодния начин — с безшумни гумени колелца. Представляваха лъскави пресечени конуси с манипулатори, които в разгънато положение много приличаха на дръжки — откъдето бяха спечелили и прозвището си.

Въпреки че действаха на случаен принцип, при подозрение от страна на живата охрана или при сигнал на охранителната система, „чайниците“ бяха насочвани към определени пътници. Това караше Пако да се чувства неспокоен и непрекъснато да следи с поглед разположението на роботите. След повече от час безсмислено седене той се умори от собствените си притеснения и извади пътническия екипер. Какво щастие, че бе успял да вземе багажа си преди блокадата: част от хората, дошли с последните рейсове, все още чакаха разрешение да приберат нещата си от каргопомещенията.

Предпочете да включи двуизмерен дисплей и индивидуални слушалки. Нямаше намерение да задоволява любопитството на околните, особено на онези, които го гледаха в ръцете още с изваждане на устройството. Беше си намерил удобно място в залата за чакащи — за затворените в Тунелния център пътници нямаше допълнителни ограничения и те свободно се разхождаха из залите. Това горе-долу бе всичко, което можеха да правят.

Пако прегледа графика си. Двамата с Лили го бяха подготвяли много внимателно, за да съчетаят официалната цел на пътуването с истинските им интереси. А те бяха свързани с вездесъщите пирамиди на Луис Варан. Математикът Паскал Амол не можеше да аргументира професионален интерес към древни каменни руини на Земята, а кандидат-лингвистката Лили беше все още обучаема и нямаше право да пътува до другите светове преди завършване на академично образование. Нарушаването на тази забрана водеше до едни от най-суровите наказания, свързани със Закона за Разпределението.

Затова Пако трябваше да се добере поне до Музея на нулевите цивилизации, където можеше да се запознае с фактите, които ги интересуваха. Поне с част от тях. Вече бе дал заявка за посещение и при пристигането му тя бе потвърдена на идентификационния контрол и въведена в персоналната му карта. Надяваше се забавянето в Тунелния център да не повлияе на по-нататъшния му престой. Защото той трябваше, обезателно трябваше да стигне до Музея! Или… да се изгуби по пътя към него. Такава беше част от плана им с Лили. За осъществяването й обаче имаха нужда от късмет. А такъв в момента липсваше.

През ума му мина безумната идея да се вмъкне в информационната система на Тунелния център. Така щеше да разбере кой е бил последният рейс и какво се е случило с него. Но подобно действие беше чисто самоубийство. Откакто архивите на сървърите му бяха издали, че акад Варан е наблюдаван и ограничаван, Пако бе започнал да преценява действията и думите си по друг начин. В тайни и безименни сектори с криптирана информация беше открил и своето име между имената на поне стотина жители на Да Винчи. Всички те — оценени като потенциално опасни. Не се съмняваше, че ако се провали, ще го сполети съдбата на стария Луис.

По всяка вероятност през първите години от пребиваването си на Да Винчи Луис Варан бе показал нездрав интерес към определени теми и математически модели. По-късно към тези интереси добавил и историята. Всичко това му осигурило място в един специален списък, а напоследък — и ограничения в правата за ползване на библиотеката.

Лили и Пако прекараха доста време в опити да установят кое в заявките на акада бе интерпретирано от пазителя Либрогард като нарушение на правилата за изтегляне на информация.

— Безумно е да ограничиш един изследовател само защото се интересува от собствената си тема — бе се възмутила Лили. — Луис просто се опитва да открие значението на пирамидите като интегрира математическите с историческите им измерения. Това е уникално! Вместо да бъде ограничен, той трябва да бъде поощрен!

— Може би тъкмо там се крие проблемът: в комплексното значение на тези… неща — бе предположил тогава Пако.

— Но откъде един компютър може да знае кое е важно за човечеството и кое не? — продължаваше да упорства тя.

— Не може — потвърди опасенията й той.

Няколко дни по-късно Пако й показа доказателство, че последното пътуване на акада до Земята е трябвало да бъде осуетено. Откритието я развълнува повече, отколкото можеше да предположи. Тя му разказа за инцидента и двамата решиха, че трябва да действат преди незнайното всевиждащо око да засече неоторизираните прониквания в сървърните системи. Не се съмняваха, че откриването им е въпрос на време. Колкото и високо мнение да имаше Пако за собствените си способности, със сигурност бе оставил тук-таме малки следи. А онзи, който бе въвеждал и променял процедурите в цели клъстъри, не бе оставил дори прашинка от присъствието си.

Още по-страшно бе, че може би в този момент неизвестният всезнайко наблюдаваше Пако, скрит зад някоя стена на Тунелния център. Или седнал наблизо.

За да избяга от опасните мисли, аполониецът включи любимата си игра. Не искаше да рискува, включвайки се в потребителската мрежа на зоната. Затова вместо виртуален партньор предпочете да играе спаринг с машината.

* * *

Очите на Мика почти веднага свикнаха с тъмнината. Зад гърба й ивицата мъждива светлина се процеждаше през направения отвор на тунела.

— Тук сме! Насам! — напътстваха я със силен шепот Шандо и Кая.

Брюнетката отиде до тях и се опита да ги успокои с потупване по раменете.

— Попаднали сме в някакво малко помещение, но тук, зад нас започва галерия — осведоми я Кая.

Мика погледна натам, където сочеше спътничката й и се обърна към Шандо:

— Това ли е изходът, за който говореше?

— Проклет да съм, ако знам! — отвърна унило той. — Влизал съм във въздухоотводите, но те нямаха нищо общо с място като това.

— Тогава би ли ни обяснил къде точно сме попаднали, специалисте по тунелни разходки? — не много любезно запита островитянката, макар да разбираше, че той е толкова далече от отговора, колкото и тя самата.

— Трябва да тръгнем по коридора — намеси се внимателно Кая.

— Имаме ли избор? — сви рамене Мика и добави:

— Вие вървете, ще ви настигна.

Двамата се насочиха към черното петно в дъното на помещението, но тя ги спря:

— Почакайте, трябва ни светлина.

Отмота шала за глава, който се беше усукал около врата и раменете й и го разкъса. Огледа се за някаква дръжка, но помещението беше празно. С точен удар на ръката отцепи тънко парче от най-долното стъпало, намота парчето шал върху едната част на каменната пръчка и насочи ръката си към импровизираната факла. В мига, в който пламъкът лумна, Шандо преглътна със страхопочитание. Тази жена не преставаше да го изненадва. Бяха му казали, че умее да придвижва предмети с ръце, но той вече се беше убедил, че уменията й далеч надхвърляха предварителните сведения.

— Не се бавете — подкани ги отново Мика, докато им подаваше факлата.

Двамата не чакаха да повтори. Всеки момент през направената от тях дупка можеха да нахлуят охранители.

Мика изчака спътниците й да се оттеглят и самата тя се доближи до дъното на помещението. Вдигна ръцете си, затвори очи, за да се съсредоточи. Когато почувства енергията, с няколко отривисти тласъка на ръцете начупи от разстояние площадката, през която бяха влезли. Успя да задържи парчетата така, че да паднат бавно и безшумно на пода, след което си избра едно и го насочи към зеещия отвор. Повтори операцията няколко пъти, докато дупката в стената на сервизния тунел се запълни изцяло. Отново насочи енергията на ръцете си, но този път към стълбището, раздробявайки го напълно.

— Какво щастие, че площадката и стълбите са издигнати от строителни композити, а не са дялани от истинска скала — каза си тя.

Извърна глава назад. Изглежда коридорът беше построен без извивки, защото все още виждаше малкия възел светлина и двете сенки, които го следваха.

Застана на изхода на помещението и започна да притегля остатъците от стълбите към себе си, като едновременно с това отстъпваше крачка по крачка. Накрая ги струпа така, че да преградят изцяло пътя на бъдещите преследвачи. Знаеше, че няма да ги спре, но щеше поне да ги забави.

Затича се, за да настигне своите спътници. Изненада се, че ги наближава по-бързо, от очакваното, но разбра причината едва когато се сблъска с тях: двамата бяха спрели и въртяха глави ту наляво, ту надясно, опитвайки се да осветят с факлата нещо, което бяха открили.

— Полудяхте ли? Защо спирате? — просъска им Мика.

Вместо отговор Кая насочи показалеца си към нещото, което Шандо бе осветил.

— Саркофаг? — възкликна учудено брюнетката. — Какво прави каменен саркофаг в средата на този задръстен тунел?

„Ако е каменен“ — добави наум.

— Има един и от дясната страна — кимна Кая. — Изглежда абсолютно идентичен.

— Не разбирам — погледна я Мика.

— Аз също — вдигна рамене интуитата. — Но мисля, че трябва да надникнем в тях.

И преди Мика да успее да ги спре, двамата се спуснаха към саркофага отляво. Тя погледна назад, ослуша се и ги последва с многозначителна въздишка. Няколко секунди ги остави да се мъчат в опити да вдигнат капака, но реши, че моментът не е подходящ за забавление.

— Отдръпнете се! — разпореди се отново и без да дочака реакцията им, протегна ръце и внимателно вдигна капака на саркофага. Беше камък. Огромно парче тъмен дялан камък.

Леко резервиран, Шандо се надвеси със светлината над каменния ковчег.

— О, боже, какво е това? — възкликна той.

Жените се спогледаха и също се приближиха. Макар да не изразиха учудването си гласно, те също бяха изненадани от съдържанието на саркофага. Защото в него не намериха скелет или мумия. Той беше пълен, но… с хартиени листа, захванати на по-големи или по-малки снопове.

— Това са книги — съвзе се първа Каси и започна да рови из сноповете. — Те са били основният източник на информация в предкосмическата епоха. Използвали са се и дълго след това.

— Можеш ли да ги прочетеш? — поинтересува се практичната Мика.

— Не — отвърна Кая с видимо съжаление. — Но може би Шандо ще успее. Все пак той е жител на Земята, обучаван е тук, семейството му живее тук…

Шандо се наведе, взе една книга и я разгърна, но след секунда я пусна, клатейки отрицателно глава.

— Опитай пак! Опитай с няколко! — не се предаваше Каси. — Може да са от различни епохи или на различни диалекти.

Подчертано скептичен, той продължи да избира книги наслука. За да не пречат, спътничките му решиха да си опитат късмета и с другия саркофаг. Очаквано, в него също нямаше труп. Нямаше и книги. На дъното му лежаха лъскави дискове в различни размери, шарени правоъгълничета, непрозрачни капсули и разни други дрънкулки, оставени от предшествениците.

— Изглеждат като нови — не скри възхищението си интуитата. — Дали още могат да се ползват?

Мика й направи знак да замълчи и се ослуша. Сега и Каси чу шума. Нямаше време да мисли кога и дали ще може да използва откритото. С неподозирана бързина отмота своя шал за глава и започна да го пълни със съкровища от двата саркофага, докато Мика не спря устрема й, захлупвайки двете каменни хранилища.

— Имаме нужда от теб, Кая, не от тези боклуци — укори я тя. — Ако не тръгнем на мига, всички сме мъртви.

Отново затичаха по безкрайната галерия, този път с всички сили. Шумът все още беше далечен, макар да усещаха, че ги застига. Мика заповяда да угасят светлината и те захвърлиха факлата. Галерията продължаваше все така равна и прашна. Опирайки се на стените, за да се ориентират, едва сега забелязаха, че формата й е трапецовидна.

Изведнъж Кая, която бягаше в средата, спря задъхана, като сочеше с ръка нещо невидимо в горния ъгъл на галерията.

Мика не я видя навреме и се блъсна в нея:

— Какво има пак? — разсърди се тя.

— Изход — бе краткият отговор.

Шандо и Мика се взряха в точката, привлякла вниманието на интуитата.

— Струва ми се, че виждам лента светлина, но е толкова тясна, че може просто да си внушавам — заяви пръв Шандо.

Бодигардката им не се колеба — насочи бързо ръце към предполагаемия изход и нанесе серия юмручни удари, без да докосва повърхността. В горния край на стената, почти под тавана на галерията, зейна поредната дупка — достатъчно голяма, за да се провре човек, но и достатъчно висока, за да не може да бъде достигната.

Докато Шандо и Каси мълчаливо обмисляха как биха могли да се покатерят, Мика само с два-три скока по стените се намери до направения отвор. Като излезе, провря лице обратно към обезкуражените си спътници и нареди на Шандо:

— Размотай глупавата кърпа от главата си и ми я подхвърли!

Без да губи време, той изпълни заповедта. През ума му мина мисълта, че бяха случили с облеклото.

Мика стисна здраво единия край на кърпата, хвърли другия надолу и ги изтегли един по един. С общи усилия замаскираха, импровизирания изход и едва тогава се огледаха.

Наоколо нямаше и помен от града.

* * *

Директор Блейк уморено изключи работния си плот. Струваше му се, че административните задължения нарастват с всеки изминал ден. Беше толкова зает с всепоглъщащия хаос на института, че отдавна се бе отказал от професионалната си аналитична дейност. Признаваше, че му липсва — така, както му липсваше и време, за да се занимае с някой интересен проект. И все по-често се замисляше за парадокса на живота: изключителните аналитични умения бяха дали тласък на кариерата му и същевременно бяха провалили професионалното му развитие.

В началото не бе забелязал недостатъка на високия си пост. Чувстваше се щастлив. Бе поласкан от избора на колегите. Искрено вярваше, че ще успее да ръководи института и едновременно с това да работи по избрано от самия него задание — та нали той беше шефът, можеше да си позволи каквото пожелае! Не след дълго младежкият му ентусиазъм започна да отстъпва място на реалността. Оказа се, че да бъдеш директор на Програмния институт беше далеч по-непривлекателна задача от съставянето например на алгоритъм за изрусител, базиран върху кожната пигментация.

С течение на времето се научи да открива съзидателно зрънце и в ежедневните задължения: при организиране на безкрайните статистики, при проверка на докладите към поръчителите, при договаряне трансфера на ресурси с останалите институти, при подготовка на отчетите към Земята…

Подготовката на отчетите се превърна в любимото му занимание. Материята беше деликатна и точно там се криеше предизвикателството към аналитика и логика Руди Блейк. Изглежда се справяше, защото по всеобщо мнение бе един от най-добрите и популярни директори на института. Позволяваше на хората си някои волности в разрез със статута на учреждението им, но винаги успяваше да се аргументира пред Съвета на директорите, пред Наблюдаващия комитет на учителите и пред всякакви контроли и одитори. Самият той изгубил възможност да създава, се стараеше хората му да запазят вдъхновението и жаждата си за работа. Подкрепяше ги в начинанията и ги защитаваше в провалите, макар понякога тази закрила да му костваше много усилия.

Както сега, когато заплахата от наказание тегнеше върху един от любимите му старши програмисти. Въпреки всички съвети и предупреждения, Оливър Терв продължаваше да работи върху личния си проект с упорита непредпазливост. Блейк пробва да издейства часове в Експерименталния център, но графиците там бяха запълнени до края на годината. Можеха да се надяват единствено някоя работна група да приключи проект преди декларирания срок.

— Не мога да чакам само една хипотетична възможност — възпротиви се Оливър, когато директорът го информира за ситуацията. — Проектите в центъра обикновено се удължават, а не свършват предсрочно. Подозирам също, че далеч не съм единственият на опашката…

Беше прав. Списъкът на чакащите се увеличаваше с всеки изминал ден. Блейк смяташе да „издигне“ протежето си като мехур в първите позиции на резервите. Не обичаше ходатайствата, но в конкретния случай времето наистина бе от значение. Не толкова за успеха, колкото за сигурността на нетърпеливеца.

Когато разбра, че намеците и заобикалките не достигат до слуха на Оли, се опита да го отклони от заниманията в директен разговор:

— Не си ли се запитвал как е възможно за толкова столетия никой да не прояви интерес към… темата, която разработваш? Умен си, приятелю, но… нали не се мислиш за Прометей? Ами ако огънят вече е бил открит?

Спомни си как програмистът се стресна, мъчейки се да отгатне докъде се простират знанията на директора.

— За какво говориш? — поинтересува се сдържано, с надеждата, че е подушил блъф.

— Стига, Оли! Забрави ли колко отдавна съм в този институт? Видял съм достатъчно, за да знам, че идеалисти като теб нямат шанс. Да, ти си добър математик. Да, в досието ти от Академията са отбелязани впечатляващи успехи в астросимулациите. Имаш интересни идеи и достатъчно опит с индустриалните инструкции. Но онова, с което си се захванал, е прекалено голямо, за да се справиш сам. Никой досега не е успял.

— И откъде си сигурен за темата, по която работя? — не се стърпя Оливър.

— Както ти казах, видял съм достатъчно. Освен това съм аналитик — нещо, което хората често забравят. Е, и най-важното: трасиращи програми за вакуумна среда, съгласувани с квантовите закони… Според тези закони коридорите могат да са непредсказуеми, нали? Кой ли би се интересувал от подобни вероятностни решения?…

Събеседникът му мълчеше, затова Блейк подхвърли небрежно:

— Уравнението на капа-браните^[1] е красиво, но да определяш дестинационната точка чрез екстраполация на вектори ми се струва твърде… опасно. Ще имаш късмет, ако пренесеш и карфица.

Забеляза как безразличието на Оливър изчезна изведнъж. Остана мълчалив, само лицето му издаваше любопитство. Блейк продължи мисълта си:

— Поиграх си малко и направих анализ на риска. Мога да ти дам резултатите, ако те интересува. Съжалявам за оценката, приятелю. Не мисля, че ще се справиш сам.

— Аз не съм сам — отговори програмистът след кратко колебание.

За пореден път Блейк се убеди, че неведението е за предпочитане пред информираността. Подозренията за заниманията на дългогодишния му любимец се бяха потвърдили. Нещо повече: той беше брънка от заговорническа верига. Но най-лошото, което осъзна, бе, че Оливър е вдъхновител на тази верига!

Опита се да го разубеди по приятелски:

— Чуй ме, Оли. Не съм страхливец, но мисля, че за всички ще бъде най-добре ако забравим твоите… младежки увлечения. Дори да ти осигуря време в Експерименталния център, не мисля, че ще разполагаме с енергията, необходима за потвърждаване на твоите модели. Знаеш ли, съществува нещо като мит между физиците. Преди около два века на индустриална луна Планк^[2] била създадена специална лаборатория за изучаване на космически вибрации. Твърди се, че с експериментални технологии успели да изолират суперструни и да им въздействат, но…

— Чудесно! Осигури ми направление за там! — нетърпеливо го бе прекъснал Оливър.

— Ще ме изслушаш ли? — ядоса се не на шега Блейк. — В един момент всичко излязло от контрол! Оттогава там изпращат само нарушители.

— Страхотно! — вместо да се откаже, Оливър се беше въодушевил. — Ако ти си прав и темата ми е табу, значи ще бъда обявен за нарушител. А ти… ще трябва просто да споменеш в докладите си, че едно пребиваване на Планк би ме ужасило.

— Никога не се шегувай с индустриалните луни! — скастри го директорът и Оли с удивление видя как той направи суеверен знак за изключване.

* * *

Шандо и момичетата се оглеждаха, примижали от неочаквано силната светлина. Намираха се в негостоприемна равнинна местност. Остатъци от изсъхнали дървета и остатъци от постройки, стърчащи тъжно над пустинния пейзаж, говореха, че някога този район е бил обитаем.

Вероятно хората, които бяха живели тук, бяха създали и подземната галерия. С каква цел е била прокопана тя, откъде е тръгвала и докъде е стигала — никой от тримата не знаеше. Ако не успееха да се върнат у дома, може и никога да не узнаеха.

Тръгнаха в посока, в която според тях се намираше градът.

— Не ми е ясно как ще влезем. Нямаме идентификационни карти, нямаме регистрация на Земята… Веднага ще ни обвинят в нарушение на закона — размишляваше на глас Шандо. — А от задържането до прозрението, че ние сме контрабандните пътници, които всички охранителни отряди издирват в момента, ще има само една крачка. Няколко часа, може би по-малко.

— Ще му мислим, като стигнем дотам — уморено отговори Мика.

— Шандо, знаеш, че нямахме избор — укори го внимателно и Кая. — На мен ми е забранено да пътувам през Тунелите, а твоите легални права на Земята са ограничени поради произхода ти.

— Да, знам — без желание потвърди бившият Чиникул. — И затова не разбирам защо включиха нас. Защо тредман Пан не избра някои по-подходящи хора, които да си пътуват легално с него?

— Млъкни и си набий в главата, че щом са изпратили нас, значи ние сме били най-подходящите — приключи разговора Мика. Изглеждаше истински досадена.

Шандо само въздъхна и скрито се прекръсти.

От половин час вървяха, без да срещнат човек, звяр или какъвто и да било знак, че са поели във вярната посока. Слънцето светеше със слаби червеникави отблясъци и скоро щеше да изчезне от хоризонта. Усещанията на Кая бяха притъпени — вероятно от тичането и стреса от бягството. Мика си даде сметка, че малката все още беше обучаема, не бе завършила академичното си образование и не бе научена да се справя в напрегнати ситуации. Въпреки това се бе държала напълно адекватно и бе изпълнила мисията си по оцеляването. Дори и сега отказваше да спрат за почивка заради нея.

Никой от тримата не се страхуваше, че са изложени изцяло под открито небе — жителите на новите светове живееха без куполи, а и се надяваха никога да не им се наложи да ги ползват. След тоталното замърсяване на собствената му жизнена среда, човечеството бе направило много, за да не повтаря грешките си.

Каквито и индустрии и химикали да се създаваха, те бяха разположени далеч от обителта му — на страховитите индустриални луни. Производствените дейности там се извършваха изцяло от роботите, а когато все пак се налагаше намеса на човешки оператори, изтърпяващите наказанията си граждани бяха повече от достатъчно. Изпращаха ги там от всички светове, при всяка влязла в сила присъда. Разликата между отделните престъпления бе само в продължителността на престоя и задачите, които им се възлагаха.

Преглъщайки страха и опасенията си, че може скоро да се влее в редиците на заточените, Шандо изведнъж прозря, че нямаше идея къде се намират индустриалните луни. Беше виждал наказателните капсули — бяха по-малки и с различна конфигурация от останалите тунелни капсули. Предполагаше, че причините за това са малкия брой пътници, а най-вероятно и размерът на лунните Входни точки. Странно, че хората никога не задаваха въпроси за местонахожденията им. Изглежда, страхът от заточението бе превърнал темата в табу.

Усети, че спътничките му бяха спрели. Той също спря и ги погледна. Изравнили се с него, те застанаха от двете му страни.

— Какво е това място? — запита първа Мика.

— Там има хора! — добави и Кая.

Шандо погледна в същата посока. На около петстотин метра, в някогашни образци на архитектурната мисъл, сега полусрутени и разграбени, кипеше живот. Малки и големи хлапета търчаха из разградените — на места до скелет — многоетажни сгради, гонеха се, пищяха и продължаваха да рушат. Отдолу и на ниските етажи гръмогласните им майки ги кълняха и крещяха, като в същото време опъваха на безкрайни върви невъобразимо количество дрехи. Мъжете седяха на групи пред саморъчно направени или остатъци от едноетажни постройки, играеха, спореха и се караха. Пред някои от постройките като навеси бяха поставени стари куполни плоскости, а други бяха разположени между няколко дома, така че образуваха общо покрито пространство.

— Какви са тези хора? — повтори въпроса си Мика.

— Деструктиви — отвърна Шандо. По любопитството в очите им разбра, че никога не бяха се сблъсквали с дегенерати. В новите светове нямаше място за тях.

— И какво правят тук в пустошта? — продължаваше да го разпитва чернокосата фурия.

— Ядат, крадат и се размножават.

— Но как могат да издържат при тези условия? Защо не отидат в градовете? — полюбопитства и Каси.

— Те не искат да живеят в градовете — обясни им бившият землянин. — Векове наред са правени опити да бъдат приобщени. Хиляди опити. Давани са им жилища, кредити и безплатно обучение. Предлагани са им безплатно услуги, недостъпни за останалите граждани. Но те предпочитали да разрушат всичко дадено и да избягат, защото не искали да работят. И сега нахлуват от време на време на групи и крадат всичко, до което се докопат. Живеят на кланове и действат на групи, никога сами.

— Сигурно крадат продукти за ядене?

— Не съм чувал за продукти. Крадат персонални карти, комуникатори, информационни източници и всичко, което после могат да разменят със съседите си от другите кланове. Ако ви трябва нещо контрабандно — тук със сигурност ще ви го доставят.

— А как осигуряват храната си?

— Обикалят извънградските сметища, правят капани на животните, търсят диворастящи ядливи растения. Всичко, което могат да получат наготово.

Двете момичета замълчаха, опитвайки се да асимилират думите на Шандо.

— Ако всичко казано дотук е истина, какво правят по цял ден? — недоумяващо запита Каси.

— Онова, което виждате. А, да. Правят също и себеподобни.

— По начина, по който го изричаш, звучи ужасно — направи гримаса тя.

— Ужасно е — потвърди той.

Разговорът им беше прекъснат от около две дузини хлапета, които ги бяха забелязали от високото и сега с викове идваха към тях.

— Бъдете нащрек! Деструктивите са опасни — предупреди Шандо.

Сякаш за да потвърдят думите му, хлапетата заобиколиха неканените посетители и започнаха да стесняват кръга около тях. Непрекъснато си подвикваха нещо на неразбираем език и се смееха, а някои по-смели дори протягаха ръце към вързопчето на Каси.

Без да помръдва от мястото си, Мика насочи ръка към смелчаците. В следващия миг онези, които бяха най-отпред, се стовариха върху другарчетата си и всички изпопадаха един върху друг, като отново се разпищяха. Случващото се привлече вниманието на част от възрастните, които също забързаха към децата си.

Кръгът около тримата продължи да се стеснява, а хлапетата постепенно заотстъпваха местата си на своите родители. Мика направи знак на двамата си спътници да приклекнат и с подскок се завъртя на триста и шестдесет градуса. Когато отново стъпи на земята, между деструктивите и пришълците се издигаха пламъците на огнен кръг.

Събралите се ахнаха и суеверно заотстъпваха назад. Шандо реши да използва момента и извика с неподозирана дори за самия него сила:

— Доведете ни водача на клана! Искаме да говорим с него!

Знаеше, че деструктивите го разбират. Незнайно как, но те научаваха и говореха езика на хората от градовете. Знаеше също така, че ако спечелеха водача на своя страна, другите нямаше да посмеят да им навредят. Беше се сблъсквал с правилата им в детството си, когато придружаваше баща си с намерение да заеме мястото му в поддръжката на Тунелния център.

След кратко колебание две от по-големите момчета затичаха към селището да повикат водача.

— Те могат да ни отведат до града — шепнешком сподели плана си Шандо. Беше рисковано, но смяташе да използва внезапно полученото тактическо преимущество.

Деструктивите се прекланяха пред по-силните. А тримата непознати засега изглеждаха по-силни.

— Каквото и да става, не показвайте слабост пред тях — предупреди момичетата той.

Малко по-късно тримата седяха на риболовни столчета заедно с водача на клана пред малка сгъваема масичка, в специално издигната за тях походна шатра. Масичката бе стара и очукана, а шатрата — нашарена от кърпени и прекърпени парчета, но това не смущаваше нито домакина, нито гостите му.

— Ако ви намеря всичко, което искате, вие с какво ще платите? — пазареше се водачът.

— Ние идваме от друг свят. При нас няма пари и нищо не се плаща — контрира го Шандо. Спомените от детството се бяха избистрили до последния детайл. Усещаше, че плава в познати води.

— Значи вие сте мирони като нас — заключи мъжът срещу него. — И при нас няма пари, но когато правим някому услуга, той ни се отблагодарява с подарък. Е, какво ще ни подарите за добрината?

Шандо понечи да отговори, но Каси го спря с ръка.

— Можем да ти направим лична услуга — обърна се тя към пазарящия се деструктив, като го гледаше в очите. — Защото ти правиш лична услуга на нас, нали така?

Той потвърди с готовност, а тя се усмихна. Беше усетила тайното му желание, беше почувствала отговора и смяташе да се възползва. Помоли Шандо и Мика да се отдалечат и отново се обърна към събеседника си:

— Бил си нещастен, но можеш да бъдеш щастлив. Не вярвай на жената, която ти се кълне в любов. Любовта й е свързана с омраза. Не бързай когато вземаш решения и не се доверявай на… — изведнъж тя се смути и се запъна, а след това бързо довърши фразата:

— … на близки хора.

Мъжът усети колебанието й. Стана от мястото си, застана пред нея и я разтърси за раменете:

— Ти видя нещо, нали? Ти си ясноока! Какво видя? Кажи ми, трябва да знам!

Каси сведе очи:

— Не знам дали имам право да ти кажа.

— Той ще ме убие, нали?

Тя го погледна извинително и кимна.

Водачът я пусна и се свлече отново на стола.

— Сигурно се чудиш откъде знам — заговори той повече на себе си, отколкото на нея. — Майка ми беше ясноока. Когато брат ми се роди, тя видя смъртта ми, също като теб. Разправяше на всички, че родила убиец, докато накрая баща ми не издържа и я преби.

— Съжалявам — поклати глава Каси. — Исках да ти кажа хубави неща. Усетих нещо красиво в живота ти, но то е далеч. Онова, което изрекох, едва ли може да се приеме за подарък.

— Жива бъди! — успокои я водачът — Думите ти бяха по-ценни за мен, отколкото предполагаш. Ти ми напомни за майка ми. И доказа, че тя е била права. И ми даде напътствия, които ще ми помогнат. Знаеш ли какво? — допълни след кратко колебание. — Ще ви отведа лично до града. Услуга за услуга.

След тези думи той даде някакви нареждания на стоящите наблизо, но на почтително разстояние, мъже и отново се обърна към нея:

— Сега ще донесат всичко, което ви е на сърце.

Мика и Шандо забелязаха раздвижването и отправиха въпросителни погледи към Кая. Тя вдигна палец с усмивка.

Малко по-късно тримата пришълци поеха мълчаливо след водача на деструктивите. Шандо бе преметнал през гърба си вързопа на Каси, а тя и Мика се редуваха да носят ръчно изработената кожена торба с подарените им трофеи. Между тях имаше няколко идентификационни карти, които можеха да използват подред, така че да не бъдат засечени от екипите за бързо реагиране.

— Всичките сме ги намерили, не сме ги крали — беше ги уверил новият им познат.

Шандо не вярваше много-много на приказките му, но момичетата приеха обяснението с облекчение. Макар да бе спечелил симпатиите им с действията си, те никога не биха се съгласили да вземат крадени вещи. Изглежда Баго знаеше това. Вървейки от дясната му страна, на половин крачка зад него, Шандо имаше възможност да го разгледа незабелязано.

Лицето му беше смугло и изпито, осеяно с бръчки, които му придаваха старчески вид. Небръснатата от няколко дни брада също заблуждаваше за възрастта. Защото той едва бе навършил четиридесет.

— Такъв е животът ни, от него остаряваме — бе пояснил той. — А вие, гражданите, си мислите, че ни е леко.

Шандо едва бе възпрял момичетата, които тръгнаха да спорят с Баго за избора на живот. Знаеше, че деструктивите обичат да се оплакват, но всъщност са доволни от съдбата си. Рядко, много рядко имаше измежду тях такива, които не харесваха този начин на живот. Те отиваха в градовете, образоваха се и бяха разпределяни както всички останали граждани. А клановете им ги проклинаха и изгаряха спомените за тях.

Нощта беше паднала отдавна. Небето, както и пейзажът наоколо, тънеха в мрак. Звездите бяха изчезнали, луната все още не беше изгряла. И все пак, колкото и тъмно да беше, Шандо и спътничките му забелязаха купола на града в мига, в който той се появи на хоризонта.

Баго продължаваше да крачи напред, докато куполът постепенно нарастваше.

Бяха наближили достатъчно и очакваха всеки миг той да им покаже счупен блок от купола, през който да преминат. Вместо това водачът им внезапно смени посоката, извървя още около двеста метра и спря. Останалите го гледаха с недоумение.

— Аз съм дотук — каза деструктивът. — Сега ще ви отворя шахтата, през която ще преминете от другата страна на купола. Ще излезете някъде на пътя, който води от Тунелния център за града.

— Ти луд ли си? — възнегодува Шандо. — Нали персоналните кабини ще ни пометат.

— Кой, кой? — не разбра Баго.

— Такситата — спомни си тукашната дума бившият землянин.

— А, това ли било? Ама вие няма да излезете на тоя път, ще излезете там, дето се разхождат пешеходците.

— Ако си толкова сигурен, защо не ни придружиш? — попита с недоверие Мика.

— Сам човек не е добре да пресича — отвърна й спокойно той. — А и откак синът ми загина, аз не влизам в тая шахта.

— Какво се е случило? — полюбопитства Каси.

Баго се обърна към нея. Нямаше намерение да споделя скръбта си с тези граждани, но изпитваше необяснимо доверие към яснооката още от мига, в който я видя. И той заразказва:

— Преди две години и малко Чайо и братчед му се наговорили да свършат едно-друго в града. Влезли през тука, ама като стигнали другия край, там имало един черноризец.

— За какво говори той? — обърна се Мика към Шандо.

— Има едни хора… като екипи за бързо реагиране, но по-особени. — Затрудни се и само махна с ръка. — После ще ти обясня.

Каси също не знаеше много за черноризците. Реши, че непременно трябва да разпита Шандо, а може би и Сола за тях. За момента предпочете да чуе докрай историята на деструктива. Нещо в разказа му я бе заинтригувало.

— Момчетата опитали да се скрият — продължи Баго, — но онзи ги видял и стрелял по тях. Тогава те се разгневили, станала борба и черноризецът убил Чайо.

При спомена за случилото се той замълча. Другите също наведоха глави. „Много подходящ момент за такава история, няма що!“ — ядоса се наум Шандо. Нарами отново вързопа като знак, че е време да потеглят.

В този момент Кая се обърна към водача:

— А докато се биели, възможно ли е някой от тях да е изстрелял заряд напосоки?

Баго се стресна:

— Тебе лъжа, мене истина — така е било! Зейн, браточеда, после ми каза, че онзи пуснал един двусачмен. Не знае дали било насочено или ненасочено. Ама това е всичко, щото Зейн му избил гъна от ръцете, хлопнал го яко и си плюл на петите. Може и да го е убил, не знам. От страх ли, от бързане ли, обаче оставил Чайо при гражданите — довърши с тъга в гласа осиротелият баща.

Сега вече думите му сериозно заинтересуваха Кая. Нима бе на път да разреши една загадка от последните й дни на Земята? Случката, заради която тя и приятелите й бяха наказани и преразпределени? Трябваше да се убеди на всяка цена.

— Съжалявам за сина ти — поде отново тя. — Да помниш случайно на коя дата се случи всичко?

Баго кимна и назова годината, деня и дори часа. Съмненията на интуитата отпаднаха — в онзи тъжен ден Крас им беше казал истината: той не беше виновен за инцидента с кокилите.