Инге Нера
Каменни трохи (6)

Сенки от миналото

Откакто бе кацнала на Земята, Мириам имаше усещането, че е под непрекъснато наблюдение. Макар никой да не се опитваше да контролира мислите й или да я проследи физически, неизвестният наблюдател отгатваше всеки неин ход. Как иначе можеше да се обясни фактът, че младият рейнджър вече няколко дни се измъква изпод носа й? Всеки път, когато наетите от нея информатори докладваха местоположението му, тя потегляше незабавно към него. И всеки път момчето успяваше да изчезне минути преди нейната поява. Дали някой от наемниците я беше предал? Малко вероятно — хората бяха проверени, никой не подозираше истинските й намерения. Бе изложила логична и приятна за ушите история, подплатена с лек натиск върху собствените им мисли — почти незабележимо окуражаване за правилно възприемане на разказа й. Защото Мириам отдавна бе открила, че може да влияе върху мислите на хората около нея.

Малкото момиче с удължено лице и сериозен поглед под сбърчените като на възрастна жена вежди не се ползваше с особена популярност сред връстниците си. Може би защото така и не се научи да споделя радостта им от живота.

Като всички деца на Звездна градина, Мириам помагаше на родителите си във фермата, но за разлика от останалите, не успяваше да се забавлява с онова, което я караха да прави. Не усещаше привързаност нито към земята, нито към растенията, които отглеждаха, нито към малко тромавите роботизирани фермерски системи, които извършваха цялата работа, а семейството й управляваше с ентусиазъм. С нетърпение очакваше да тръгне на училище, защото вярваше, че то ще промени живота й.

Очакванията й не се оправдаха — същите деца, същите дивашки игри под открито небе, същата обсебеност от така наречената красота на всяко стръкче и листо, поникващи в декоративните разсадници за отдих. На всичко отгоре трябваше да понася подигравателните забележки за големината на носа и дължината на зъбите си без да показва, че се е разстроила, защото това само нахъсваше глупаците срещу нея. Нямаше на кого да се оплаче — баща й ги напусна заради някаква новодошла студентка и майка й се потопи изцяло в собствената си болка. Така Мириам все повече се отчуждаваше от света, в който живееше.

За да забрави за действителността, започна да чете. Отначало се задоволяваше само с изданията, които се препоръчваха в обществената мрежа. Постепенно се регистрираше във все по-високи нива на регионалната библиотека. Измислените истории в романите заотстъпваха място на истории, свързани с истински случки и събития. Последните от своя страна разпалиха любопитството й към историческите източници и така един ден тя откри за себе си Светата книга.

Остана изумена колко малко се бяха променили хората за толкова хилядолетия. Четеше притчите и намираше там истините за живота. Четеше битията и откровенията и откриваше себе си в тях. Но онова, което най-много я привлече в светите писания, бе обещаното възмездие. Всички, които й бяха сторили зло — и синеоката студентка, която й отне бащата, и самодоволните хлапета, които й се подиграваха, и глупакът Хано, който предпочете да излиза с лигавата Ейда вместо с Мириам… Всички те се интересуваха само от външната обвивка на света. Затова когато настъпеше моментът на истината, със сигурност щяха да попаднат на онова място с вечните пламъци, откъдето никога, никога нямаше да могат да избягат.

Така преди да отвори сърцето си за любовта, Мириам го бе отворила за Страшния съд.

Новото верую бе донесло утеха за онеправдания й живот, но тя повярва истински в него едва когато се случи чудото.

Седеше в двора на Училището с неколцина съученици, които разгорещено обсъждаха предстоящото годишно празненство. Щеше да бъде последното им истинско училищно забавление, защото след година им предстоеше Разпределение. Тържествата на разпределените по традиция бяха изпълнени с въздишки и сълзи, затова всички залагаха на сегашното. Красивите момичета вече имаха по няколко покани за придружители. Това изпълваше Мириам с ревнива завист, макар че би си отхапала езика преди да си признае подобен грях.

Предишната вечер се беше помолила на новия си закрилник — Бог — така, както бяха го правили светите предци хилядолетия преди нея. Помоли Го да й даде знак, че я приема в редиците на последователите си. Но денят изтичаше без да е получила отговор на молитвите си. Нещо повече — Хано тъкмо се готвеше да отправи покана на розовата Ейда.

В онзи момент Мириам внезапно усети огромен прилив на енергия — някаква сила, която за миг облада цялото й същество, унищожавайки всякакви колебания. И преди да си даде сметка за случващото се, тя вече му бе внушила, че поканата трябва да бъде за нея. Никога нямаше да забрави изумените лица на останалите, когато без видима причина Хано извърна поглед от усмихнатата й съперница и заяви на всеослушание:

— Миранда Луса, ще ме придружиш ли на годишния училищен празник?

Младата религада^[1] осъзна, че това бе знакът, който бе очаквала цял ден. Почувства се уверена и силна както никога преди. За нея нямаше съмнение, че Бог я бе наградил с дарбата да ръководи мислите на хората. Бе убедена, че съдбата й е начертана и прие разпределението си на Божата планета като потвърждение за това. За нейна изненада жреците на кръста, които пристигаха в Преддверието да поемат новите ученици, само тъжно клатеха глава, когато тя питаше за своето име в списъците им.

— Трябва да се покориш на съдбата, дете. Щом си изпратена на Мъгливия остров, значи тъмните сили в теб са взели връх над душата ти и ти нямаш място при нас — й каза тогава един от жреците.

Но Миранда беше сигурна, че Бог няма да я остави. Само час по-късно старият Карло Джованоти дописваше в списъка на новопостъпилите пропуснатото име на Мириам Андалуса Ривейра.

Мистерията по внезапното изчезване на младата Миранда Луса Ривърхол от Звездна градина така и не бе разкрита. Времето бе запратило досието й дълбоко в архивите с неразрешени дела.

Припомняйки си откъде бе тръгнала и дългия път, който бе извървяла, за да бъде днес уважаваната просветена Малчери, Мириам отново се изпълни с увереност в правотата на делото си. Коленичи пред малкия настолен кръст от синьо-зеленикав слюдест камък и отправи горещата си молитва към Него:

— Прости греховете ми, господи и увенчай делото ми с успех, защото то е в прослава на името ти и за умножение на чедата твои. Амин.

Прекръсти се със смирено наведена глава и се изправи. Досега молитвите й винаги биваха чути. Бог беше справедлив и закриляше правото дело. Мириам не се съмняваше, че той ще я подкрепи в мъките й по задомяване на любимата дъщеря.

Приготви се за излизане и отново изпита онова странно усещане за следене. Не беше свързано с мислите й, приличаше по-скоро на нещо като разголване. Разголване на душата.

— Съхрани ме и защити правото дело — отново се прекръсти Мириам.

В същия миг някой отключи вратата на хотелската й стая от външната страна и пред нея застанаха трима униформени мъже.

— Мириам Андалуса Малчери, задържана сте по обвинения в опит за отвличане, подстрекателство към антицивилизационни действия и нарушение на закона за Разпределението — произнесе с ясен и отчетлив глас единият от тях, докато другите двама със заучена любезност й поставяха маркерите на издирван нарушител.

Мириам се опита да достигне мислите им и остана ужасена, защото разбра, че те нямаха мисли. Бяха роботи. Изкуствени хора, произвеждани от машини. За миг се учуди, защото си спомни за Мораториума върху хуманоидизацията. Нима вече беше отменен?

По-лошото обаче бе, че усещането за невидим наблюдател продължи да я измъчва. Роботите може и да бяха я арестували, но не те бяха проникнали в душата й.

* * *

В мига, в който зърна Каси да минава през вратата на хотела, Паскал стисна очи и се ощипа. Знаеше, че е немислимо да я срещне тъкмо тук, на Земята и тъкмо сега, когато тя се обучаваше за бъдещата си професия, в новия си свят. Но момичето, в което несъзнателно се беше вторачил, се усмихна приветливо и му махна с ръка. Беше изумен от неочакваната среща и още по-изумен от онова, което малко по-късно разказа тя на чашка енергизиращо питие.

— Значи при онази блокада в Тунелния център са търсели теб? — не вярваше на ушите си Пако.

— Да — потвърди спокойно някогашното момиченце.

Провокираше ли го? Той не беше от хората, които се подчиняват сляпо на правилата. Обичаше да стъпва по ръба на позволеното и дори да си устройва малки прегрешения. Смяташе, че последните му занимания и идването тук са възможно най-големият риск, който разумен човек би могъл да предприеме.

Казаното от Каси го накара да се почувства като инфантил. Виж я ти малката! Не би заподозрял, че е способна на подобна авантюра. Възхити се на смелостта й. Едновременно с това се притесни от последствията при евентуален провал.

— Кой празноглавец реши, че си най-подходящата за този експеримент, гризанке? — обърна се към нея с прякора, който й бе дал на Да Винчи, когато тя беше само малко, сладко дете. — Опитваш се да ме убедиш, че, още недоучила, ти си най-великата вещица на нашата цивилизация? — Беше му разказала за новия си свят и за своето място в него.

— Ласкаеш ме — засмя се тя, но допълни сериозно:

— Първо, не съм вещица. Тази дума е отживелица, а и нямам нищо общо с вещерите. Второ, не съм най-великата, но по стечение на обстоятелствата аз… бях прикрепена към тази жена още от пристигането й на острова. Да, можеха да изпратят някой по-опитен интуит, но… как да ти обясня… аз вече бях установила връзка.

Смръщил вежди, Пако недоверчиво поклащаше глава. Тя се опита да му обясни:

— Слушай, представи си, че си завършил нова картина и ти предстои оценка. Възможните оценители са баща ми и някакъв арт-акад, когото не познаваш. Ако можеш да избираш, кого ще предпочетеш?

Той отвори уста да отговори, но тя го изпревари:

— Баща ми, нали? Защото те познава. Или може би греша? — добави, тъй като старият й приятел продължаваше да мълчи.

Беше права, разбира се. Но той също беше прав — не биваше, не можеше да позволи нещо лошо да се случи на това красиво, младо и безсрамно талантливо момиче. Нямаше да понесе да види болка в очите й. Не и сега, когато отново я бе срещнал и от пепелта на спомените започваха да проблясват искри, които смяташе за безвъзвратно угаснали.

— Жителите на Мъгливия остров не са добре дошли на Земята — продължаваше да говори Каси, без да забелязва вътрешната борба на събеседника си. — Всъщност никъде не са желани, защото хората се страхуват от тях. Знаеш ли, че в много хотели и институции, а също и в училищата, са въведени екраниращи системи за паранормалната мозъчна активност на менталиците? А знаеш ли, че ако аз бях дошла легално, щях сега да нося освен медальона на Божата планета и ограничител на енергийното ми поле? Не, Пако, мисията ни нямаше да е изпълнима без нарушенията, които се налага да извършим.

— Гризанке, ти вярваш ли в съдбата? — внезапно запита той.

Каси подскочи от изненада — беше ли я слушал въобще?

Погледна го. Цялото същество на аполониеца стоеше в някакво очакване, макар изражението на лицето да подсказваше, че не търси отговор на въпроса си. Очевидно се колебаеше за нещо и от нея зависеше решението, което щеше да вземе.

За миг Каси се изкуши да приложи „магьосническите“ си сили, но се отказа. Как щеше след това да го убеди, че не го контролира? И щеше ли той да продължи да разговаря така мило с нея или щеше да си намери учтиво извинение, за да я остави? Не, тя не искаше да загуби приятел.

Отмести недопитата чаша върху оранжевия сектор за отсервиране и приближи лицето си до това на Пако. Преди да отвори уста, ненужната посуда вече бе изчезнала от масичката.

— Какво си замислил? — запита Каси.

— Все още го обмислям — отговори сериозно той. — Не мога да оставя някаква сополанка да навира в носа ми контрабандните си подвизи. — При последните думи лицето на хиперсоциалния постепенно придоби онова лукаво изражение, което малката му приятелка познаваше от годините, когато щурият студент подкрепяше детските й бели.

Двамата се спогледаха и весело се разсмяха.

— Пако пак ще пакости — издекламира Каси.

— Нямам избор — вдигна рамене той. — Трябва да ти помогна, а ако имам късмет, може и ти да помогнеш на мен.

— С теб съм! — извика тя и се хвърли на врата му.

— Ако не си, ще те наклеветя на родителите ти — успя да отвърне Паскал миг преди звучната целувка да опари бузата му.

* * *

С пристигането им на Бойна звезда Сола разбра, че славата е изпреварила младия лейтенант. На Входната точка ги посрещнаха с почести. От този момент нататък за нея бе трудно да контролира състоянието на пациента си, защото графикът им се изпълни с безброй покани и срещи. За щастие Алек държеше тя да го придружава при публичните изяви. Беше й забавно да наблюдава как той се опитва да я впечатли, но и как при всеки опит за героизация поглежда крадешком към нея с виновно изражение на лицето.

Сола нямаше нищо против неизбежните преувеличения на авантюрата, нито всеобщото внимание, на което се радваше оцелелият рейнджър. Беше сигурна, че след подобни преживявания всеки на негово място би станал толкова известен, дори да не беше син на щабен генерал МакСибер. А и самият Игор се бе оказал сдържан и справедлив мъж. По никакъв начин не злоупотреби с предимствата, които бе му предоставила историята на сина му. Сола бе благодарна и на двамата, защото баща и син не пропускаха да подчертаят публично заслугата й за оздравяването на Алек на Божата планета.

На тържеството, дадено от семейство МакСибер по повод завръщането на сина им, Сола се запозна с част от Генералния щаб, в това число и с генерал МакВали, бащата на Тери. Малко по-късно успя да открие самия кадет, който, за неудоволствие на струпалите се около него момичета, радостно се здрависа с вещерката и я отведе към дъното на помещението, за да поговорят насаме.

— Направо не мога да повярвам, че си тук! — поде развълнуван Тери. — Бях се отчаял. Мислех си, че в онзи ден на Земята съм халюцинирал. Напоследък кореспонденцията ми е намаляла драстично. Даже с Лили почти не комуникирам.

— Знам — кимна с разбиране Сола. — Неизбежно е. И е част от системата. Случва се на всички, които са разделени. В началото ви дели само пространство, но времето увеличава това разстояние. Постепенно, ден след ден, година след година…

Тери са намръщи.

— Но вие сте устояли — възропта той. — Срещнахте се на предварително определена дата след двадесет години, никой не беше забравил и всички все още работехте… и работите за обещанието, което сте си дали при раздялата.

Тя се усмихна, а когато отговори, в гласа й се прокрадна тъга:

— Не, Тери, само проектът ни устоя на времето. Ние със сигурност сме променени. През всичките години сме споделяли всекидневните радости и скърби с други хора, имаме други приятели, семейства, стремежи… Понякога си мисля, че ни свързва единствено обещанието, което спомена.

Настъпи неловко мълчание. Не беше нужно човек да е психолог, за да разбере, че Сола говореше за изгубената си любов. За една от онези връзки, които разстоянието ограничаваше, а времето покриваше със забрава.

— Аз няма да се променя — заяви кадет МакВали. — Ще работя с вас и ще се боря за любовта си. И един ден, когато сам завърша обучението си, ще бъда с Лили.

— Като спомена работата — поде Сола, — може би имам задача за теб.

— Слушам! — погледна я той с блеснали очи.

Вещерката се засмя:

— Спокойно, кадет. Първо да уточним възможностите. Кажи ми, смяташ ли, че Лили би могла да разчете текстове, писани в предкосмическата епоха?

— Убеден съм — отвърна сериозно МакВали. — Та тя специализира лингвистика!

— Лингвистиката е широко понятие — отбеляза Сола. — Става въпрос за информация, която се намира в книги и дискове. — И понеже младежът я гледаше с недоумение, тя обясни какво представляват хартиените източници и разказа за откритието на Каси и останалите.

— Не знаех, че и Касиопея е в отбора — зарадва се бившият й съученик.

— Привличаме млади и талантливи хора — избегна прекия отговор вещерката. Опитваше се да сдържа ентусиазма му и да го насочи към същността на задачата.

След задържането на Мириам групата им се беше разделила — Сола замина с Алек и Игор за Бойна звезда, а Дюк и останалите поеха към Града на миналото с новия си познат, за когото Каси бе гарантирала. И едните, и другите трябваше да потърсят надеждно решение за завръщане на нелегалната троица на Божата планета. Генерал МакСибер бе обещал да постави въпроса пред щаба, а артистичният рошльо от Да Винчи се надяваше да получи… прозрение? — в Града на миналото. Въпреки уверенията на Каси, Сола не би му се доверила, ако не бе споменал навреме общия си проект с… Лили Йерба! Усмихна се, като си помисли, че наред с останалите качества младата смяна на Лу умее да печели привърженици.

Научил за книгите и дисковете, Паскал бе предложил лично да ги отнесе на Да Винчи. Той също не изпитваше колебания, че асистентката на акад Варан ще разчете текстовете. Игор и Дюк обаче отхвърлиха предложението — страхуваха се, че липсата на документите вече е разкрита и охраната на Тунелния център ще проверява съмнителни лица и дестинации. Нямаше нищо по-логично от това, някой да се опита да ги отнесе на Да Винчи — единствено там можеха да се намерят хора, които да ги разчетат или използват.

Затова генералът предложи да пренесат артефактите на Бойна звезда. Взе ги в багажа си — той и синът му бяха последните, които земните охранители биха заподозрели. Когато пристигнаха, Сола успя да го убеди тя да се погрижи къде и как да бъдат съхранени — така при евентуален провал съзнанието му щеше да остане чисто за веритасерумите.

Беше премълчала пред генерал МакСибер за истинските си намерения — надяваше се хартиените източници не само да бъдат запазени, а и текстовете в тях да достигнат Да Винчи. И бе потърсила кадет МакВали, за да му възложи тази задача.

— Не е необходимо да изпращаш всичко наведнъж — обясни тя на Тери. — Важно е също да съхраняваш оригиналите при теб, а за Лили да изготвяш копия на подходящи съвременни носители. Добре е да изпращаш част от материалите и на други хора, за да не будиш подозрение. Нещо като подаръци по различни поводи.

Той кимна, за да потвърди, че е разбрал.

— Можеш да изпращаш фрагменти до мен, до Кая, до Луис, дори до Оливър — все хора, които в подходящ момент да препратят информацията към Лили.

— Струва ми се, че създаваме прекалено голяма конспирация заради артефакти, за чието съществуване на Земята май не са и подозирали.

— Не са подозирали досега. Но след като вече са открили и съществуването, и липсата им, усилията ще са насочени към тяхното намиране. Още нещо: никой не се съмнява, че намирането на артефактите ще доведе до намиране и на изчезналите нарушители.

— Не бях помислил за това.

Тя го погледна с усмивка. Искаше й се да го погали майчински по косата и да стисне успокоително ръцете му, но не смееше. От самото начало на разговора усещаше върху себе си завистливите и дори злобни погледи на момичетата, чиято компания той бе пренебрегнал заради нея.

Усамотението й с кадет МакВали бе неприятно не само за младите му почитателки. Седнал в едно кресло в другия край на зимната градина, лейтенант Алек МакСибер ревниво следеше всяко движение на своята спасителка. Усети, че се изпълва с неприязън към младия кадет, който — по негово мнение — безочливо флиртуваше с гостенката. Учудваше се само защо тя изглежда толкова погълната от разговора. С какво я беше заинтригувало едно недорасло пале като Тарзан?

Неведението го измъчваше. Стана и с бързи крачки се насочи към двойката. Стори му се, че не се зарадваха на присъствието му, защото и двамата внезапно млъкнаха, когато той приближи.

— А, лейтенант, ето къде си бил — посрещна го с усмивка Сола. — Да ти представя ли…

— Ние се познаваме — прекъсна я не много любезно той. — Бащата на кадет МакВали бе приет неотдавна в Генералния щаб. — Натърти той с нотка на превъзходство, обръщайки се към събеседника й.

Тери не отговори, само сдържано кимна и отривисто отдаде чест.

Сола проследи погледите и на двамата и внезапно й стана ясно, че тя е поводът за прикритата престрелка.

— Ще се обадя утре, за да обсъдим подробностите — обърна се към кадета. С крайчеца на окото си забеляза изражението на Алек и допълни. — Можеш да присъстваш, ако нямаш занятия и ако баща ти се съгласи.

Тери разбра и леко кимна с очи. Без да дразни повече патрона на тържеството, той се изпъна във войнишки поздрав и се върна в компанията на връстничките си.

Останал насаме със Сола, Алек почувства, че се е държал детински. „Само да не се изчервя пак!“ — ядоса се на себе си, докато се колебаеше как да й се извини.

Тя се взря в очите му:

— Лейтенант, понякога ме плашиш. Знам, беше подложен на ужасен стрес през последните седмици. Затова съм тук, затова продължавам да съм до теб — искам да се убедя, че когато си тръгна, няма да имаш никакви посттравматични ефекти от преживяното.

— Не искам да си тръгваш.

Думите се отрониха от устата му така внезапно, че той самият се изплаши.

— Доктор Донис, аз…

Тя го погледна отново. Стори му се, че няма нужда да говорят, че вече знае какво ще му отговори тя. Спомни си заседанието на Мъгливия остров, на което бе присъствал. Тогава бе убеден, че хората около него говорят без думи, а той безпомощно ги наблюдава, неспособен да се присъедини. И сега изведнъж се почувства като тях. Стоеше срещу Сола, впил очи в нейните и знаеше, че тя го разбира. Знаеше, че се бои от неизказаните му думи и ще се опита да го спре.

— Обичам те — прошепна.

Видя как тя поклати отрицателно глава, как с мъка преглътна и отвори уста, но не я чу да произнася какъвто и да е звук. Дали пък не беше си внушил? Беше ли изрекъл на глас думите, които отправяше като молитва всяка вечер и с които безмълвно я поздравяваше всеки ден?

Тя нежно го докосна по ръката:

— Трябва да вървя, Алек. Пази се. Ще намина утре да проверя дали си добре.

— Добре съм само когато ти си до мен — бе стиснал ръката й преди тя да успее да се отдръпне.

Сола нежно се освободи от хватката. Целуна го по бузата и забърза към изхода, като от време на време кимаше за поздрав и се криеше в зеленината на растенията. „Колко нелепо! И как успях да се забъркам в това?“ — упрекна се тя, докато пресичаше остъклените пространства и заобикаляше кокетните кръгли масички, разположени за гостите сред домашно отглежданите растения.

Бе забелязала признаците отдавна, но не бе им обърнала достатъчно внимание. „Трябваше да го спреш, да му обясниш, че пациентите често бъркат чувството си на благодарност с любов. Но не, ти предпочете суетата си. Доктор Донис… отдавна никой не беше те наричал така, нали?“

По целия път до хотела Сола продължи да се укорява за безотговорното си държане. Досега никога не беше си позволявала да наруши стандартните отношения между лечител и лекуван — нито в Медицинската формация, нито по-късно като вещерка — независимо колко симпатични или близки бяха пациентите й. Отдаваше сегашния си пропуск на необичайните обстоятелства и напрежението, на което бяха подложени всички, въвлечени в екстремната история. Но дълбоко в сърцето й едно тъничко гласче подсказваше, че има още една, много по-важна причина за нейното непрофесионално държане. Сола Донис не беше безразлична към младия лейтенант.

Малко по-късно същата нощ, когато луната Рамаяна осребри улиците и сградите на Галакси с меката си светлина, тя неволно подхрани мечтите на трима самотни влюбени. И понеже луната беше пълна, а тримата си пожелаха едно и също, то нямаше как да не се сбъдне.

* * *

Малкият панорамен гравиплан с прозрачен корпус плавно се носеше над повърхността. Пейзажът под него се променяше. Ако човек присвиеше очи, отделните картини можеха да се слеят в непрекъсната жълто-сиво-кафеникава пътека, сякаш нарисувана с криволичещия замах на досаден художник.

Запустелите, обезводнени поля се редуваха с проскубани съсухрени гори и мрачни оголели канари; прашни вихри се носеха над земята като рояци безумни насекоми и се извисяваха нагоре — гигантска длан, която се опитваше да сграбчи малкия летателен апарат и да го смачка в юмрука си. На места цветовете на пустошта бяха отстъпили, победени от черните краски на пепелищата и остатъците от човешко високомерие.

Опиянени от възможността да диктуват правилата, хората бяха отровили планетата, изгубвайки връзка с природата и дори собственото си чувство за самосъхранение. А когато бяха осъзнали грешката си, бе станало прекалено късно. Земята не беше повече домът, завещан им от предците преди хиляди години. Скрити под своите куполи, бяха успели да съхранят вида и цивилизацията, но бяха изгубили свободата да бъдат част от магията на собствения си свят.

Планетолозите твърдяха, че наранената Земя бавно възвръща жизнеността си, очиствайки се от отровните жила на индустриалното предкуполно общество. Щяха да се сменят стотици поколения, преди човечеството да се наслади отново на живот без похлупак. Плахо се прокрадваше и въпросът дали хората биха напуснали сегашните градове и удобства.

Целокупната история бе едно доказателство за стремежа на човеците към непрекъснато струпване и обитаване на възможно най-многолюдни селища. Днешните куполни градове — или както ги наричаха — „кошерите“, бяха наследници на огромните мегаполиси, в които населението се стичало дори когато е можело да живее самостоятелно и спокойно извън тях. Проблемите на мегаполисите бяха извадили на преден план въпросите за пренаселеността и подтикнали учени и специалисти да търсят решения за бъдещето.

Разселването станало основна част от плановете, но не и единствената.

По същото време, когато Пионерите търсели нови планети за живот, архитекти, инженери и строители проектирали първите Куполи, а икономисти, политици и аналитици се заели с почти непосилната задача да реорганизират съществуващото общество. Все още се носеха вицове за това как хората излезли от пещерите и после се върнали в тях.

Психосексолитиците — наследници на предкосмическите психоаналитици и фройдисти — обяснявали създаването на куполните градове с неосъзнатата необходимост от завръщане към майчината утроба, докато уфолозите разправяли надлъж и нашир теориите си за защита от агресивни извънземни цивилизации. Апокалиптиците от своя страна виждали поредния знак за края на света — странно било как никой от тях не забелязал истинските знаци, които все по-често им давала наранената и отровена Земя. Може би защото те, както и почти всеки човек на планетата, страдали от нелечимата по онова време болест: желанието да бъдат световноизвестни и признати — най-вече с дълбокомислените думи или скандалните си действия.

За тяхно съжаление историята проявила нетърпимост към подобна суета и не запазила почти никое от имената на псевдомъдреците.

Вместо тях всички помнеха създателите на куполите и Екипа на двадесет и осемте^[2], основал първото градско общество. Скоро след тях всички региони на Земята създали свои градски общества, а след Разселването възникнали дори специализирани градове, в които се концентрирали определени дейности.

Така бил създаден и Градът на миналото, в който хората пренесли под купол сградите на съществуващите световно значими музеи, ведно с експозициите им, а също и голям брой архитектурни и исторически артефакти на цивилизацията.

Събирането на неимоверно богатата колекция на едно място намалило разходите за поддръжка и обособило кътче на планетата, където любопитни и любознателни посетители можели да се насладят на красотата, изобретателността, силата и мъдростта на отминалите векове.

С течение на времето градът се разраствал. В него не само се пренасяли все повече исторически и културни паметници, но и се създавали нови. Физическо възстановяване на древните архитектурни чудеса по запазените руини било забранено, за да не се смесват оригинал и реставрации. Затова били създадени зали и галерии за виртуални пътувания. Те позволявали пълно обхождане на артефакта във вида, в който някога бил построен. Излишно е да се споменава, че подобни възможности започнали да привличат огромни тълпи, желаещи да се разходят из фараонските покои или сред свитъците на Александрийската библиотека, възстановена само виртуално след откриване на част от строителните й планове.

Мечтата на хората за машина на времето била забравена, защото вече можели да видят миналото когато и колкото им се иска.

Докато Паскал обмисляше с Лили пътуването си до Земята, двамата не повдигнаха темата за виртуалните възстановки — жителите на Да Винчи разполагаха с достатъчно добри копия от почти всички археологични находки. Макар виртуализацията да не беше така плътна, както в земните музеи и да липсваха атракционните екстри, предлагани на посетителите, в света на творците и учените копията се използваха ежедневно от археолози, историци, архитекти и дори от хората на изкуствата. Но колкото и добри да бяха, това бяха само безплътни сенки на реално съществуващи паметници.

Ето защо Паскал се надяваше по един или друг начин да се добере до оригиналните находки или поне до тази, която бе основният им набелязан обект. Съставяйки план за действие, нито той, нито младата му приятелка предвиждаха събитията, сполетели го при пристигане на Земята.

Каси бе объркала плановете на Пако още преди да се срещнат — блокираният Тунелен център бе създал доста безпокойства на заговорника от Да Винчи. Въпреки закъснението той сигурно щеше да продължи според първоначалния замисъл, ако не беше я видял в хотела и, най-вече, ако не беше спонтанното му решение да й помогне.

Докато му разказваше как и защо се е озовала на Земята, той разбра, че със задържането на лошата дама мисията на Каси в града е изпълнена. Разбра също, че конспираторите нямат действащ план за завръщане на Божата планета. Ако вземеше малката със себе си, щеше да й спечели време. Вероятността да я търсят извън града бе минимална. От друга страна, нейните умения можеха да послужат в собствените му търсения.

Като част от екип, след разговора Каси бе споделила намеренията на Пако със Сола и Дюк. Двамата одобриха идеята. Хамелеонът прецени, че изчезването от града е добро решение за двете нелегални пътнички — Шандо вече бе пратен при семейството си, за да потърси вариант за успешното завръщане на групата у дома. Всички бяха съгласни, че Дюк носи отговорност за момичетата, затова беше най-добре да ги придружи.

Така изведнъж Паскал се сдоби с трима другари за пътешествието си. Убеди ги да наемат панорамен гравиплан и сам избра маршрута до Града на миналото. Целта му бе да прелетят над Долината на нилските гробници. Макар голяма част от тях да бяха пренесени в музейния град, трите най-известни и най-спорни продължаваха да стърчат на мястото, на което бяха издигнати преди хилядолетия, пазени от верния им сфинкс.

И пирамидите, и сфинксът бяха опаковани поотделно в прозрачен защитен материал, следващ очертанията им и предпазващ ги от прищевките на атмосферните условия. „Хората се страхуват от времето, а времето се страхува от пирамидите“ — спомни си Пако фразата, която бе прочел сред бележките на акад Варан.

— Да… Тези трите наистина са неподвластни на времето — промърмори той, докато се взираше в изчистените силуети, проблясващи с леките синкави искри на защитните обвивки. Изглеждаха неземно красиви сред червеникавите пясъци на пустинята и някак…

— Плашещи.

Пако се стресна — един чужд глас бе довършил мисълта му. Обърна се и видя замисления поглед на втората си спътничка. Беше се надвесила над него и гледаше в същата посока, в която се бе вторачил и той.

— Стоят си там, изпълнени с тайнственост, но и с някаква искреност, която не проумяваме — продължи коментара си младата жена зад гърба му. Имаше издължени очи, слабичка фигура и странното име Мика Суке. — Сякаш се опитват да ни кажат нещо, а ние не разбираме езика, на който говорят.

— Това с твоите магически способности ли го научи? — погледна я Пако. Сред незлобливия му присмех се прокрадваше суеверен страх.

Вместо да се обиди, Мика се засмя:

— Надявам се да не прибягваш до моите способности.

— Откакто съм с вас, представите ми за реалността се промениха. Вече не вярвам дори на огледалото — заоправдава се жителят на Да Винчи.

Забележката развесели всички. Дюк и Каси също се включиха в разговора. Постепенно приятелската престрелка с остроумия премина в открит и сърдечен разговор за очакванията и страховете им. Имаха на разположение достатъчно време да обсъдят общия проект, защото гравипланът щеше да достигне местоназначението далеч по-бавно от стандартния въздушен транспорт.

* * *

Четиримата изкачваха Голямата галерия без особен ентусиазъм. Меката посетителска пътечка следваше оригиналния наклон от 26º30’ и почти незабележимо скърцаше под краката им, имитирайки пясъка по истинския под на пирамидата. Придвижваха се бавно, защото Пако, който държеше управлението, непрекъснато спираше, оглеждаше стените, ослушваше се и сякаш всеки момент очакваше да направи своето откритие. Беше се съгласил на тази виртуална разходка след много уговорки на спътниците си и след като се бе отказал от опитите да се добере до оригиналната пирамида.

— Не мога да те разбера — въздъхна за пореден път Дюк. — Какво си мислиш, че търсиш? И след като трябваше да се набутаме в тоя задушен тунел, не можеше ли поне да слизаме, а не да го изкачваме?

— Това е естественият път към камерата на фараона — отговори водачът им с ентусиазма на истински учен. — И галерията не може да бъде задушна при тази височина. Та тя е над осем метра!

— Височината е добра, но стените са скосени — контрира го хамелеонът.

— Изглеждат ми познати, все едно съм минавала оттук и преди — намеси се внезапно Мика, която се тътреше с безучастен поглед след останалите.

Каси спря и се обърна към нея:

— И аз не мога да се отърва от усещането, че съм виждала този прав коридор и тези скосени стени.

— Само толкова? Очаквах повече от теб — измърмори беззлобно брюнетката и на свой ред се обърна към Пако. — Твоят пътеводител споменава ли нещо за нашето дежа вю?

След кратка справка с информацията в управляващия стик Паскал поклати отрицателно глава.

— Има много странни и уникални неща в тази пирамида — каза той. — Шахтите, които започват от камерите на фараона и царицата и сочат (или поне са сочели) към определени звезди; радиоактивният пясък по пода на тази галерия; непознати бактерии, които били открити и… така нататък.

— Надявам се в настоящата имитация да са ни спестили поне радиоактивността — промърмори Мика.

— Надявам се да не са ни спестили нищо друго — отвърна Пако.

— Хайде да вървим — подкани ги нетърпеливо Дюк. — Докато мъдрувате, се придвижваме като охлюви на магистрала.

Тримата го изгледаха въпросително.

— Каквото и да означава това — вдигна рамене той. Беше прочел израза в някакъв справочник с изчезнали идиоми.

Продължиха да се изкачват към камерата на фараона. Каси вървеше плътно зад Пако. Беше леко разочарована — макар и внушителна с тридесетте си метра дължина и височината си, Голямата галерия изглеждаше мрачна и клаустрофобична. Може би защото си беше представяла коридорите в пирамидата по-широки, а отчасти и заради голите стени от досадно перфектни каменни блокове. Единственото „украшение“ бяха два жлеба с височина около една педя. Бяха разположени по един на всяка от стените и преминаваха по цялото протежение на галерията.

— Подозирам, че и тези прорези са една от загадките тук — отбеляза Каси.

— Напълно си права — кимна й през рамо Паскал.

— А ние сме дошли, за да разгадаем всички съществуващи мистерии — подхвърли отзад Дюк със смръщени вежди, защото бе забелязал, че Пако отново спира, оглеждайки някакъв тесен отвор. — Изобщо не си прави илюзии, че ще ме навреш там — допълни той.

Младежът се обърна към островитяните с широка усмивка:

— Стигнахме преддверието. Пресечем ли го, влизаме във фараонската камера.

Каси бе единствената, която откликна радостно на неговите думи. Хамелеонът и Мика само се спогледаха и вдигнаха рамене. И докато Дюк, въпреки хапливите си бележки, бе готов да последва рошавия водач, войнствената му спътничка бе твърде изнервена, за да продължи:

— Слушай, Пако — започна без предисловия тя. — Какво очакваш да намерим вътре? Мотаем се с часове из някакви катакомби, без да знаем какво търсим. Не мога да се отърва от усещането, че и ти не си наясно по въпроса.

Пако сведе поглед и си пое дълбоко въздух.

— Движим се по туристическата програма — заоправдава се той. — Не мога да я променя, защото не съм запознат с вътрешността на постройката.

— Тогава откъде знаеш къде да търсиш? — не го оставяше на мира брюнетката.

— От записките на акад Варан. Той е твърдо убеден, че тъкмо тази пирамида продължава да крие тайни. Убеден е, че в нея все още съществуват неразкрити помещения, които съхраняват отговорите на много въпроси.

Мика замълча. Не искаше да бъде несправедлива към младия мъж с подкупващо маслинени очи и небрежно разчорлени къдрави коси. Все пак той им бе предложил помощта си и до момента прикриваше Кая от издирващите екипи, като навсякъде се разплащаше за двама им.

— Виж, Пако — продължи тя по-миролюбиво. — Вашият акад сигурно е прав. Но идеята да се впуснеш в подобно пътешествие без да знаеш крайната си цел е… меко казано, необмислена.

— Нима? Ако моето пътуване е необмислено, какво ще бъде определението за вашето? — отвърна с насмешка той. — Аз поне съм легално тук и знам как ще се върна на Да Винчи.

Дюк прецени, че е време да се намеси:

— Искате ли да продължим разговора в по-нормална обстановка? — прекъсна той спорещите, подсилвайки ефекта от думите си с успокоителен жест.

Двамата го погледнаха в очакване.

— Изгаси тази имитация — обърна се към Пако. — Да излезем отвън. Една каменна гробница не е най-подходящото място за изясняване на отношения.

— Ами ако спрем сега, а тайната се крие точно там, където не сме влезли? — опита се да протестира пратеникът от Да Винчи.

Забелязал колебанието му, Дюк поклати глава и вместо да отговори, издърпа управлението на виртуализацията от ръцете му.

Миг по-късно огромните каменни блокове около тях се стопиха, наклонената пътечка се оголи и се превърна в леко матирана прозрачна платформа, която бавно започна да се снишава, докато се изравни с пода на помещението.

Четиримата слязоха от подвижната платформа и се заразкършваха, сякаш бяха прекарали последните си часове във вътрешността на истинска пирамида.

— Чувствам се като току-що телепортирана — заяви Кая. Оглеждаше с усмивка огромната празна зала с натрапчиво зелени стени.

— Да, симулацията е отлична — добави и Мика, която се опитваше да пресметне очертанията на подвижната платформа. — Навъртяхме километри по някаква си ходеща пътечка, а съм изморена като след дълъг поход.

Сигурно щяха да се забавят още, заети да споделят преживяванията си, но Дюк вече бе на изхода и нетърпеливо им махаше с ръка.

Изведе ги далеч от Египетския район и малко по-късно четиримата съзерцаваха гледката от терасата на някакъв дворец. С наслада поглъщаха аромата на растенията, изпълващи пространството пред него. Цветната градина беше оформена в наивни, но приятни за окото фигури и разнообразена със закачливи фонтани и водоскоци.

— Като си помисля само, че цялата тази красота е била създадена на съвсем друго място, където е била уникална, неповторима… А сега е пренесена тук, в конкуренция с останалите паметници от Квартала на дворците… Не е ли малко зловещо? — Пейзажът и докосването до миналото бяха събудили нещо меланхолично в душата на Кая.

Както винаги разумен и прагматичен, Дюк набързо отрезви ситуацията:

— Градът на миналото не е първият опит на хората да пренасят цели дворци от едно място на друго. Когато бях дете, нашите ме заведоха на пикник извън купола. Има такива местенца на тази планета, където животът отказва да бъде унищожен от цивилизацията. Наричат ги оазиси. Та, седяхме си ние на едно такова място с диви дървета и треви и аз по детски проучвах всеки сантиметър от околността, когато се натъкнах на останки от някаква къща. Сигурно щях да потъна из руините, ако татко не беше ме видял. Обясниха ми, че някога, в предкосмическата епоха, също имало преселение на хора. Сигурно сте чували за Стария и Новия свят? — Тримата поклатиха отрицателно глави и той продължи. — Та, в Новия свят отивали всякакви отрепки, но много искали да ги приемат за благородници. С такава цел купували цели замъци от Стария свят и ги пренасяли камък по камък в Новия.

— Заедно с градините ли? — полюбопитства Кая.

— Това не знам — замисли се хамелеонът. — Като си спомня онези дървета в оазиса… Бяха странни, красиви, високи и много стари. Сигурно и тях са пренасяли.

— Затова Новият им свят е бил като Стария — не се сдържа Мика. — Защото не са се опитали да направят нещо ново, а само са искали да повторят старото. Цяло щастие е, че при Разселването са оставили всеки от световете да се развива сам.

— Дали? Вярваш ли, че се развиваме самостоятелно? — подхвърли Пако.

Дюк го изгледа изпитателно:

— Откакто си в групата, не преставаш да подхвърляш двусмислени реплики. Знаеш неща, които не са ни известни. Защо просто не ги споделиш с нас?

Паскал Амол се бе оказал дискретен по отношение на собствената си мисия. До този момент Дюк Пан бе узнал единствено, че младият аполониец е обещал да набави информация за научния труд на свой колега, който нямал възможност да пътува през Тунелите.

От своя страна Пако бе научил почти всичко за митарствата на заговорниците от Божата планета — момичетата се бяха погрижили да го осведомят в подробности. На Дюк не му убягна интересът, който спътникът им прояви към намерените по време на бягството информационни артефакти. Той дори предложи да ги отнесе лично на асистентката на своя колега, която се оказа… съученичка на Кая. Интригата, която хамелеонът все още не можеше да разплете, се затегна още повече, след като разбра, че и Сола познаваше същите хора от Да Винчи…

— Не е ли време да ни кажеш истината? Защо е този интерес към Музея на нулевите цивилизации? — насочи го внимателно Дюк.

Пако съсредоточено разроши косата си, сякаш отговорът се криеше в нея и всеки момент трябваше да изпадне от скалпа му.

— Не бих могъл да ви кажа. И аз не знам какво точно знам — Изложи накратко разкритията, направени в резултат от странното желание на Лили да кметува. — Беше ужасно да науча, че през цялото време всеки от нас е наблюдаван и преценяван — заключи накрая.

Настъпи мълчание. В този момент островитяните мислеха за едно: дали наблюдението се отнася само за Да Винчи или се прилага във всички светове? Не беше тайна, че голяма част от населението на Земята се занимава с наблюдение и контрол над себеподобните. И никой не предполагаше, че шпиономанията може да се разпростре извън Старата.

Каси се притесни за родителите си — като всички творци и жители на Аполония, те рядко си даваха сметка за думите и скрития смисъл, който някой недоброжелател би могъл да вложи в тях. И — което беше най-страшното — можеха като акад Варан изобщо да не разберат, че са ограничавани. Хората на Да Винчи бяха заети прекалено много със собствените си проекти, за да се тревожат за някаква илюзионна сигурност. Те можеха да пропуснат човека, който ги наблюдава, дори да се намира пред очите им.

Не така стояха нещата на Мъгливия остров. Външен човек там трудно щеше да остане незабелязан.

Изглежда Дюк също се беше разтревожил, защото изрече на глас:

— Където хора не могат да свършат работата, се изпращат роботи, нали?

— Така е — съгласи се Пако. — А за да сме по-точни, ползват се най-добрите постижения на технологиите.

Островитяните се спогледаха — тяхното малко общество се доверяваше на технологиите повече, отколкото на хората. Дали жреците нямаха право, като обявяваха всевъзможните устройства за творения на злите сили?

Мълчанието се проточи. Пако заговори наново:

— Когато разбрах, че Луис Варан се води като ненадежден гражданин, се поинтересувах от работата му. Уверявам ви — като математик той е брилянтен. Моделите са малко сложни, защото обвързва много от променливите с времеви и вероятностни векторизации, но са изключително интересни от гледна точка на приложима резултатност.

Спря да си поеме дъх и забеляза безпомощните погледи на останалите.

— Извинете ме — засмя се Пако. — Заговорих като на вернска конференция. Казано накратко: теориите на Луис Варан представляват за някого заплаха. За да не намерят реално приложение, те не бива да бъдат завършени. Доколкото можах да преценя, ограниченията на акада са свързани с обобщаването на моделите.

Докато аполониецът говореше, Каси се опитваше да си спомни откъде й е познато името на акада. Най-сетне успя. Инцидентът преди Разпределението, кокилите, Крас и… разказа на Баго!

— Кои са черноризците? — попита внезапно тя.

Миг по-късно Дюк осъзна, че отговорът на този въпрос се очаква от него. Тримата се бяха вторачили насреща му с любопитството на малки деца. Зачуди се дали идеята да предизвика разговора е била добра. Не знаеше, че само преди няколко дни Шандо с лекота бе отложил обяснението на същия въпрос.

Черноризците бяха тема, която всички земляни суеверно избягваха.

Официално такива хора не съществуваха. Никой не знаеше кои са, как се набират, кой ги обучава, кой ги ръководи. Описанията за тях варираха от жестоки войници до машинизирани чудовища. Те бяха най-тайното и невидимо общество на Земята. Мълвата твърдеше, че се подчиняват единствено на Междуградския конклав. Появата им се свързваше с катастрофи, бедствия и изчезвания на хора, затова градските легенди отдавна ги бяха митологизирали като предвестници на нещастие. Всъщност това бе всичко, което Дюк можеше да предложи на своите спътници — няколко легенди, слухове и умозаключения. Беше шокиран, когато разбра, че Кая е била свидетел на една от техните акции. Не по-малко шокиращ бе фактът, че акцията се е отнасяла за същия акад Варан, чиито теории възхваляваше съпланетянинът му Амол.

Самият Паскал слушаше потресен. От една страна, защото Лили му бе разказала историята с инцидента. Парчетата в пъзела, добавени от Каси, само потвърдиха версията за покушение над акада. От друга страна, защото казаното му припомни една стара случка от детските му години на Хайтек.

Баща му бе донесъл част от работата си в къщи и любопитният Пако тайно се беше вмъкнал в кабинета, опитвайки се да задейства странните кълбовидни апарати. Успя да уцели инструкциите за движение, но не беше забелязал влакната, които свързваха кълбата с къси раменни манипулатори, лежащи встрани на пода. Резултатът беше поразяващ, що се отнася до работното помещение на баща му и поучителен, що се отнася до самия Пако: той получи шанса да се запознае с древните методи за възпитание на деца. Беше запомнил случая не толкова заради плесниците, а по-скоро заради скандала между родителите си, подслушан същата вечер. Майка му крещеше нещо за наказателни отряди и Закона за защита на личността, а баща му се защитаваше, като твърдеше, че никой свят нямал право да контролира вътрешните дела на останалите. Поръчката била изключителна и предназначена само за Земята.

— Не разбираш ли в какво се замесваш? — възмущаваше се тогава майка му. — Създаването на нехора е заклеймено още в предкосмическата епоха. По-късно е официално отречено като насока в развитието на науката! Доказано е, че последиците за нас, хомо сапиенсите, ще бъдат не само морални или психологически. Възможните злоупотреби могат да доведат до заличаване на цивилизацията ни! Роботите НЕ БИВА да имат човешки облик. Хуманоидизацията на машините е изрично и безусловно забранена!

Пако не си спомняше как бе завършил онзи спор. Баща му едва ли се бе отказал от участие в толкова предизвикателен проект. Но чутото за черноризците сега по странен начин го връщаше към спомена за не-хората. Вината за тези мисли принадлежеше на Дюк и градските легенди, които той им беше разказал.

Каквато и да бе истината, Пако си даваше сметка, че се е замесил в доста опасни дела. При провал можеше само да си мечтае за операторска работа на индустриалните луни. Вече беше късно да се измъкне. Оставаше само един изход: да намери час по-скоро ефимерния тайник на Луис. Но посещението в Града на миналото и виртуалните разходки не бяха дали резултат. Затова той отново подхвана старата си идея за посещение на „истинската“ пирамида.

— Не разбирам защо настояваш за нещо, което сам отчете като невъзможно — прекъсна го Каси.

Трябваше да ги убеди — ако не нея, поне някой от останалите.

— Помислете — обърна се към тримата той. — Луис Варан е уверен, че в тази пирамида се крие ключът за… за… неговата теория. Ако беше на грешен път, никой нямаше да го ограничава или да се опитва да го елиминира. Затова аз му вярвам и трябва да направя всичко по силите си да помогна преди „невидимите“ да стигнат до мен. А и до вас. В цайтнот сме, не разбирате ли? Имаме шанс единствено ако си помогнем взаимно.

Нито Каси, нито останалите му отговориха. Той завърши с умоляващ, но настоятелен тон:

— Имам нужда от вас, приятели. Имам нужда и от вашите способности. Днес Каси не почувства нищо във виртуалната пирамида, но съм сигурен, че ще усети тайната, когато е пред нея. Истинска. Материална.

Лек освежаващ полъх премина през лицата им. Все още стояха на терасата на двореца, но отдавна бяха забравили за красотата около тях. Слабото въздушно течение, което климатичните системи генерираха привечер, за да създават на посетителите усещане за прохладен ветрец, сякаш фокусира мислите им върху решението.

— Утре следобед потегляме с гравиплана обратно към Града — обяви Дюк. — От вас двамата — посочи към Мика и Паскал — искам да ми изчислите в колко часа трябва да тръгнем оттук, за да стигнем над оригиналите по тъмно.

— За пирамидите ли говориш? — не повярва на ушите си Пако.

— Защо? Да нямаш и други обекти в програмата? — поинтересува се хамелеонът.

Групата видимо се оживи. Той ги прикани към внимание:

— Нямаме доказателства, че влизането в пирамидата ще ни бъде от полза, затова изрично забранявам да поемате неоправдани рискове. Условието е следното: обикаляме бавно и без да се отделяме един от друг. Ако Кая усети хипотетичния тайник, действаме според обстоятелствата. В противен случай се прибираме в гравиплана и продължаваме по маршрута. Не приемам възражения.

С удоволствие отбеляза, че никой не се противопостави на плана.

„Защо все аз трябва да мисля за всичко?“ — въздъхна наум тредман Пан и се зае да издири инженера от Хайтек, с когото се беше запознал предишния ден. Смяташе да понаучи туй-онуй за надеждността на гравипланната електроника. Трябваше да признае, че рошльото от Да Винчи беше прав за едно: нямаха време за губене.

* * *

— Нямаме време за губене — мърмореше недоволно Луис. За стотен път преглеждаше записките си в опити да се отърси от нелепото откритие. Наистина ли бе допуснал непростима грешка? Нима се бе подвел по всеобщата хипноза за мистификация на Голямата тройка?

Трите най-известни пирамиди на някогашен Египет се свързвали през вековете с различни теории, в които загадъчният им придружител — Сфинксът, бе ту включван, ту изключван. Тайните общества на Земята неизменно се обръщали към Египет, опитвайки се да си присвоят правата на наследници на една изчезнала цивилизация. Религии и секти, учени и авантюристи се надпреварвали да възхваляват мъдростта на древните, макар единственото знание, към което всички се стремели, да било тайната на безсмъртието. Заради него столетия наред бяха пълзели из галерии и шахти в търсене на отговори.

Макар и не най-голямата в света, Великата пирамида в Гиза се беше оказала „най-надупчената“ и най-подходяща за изграждане на хипотези — с шахтите високо в тялото си, със скритите помещения, някои от които достъпни само от роботи, с безумно точната си астрономическа ориентация… Споровете около първоначалното й предназначение така и не стихнали, а съзвездието Орион било една от първите дестинации на Пионерите в техните търсения. Но, доколкото можеше да се вярва на историята, около нито една от звездите^[3] му не намерили дом. И загадката останала.

Когато математическите му занимания го бяха отвели към пирамидите, Луис бе привлечен от загадъчното обаяние на Великата пирамида и вдъхновен от необятните възможности за нейното „решаване“. Скоро той се превърна в един от онези изследователи, които строяха хипотези с фанатичната увереност, че няма друго вярно обяснение освен тяхното.

Беше разработил последните си модели въз основа на собствени предположения и с помощта на брат си ги беше предал на Оливър. Но Ален не можа да донесе от Хайтек положителни оценки. Всъщност такива изобщо не бяха пристигали. Луис отдаде неуспехите на небрежността на стария си приятел и продължи да следва „пирамидалната“ си теория.

Беше убеден в правотата си не само защото Лили вярваше в него, а и защото новото попълнение на тима им — Паскал Амол, се беше изказал доста ласкаво за моделите на акада. Амол може и да беше хиперсоциален, но Луис знаеше, че е един от най-добрите съвременни математици. Доброто мнение на професионалиста го мотивира допълнително. Беше изключително щастлив, когато Лили и Паскал му съобщиха идеята за пътуване до Града на миналото. Възприе я като още едно признание за значимостта на труда му. Може би затова не ги укори за многото неизвестни в плана. Но сега, когато бе открил собствената си грешка, бе обзет от угризения за проявеното тщеславие.

Даде си сметка, че пирамидите, които познаваха, бяха материални. Строени преди хилядолетия по всички континенти, те се извисяваха в своята недостижимост векове наред. Пазеха тайни и най-голямата от всички бе, че хората така и не бяха успели да дадат задоволително обяснение за съществуването им. Гробници, ритуални храмове, астрономически обсерватории, космически радиофарове, проекции на съзвездия, врати към боговете — това беше малка част от предполагаемите им функции. Често тезите на колегите му не можеха нито да се докажат, нито да се отрекат.

Но макар да не си признаваха, всички се изкушаваха от възможността да открият непознати енергии. И ги търсеха във вътрешността на пирамидите.

Този стремеж бе насочил Луис към един различен подход, който можеше да се превърне в закономерната стъпка напред.

Пирамидата, която напоследък бе обсебила ума му, не беше материална, а енергийна.

Верен на принципа „най-важното е невидимо за очите“, той беше изчислил евентуалното й съществуване някъде в югоизточния край на някогашния континент Европа — там, където през вековете се бяха пресичали много нулеви и предкосмически култури. Академичните среди на Да Винчи все още спореха дали в предкосмическата епоха населението е принадлежало на Последната Римска империя или е било част от експерименталната Москуска империя, зародила се след упадъка на първата. Мястото било притегателно за всякакви преселници — завоеватели, бегълци, бездомници. Още една причина — този път за етнолози и антрополози, да се замерят с предположения и артефакти.

Беше сигурен, че невидимата пирамида съществува. Тревожеше го единствено въпросът как толкова векове се беше изплъзвала от погледа на учени и авантюристи. Можеше ли да се надява, че някога ще влезе в учебниците като… „пирамида на Варан“?

Притвори очи и се усмихна.

— Викал си ме? — обади се още с влизането си Лили. Беше застанала на вратата му — както винаги лъчезарна и готова да се притече на помощ.

— Имаш ли новини от Паскал? — подхвана деловия й тон Луис. Служебната сдържаност беше единственото, което го спасяваше от бурята, бушуваща в сърцето му всеки път, щом зърнеше чернокосата студентка.

Тя поклати тъжно глава. Все още нямаха вест от Пако. Не знаеше нито къде бе отседнал, нито докъде беше стигнал в пътуването си. Луис вероятно имаше нова информация и се надяваше тя да я предаде. Но за момента Лили се чувстваше безпомощна.

Погледна го. Акадът беше вглъбен в някаква мисъл. Върху лицето му бе паднала сянка, веждите му несигурно потрепваха, а очите му издаваха объркване.

— Какво се е случило? — запита с тревога Лили.

Отговорът дойде след кратко колебание:

— Трябва да го намерим преди да е нарушил реда.

Тя напълно се обърка:

— Да наруши реда? За какво говориш?

— Знаеш, че достъпът до оригиналите на Голямата тройка е забранен — погледна я Луис със странно изражение.

Тя мълчаливо потвърди и допълни:

— Така е. Но когато обсъждахме варианти как човек да се добере до тях, ти не се възпротиви.

Акадът сведе глава и замислено затърка брадичката си. Да изрече гласно грешката се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Нямаше избор. Погледна младата жена в очите и въздъхна:

— Тогава все още мислех, че там ще открием отговорите. Съжалявам.

Лили продължаваше да го гледа безмълвно. Очите й се разшириха, а дишането й бе учестено.

— Съжалявам — повтори Луис. — Не е необходимо Паскал да нарушава правилата. Във Великата пирамида няма нищо за нас.