Инге Нера
Каменни трохи (17)

Епилог

Оливър нетърпеливо сновеше из залата за пристигащи. Надяваше се старият му приятел да не е забравил за събитието. Малко вероятно, тъй като трябваше да участва в церемонията. Но, от друга страна, вече се стоварваше трета капсула от Да Винчи, а Луис така и не беше се появил.

Погледна капсулата, току-що излязла от портала. Озовала се върху платформата в центъра на каменния комплекс, тя бавно започна да се издига, подхваната от снежнобелия диск.

Изваждането на бял свят на проект „Пигмалион“ бе осветило и още по-стара тайна, която Земята пазеше за себе си: Тунелите. Намерените по случайност свидетелства за истинското откритие на Пионерите бяха станали достояние на жителите от новите светове. Митът за транспортното могъщество на Старата беше развенчан. Скандалът с укритата информация за вида и произхода на Тунелите бе отнел ореола й на цивилизационен водач. Новите светове се бяха наложили за изграждане на истински, равнодостъпен Тунелен център върху пазената в тайна планета.

Паскал Амол и спътниците му от Мъгливия остров трудно биха разпознали в новопостроения транспортен комплекс куполната могила, в чиято утроба се бяха озовали преди време. Изкуствено създадените стени бяха разрушени ведно с огромния бял купол. На тяхно място бе издигнат огромен по размерите си цилиндър с прозоречни стени. Диаметърът му надвишаваше в пъти първоначалния диаметър на кръга. Височината също.

Някогашните пътечки със схемоглифи бяха скрити от повдигаща платформа, която изкачваше пристигащите капсули на височина около тридесет метра. Там се завърташе и накланяше леко, приплъзвайки ги към късия изходен улей. Разтоварили пътниците, капсулите бяха отвеждани едно ниво по-ниско. Подготвяха се за следващия рейс и отново с помощта на платформата се спускаха в основата на кромлеха.

Пътниците можеха да наблюдават процеса от край до край, наслаждавайки се на гледката отвисоко или изминавайки спираловидните бягащи ленти, с които бе опасана вътрешната страна на цилиндъра.

— Програмист Терв? — въпросителните нотки омекотиха властно прозвучалия глас. — Пак ли замисляте някой алгоритъм?

— Подобна оценка ме ласкае, генерал Мартис — Оливър почтително кимна с глава и отвърна на подадената ръка. — Чакам акад Варан.

— Кой Варан? Откачалникът, дето ухажвал годеницата на МакВали?

— Този откачалник е мой приятел — отвърна програмистът, без да се засяга.

Алкана свойски го потупа по рамото:

— Нищо лично. Просто… не разбирам учените.

— А технологичните? — стрелна я лукаво събеседникът й.

Тя се засмя и се закани с пръст.

— Напоследък не съм се чувала с Енвидия — смени темата чисто по женски. — Всичко наред ли е при вас?

Оливър безпомощно извъртя очи:

— Откакто учителските нрави не са на мода, амбициите й се промениха. Заловила се е със синтеза, сякаш е въпрос на живот и смърт. Понякога си мисля, че сериозно възнамерява да извлича злато от онзи алхимичен камък. Знаеш ли, че получи постоянна лаборатория в Експерименталния център? През ден ми праща задачи за алгоритмизация. Ех, колко по-лесен бе животът, когато си падаше по културните измишльотини на учителите… — завърши с шеговит драматизъм.

Продължиха да обменят новини за общи познати. Алкана потвърди информацията, че Тери бил преразпределен на Да Винчи заради специални заслуги към науката. Извънредна Разпределителна комисия бе издала доживотна промулгация, с която бившият кадет бил включен в академичната общност на физиците. Сгодил се за ученическата си любов и сега двамата кроели планове за сватба. Единствените опасения идвали от нарастващия интерес на Лили към политиката.

— Дано не се окаже, че сме се лъгали за това момиче — заключи жената-генерал.

— Не се тревожи — успокои я Терв. — Колкото и непредсказуеми да сте вие, жените, винаги избирате любовта.

— Което не пречи да осъществяваме собствените си мечти.

Оливър добродушно разпери ръце и се засмя. Тя продължи:

— Като подхванахме темата, знаеш ли, че новият старейшина на вещерите май ще се нарича Сола Донис?

Той поклати учудено глава в знак на отрицание.

— Досегашният старейшина Йен се споминал преди няколко седмици. Според Алек един ден просто не се завърнал в ритуалния кръг. Чувал ли си за изпълненията на вещерите? За летящите и изчезващи хора? Както и да е. Тялото не било открито, въпреки че майорът мобилизирал всичките си ресурси.

— Кой майор?

— Алек МакСибер, разбира се. Сега той командва отрядите на Божата планета. Затова трябваше да бъде произведен в майор за… сравнително кратък период.

— Разбирам.

Алкана изпитателно го погледна:

— Имам чувството, че не поддържаш връзка с бившата си съученичка. А изглеждахте близки. Тя също работеше за вашия проект, нали?

— Така е. Но майорът ви не ме харесва особено. Не обичам да създавам проблеми.

— Затова си я изпуснал — с тъжен укор отбеляза генерал Мартис. — Не си се борил за нея.

Оливър извърна поглед настрана:

— Никога не съм… Разбрах едва в Деня на Разпределението… Винаги съм я смятал за приятел, не бях забелязал… А после беше късно.

— Мда… Както казах, учените за мен си остават странни екземпляри.

— Индивиди — поправи я назидателен мъжки глас.

Двамата се обърнаха по посока на всезнайкото. Излъскан в чисто нов костюм и старателно оформена брадичка, насреща им се перчеше Луис Варан. Зад гърба му тромаво се поклащаше от крак на крак изследователят на трасианците Дромихет Орфи.

— Лу! Най-сетне! Започнах да се притеснявам — зарадва се искрено Оливър.

Прегърнаха се и се поздравиха по-сдържано от обикновено. Присъствието на жената-генерал сковаваше акада. За разлика от него, Дромихет не се смути:

— Отивате на годишното договаряне, нали?

— Моля?

Отказът от посредничеството на земляни бе породил Свободните годишни договаряния. На тях представители на различните общности се споразумяваха пряко за стоки и услуги, които ще си разменят през следващата стандартна година. Определянето на стойности в земни кредити или други „субективни единици“ бе забранено. Дейностите на индустриалните луни трябваше да се отчитат от жителите на Старата както досега, но медиалистите бяха задължени да информират новите светове за резултатите. Встрани от публичния шум бяха останали единствено трите земни концерна с производства, свързани с механично изработване на хуманоидните роботи. Злите езици говореха, че индустриалните луни с тези производства още не били локализирани.

— Приятелят ми Дюк Пан, от Божата планета, е пълномощник на Мъгливия остров. Ако го видите, предайте му моите сърдечни благопожелания.

Алкана продължаваше да го гледа строго, затова той допълни:

— Беше на онази мисия по спасяване на вашето момче. Доста хора спаси покрай него.

— Смелчаците, за които говориш, спасиха всички нас — намеси се Оливър. — Жалко, че бяха извадени от информационните бюлетини. Надявам се всички да са добре.

— О, добре са — бърборкото Орфи незабавно се възползва от възможността да сподели новини. — Понякога ползвам услугите на малката ясновидка. Много е добра! Радвам се, че отърва обвинението. А другата, войнствената, обучавала някакви магьоснически рейнджъри.

— Мика Суке ли? — поинтересува се Алкана. Щеше да успокои Мастър, който отдавна нямаше съобщение от сестра си.

— Да, да, същата, с дистанционните крошета.

Тери се наведе към ухото на Луис:

— Откъде старият хитрец се сдобива с информация?

— Мотае се около Паскал — също шепнешком отговори приятелят му. — Той поддържа връзка с момичетата. Близък е със семейството на Каси, а с другата островитянка… май се надява да стане близък — смигна многозначително.

— Разбрах, че ти го си тласнал към авантюрата.

— Не съвсем. Нещата са станали през главата ми. Вярно е, че изпитвам угризения, задето въвлякохме човека в цялата каша, но, от друга страна, събитията са му повлияли положително. Върна се към математиката и има невероятни идеи, свързани с цифрометиката в живописта.

Оливър поклати недоверчиво глава. Забеляза, че генерал Мартис се опитва да прекъсне словоизлиянието на Дромихет.

— Странна жена беше, заплашителна — уверяваше в това време палеоархеологът. — Като те погледне, все едно забива пирони в мозъка ти. И уж мълчи, а те кара да вършиш разни неща. Само с поглед.

— За кого говориш? — прекъсна го Терв.

— Кръстопоклонничката, онази Малчери, заради която започнало всичко. И която се оказа вещица.

— Менталик — поправи го Алкана. Събитията бяха сближили военните с недолюбваните жители на Мъгливия остров. Бяха се опознали взаимно при съвместната операция по унищожаване на пигмалионите. Сега Генералният щаб поддържаше директна връзка с мерлин Бхимагиши. Знаеха, че просветена Малчери се беше върнала при семейството си, но не прекъснала връзката с островитяните.

Икономът Шандо разказвал наляво и надясно за промяната у господарката си. От религиозната й агресивност нямало и следа. Нещо повече — забранила в реала да се говори против магьосниците и дори я виждали да се среща с тях. Казвала, че вярата я пази, защото е по-силна от злото.

— Опасна жена, казвам ви — продължаваше със спомените си палеоархеологът. — И заповядва като императрица. Сигурно не приема отказ… никъде.

Забеляза, че слушателите му се споглеждат и млъкна.

Генерал Мартис използва момента, за да се сбогува:

— Радвам се, че си побъбрихме, момчета. А сега дългът ме зове. След час започва Свободното годишно договаряне — тя се обърна към Оливър. — Трябва да изпреваря МакЧжоу. Пристигнал е вчера и със сигурност вече предлага на всички непроизведения си орихалк.

— Чух, че не му потръгнало — усмихна се програмистът.

— Замърсяването на орбитата, а може би и на цялата система, щеше да е прекалено голямо. Имам пълномощия да преговарям за ползване на подходяща индустриална луна.

И като кимна отривисто на мъжете, Алкана с делова крачка се отправи към вертикалните кабини.

— Какво властно излъчване има тази жена! — въздъхна със страхопочитание Луис, загледан в елегантния бял мундир, който се отдалечаваше.

— Прав си, имаш нужда от властна жена — с привидно безразличие изрече приятелят му от Хайтек. — Е, не бих те съветвал да се целиш в щабен генерал — добави с усмивка, като видя обидената физиономия на Варан.

— По-добре да тръгваме — намусено подкани акадът. — Не искам да закъснея за церемонията.

— Ако беше избрал следващия рейс, можеше направо да я пропуснеш — отвърна му Оливър и се запъти към панорамните бягащи ленти.

— Почакайте, не натам! — завика след тях Дромихет. — Червената е много бърза!

— Останеш ли на зелената, със сигурност ще закъснеем — подхвърли през рамо технологичният.

Акад Варан потвърди с кимване и побърза да настигне приятеля си.

* * *

Изграден на мястото, където преди време се бе „приземил“ изпратеният от Тери инфоцилиндър, с каменната си облицовка Дворецът на свободната воля напомняше на посетители и туристи за величието на една изгубена цивилизация. Цивилизация, която пред очите им възкръсваше изпод руините.

Разположението бе идеално за отбелязване на автономията, извоювана от новите светове. Промяната бе започнала в онзи знаменателен ден, когато със съвместни усилия жители от Божата планета и отряди на Бойна звезда сложиха край на дългогодишния секретен проект на земляните.

Поръчителите на експеримента „Пигмалион“ бяха установени чрез покровителствани свидетелски показания. Разкритията доведоха до оставка на целия Междуградски конклав на Земята, членове на Разпределителни комисии, одитори и учители. Вече никой не вярваше, че земляните са пазители на човешки ценности. Имперското пренебрежение към Мораториума за хуманоидизация бе отнело ореола им. Жителите на Старата бяха освободени от посредническите и контролни функции спрямо другите населени планети.

Денят Гебура неусетно бе прераснал в Ден на автономията.

Новите светове празнуваха.

Приличната на подкова зала се тресеше от възгласите на екзалтирани пратеници.

Без привилегиите на специални гости, земляните също участваха в тържествата.

Хиперограмата на водещия вдигна ръце, призовавайки присъстващите към тишина:

— А сега, приятели — прокънтя неумолимо гласът му, — да приветстваме двама от виновниците за настъпилите промени, борци за независимост и технологичен напредък: историка Луис Варан от Да Винчи и старши програмист Оливър Терв от Хайтек.

Залата отново избухна в аплодисменти. Бившите съзаклятници застанаха на подиума до водещия. Хиперограмите им мигом се издигнаха до неговата. Той невъзмутимо продължи:

— За свободомислие и заслуги към цивилизацията Луис Варан и Оливър Терв са наградени от Обединения съвет със званието Пионер и огнена звезда. Имате думата — обърна се към двамата, отстъпвайки мястото си на говорител.

Пръв благодари за признанието Оливър. Разказа накратко как от дете мечтаел да пътува свободно, да обменя информация с близки и приятели от други светове. Разказа за срещата си с Луис и решението им да открият тайната на Тунелите. Не спести трудностите и помощта на младите им съратници Лили Йерба и Тарзан МакВали. Не пропусна и самоотвержената подкрепа на всички, повярвали в идеята.

— Днес мечтата ми се сбъдна. Открихме начин да прекосяваме пространството между две произволни точки. Открехнахме врата към непознати Вселени. Все още сме в началото на пътя. Технологията ни не е съвършена. Зависим от конкретна материя. Ограничени сме от физическия свят, който единствено познаваме. Но ви уверявам, че учените от Да Винчи и инженерите от Хайтек неуморно работят, за да разширят възможностите на човека. Старата Тунелна поща е вече отживелица, нали? Защото с нашите нови тунели изградихме Пощенски станции за директен обмен. Засега тези станции са планетарни и регионални, но скоро с лична пощенска кутия ще разполага всеки дом. А защо не и с домашен телепорт? Ще имаме свободата да пътуваме когато и където пожелаем…

Публиката посрещна думите му с бурни овации.

Луис обходи залата с поглед. Оли бе обрал симпатиите на присъстващите. Какво би могъл да добави един акад?

— Ние сме част от огромна Вселена, изпълнена с тайни — започна колебливо той. — Древни мегалити с хилядолетия са чакали човекът да проумее загадките на мирозданието. Дълго не виждахме отговорите. А те се оказаха толкова прости. Нужно беше само да осъзнаем, че сме участници в живота на тази Вселена. Откривайки нейните пътища, каналите, по които тече вселенската енергия, ние проникнахме в тайната на Тунелите. Не ни беше необходима дебела книга, а само истината, че всичко в този свят е взаимосвързано. И ако сме стигнали по-далеч и сме намерили алтернативен начин за придвижване сред звездите, то е, защото единствен разумът е способен на сътворение. Само той би могъл да преодолее границите на познатото и да се отправи в неподозирани измерения.

„Дали знае колко е прав?“ — седящият в залата менталик Аргус Ласки си припомни мрежата от разноцветни, пулсиращи мисли на пътниците от онзи първи рейс до Кварта.

След първоначалната несигурност акадът продължи толкова сладкодумно, че водещият трябваше да направи няколко опита, преди да спре потока на речта му.

Докато Луис се връщаше сред публиката, на подиума бе поканен неуморният изследовател на предците и новоназначен принципал на археолозите от Кварта: Дромихет Орфи.

— Хилядолетия се питаме кои сме ние — заговори бившият пътешественик. — Откъде сме дошли, защо съществуваме? Взирахме се като сирачета във всеки размазан от времето образ, търсейки в него лицето на предците си. Самотни и изплашени, бяхме приели мисълта, че сме експеримент. Неуспешен, изоставен, ненужен експеримент.

Седящият пред Оли и Луис землянин неспокойно се размърда. Огледа се крадешком и облекчено въздъхна. Никой не бе забелязал моментното му притеснение.

Като истински психолог, Орфи бе направил драматична пауза, обхождайки невидимите лица в залата. Хиперограмата му, величествена в своята увереност, се взираше изпитателно в публиката. Макар да знаеха, че тя е само образ, мнозина от присъстващите наведоха виновно глави. Ораторът изчака отзвукът на словото да отекне в сърцата им. Вдигна ръка и продължи:

— С този комплекс за малоценност е свършено! Защото ние, приятели мои, не сме експеримент! Не сме играчки на боговете, а техни деца. Ние сме НАСЛЕДНИЦИТЕ на една велика раса, чийто дом някога е бил тази планета. Раса от богове, способни да прекосяват пространството, да се сливат със звездите и да събират мъдростта на Вселената. Затова не е изненадваща хилядолетната ни носталгия по звездите. Не е чудно, че търсим пътища, за да възкресим знанията от миналото. Защото не нашите предци са ни изоставили, а ние тях — пренебрегвайки заветите, отказвайки се от наученото, изтривайки спомена за собствения произход.

Залата отново забръмча като кошер. Последните разкрития в Подпясъчната библиотека при Голямата тройка бяха потвърдили, че древните пришълци на Земята донесли със себе си не само собствените знания, а и такива от други, засега неизвестни цивилизации и светове. Пътешествията сред звездите били извор на мъдрост. Но невинаги завършвали благополучно. Така Кварта постепенно започвала да опустява…

Шепа избраници били спасени, укривайки се сред непокварени дивашки племена. Но опитите им да възкресят блясъка на своята култура на новото място се оказали неуспешни. Диваците не разбирали технологията. С течение на времето превърнали знанията в религия, а малобройната популация пришълци — в богове и врагове.

И някъде там, на прага на съзнателните спомени на човечеството, следите на квартианците се изгубили. Останали легендите — за потъналия остров на благополучието, за омагьосващата музика на един свирач, за бога на живота, за герои с неземна сила и храброст, за непокорни и мъдри племена…

Речта на палеоархеолога разбуни страстите. Хората зашумяха, разменяха си реплики, задаваха въпроси, обсъждаха казаното.

Поддал се на всеобщата еуфория, Оливър закачливо подхвърли на акада:

— Понякога се чудя как ще се разберете с Орфи за твоята обърната пирамида. Онази, енергийната.

— Направих някои изчисления за Кварта — прошепна в отговор Луис. — Фигурата определено съществува. Един от върховете при основата съответства на онзи проход, през който се опитвали да избягат пигмалионите. Хващам се на бас, че и останалите върхове са такива проходи.

— Остава да кажеш, че са избягали през тях.

— Не знам… — Варан бе разколебан. — Понякога не мога да се отърва от усещането, че човекът срещу мен е… изкуствен.

— Безнадежден си, Лу! Знаеш новите правила за сигурност. На нашите планети не може да прехвръкне механична муха, камо ли цял робот!

Увлечени в спор, не забелязаха седящия пред тях землянин, който нервно изваждаше и поставяше обратно кутрето на лявата си ръка.