Инге Нера
Каменни трохи (1)

Разпределението

Наближаваше Денят на Разпределението. Изпитите бяха положени. В очакване на резултатите Лили преживя най-щастливата седмица от месеци насам. Най-после и тя, и всичките й приятели имаха достатъчно свободно време — без задължения, без ограничения, без протоколни посещения. И те го употребяваха по единствения начин, познат на младежите от векове: купонясваха.

Съвсем скоро щяха да се разделят и вероятно нямаше да се срещнат до края на живота си. Заминавайки за определените им светове, щяха да комуникират помежду си единствено чрез земните пощенски служби. Но подобни мисли бяха прекалено песимистични, за да развълнуват някого от тях в настоящия момент.

Много от минувачите, които срещаха по улиците, изпращаха шумната им компания с тъжни усмивки, други насърчително им махаха или подвикваха. Лили забеляза, че тези от първата група бяха предимно пришълци — издаваха ги по-различните им дрехи и отличителни медальони на световете, които представляваха. Повечето пътуваха по работа. За тях Земята беше огромната и единствена космическа спирка, където можеха да се прехвърлят от своя свят към назначената им дестинация. Преки комуникации и транспорт между отделните светове не съществуваха. Вече никой не помнеше защо. Просто… винаги е било така, още от началото.

А началото бе положено в далечното минало от фондация „Айзък Азимов“. Членовете на тази фондация — изтъкнати учени и специалисти в различни области, работели, както и мнозина други, върху проекти за балансиране населението на Земята. Пренаселеността по онова време била критичен проблем за хората и всички големи умове били насочени към търсене на алтернативи за лавинно нарастващото човечество. Сред най-дискутираните, но и най-логичните, било преселването на големи групи хора върху други подходящи светове. Основна спънка се оказало откриването на такива светове, тъй като технологичното ниво на хомо сапиенс отдавна позволявало изграждане на космически титаници, способни да транспортират големи маси от хора. В резултат фондацията създала специализирани екипи, наричани Пионери и оборудвани с малки и неудобни, но стабилни кръстосвачи. Пионерите имали за задача да издирят планети и системи, подходящи за живот на човеците.

И докато се опитвали да си свършат работата, Пионерите открили Тунелите.

Както много от великите открития на човечеството, това също станало случайно, благодарение на неколцина астронавти, запалени по научната фантастика (тогава този жанр все още съществувал). Твърдо убедени от литературата, че съществува по-пряк начин за прекосяване на пространството от очевидния, те — поне така се твърди — използвали изследванията за аномалиите на черните дупки, а правели и собствени експерименти. Факт е, че данните от всичките им изчисления и експерименти никога не били публикувани, но в следващите стотина години Пионерите построили Входните точки и първите заселници започнали да се подготвят за път. В онези дни отново се намесила фондацията. Тя дала странното предложение на всеки от новите светове да се изпращат само хора с определени наклонности или талант.

Едни от първите, пожелали да напуснат Земята, били наследниците на древните хипари — миролюбиви хорица без амбиции за кариера и пари, които живеели в комуни и от векове се наричали „деца на цветята“. Те дали и названието на новия си свят — Звездна градина. Последвали ги онези, които търсели прост живот и такива, които търсели простор и свобода; хора, които обичали земята, живота и животните. С времето желаещите да се присъединят ставали все повече и този наплив лесно можел да създаде една нова Ера на Дивия запад, ако не било предложението на фондацията. Разпределителните комисии на Земята не допускали в Звездна градина авантюристи, военнолюбци и хора, склонни към насилие. Те били изпращани на съвсем друго място. С годините този друг свят започнал да се нарича Бойна звезда.

Настоящи и бивши военни, мъже на честта и на силата, младежи, зомбирани от екшън-културата, налудничави изобретатели и търсачи на силни усещания формирали света на Бойна звезда. Основният им град също бил наречен в чест на стара филмова одисея — Галакси (Галактика). В него се сформирало командването, което с течение на времето поело изцяло управлението на неспокойния свят. Военните въвели железни правила и дисциплина и така въпреки боевете и схватките, на Бойна звезда се установил завиден обществен ред. Постепенно новият свят престанал да бъде мъжка територия.

Днес там дори уреждаха туристически бойни походи. Интересът към тях беше голям, макар че злополуките не бяха изключение.

Лили често бе слушала истории за Бойна звезда от съученика си Тери, който се беше родил и израснал там. Баща му Конан се гордееше с произхода си. Цял живот бе искал само едно — синът му да застава до него в битките. Беше се съгласил Тери да учи на Земята, защото смяташе, че отделянето на момчето от родната среда ще закали допълнително характера.

Лили, от своя страна, също трябваше да положи доста усилия, докато убеди родителите си да я пуснат. За щастие тя имаше свой защитник в лицето на леля си Йола. С присъщото й красноречие лелята успя да изтъкне пред майката и бащата колко по-престижно би било образованието и разпределението на дъщеря им, ако се извърши от учителите на Земята. Не че на Звездна градина нямаха Училище, не че разпределението се провеждаше по друг начин или с други правила, но… все пак… люлката на човечеството и така нататък.

Онова, което леля Йола премълча, бе, че след Разпределението Лили най-вероятно нямаше да се завърне в къщи. Всички познати и приятели на семейството хвалеха талантливото момиче и му предсказваха бляскаво бъдеще, но… не и в аграрния свят на Звездна градина. А както повечето родители, във всички времена и светове — и родителите на Лили се страхуваха да не изгубят детето си.

Първите четири години от обучението не криеха такава опасност, защото всички деца се учеха на планетата, където бяха родени. След завършване на това начално образование те имаха избор: да останат в Училището на родната планета или да завършат общото си образование на Земята.

Официална тайна бе, че когато оставаха, много майки и бащи намираха начини да ги задържат при себе си, въпреки резултатите от Разпределението. Затова, ако Лили искаше да се развива самостоятелно — а тя беше заявила това на леля си Йола, щеше да има шанс единствено, ако замине за Земята.

И ето, шест години по-късно, на Земята, тя очакваше своето бъдеще. Седеше с приятелите си на терасата на питиепродавница с консумация, която тук наричаха кафене и всички шумно обсъждаха предстоящото разпределение.

— Мен не ме е страх от резултатите — каза Лено, широкоплещесто момче от Северните общини на планетата й, с което се беше запознала докато се подготвяха за преминаването през Тунела. — Работил съм здраво и разпределителят трябва да е луд, за да не види очевидното.

Той винаги бе мечтал един ден да замине за Бойна звезда. Грижеше се за тялото и мускулите си до фанатизъм, упражняваше се допълнително в стрелба и четеше и попиваше всичко, което се отнасяше до историята и живота във военизирания свят.

Именно неговата любознателност ги запозна с Тери. Лено го разпитваше с часове за общественото устройство, за правилата на бойните действия, за оръжията и оборудването, което използваха там. За нещастие, Тери не можеше да даде онези отговори, които се очакваха от него. Затова пък ежедневните им контакти ги направиха приятели. И макар да не си признаваше, чувствата на Лили към Тери отдавна бяха надхвърлили приятелството. Към групата им постепенно се присъединиха Зак и Епъл от Хайтек, Мери-Ан от Божата планета, Албер, Икар и Касиопея от Да Винчи, както и малко смахнатите Рон и Барби от Земята. Присъствието на русокосата Барби в групата привлече безвъзвратно и съпланетяните на Тери — близнаците Крас и Неро. Подобно на Лено, те също нямаха съмнения относно бъдещето си:

— Правилно, редник! Давай всичко от себе си и ще имаш онова, което поискаш! Страхуваме се само дали градинската ти душа ще издържи на ученията в Академията — двамата се разхилиха самодоволно.

Лено леко се намръщи, но не се обиди — беше свикнал с безцеремонните им приказки.

— За Лено не ме е страх — намеси се тъмнокожият Рон. — Той е огън-момче. По-скоро се притеснявам за Албер. Как мислите, къде ще го изпратят?

Настъпи неловко мълчание. Албер бе потомък на известна фамилия социолози. От него се очакваше да продължи семейната традиция, обаче способностите му поставяха под въпрос разпределението. Албер не блестеше нито с интелект, нито с мускули, нито дори с желание за откривателство. Всеобщо беше мнението, че той може да се реализира само на Звездна градина.

Самият Албер имаше други планове — той прекарваше с часове в компанията на Барби, но не за да я ухажва, а защото не можеше да се насити на разказите й за бляскавия светски живот. Симпатичната блондинка беше дъщеря на известна лайфтренд^[1] дама и мечтаеше един ден да надмине майка си по рейтинг. Тя посещаваше допълнителни курсове по фешънинг^[2] и единствена знаеше тайната на Албер — повече от две години той беше неин партньор в живите пърформанси. Беше я помолил да не казва на другите, защото се страхуваше както от присмеха на двамата близнаци, така и от осъдителните думи на Мери-Ан.

Въпреки, че вярващите нямаха право да прокламират религията си публично, смуглото миньонче не пропускаше да вмъкне притча за своя бог в разговорите или да порицае поведение, което той не би одобрил. Отначало думите й безпроблемно предизвикваха остри спорове и дискусии, но постепенно останалите в групата откриха, че тъкмо това цели тя и започнаха да приемат репликите й с привидно безразличие. По незнайни причини Албер се отнасяше с респект към казаното от Мери-Ан и се притесняваше да направи нещо, което тя не би одобрила. Любовта му към светската кариера се бореше с авторитета, който божата последователка бе изградила в душата му. Сега тя бе първата, нарушила мълчанието:

— Албер ще бъде оценен по достойнство — заяви дълбокомислено Мери-Ан. — Той ще бъде пратен там, където Бог е повелил да изкара дните си.

Макар да съзнаваше, че с това ще предизвика малка словесна схватка, Касиопея не се сдържа:

— Твоят Бог да не е в Разпределителната комисия? — запита тя с привидно простодушие.

— Моят Бог, както го наричаш ти, — започна назидателно Мери-Ан, — се грижи за спасението дори на неверни души като твоята. И ако мислиш, че човешки същества могат да променят съдбата ти, много грешиш, дъще аполониева. Бог единствен разполага с душите ни, не някакви Комисии. Те могат само да изпълнят волята му, независимо дали го съзнават или не.

— Знаеш ли, Каси, Мери може да е права за едно — Тери се намеси преди невинният спор да прерасне в кавга. — Не бива да допускаме някой друг да се разпорежда с живота ни. Да, Комисията ни разпределя в различни светове, но не сме ли ние онези, които й дават повода за избор? Не се ли е старал всеки от нас да покаже през тези шест години онези свои черти, които ще му помогнат да отиде в желания от него свят?

— Предполагам, че си прав — погледна го Касиопея. — Но ще можем да сме сигурни едва след седмица.

Другите закимаха дълбокомислено. Лили се загледа в Тери, като се опитваше да улови погледа му. „Сериозно ли си убеден в онова, което говориш?“ — питаха очите й. Усетил немия й въпрос, той незабелязано от другите повдигна вежди и извъртя очи нагоре. Тя се усмихна. Двамата отдавна се разбираха без думи. Познаваха се така добре, сякаш бяха прекарали не шест години, а целия си досегашен живот заедно. Сърцето й се сви от болка, защото осъзна, че след няколко дни щяха да се сбогуват. Вероятно завинаги.

— Хей, докога смятате да се мотаем в това старческо кафене? — обади се Барби.

Огледаха се. Мястото бе започнало да се пълни и посетителите му наистина бяха в доста по-зряла възраст от тяхната.

— Рота, след мен! — изкомандва Крас и групата наскача от столовете, като вдигаше шум, който накара седящите по останалите маси да ги следят с многозначителни погледи до окончателното им излизане от заведението.

Като спореха кое е най-подходящото място за купон тази вечер, те продължиха да скитат по улиците.

До Деня на Разпределението им оставаха точно седем дни.

* * *

Този път Оливър използва асансьорите, за да излезе от Тунелния център. Нае си персонална кабина до хотела — тук все още ги наричаха таксита — и докато се возеше, се опитваше да си припомни как бе изглеждало всичко последният път, когато бе минал по това трасе. Беше преди двадесет години — в деня след Разпределението, когато заминаваше за Хайтек.

В главата му се завъртяха спомени: гласът на диктора, който обявяваше разпределението; радостното вълнение, обзело го в мига, когато проумя, че ще бъде изпратен в света, за който мечтаеше; помръкналата физиономия на Лу, когато стана ясно, че няма да последва приятеля си; сълзите в очите на сламенорусата Мелина; нежността в очите на Сола… Странно, сцените от прощаването се губеха, помнеше единствено Деня на Разпределението. И обещанието, което двамата с Лу си дадоха след церемонията.

Бяха се уговорили да се срещнат след официалностите в библиотеката на училището. Събраха се със смесени чувства. Лу изглеждаше съвсем съсипан. Повече от година двамата бяха работили върху собствен проект и се надяваха да продължат. Но разпределението им в различни светове означаваше раздяла. Не искаха да разчитат на пощите.

— Не се притеснявай — успокои тогава приятеля си Оливър. — Аз ще продължа да работя, ти също продължавай. Можем да си уговорим среща тук след определен период от време. Измерено в земни години, разбира се.

— А междувременно аз мога да ви пренасям съобщенията — предложи Сола, която беше приета в Медицинската формация. Бъдещите лекари се обучаваха в специални бази, но професията им позволяваше по-често прехвърляне от един свят към друг. Това зависеше от специализацията и конкретните нужди на отделните планети.

Сола изпълни обещанието си. В първите години след университетското им обучение успяваше да навести двамата приятели поне веднъж годишно. За разлика от цвета на косата й, който беше различен при всяка среща, стройната й фигура не се променяше и Оливър беше искрен всеки път, когато й казваше, че изглежда фантастично. След това тя внезапно се изгуби. Не разбраха защо. Той тайно се надяваше, че помни датата на срещата и ако има възможност, ще дойде и лично ще им разкаже за промените в живота й.

Молеше се само Лу да не е забравил. Приятелят му беше брилянтен математик, но толкова разсеян, че не беше изключено да се е отказал напълно от проекта им. Според Оливър, ако те успееха, животът във всички светове, на които се беше разпростряло човечеството, щеше коренно да се промени. Земята нямаше да може да контролира повече комуникациите и транспорта и щеше да изгуби мястото си на водещ свят.

Макар да не беше съвсем наясно какви катаклизми би могла да предизвика подобна промяна, Оливър бе твърдо убеден, че предимствата ще бъдат повече от отрицателните последици. И с времето все по-твърдо вярваше в това.

Той отново се загледа през стъклото. Образите навън се сменяха като в калейдоскоп. Не виждаше особени промени. Съдейки по пейзажа, трасето до Тунелния център не беше включвано в програми за развитие, а само за поддръжка. Сградите, край които преминаваше, бяха боядисани с фосфоресциращи бои в типичния за земните дизайнери куклен стил. През купола се процеждаше измъчена светлина, която създаваше усещане за залез в дъждовен ден. Оливър се зачуди дали това се дължеше на немарливостта на градските служители, непочистили купола или просто Слънцето над Старата (както наричаха Земята в новите светове) угасваше. Каквато и да бе причината, тя само подхрани неговата увереност, че нещата трябва да се променят.

Таксито навлезе в паркинговата зона на хотела и спря пред входа. Автопилотът задържа вратата заключена и това напомни на Оливър, че на Земята хората все още отчитаха дейностите си със специални средства, наречени пари. Той мушна в оставения за това отвор идентификационната карта, която беше получил след излизането си от Тунела и машината автоматично регистрира какво й беше коствало придвижването до крайната точка.

Въпреки, че бе прекарал на Земята шест години, Оливър така и не разбра докрай смисъла на паричната система и кредитите, с които се извършваха отброяванията. В останалите светове пари не съществуваха. При необходимост стоки се разменяха по определени правила. Услуги пък не се разменяха изобщо. Беше признак на лошо възпитание да поискаш услуга в замяна на помощта, която си оказал. А тъй като директни връзки между световете засега не съществуваха, то размяната на стоки между тях се извършваше с посредничеството на Земята, където стотици хиляди земляни се занимаваха единствено с определяне стойността на всяка стока в кредити.

Оливър беше чувал, че парични системи съществували и на Божата планета, където се разменяли разноцветни камъни. Тъй като това бяха единствените познати места със стриктно йерархично-кастово разделение, той стигна до мисълта, че в подобни общества количеството пари определя мястото на човека в йерархията. Очевидно един жрец от високо ниво трябваше да разполага с повече камъни от жреците от по-ниските нива. Как обаче се събираха тези камъни, Оливър само предполагаше. Докато вкарваше картата в процепа, за да регистрира престоя си, мислено отбеляза, че е можел да попита Сола, която пътуваше много и бе опознала отделните светове.

Авторегистраторът взе отпечатъци от трите пръста на дясната му ръка и сканира ретината на очите му. „Колко допотопно действат тук“ — помисли си Оливър. На своята планета бе отвикнал да се изправя пред сканиращите идентификационни устройства. Не че те липсваха — просто на Хайтек бяха „прозрачни“ за потребителите, както се изразяваха хората там.

Позиционната кабина го отведе до стаята му, която се отвори, след като скенерите се увериха в самоличността му.

— Добре дошъл, Оливър Терв — посрещна го любезно електронният асистент. — Желаете ли настройка на светлината?

— Режим „Нощна лампа“, ако обичаш — отговори Оливър и се просна върху леглото.

Осветлението в стаята намаля, създавайки уютна приглушена атмосфера за сън. Той затвори очи и усети колко е уморен от пътуването.

— Будилник за 7:30 сутринта — нареди на невидимия асистент, преди дрямката да го обори съвсем.

* * *

Въпреки че приятели и познати се шегуваха с пословичната му разсеяност, Луис помнеше пътя до библиотеката. Имаше достатъчно време, затова предпочете да отиде пеша. Все още не го напускаше смазващото усещане за безпомощност, породено от пътуването му в Тунела. Задължителният шлем, който нахлузваха на пътниците, го караше да се чувства като осъден на смърт. Казваха, че било част от системата за сигурност, но според Луис целта беше пътуващият да изгуби представа за време и пространство. Той не държеше на гледката, но тъмнината, в която трябваше да пътува, го потискаше.

Излезе на улицата, която свързваше Тунелния център с града. Беше пешеходен проход, който почти никой не използваше. Поддържаха го заради спортуващите, които въртяха километрите си тук, а също и като аварийна връзка към града. Проходът вървеше успоредно на основното трасе, малко встрани от него и едно ниво по-ниско, така че персоналните кабини прехвърчаха някъде отгоре, без да смущават хода и мисълта на Луис.

Стори му се странно, че по-голямата част от живота му е преминала в преследване на една идея. Бяха я започнали с Оливър година преди завършване на общото им образование, когато в златистата коса на Луис не се прокрадваха сребърни нишки, а вместо сегашната козя брадичка лицето му беше украсено с едва наболи мустаци и халка на лявата ноздра. Тогава вярваха, че ще имат възможност да довършат проекта си заедно. Разпределителните комисии обаче бяха отредили друго.

Луис замина за Да Винчи с едно голямо разочарование в сърцето си. Трябваше да отдаде заслуженото на Сола, която съхрани вярата му, че един ден те с Оливър все пак ще довършат започнатото. Завърши математическото си образование и остана в Академията да преподава, тъй като това беше начинът да има време за собствените си проучвания. Оставаше до късно в кабинета, ровеше из безкрайните бази данни и неусетно бе разширил обхвата на търсенията си — все по-често се обръщаше към исторически източници с ентусиазма на първооткривателя. Всичко приключи с това, че Луис се дипломира и като специалист по древна история в Академията.

Предвкусваше шока на приятеля си, когато разбереше, че многообещаващият математик Луис Варан бе станал историк. Трябваше да се признае, че някога Разпределителната комисия бе избрала правилното място за него. Със сигурност щеше да бъде добър програмист. Теоретикът в него обаче надделяваше.

Шумът се появи внезапно. Сред весели крясъци и подвиквания десетина тийнейджъра се носеха срещу му като досадна звукова вълна. Приближаваха достатъчно бавно, за да успее да ги огледа. Две атлетични хлапета се бяха покатерили на балонни кокили, а останалите кръжаха около тях с механични ролери. „Сигурно са зрелостници. Завършили са занятията и сега очакват Разпределението“.

Луис неусетно се усмихна, припомняйки си бесните купони, които той и неговите приятели бяха правили на прага на сериозния живот. Изглежда нищо не се беше променило — поне за учениците. Дали и те очакваха с трепет къде ще бъдат изпратени? Дали и между тях щеше да има тъжни и разочаровани лица?

Не можа да продължи мисълта си, защото две от деленията на едната кокила внезапно се стопиха и якият младеж полетя напред, стоварвайки се с пълна сила върху слисания пешеходец.

— Къде зяпаш, бе старчок? — бе последното, което историкът чу, преди да изгуби съзнание.

Екипът за бързо реагиране трябва да бе пристигнал незабавно, защото когато отвори очи, вече лежеше на походната носилка с дихателен апарат на лицето, а злополучният хлапак събираше остатъците от кокилите си. Встрани от него другите приглушено отговаряха на задаваните им въпроси.

Луис внимателно се огледа — наоколо нямаше роботи. Групата, пристигнала на местопроизшествието, се състоеше само от хора. Двама от тях разпитваха младежите, един проверяваше записите от близките камери, а четвъртият се суетеше около носилката. Когато видя, че пострадалият е буден, той се опита да установи контакт:

— Здравейте! По-добре ли се чувствате вече?

Луис потвърди с леко кимване и мигане на очи.

— Няма от какво да се притеснявате — продължи спасителят му. — Няма нищо счупено — нито отвън, нито отвътре. Ще ви помоля да ми кажете, ако главоболието ви не премине докато стигнем града. Или ако почувствате каквото и да било неразположение.

Луис отново кимна. Изказването на човека от екипа за бързо реагиране изглеждаше необмислено — хем нямало място за притеснения, хем очакват… хм, някакви неразположения. „Дано само не проваля срещата“ — помисли си Варан. Толкова дълго се беше подготвял за нея. Последните месеци преди заминаването беше зает почти изцяло със систематизиране и запис на всички данни и всички изчисления, които беше направил. Не твърдеше, че е открил решението, но се надяваше, след като Оливър ги погледне, да успеят да извлекат полезното зрънце информация.

Огледът на място беше приключен, защото някой от екипа бе извикал транспортер. Качиха първо хлапетата, накрая много внимателно и самия Луис. Той отново бе затворил очи, но този път беше буден. Младежите разпалено спореха помежду си:

— Винаги си бил непохватен, Крас — нервничеше властен женски глас. — Не можа ли да паднеш в другата посока?

— Защо, Мери-Ан? Мислиш, че ако бях политнал наобратно, нямаше да ни приберат с тази кутия? — избоботи в отговор набеденият.

— Мисля, че щеше да изпочупиш само собствения си скелет, за който никой не би съжалявал. А сега, щом си толкова отворен, ще ти съставят досие. Земно досие. Знаеш ли какво означава то?

— Какво ме интересува, след като не смятам да се връщам повече на тази недоклатена планета с всичките й префърцунени процедури!

— Може да ти се наложи, знаеш го — намеси се трети глас. — Тогава в картата, която получаваш при кацане, ще бъде записано, че някога си причинил произшествие и ще имаш ограничен достъп за разни неща. Когато баща ми чакал тук за прехвърляне между две индустриални луни, се сбил с търговския си агент, който се опитвал да го изиграе. Оттогава при всяко от пристиганията си на Земята нямал достъп до Посредническия център и агентите му трябвало да ходят при него.

— Малко ги е бил! — отвърна Крас, но вече с примирителен глас. — Изобщо тука има много народ, който се нуждае от добро разтърсване. Ей така, възпитателно!

Гласовете замлъкнаха. Луис лежеше със затворени очи и си мислеше колко малко е роботизирана Земята в сравнение с новите светове. Все още прекалено много жители тук бяха заети с това да контролират останалите жители. Вероятно беше някакво остатъчно мислене от времената преди Разселването. Трудно му беше да приеме, че един човек има правото да се разпорежда къде и кога да ходят останалите. Колкото и да се опитваше да бъде безпристрастен, решението му щеше да е субективно. На Да Винчи и в останалите светове за подобни решения отдавна се доверяваха на машините. Роботите се ръководеха само от заложените в програмата им критерии, които изключваха емоционални оценки като „симпатичен“, „нещастник“, „отворко“ и т.н.

Останалите в транспортера се раздвижиха и Луис заключи, че са пристигнали. Отвори очи и се опита да се изправи.

— Не бързайте, полека — притече му се на помощ медикът от екипа.

— Нямам главоболие — побърза да го успокои Луис. — И нямам други неразположения, така че, ако не възразявате, ще вървя на собствен ход.

Човекът срещу него се усмихна, без да го поглежда.

— Съжалявам — внимателно, но твърдо го спря той. — До изтичане на два часа от инцидента ще трябва да използвате количка. Такива са инструкциите.

Количката вече го чакаше и Луис с неохота се настани в нея.

Отведоха цялата компания на разпит — „за изясняване на обстоятелствата“, както се изрази един от придружаващите ги служители. Сякаш тук, на километри от местопроизшествието, обстоятелствата можеха да се изясняват по-добре…

Младежите бяха притихнали и чакаха назначеният следовател (какво толкова следва? — чудеше се наум Луис) да изгледа видеозаписа, направен на място от екипа за бързо реагиране. Той стопираше, забавяше, връщаше и продължаваше да гледа. Накрая записът все пак свърши.

— Значи инцидентът е причинен от вас — обърна се следователят към момчето, което се беше блъснало в Луис. В отговор то виновно кимна с глава.

— Поведението ви ще бъде докладвано на Разпределителната комисия с препоръка да бъдете разпределен на родната ви планета без право на пътуване извън системата ви.

Крас отново кимна.

Следователят огледа останалите и задържа погледа си върху Неро.

— Ние сме братя — побърза да отговори той на мълчаливия въпрос.

— Забраната ще се отнася и за двама ви — заключи следователят. — Инцидентът ще бъде вписан и в досиетата на останалите. А сега — той отново огледа цялата компания — изчезвайте оттук.

Младежите не чакаха да им се повтори. Докато се суетяха на излизане, Луис чу нападателя си да казва:

— Казвам ви, две отделения от кокилите бяха пробити!

— Опитваш се да прехвърлиш вината ли, Крас? — запита високо кестеняво момиче с лешникови очи.

— Не, опитвам се да ви кажа, че някой от вас е имал шипове по ролерите си.

— Но отделенията, които се спушиха, не бяха на нивото на ролерите ни — контрира друго от момичетата, с бледа кожа и лъскава черна коса, вързана на опашка.

Крас отново отговори нещо. Луис не го чу, защото младежите вече бяха напуснали помещението. Следователят проследи погледа му:

— Утре им предстои разпределение. Ще настоявам да ги върнат по родните им планети. И изобщо, не виждам особен смисъл да обучаваме пришълци. Ах, извинете, може би ви засягам с думите си? — обърна се той към Луис, но по лицето му нямаше и следа от съжаление.

— Роден съм на Божата планета, общото си образование получих на Земята и бях разпределен на Да Винчи — отвърна вместо отговор Луис.

— Да, да. Луис Варан, знам. Прегледах данните ви — лицето на следователя беше станало сериозно. — Е, какво пък, да се заемем сега с вас, господин Варан.

Луис го погледна озадачено.

— Разхождал сте се сам в отдалечена пешеходна зона, нямате регистрирана цел на посещението си на Земята… Да продължавам ли?

— Не знаех, че е необходимо да се регистрира целта на посещението ми. Няма такова изискване при излитането от Да Винчи.

— Ето ви още една причина да държим пришълците под контрол — Следователят видимо се наслаждаваше на властта, която имаше над Луис. — И така, сега аз ви питам: каква е целта на посещението ви?

Луис вече беше обмислил възможностите. Ако споменеше срещата, щеше да замеси и Оливър и това щеше допълнително да усложни ситуацията. Подозираше, че приятелят му също бе дошъл без да декларира целта на посещението си. Отговори възможно най-убедително:

— Дошъл съм на почивка. Не бях сигурен кое ще бъде най-подходящото място за мен, затова смятах да взема решение в града, който познавах. Като част от ваканцията си, исках да присъствам на тазгодишното Разпределение.

Видя, че мъжът срещу него се колебае. Ваканция на Земята беше възможен, но не много популярен вариант. Повечето жители в новите светове предпочитаха да посещават екзотични места без да отнемат от кредитите, предоставени на планетата им. Следователят продължаваше да мълчи. Може би преценяваше казаното, а може би изчакваше информация от електронните устройства за гласа, тоналността, сатурацията, кръвното налягане на Луис и дявол знае още какво. Математикът реши да рискува:

— Еуфорията, суматохата, тържествения момент… Имам нужда да се заредя, господин следователю. Все пак съм учен, творческа натура от Да Винчи…

Спонтанността на изказването му имаше ефект. Следователят кимна с разбиране, подложи идентификационната му карта на допълнителна обработка в компютъра и я върна с думите:

— Желая ви приятна ваканция. Регистрирах целта на посещението в картата. Във Ваканционното бюро ще ви окажат пълно съдействие. Надявам се до края на престоя да нямате допълнителни проблеми.

Когато най-после излезе навън, Луис въздъхна облекчено и си нае персонална кабина. Не му се искаше да рискува отново.

* * *

Церемонията, както винаги, щеше да се проведе в голямата аула на централния корпус. Банките бяха прибрани и без тях залата приличаше на средно голям амфитеатър. Местата на първия ред бяха облечени в златисто. Там щяха да се настанят преподавателите и официалните гости. Зад тях се разполагаха редиците на учениците. Върху всяка облегалка беше наметнат син шал с бродерии от златни конци — в единия край бяха двете полукълба на Земята, а в другия — емблемата на училището. Шаловете бяха запазената марка за принадлежност. Представляваха разновидност на някаква много стара традиция, при която в деня на завършването си учениците се обличали в тъмни тоги и шапки, за да вземат дипломата си. С времето смешното самоцелно облекло било заменено от специални наметала, които по-късно се „скъсили“ до шалове. Времето променило и традицията родителите да присъстват и да седят до детето си в този знаменателен за него ден. Като начало на родителите били отделени специални места зад редиците на учениците. След Разселването, когато присъствието им се осигурявало доста по-трудно, тези редици били сведени до два-три реда, определени като „места за гости“, с меки седалки и прозрачни облегалки.

Луис стоеше пред левия вход на залата и нервно се оглеждаше. Надяваше се Оливър да дойде. Беше отишъл навреме за срещата в библиотеката, но се оказа, че картата му не позволява достъп до нея. Трябваха му няколко секунди, за да се досети защо — нали сам беше заявил, че целта на посещението му е ваканция. Следователят бе пренастроил картата и сега почти нямаше избор. Не искаше да се срещне с Оливър в хотела, затова се сети, че бе споменал церемонията по Разпределението. Помоли един ученик, който влизаше в библиотеката, да предаде на Оливър, че ще го чака пред входа на аулата и сега стискаше палци момчето да е изпълнило обещанието си.

— Какви са тези номера? — чу познат глас и в следващия миг двамата приятели се прегръщаха, потупваха и разглеждаха за учудване на минаващите край тях ученици.

— Дълга история. Ще ти я разкажа, ако остане време.

— Ами тогава да вървим — подкани Оливър приятеля си.

Луис го задържа за ръкава:

— Ще трябва да останем тук.

— Какво? Но защо?

Варан го погледна виновно:

— Слушай, Оли, вчера попаднах в ситуация, която… С други думи, достъпът ми е много ограничен. Тук е единственото място, където можем да поговорим.

Оливър замълча и извърна поглед. Прехвърляше наум възможности, но истината бе, че Лу го беше сварил неподготвен.

— Мисля, че доста съм напреднал — каза накрая той. — Но искам и ти да погледнеш.

— Няма проблем — церемонията е достатъчно дълга.

— Имаш ли представа колко ми липсваше мнението ти през последните години? — Оливър впери очи в приятеля си, сякаш се опитваше да му внуши някаква мисъл, която не може да изкаже на глас.

— Не съм стоял с вързани ръце — засегна се Луис. — Разрових се в доста архиви и ми се струва, че открих основни величини.

— Е, добре. Ще влизаме ли? — подкани го отново Оливър.

Луис надникна в залата. Около половината от сините шалове стояха по облегалките.

— Рано е. По-добре да останем отвън възможно най-дълго.

В същия момент край него мина група младежи, която той веднага разпозна. С нетипичен за него рязък жест Луис сграбчи най-близко минаващото момче и го издърпа към стената.

— Струва ми се, че имаме неуредени сметки, млади човече — Луис присви изпитателно очи.

— Не мисля — отговори спокойно момчето.

— Така ли? А това, че съсипахте целия ми престой тук?

— Не знам какво имате предвид, но аз не съм ви и докосвал. А заради вас сигурно ще ме върнат на Бойна звезда.

Луис леко отпусна хватката. Думите на младежа предизвикаха любопитството му.

— А ти смяташе да отидеш другаде? — запита той, но в гласа му нямаше предишната враждебност.

Момчето замълча.

— Тери, идваш ли? — дочу Луис женски глас зад гърба си. Погледна бегло през рамо и видя момичето с конската опашка от предишния ден.

— Очевидно и вашето възпитание не включва извинения, госпожице — обърна се той към нея.

— Не разбирам какво очаквате от нас — вдигна рамене тя.

Луис се поколеба за миг, давайки си сметка, че рискът е прекалено голям. Погледна към Оливър, който с весело недоумение следеше цялата сцена. „Не знам какво си намислил, но те подкрепям“ — прочете в очите му. И се реши:

— Трябва ми входна карта за библиотеката — каза го с равен глас.

За негово учудване момичето отговори незабавно, като че ли беше очаквало подобна молба:

— Картите ни трябват за церемонията.

— Да предположим — Луис знаеше, че тя казва истината, познаваше церемонията. — А какво ще кажете за след това?

Учениците се спогледаха.

— Добре — съгласи се след кратък размисъл момчето. — Като мине церемонията, ще получите моята карта.

— Тери, знаеш, че това може да ти навлече огромни неприятности.

— И без това ще бъда погребан на Бойна звезда.

— Но ако някога се наложи да кацнеш на Земята…

— Не мисля, че някога ще искам да се върна тук — гласът му бе категоричен и всички усетиха, че с това темата беше изчерпана.

— Май ще трябва да ми разкажеш онази дълга история, за която спомена — обърна се Оливър към смълчания си приятел, когато двамата отново останаха сами.

Варан се почеса по оредяващата козя брадичка, надникна към залата, която все още се пълнеше и заразказва.

* * *

Влязоха в аулата едва когато започнаха да пристигат официалните лица и заеха две места за гости на последния ред.

Луис съсредоточено разглеждаше на малкия дисплей изчисленията и резултатите на приятеля си. Оливър от своя страна се опитваше да осмисли мистико-историческите факти, които математикът беше успял да му сподели преди да седнат.

— Числото „пи“ — бе казал Луис — се появява във всички математически изчисления, които са от значение за човечеството. Това не може да е случайно. Знаеш ли колко време прекарах, за да изведа функциите на пирамидите? Търсех възможно най-старите писмени паметници, за да съм възможно най-близо до истината.

— И какво откри? — Оливър не беше почитател на „пи“-теорията. Двамата бяха спорили по темата още докато учеха на Земята.

— Двадесет и две седми — прошепна тайнствено Луис и продължи, без да се смущава от недоверчивия поглед на приятеля си. — Всички се ровят в безкрайните редици, в повторението на цифрите и т.н. Аз не бях изключение, до момента, в който ми хрумна идеята, че ако това мистериозно число съдържа някакво послание, то трябва да е простичко. Двадесет и две и седем — разбираш ли?

— Не съвсем — отговори Оливър.

— Двадесет и две култури или двадесет и две раси, или двадесет и две цивилизации — все още не съм сигурен за точното определение в числителя, но тези двадесет и две „разделения“ на хората са разположени в седем свята! Не е ли очевидно?

— Не. Първо, защото „пи“ никога не е било равно на двадесет и две седми. И второ, защото, дори да приемем, че е, не виждам как ще изброиш тези светове.

Луис се замисли:

— Прав си, стойността е приблизителна, но никой не е дал по-точна стойност с цели числа. Със сигурност ме чака още много работа. Не си ли се замислял, че някъде може да има скрит свят? Седмият, който ни липсва?

— Толкова скрит, че никой не отива на него?

— Никой, когото познаваме. Никой не отива публично, но… — очите на Луис светеха с онзи пионерски блясък, който Оливър познаваше добре и който винаги ги водеше в интересни посоки. За жалост — невинаги верни.

— Не забравяй: дори да докажеш, че човечеството е разделено на двадесет и две групи и натикано в седем свята, като очевидно не броиш хората от Индустриалните луни, това с нищо не ни помага.

— Напротив — Лу, изглежда, бе готов за този въпрос. — Това би потвърдило, че числото „пи“ с голяма вероятност играе роля и за тунелните пътувания и ти би могъл да го включиш в модела, който разработваш.

Оливър разбра, че няма да излезе лесно наглава с него.

— Добре, всезнайко — каза накрая той. — Ако успееш да намериш някаква връзка между твоето магическо число и скоростта на светлината или, в краен случай, повтарящи се съотношения, в които „пи“ е константа, аз ще се опитам да настроя модела си към твоята теория. Ето, вземи — и той му подаде кристала с разработката.

Луис нетърпеливо го включи към походния си екипер^[3]. Не беше последен модел, което малко учуди Оливър, но очевидно вършеше работа, защото от началото на церемонията приятелят му не спираше да се взира в него.

Оливър предпочете да следи случващото се на подиума. След кратката приветствена реч на училищния директор и поздравления от страна на кмета, Координационния център, академичните общности и родителското настоятелство, започна същинската част.

Директорът извади първия списък. В него бяха имената на учениците, които щяха да се завърнат по родните си планети. Те излизаха на подиума, вкарваха идентификационните си карти в малък процеп в долната част на полупрозрачната катедра, получаваха кадифената кутийка с дипломата лично от ръката на директора, здрависваха се с останалите официални лица, а през това време симпатичната секретарка на кмета приготвяше букетчето от истински цветя и го подаваше на зачервения младеж заедно с актуализираната му карта.

Извикването ставаше по планети и тъй като Бойна звезда беше втора по азбучен ред^[4], Оливър скоро видя младежа, който бе обещал да заеме идентификационната си карта на Луис. Казваше се Тарзан МакВали. „Тери“ — спомни си той името, с което го беше нарекла приятелката му. Оливър знаеше, че добавката „Мак“ пред фамилните имена се използва единствено на Бойна звезда. Тя означаваше, че младежът беше потомствен жител на планетата най-малко от три поколения насам. От двуизмерния учебен екран, който бе превърнат в информационно табло, научи и други неща за Тарзан: талантлив математик, награди от олимпиади по физика и индустриална химия, младежки патент за прототип на междуградски слайдер. „Способно момче“ — усмихна се вътрешно Оливър и усети, че се изпълва със симпатия към него. Разбра откъде бе дошло раздразнението му при разговора с Луис. Плановете на младежа не са включвали прибиране в къщи.

— Жалко е децата ни да нямат втори шанс — въздъхна замислено Оливър.

— Какво каза? — вдигна очи от дисплея Луис.

— Казвам, че твоят млад благодетел ще бъде цял живот нещастен заради мястото, което му отредиха.

— Това не е сигурно. Аз също страдах в началото, но сега смятам, че съм бил изпратен на точното място.

— Иска ми се да вярвам, че си прав — съгласи се неохотно жителят на Хайтек.

Която и да беше приятелката на Тери, тя беше показала изключителни резултати, защото, въпреки инцидента, не беше нарочена за връщане у дома. Оливър я видя едва при извикване имената от втория списък. В него бяха онези, които заминаваха в непознати светове, за да изкарат живота си там. Зачервена от вълнението, Лили — така се казваше момичето — с блеснали очи приемаше поздравленията. С благоговение пое кадифената кутийка. Някъде в средата на залата се чуха невъздържани поощрителни викове. Тя се обърна в посоката, от която идваха и леко помаха с ръка. Оливър успя да забележи, че очите й търсеха определен човек и в тях вече се прокрадваше тъга от предстоящата раздяла. Оставаха им само няколко часа — знаеше това много добре.

Беше изпитал същата болка, когато разбра, че Мелина остава на Земята. Бяха си обещали да се съберат, да преборят системата, да остареят заедно… В началото той й изпращаше писма, но никога не получи отговор. Те бяха вече от различни светове. „Денят на разделите — помисли си тъжно. — Време е някой да промени това“.

Лили наистина търсеше Тери в редиците сини шалове. След като получи дипломата си, той не се върна при тях и тя се опитваше да разбере къде бе седнал. Най-вероятно отзад, при гостите. Сигурно беше свалил шала си. Подобно поведение беше изключително неетично, но тя го разбираше. Страхуваше се, че ако го изпусне сега, повече няма да се видят и няма да има възможност дори да се сбогува с него. В очите й напираха сълзи. С мъка ги удържаше, като се опитваше да диша бавно и дълбоко.

Един по един всички ученици бяха извикани и приветствани за успешното завършване на общото си образование. Тяхната група вече бе приключила с „официалностите“: както и очакваха, близнаците и Тери бяха върнати на Бойна звезда, Мери-Ан — на Божата планета, Зак на Хайтек, Икар — на Да Винчи, Лено на Звездна градина, а Барби — оставена на Земята. Лили беше благодарна на преподавателите си по история и лингвистика, които — тя знаеше със сигурност това — бяха защитили качествата й пред Разпределителната комисия. Епъл се записа в Медицинската формация и по този начин връщането й на Хайтек беше осуетено. Имаше обаче и изненади: Албер бе оставен на Земята, а Касиопея — за голямо разочарование на Мери-Ан — разпределена на Божата планета. Учудващо за всички Рон беше изпратен на Звездна градина — решение, което той прие с открито негодувание, мърморейки до края на церемонията за расизъм, черни роби и разни други полусмислени неща.

Когато информацията за последния ученик угасна на таблото, директорът отново зае място пред катедрата. Пожела успех на всички в предначертаното поприще и напомни часовете на полетите. Накрая покани всички на заключителното парти за Деня на Разпределението.

И без особени психоаналитични качества човек можеше да види, че част от учениците нямат намерение да присъстват на партито — за тях всичко бе приключило. Тери със сигурност бе един от тях.

Лили се присъедини към ръкоплясканията, изпълнили залата и се изправи, оглеждайки се за приятеля си. Гостите още се суетяха в горните редове, но тя успя да го зърне да си проправя път с големи крачки. Не го повика — знаеше, че той не смята да се обръща. Започна да разбутва хората около себе си, като се мъчеше да го настигне. Тълпата обаче имаше свои закони и когато Лили се озова на вратата, Тери вече го нямаше. Тя се сети за двамата мъже, с които разговаряха преди церемонията и се затича към библиотеката.

— Хей, къде хукна? — викна подире й Лено.

Без да се обръща, тя махна неопределено с ръка.

Когато стигна пред библиотеката, тримата вече бяха там, а с тях беше и една жена, облечена с мантия на вещер от Божата планета. Тери стоеше с наведена глава, умърлушен и примирен, какъвто не го беше виждала преди.

— Какво правиш тук? — попита той без да я поглежда.

— Исках да те видя — думите на Лили прозвучаха с нежност, която видимо го подразни.

— Всичко приключи — каза сурово той.

Възрастните около тях мълчаливо се спогледаха.

— Не може ли поне да се сбогуваме?

Без да я поглежда и без да отговаря, Тери се обърна към Луис и му подаде картата си:

— Както се уговорихме.

Луис посегна да я вземе, но ръката на Оливър го спря:

— Благодарим ти. Мисля, че вече няма нужда.

— Както желаете — Тери вдигна равнодушно рамене и се опита да си тръгне.

Този път ръката на Оливър спря него:

— Нямаме нужда от картата ти, но мисля, че имаме нужда от теб, Тери Вали.

Младежът го погледна в очите:

— Май имате проблеми със слуха. Това не е моето име.

— Напротив — Оливър също го гледаше в очите. — Това е единственото име, с което смятам да се обръщам към теб.

— През следващите няколко часа ли? — въпросът бе зададен с насмешка.

— Не, през следващите години.

Този път Тери се засмя и дълбокомислено прокара ръце през касковидната си прическа. Мъжът пред него остана сериозен.

— Казвам се Оливър Терв. Оли от Хайтек — и той подаде ръката си.

— Тери Вали — отвърна с лека усмивка бъдещият воин.

Оливър се обърна към притихналата Лили:

— Госпожице, за вас също ще бъде полезно да се запознаете с един от преподавателите си — и той представи Лу.

— Всъщност ние вече се познаваме — отговори тя и също подаде ръка.

* * *

Следващите няколко часа Лили и Тери прекараха с новите си познати, а когато късно вечерта се появиха на прощалното училищно парти, у двамата нямаше и следа от страдалческите им физиономии, които всички бяха видели сутринта. Лили бе изоставила конската си опашка и тъмната й лъскава коса падаше свободно по раменете. Очите й излъчваха надежда, а върху бледата кожа се бе появила почти незабележима руменина. Тери бе подстригал косата си и лицето му бе добило волеви черти. Сякаш магическа пръчица бе преобразила двамата и предстоящата раздяла нямаше власт върху им.

— Хей, вие там, да не са ви подменили? — провикна се по стар обичай Лено.

— Тарзан ще спаси Джейн и двамата ще се скрият в джунглата — загримасничи покрай тях и Крас.

— Защо не? — отговори Тери с лека усмивка.

— Да не сте луди? Няма да правите глупости, нали? — Епъл също се беше присъединила към любопитстващите.

Лили и Тери се спогледаха и вдигнаха рамене с престорено учудване. Нямаха намерение да споделят с доскорошните си приятели каузата, която им беше дала сили да приемат неизбежната раздяла. Оливър и Луис ги бяха посветили в проекта, по който бяха работили с години. Бяха им се доверили като на равни и им бяха дали задачи, върху които да помислят, докато продължават специализираното си образование. За Лили беше по-лесно, защото тя нямаше нужда да се откъсва от обучението си и щеше да работи в пряка връзка с Луис. Но предизвикателството, което Оливър бе отправил към Тери, бе амбицирало младия мъж и той беше твърдо решен да не се остави бойните учения да замъглят ума му.

— Започвате опасна игра — чу Лили шепот в ухото си. Касиопея бързо се отдръпна и с многозначителен жест започна да навива една къдрица на пръста си.

Лили се доближи до нея:

— Ако някога имаш проблем на Божата планета, потърси вещерката Сола — прошепна в отговор тя.

Свистене на празнични ракети, придружено от тържествената песен за старите приятели, възвести началото на празничната заря. Фойерверките осветиха лицата на младите хора, които сред шумни викове и прегръдки си обещаваха да променят света.

Беше полунощ.

Денят на Разпределението беше приключил.