Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Botticelli Secret, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 35 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марина Фиорато. Тайната на Ботичели
ИК „Кръгозор“, София, 2011
Английска. Първо издание
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
Предпечатна подготовка: Георги Иванов
ISBN: 978–954–771–266–9
История
- — Добавяне
Четвърта глава
— Атака? Призори? Алианс на седем градове държави?
Джовани Батиста, дож на Генуа, очевидно не ми вярваше. Не че го винях. На мен също ми бе трудно да си повярвам.
Беше излегнат върху канапе от аленочервено кадифе, в странна спалня от черно-бял мрамор — като всичко останало в този град. Беше доста по-млад, отколкото очаквах, мекичък и пухкав като канапенцето си, с кръгло лице и розово-бяла кожа, но толкова гладка, като че ли все още не знаеше що е това брада. Имаше бледосините очи и ягодоворусата коса на северняк. Би могъл да играе ролята и на Купидон от „Пролетта“, само че пораснал. Но ако ще и да бе братовчедът на Купидон, пак бе пределно ясно, че няма никаква представа за великия заговор. По голия му ляв палец разбрах, че е напълно невинен. Разбрах също така, че е много умен — дребните му очички гледаха интелигентно и изпитателно, въпросите му бяха съвсем на място.
— И ти откъде би могла да знаеш подобни работи, а? Да, обясни ми, ако обичаш, как една проста уличница като теб би могла да се добере до такива важни държавни въпроси?
Очевидно така нямаше да стане. Поех си дълбоко дъх и се простих с временната си роля.
— Защото не съм проста уличница, а дъщерята на дожаресата!
— На Венеция? — Бледите му вежди хвръкнаха към челото му като две рибарски кукички. — Я се приближи!
В стаята не бе особено светло. Затова се приближих към прозореца, за да се възползвам от последните лъчи на деня.
Той ме огледа лениво и замислено, като котарак. После отбеляза:
— Да, вярно е, че приличаш на нея. Както лъвче прилича на лъвицата. Значи Джовани Мочениго е твой баща, така ли? Дожът на Венеция ти е баща?
— Точно така. И сега пристигам директно от свитата на майка ми. Доскоро бяхме в Болцано и Милано, където и ерцхерцог Сигизмунд, и херцог Лудовико Сфорца се присъединиха към този алианс. В момента Мавъра настъпва през планината с армия от хиляда конници и десет хиляди пешаци. Заедно с него са майка ми, баща ми и моят… — Задавих се със следващите думи. — Съпругът, когото са ми уговорили, лорд Николо де ла Торе от Пиза.
Всички тези имена, както и невероятно подробната информация, която му поднасях, го накара да ме погледне подигравателно. Но само донякъде.
— Докажи думите си!
За момент се обърках. Вцепених се. Обаче после си спомних за парите в колана ми.
— Ето! — Бръкнах и ги извадих. — Венециански дукати с печата на династията Мочениго. И това също. — Спомних си за маската на дожаресата и я извадих от качулката си.
Той се надигна от пухкавите си възглавници на не повече от ръка разстояние и измърка:
— Всички тези неща не ми казват нищо повече, освен че си била във Венеция. Нищо повече! Всъщност дори и това не ми казват. Преспокойно си могла да ги откраднеш от там или даже да ги спечелиш по гръб тук, в Генуа. А и ако ти си, както твърдиш, венецианка, тогава защо да ти вярвам? Та ние сме врагове!
Притворих отчаяно очи и почти чух тропота на хилядата коне по склоновете на планините, нахлуващи в морската равнина. Почти чух гръмотевичния тътен на огромните обсадни машини, спускащи се след тях. Мина ми през ума да извадя и картината, обаче си дадох сметка, че ако я размахам пред очите му, това само ще го увери, че съм луда.
— Но вие просто трябва да ми повярвате! — възкликнах отчаяно. — Аз само се опитвам да спася вашия град и хората ви!
— И защо толкова те е грижа за моя град?
Добър въпрос. Но веднага след това ме озари една идея и аз си дадох сметка защо всъщност ме беше грижа за неговия град.
— Защото имам един голям приятел тук! Синьор Кристофоро, който преди малко беше пред портите ви. Той бе мой учител във Венеция, баща ми го беше наел!
— Кой, морякът ли? — Това вече накара пухкавия дож да се стресне.
— Разбира се! Той не ви ли е казал, че неотдавна се върна от Венеция?
— Каза ми. Даже, преди да отиде, ме помоли да му дам разрешение. Пуснах го спокойно — ако може, нека вземе техните пари за налудничавата си мисия, защо да му давам моите?!
— Е, в такъв случай знаете, че е лоялен гражданин, нали?
Лек намек за усмивка. А после:
— Да, смятам го за лоялен. Луд, но лоялен.
— Тогава попитайте него! — възкликнах нетърпеливо. — Той е долу и чака височайшето ви разрешение, за да се яви пред вас!
Дожът въздъхна и се провиква:
— Салваторе!
И само след няколко мига синьор Кристофоро вече беше в стаята. Появата му бе напълно достатъчна, за да накара дожа да седне като нормален човек.
— Кристофоро! — започна строго господарят. — Нали наскоро беше във Венеция?
— Точно така, милорд.
— И познаваш тази дама оттам, така ли? — От вниманието ми не убягна фактът, че бях издигната от уличница в дама.
— Точно така, милорд. За известно време бях неин учител по морско дело, докато чаках решението на Съвета на Десетимата във връзка с молбата ми за помощ за експедицията.
— Да, да, знам. И си наясно с истинската й самоличност, така ли?
— Разбира се. Това е Лучана Мочениго, дъщеря на дожа и дожаресата и единствен наследник на Венецианската република!
— И си чул историята й за предстояща атака?
— Точно така.
— И й вярваш? Преди да ми отговориш обаче, не забравяй, че искам да ми отговориш като добър и лоялен генуезец! Помисли си за момент за твоя град, защото знаеш, че предателството се наказва със смърт!
Видях как приятелят ми преглътна, но убедено отсече:
— Напълно й вярвам, милорд!
Дожът почеса голата си брада и промърмори:
— Много добре. — После се провикна към охраната си: — Салваторе, затворете градските порти и удвоете охраната! — Обърна се към нас: — Е, вече доволни ли сте?
Двамата със синьор Кристофоро се спогледахме и аз отговорих:
— При цялото си уважение към вас, сър, но не сме доволни. — Дожът отново повдигна вежди при тази кръвна обида. — Защото Мавъра води със себе си такива обсадни машини, каквито светът досега не е виждал! Изобретени са от един тоскански инженер.
— Много добре — съгласи се дожът. — Тогава ще направя следното — ще изпратя един съгледвач в планините, който да потвърди разказа ви. А ти, скъпа моя — махна лениво в моята посока, — ще останеш при мен. Да кажем, не като затворничка, нито като заложничка, защото това са все грозни думи. Но като мой гост — докато не се върне съгледвачът.
Изнервена до краен предел, аз се приближих към него, коленичих и заявих:
— Милорд, това е все едно да ме изпратите на брега и да ми заповядате да задържа прилива! Защото за времето, което ще трябва на вашия съгледвач да отиде и да се върне, армията на Седмината ще връхлети града и ще изпревари човека ви! Онова, което всъщност трябва да сторите, е да изпратите всичките си налични пешаци и всичките си обучени кавалеристи директно в планината — веднага!
Синьор Кристофоро реши да се намеси.
— Ако нашите сили ги причакат на склоновете, в изненадваща атака, тяхното числено превъзходство няма да им даде никакво предимство. Ако ги посрещнем в прохода Ториля, ще ги поставим в капан, все едно са в гърло на бутилка!
Дожът почеса отново голата си брадичка и отбеляза:
— Остава обаче един малък въпрос — ако изпратя всичките си налични войници в прохода, кой ще защитава града от нападение по море?
Двамата със синьор Кристофоро се спогледахме и аз рекох:
— Тъкмо се канехме да стигнем и до този въпрос.
— Има и още? — зяпна втрещено горкият обсаден дож.
— В момента към бреговете на Генуа се е насочила цялата флота на Пиза и Неапол, и ще бъдат тук призори, водени от дон Феранте, краля на Неапол!
При тази вест вече младият дож пребледня като мляко.
— В такъв случай с нас е свършено! — прошепна ужасено.
— Не задължително, милорд — намеси се синьор Кристофоро. — В момента брат ми мобилизира началниците на пристанището и градското опълчение, така че до изгрев-слънце нашата флота ще бъде готова и ще ги чака със заредени оръдия. Може и да планират да нахлуят директно в пристанището ни, но ние пък ще им спретнем посрещане, каквото изобщо не са очаквали!
Дребните очички на дожа проблеснаха ентусиазирано и аз се зарадвах — този пухкавичък приятел все пак не бил съвсем за изхвърляне. Започнах да го харесвам.
— Освен това, милорд — продължи синьор Кристофоро, — по най-бързия начин трябва да изгасим фенера на фара, и да запалим огън по западните склонове, при Пели. Така ако вражеският флот се е насочил към фара, ще го отведем директно към скалите на западния бряг и той ще се разбие!
Колебанието на дожа трая само един удар на сърцето.
— Направете го! — заповяда.
Двамата със синьор Кристофоро хукнахме към вратата, а господарят на Генуа прати да доведат генералите му и да донесат бронята му. Докато чакаше, започна да крачи напред-назад пред пухкавото си канапенце, неспособен да повярва, че кралството му започва да се руши. Когато вратата зад нас се затвори, го чух да се отпуска с дълбока въздишка върху кадифените възглавнички. Отворих повторно и пристъпих на пръсти към него. Дожът седеше отпуснато, хванал глава с две ръце.
— Но защо Бог се обърна изведнъж срещу мен? — промърмори отчаяно.
— Не е Бог — изрекох високо и той вдигна към мен съсипаното си лице. — Причината е на друго място. — Подадох му ръка, изпълнена с дълбоко съжаление към него. Изглеждаше толкова млад и толкова сам. Имах усещането, че никога не е ходил на война — бил е обучен за битки, разбира се, но никога не е излизал на бойното поле, никога не се е бил наистина. Благородник по име, но не и по дела. Точно като брат Гуидо. — Милорд, оставете армията си на вашите генерали — те си знаят работата. Предлагам ви да дойдете с нас, на фара. Там ще има много по-голяма нужда от вас, защото въпросите от политическо и държавно естество можете да решавате единствено вие! — Казах го напълно убедено — незнайно как, но изведнъж се изпълних с абсолютна увереност кой точно ще ни очаква там. — А и много държа да ви запозная с един човек!