Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (21)

Шеста глава

Дамите ме поведоха през поредица от шахматни помещения, където към нас постепенно се присъедини цяла процесия царедворци. Накрая пред очите ни се разкри огромна банкетна зала с елегантни греди, които се издигаха в дъга нагоре и изпълваха целия таван като паяжина. В средата на залата бяха поставени три дълги маси, подредени във формата на буквата „П“. Един слуга поведе моя милост и трите дами към централната маса, където бяхме настанени в двата края, за да оставим място за групата на краля и гостите му. Седнала и отново сама, аз огледах залата за брат Гуидо, но не различих нищичко сред морето от черно и бяло. Когато всички заеха местата си, откъм галерията високо над нас се чу тържествен призив на рог. Вдигнах глава и видях четирима музиканти, които бяха издули бузи подобно на четирите ветрове. В другия край на залата се отвори огромна врата и на прага й най-сетне се появи кралят, следван от личните си гости. Групата представляваше величествена гледка, но, също като останалата част от двора, аз имах очи единствено за техния знатен гост.

Той бе напълно неузнаваем, коренно различен от съсипания Христос, когото бях зърнала днес да кърви на леглото си. Беше гладко избръснат. Косата му бе измита и подвита на блестящи синьо-черни къдрици. Лицето му руменееше от здраве с топлите нюанси на кайсията. Сините му очи буквално светеха върху загорялото му лице. Величествената му осанка изпълни цялата зала. Беше облечен в черно. Тъмната му като нощта туника бе украсена с парченца абанос, а обемните му кадифени ръкави бяха сцепени, разкривайки отдолу снежнобял блузон. Твърдите му, дълги и мускулести крака бяха обути в прилепнал по тях плътен чорапогащник, очертаващ прасци и бедра, сякаш изваяни от мрамор. (И тъй като аз съм си аз, очите ми не можаха да не се плъзнат към пакета му, който се оказа съдържащ такова мъжество, че бузите ми пламнаха. Направо не можех да повярвам, че го бях хванала за члена, когато се запознахме. Сега обаче бих дала всичко на света да можех пак да го сторя.) Излъчваше благородство, а силата си носеше като мантия. Изумих се как един смирен монах може да се промени до такава степен, ала в този кратък миг моето капризно женско сърце го желаеше повече от всякога. Дадох си сметка също така какъв би бил, ако се бе съгласил да приеме наследството на чичо си, и безкрайно съжалих, че не го бе направил. А ето че сега Пиза трябваше да страда под хомота на едно недостойно мекотело, на един коварен педал — истинският Николо. Да, лорд Гуидо дела Торе със сигурност щеше да бъде истински принц на Пиза, благородник без равни на себе си. Той беше великолепен!

И аз не бях единствената на това мнение. Дори и кралица Джована, която, не мога да не призная, действително беше хубава по нейния си тъмен, арагонски начин, си позволи да го погледне в очите, докато той й целуваше почтително ръка. Защото, щом жена с подобна безупречна репутация си позволяваше да прояви такъв неприкрит интерес, значи брат Гуидо наистина си го заслужаваше. Извърнах бързо очи към дон Феранте, но кралят тъкмо се настаняваше на стола си и поздравяваше гостите си, така че, за щастие, не бе забелязал размяната на погледи. А после брат Гуидо вече беше до мен и аз усетих как вдига ръката ми към устните си. Но очите му отказаха да се срещнат с моите така, както бе направил с кралицата. Ръката ми се плъзна като попарена в скута ми и бузите ми пламнаха, но докато той заемаше мястото си до мен, аз усетих, че той определено е забелязал красотата ми и че тя му се е отразила точно толкова силно, колкото и когато слизах по стълбите в Пиза.

И наистина — сякаш ехо на далечни камбани, той изрече:

— Тази вечер изглеждаш прекрасно, Лучана! За мен е истинска чест да бъда в твоята компания!

Същите думи, с които го бях подразнила, че е пропуснал, докато слизах по стъпалата в дома на чичо му. Но сега сините очи проблеснаха и аз изпаднах в екстаз от множеството им изражения. За разлика от безизразния поглед следобед, сега те искряха от живот. Реших, че доброто му настроение сигурно си има основателна причина — може би, докато бяхме разделени, той е направил някое важно откритие, което ще ни изведе по-напред в нашето пътешествие.

Но каквато и да беше причината, аз се радвах.

Не след дълго ми стана ясно, че ми предстои прекрасна вечер — по три причини:

Прима раджоне: Брат Гуидо пиеше — нещо, което до този момент не го бях виждала да прави. Очевидно това бе поредната стъпка в подкрепа на версията му, защото би било много подозрително един благородник да пости в ден, в който не се пости официално.

Секонда раджоне: Двамата щяхме да ядем от едно и също блюдо, тъй като аз бях всепризнатата придружителка на господаря на Пиза, а, както диктуваха правилата във висшето общество, всички двойки споделяха платата си.

Терца раджоне: Брат Гуидо наблюдаваше изкъсо останалите благородници и техните куртизанки по масите, за да копира поведението им с мен — привеждаше се към мен, споделяше хапките си и шептеше в ухото ми. Нямаше никакво значение, че всъщност разговаряхме за една открадната картина — самата близост с него ми бе напълно достатъчна. Нямах нищо против да играя неговата игра. Защото този следобед, в стаята си, той ме бе погледнал с очите на прокълнат, отвъд зейнала пропаст, която сякаш никога нямаше да може да бъде премината. А сега, въпреки че бяхме просто актьори в тази игра, аз имах чувството, че някак си е успял да прекоси долината на пропастта и сега се изкачва по бойниците от другата страна. Дали бе твърде самонадеяно от моя страна да се надявам, че някой ден ще поиска да влезе в цитаделата?

И докато тази и други подобни мисли се стрелкаха през главата ми, брат Гуидо разговаряше надълго и нашироко с краля вдясно от себе си. За съжаление обаче шумът наоколо беше твърде голям, за да ги чувам какво казват. Затова, когато той приключи, аз се приведох ниско до парфюмираната му глава и както и преди топлата му коса погали бузата ми.

— Успя ли да разбереш нещо за „Седмината“? — прошепнах.

— Не — издиша в ухото ми той. — Сподели как този дворец бил по-добра резиденция за подобни тържества от стария му палат — Кастел Капуано от другата страна на залива. А този — Кастел Нуово, бил наследил от починалия си баща. Призна, че подобна загуба би могла да ни носи не само скръб, но и радост. Очевидно имаше предвид личния ми траур.

По отношение на последното брат Гуидо нямаше никаква нужда да се преструва, тъй като той скърбеше за чичо си много повече, отколкото истинския Николо.

— Нещо друго? Какво е това велико събитие, на което би трябвало да присъстваме? — продължих в същия дух.

— Не каза, но все пак намекна, че банкетът тази вечер е в чест на някого или нещо. Смята да вдигне тост, така че може би от него ще можем да научим повече.

— А рисунката? Къде е? В безопасност ли е?

Той потупа проблясващите си в черно гърди и прошепна:

— Ето тук.

Изглеждаше подозрително плоско — сякаш под дрехите не се криеше нищо друго, освен широките му здрави мускули.

— Все така в кратуната ли е? — присвих очи.

— Не. Поръчах на слугите да не пипат кратуната, защото съдържа реликви от починалия ми баща. Испанците разбират подобни неща. По-късно лично кралят ми изпрати обсипана със скъпоценни камъни кожена торбичка, плоска като джоб, предназначена точно за пренасяне на реликви от скъп човек. По-късно просто преместих рисунката и сега тя е в безопасност. Напълно непокътната е и такава ще си остане и в бъдеще, тъй като торбичката е здрава и напълно водоустойчива.

Отпуснах облекчено рамене и промърморих:

— Слава богу, по дяволите. Щяхме да нагазим в миризливи лайна, ако бяхме изминали целия този път, само за да…

С едно махване на ръка брат Гуидо ме накара да млъкна. Кралят стана, за да говори, и залата се смълча само за три удара на сърцето. Висок и величествен, дон Феранте определено излъчваше могъщество, облечен от глава до пети в черно.

— Скъпи мои приятели — започна тържествено на тежкия си, изпълнен с арагонски акцент неаполитански. Блестящата му усмивка обгърна цялата зала и с периферното си зрение аз забелязах как и трите му метреси, и съпругата му са вдигнали към него пълни с обожание очи. — Както всички знаете, днес сме се събрали, за да отпразнуваме бракосъчетанието на братовчеда на наш скъп приятел.

Из залата се понесе недоволно мърморене, което определено ме изненада — смятах краля за обичан от двора си. Може би няма да е зле в най-скоро време да види сметката на още някой и друг барон.

Кралят вдигна ръка, за да заглуши протестите, и продължи:

— Не, не, приятели мои! Вярно е, че в миналото Лоренцо де Медичи е причинил на нашето кралство не една и две неприятности и ние невинаги сме били в добри отношения с него. Но след гостуването му при мен преди няколко месеца и след почитанията, които ми поднесе, всичко лошо е вече забравено. Затова считам двама ни за братя — невинаги сме съгласни по всички въпроси, но сме свързани от обща кръв. — Тук избухна гръмогласен смях — очевидно недоволните останаха доволни. — И по тази причина днес празнуваме бракосъчетанието на неговия любим братовчед Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи и Семирамида Апиани от династията Арагон.

Нещастният ми ум правеше всичко възможно да запомни и осъзнае чутото. Значи съвсем доскоро Лоренцо Великолепния и дон Феранте са били врагове, обаче неотдавна той е пристигнал на официално посещение, за да постигне съгласие. Неговият братовчед — покровителят на Ботичели, съвсем скоро ще се ожени за член на династията на дон Феранте. Дали пък този съюз не е „почитанието“, което Великолепния е поднесъл на Арагонската династия?

— Чудя се какви ли са били несъгласията им — прошепнах в ухото на кавалера си аз. — Трябва да са било доста сериозни, щом Великолепния е предложил братовчед си като награда.

— Шшшшшт! — просъска ми брат Гуидо, защото кралят продължаваше.

— И всички имаме честта да бъдем поканени на венчавката, която ще се състои след седем дена от днес.

Така. Това означава ли, че Лоренцо ди Пиерфранческо ще тръгне на юг, за да се ожени в дома на булката си? И към коя част на вонящия юг трябва да продължим? Странно мрачно предчувствие се надигна в гърдите ми.

— Затова нека сега вдигнем чаши за здравето на булката и младоженеца, за ползите от бъдещия ни съюз и за утрешното тръгване на нашия двор за сватбата! Впрочем не е никак зле, че през тази седмица ще отсъстваме от Неапол, защото, както знаете, тази година кръвта на нашия благословен светец свети Дженаро не се втечни.

Това вече изобщо не можах да го разбера. Огледах присъстващите за някакви признаци на усмивки или смях на шега, която като че ли бе твърде интелигентна за моя ум. Но не видях нищичко, освен сериозно, мрачно кимане на глави от всички посоки, с което знатните особи заприличаха на коркови тапи в буре. Погледнах нетърпеливо към нашия домакин и мислено го помолих: „В името на моята вера мадре, кажи ни най-сетне в коя посока потегляме!“

— Затова реших да подаря на всички ви едно пътешествие до красивия град Флоренция!

Виното, което току-що бях погълнала, избликна от устата ми като дъжд. Брат Гуидо сграбчи ръката ми и я стисна толкова силно, че ме заболя. Всички присъстващи утихнаха и ме погледнаха с неприкрит укор, в това число и кралят.

— Много се извинявам! — промърморих. — Разхълцах се.

Въпросителният поглед на краля омекна и се разтопи в усмивка.

— О, няма нищо! На красота като вашата подобни неща са простени, разбира се!

Външно се отпуснах, но вътрешно заврях и закипях. Флоренция ли? Трябваше да се върнем в леговището на лъва, така ли? Да тръгнем на сигурна смърт? Загледах се настойчиво в брат Гуидо, но слънчевото му изражение остана непроменено — единственото, което си позволи, бе да потупа успокоително ръката ми. Сведох очи към скута си, за да потисна бушуващите в гърдите ми чувства, а междувременно кралят продължи:

— А сега ще ви покажа един малък дар за щастливите младоженци, който изработих със собствените си ръце и с който се надявам да докажа приятелството си с династията Медичи!

С елегантен замах на ръката вездесъщият иконом Сантяго дръпна черна копринена салфетка от един издут предмет в центъра на масата. Оказа се дърворезба — красиво изработена и почти завършена сцена на Рождество. Всички проточихме вратове, за да я огледаме. Представляваше същинско чудо от дърво, не беше пропуснат нито един детайл. Смеещото се бебе бе вдигнало подобните си на звезди ръце към Девата, която бе приклекнала благоговейно до него. Всяка подробност бе представена с неподражаемо майсторство — всеки кичур коса, всеки скъпоценен камък от короните на влъхвите. Виждаше се дори и червеношийка. В блясъка на бялото дърво разпознах дървото, което кралят дялкаше в началото на деня, когато ни доведоха при него. Спомних си също така и стотиците сцени от Рождество, които бях зърнала за продан по улиците. Ала нито една от тях не бе в състояние да се сравни с шедьовъра, който виждах сега пред себе си. И докато всички придворни изказваха възторжено одобрението си, кралят заговори с неприкрита гордост:

— Звезда ярка отгоре ще осветява пътя ти…

— … и царе ще се поклонят пред светлината на твоето издигане — довърши брат Гуидо, като че ли завършваше парола.

Затаих дъх от страх, че това прекъсване ще бъде отчетено като обида, но кралят и тук се засмя и каза на монаха:

— Напълно вярно. Виждам, че знаете Светото писание, милорд. Много подходящо за един бъдещ водач. — После се обърна към останалите и продължи: — Христос е най-великият от всички водачи, защото нали той ни показа пътя още от върха на Голгота? Кажете ми, милорд — отново към брат Гуидо, — какво мислите вие за моя дар? — С тези думи дон Феранте склони глава в престорена скромност, очевидно очакващ комплимент.

— Мисля следното: Timeo danaos et dona ferentes — отговори брат Гуидо с хладен поглед и гордо изражение. Безсъмнено говореше на латински, затова се наложи да преведе за по-малко образованите, в това число и моя милост. Ето как научих втората от латинските мъдрости, които си знам, макар че тогава направо не можех да повярвам наглостта на значението й: „Пазете се от данайците (гърците), дори когато носят дарове!“

Този път определено бе отишъл твърде далеч. Придворните хорово ахнаха, а аз погледнах ужасено към краля, който вторачи стоманения си поглед в моя приятел. Усмивката му беше изчезнала. Сръгах брат Гуидо в ребрата. Но какви игри играе този човек, по дяволите? Гордостта и арогантността бяха добри маски за случая, тъй като, прилагани в умерени дози, биха убедили всички, че той действително е Николо дела Торе. Ала явното безочие вече беше съвсем друго. Какво цели този човек? Да уреди убийството ни ли? А той ме скастри, че съм изплюла малко вино!

Дон Феранте изхълца няколко пъти и Сантяго веднага се озова до него с кана вино. Но кралят го прогони с жест и насълзени очи. Толкова ли бе ядосан на госта си, че започна да се задушава? Но не! Брат Гуидо и този път бе преценил правилно отговора си — защото дон Феранте се смееше. Не след дълго цялото ято подмазвачи около него вече се опитваше да го имитира — дотолкова, че по едно време имах чувството, че съм се озовала сред стадо хълцащи чакали.

— Много добре! — изрева накрая кралят. — Много добре! Моят почетен гост успя да направи прекрасна игра на думи с моето име — Дона Ферентес, Дон Феранте — „носещият дарове“. Много добре!

И се отпусна обратно в стола си, като от време на време продължаваше да си повтаря шегата и пак да се залива от смях. Очевидно тостът бе приключил. В този момент разбрах, че кралят на Неапол може и да бе могъщ, безмилостен и дори опасен, но не беше особено умен. Обаче се възхищаваше на учените и знанията им и се стремеше към тях, а брат Гуидо не бе пропуснал да го схване. Не можех да не му го призная — беше много добър актьор! Бе довършил библейския цитат, а после бе изрекъл на латински шега, за която бе сигурен, че дон Феранте щеше да схване повърхностно. И така се бе харесал още повече на краля, който вече го удряше дружески по гърба и повтаряше:

— О, това е нищо! Моят дар, де. Нищо особено. Дреболия.

Кимна по посока на дърворезбата по начин, който подсказваше, че тъкмо сега е моментът за добър комплимент.

И почетният му гост не закъсня да отговори на очакванията му:

— Нищо подобно, Ваше величество! Защото, макар някои други подаръци да имат стойност поради материалите си — злато, скъпоценни камъни и други подобни, вашето произведение е толкова изящно, че стойността му е неоценима! Неоценима е, защото се крие в неподражаемата изработка на майстора!

Тук вече дори и аз, родена ласкателка, си помислих, че брат Гуидо малко прекали. Обаче кралят буквално се разля от усмивки.

— Щом толкова ви харесва, може би ще успея да направя такава сцена и за вас, по случай предстоящата ви венчавка! Чувам, че е дъщерята на дожаресата, нали? Прекрасен избор, ако питате мен!

В мига, в който брат Гуидо наклони глава, за да се съгласи, аз буквално подскочих поне на лакът от стола си. Венчавка ли?

И за втори път през тази вечер кралят ме изгледа накриво. Брат Гуидо побърза да потули гафа ми, като рече:

— Моята прекрасна придружителка има особен афинитет към мелодията, която в момента свирят вашите музиканти. И няма търпение да потанцува, защото има вроден талант за танца и не може да стои мирна, когато музиката я зове!

Усмихнах се и закимах в отговор — защото или трябваше да се съглася с него, или да призная, че съм хванала паралич. И тъкмо си мислех, че ни се е разминало, когато кралят кимна, плесна с ръце и сред настъпилата внезапно тишина се провикна:

— Отлично! Музиканти, музика! Същото! Нашите почетни гости ще ни удостоят с честта да ни покажат танц в пизански стил!

Изгледах на кръв брат Гуидо, но, ако трябва да бъда честна, той също не беше на седмото небе. Лично аз бях напълно уверена в уменията си, защото изобщо не бях излъгала, когато му казах, че танцувам добре — през онази нощ, когато обсъждахме позите на Грациите. Обаче нямах никаква представа докъде се покриват танцувалните умения на един монах. Може и да приличаше на господар — което бе неоспоримо, — но като нищо можеше да се окаже с два леви крака.

Оказа се, че не е имало смисъл да се притесняваме. Музикантите засвириха простичка мелодия и ние започнахме да се обикаляме един друг с равностойни умения, съвсем сами насред огромното празно пространство, един гарван и един лебед, обикалящи елегантно в такт. Бях доволна и изненадана — той наистина е бил отгледан с всички умения, необходими на един бъдещ принц, преди да облече расото. Дори щях да започна да се забавлявам на танца, ако не беше последното разкритие — темата, която обсъждахме със съскащ шепот всеки път, когато танцът ни приближаваше един до друг:

— Значи ти си… Николо е… сгоден?

— Да.

— За дъщерята на дожаресата? На Венеция? О, каква ирония!

— Да. Това беше уредено много преди братовчед ми да отиде в университета.

Мислите ми се завъртяха така, както се завъртях и аз, когато си обърнахме гърбове и се отдалечихме, но само стъпка по-късно се приближихме отново да съберем ръце:

— Ама той е финочио^[1]! Какъв брак?! Как…

Брат Гуидо завъртя нетърпеливо очи и отговори:

— Боже, Лучана! Още от кръговете, в които си се движела преди, би трябвало да си разбрала, че предпочитанията към… компанията на момченца… не може да лиши мъжа от един относително щастлив семеен живот.

Което си беше напълно вярно. Познавах много такива мъже от знатните кръгове на Флоренция — мъже, които никога не са желали услугите нито на мен, нито на приятелките ми, мъже, за които Бембо казваше, че имали „матримонио бианко“ — бял брак.

— Ами любовта? — изтърсих внезапно, сещайки се за онова, което бях научила този следобед — че благородниците като че ли нямат места в сърцата си за човешки чувства. — Как така ще приковат бедната девойка за този груб човек, който няма никакъв интерес към нея? Без… игрички в леглото? — Не можех да си представя нищо по-лошо от това.

— Говориш като глупачка, Лучана! Знаеш, че компенсациите от подобен брак са огромни — той има земи, тя също, имат и големи флоти. Мислех, че поне ти разбираш подобни сделки. Тук въобще не става въпрос за любов — тя не влиза в сделката. А и ако влизаше, съмнявам се дали тогава щеше да печелиш толкова добре в предишната си професия!

Той беше напълно прав. Бракът действително бе по-скоро сделка, отколкото чувства. Ала това не беше правилно.

— Това не е правилно! — изрекох на глас.

— Никога не съм твърдял, че е. Подобна размяна на благородни наследници така, сякаш са породисти говеда, за мен е морално отблъскваща и е една от причините, поради които влязох в манастир. Ако не го бях сторил, девойката от Венеция щеше да бъде определена за моето легло. — Направи такава гримаса, че заприлича на демон. — За щастие обаче, човешката любов вече не е моя грижа, тъй като познавам единствено божествената любов, както подобава на добрия монах.

Помислих си дали да не му разкажа колко от неговите братя съм изчукала, при това в самата свещена обител. Но реших, че разполагам с доста по-възвишен аргумент:

— Фра Филипо Липи е бил монах — изтъкнах, споменавайки един от най-прочутите художници на Флоренция, — обаче се е оженил за монахиня и двамата са имали дете!

Брат Гуидо сви деликатно рамене и изрече:

— Вярно е, че има и такива, които напускат ордена и се връщат към светския живот. Не и аз! Надявам се до края на дните си да остана целомъдрен, доволен единствено с божествената любов! — При тези думи той не посмя да ме погледне в очите. — Пък и не мога да се преструвам, че разбирам това чувство. Човешката любов, както и крайностите, до които тя докарва хората, са пълна мистерия за мен. И какво точно е любовта, можеш ли да ми кажеш?

Не можех да повярвам на думите, които бе изрекъл. Онази предсмъртна целувка, която ми беше дал на потъващия кораб — същата, за която той упорито отказваше да говори и да признае, бе много по-близо до човешките чувства, отколкото той можеше да си представи. Или най-малкото — до човешките страсти. Защото той ненапразно бе окървавил гърба си с четирийсет удара с камшик, за да се накаже като Христос. Но въпросът, който ми бе задал, бе крайно интересен, а и аз бях убедена, че знам отговора.

— Любовта е, когато обичаш някого толкова много, че ти се налага да го наречеш нещо друго! — отсякох, доволна от себе си. Но приятелят ми не изглеждаше особено убеден, затова се върнах към предишната тема: — Впрочем кога трябва да се състои въпросната сватба? — Обърканото ми съзнание не бе в състояние да отдели брат Гуидо от Николо — страхувах се, че бъдещият жених е първият, а не човекът, за когото той се представяше.

— Нямам представа. Било е уговорено, когато вече бях в „Санта Кроче“. Но освен ако не е през следващите няколко дена, мога да се чувствам спасен от оковите на брака.

Танцът завърши и той ми се поклони, едва скриващ усмивката си. Лично аз не виждах кое е толкова смешно и изгарях от нетърпение да разбера. Върнахме се на кралската маса, където кралят започна да ни ръкопляска ентусиазирано, а неговите придворни послушно го последваха.

— Великолепно! — извика Негово величество, хвана ръката ми, а аз направих лек реверанс, докато той я целуваше. И тъй като определено не изгаряше от желание да я пусне, за мен беше добре дошло да се настаня до него на мястото на брат Гуидо, за да му задам няколко въпроса.

— Дамата, която е сгодена за моя господар… — започнах.

Кралят приведе благосклонно глава към мен и попита:

— Дъщерята на дожаресата ли?

— Но защо я наричат така? Защо не е дъщерята на дожа? — възкликнах. Защото знаех, че „дож“, което означаваше „дук“ или „херцог“, е титлата на господаря на моя роден град Венеция, а „дожареса“ — титлата на неговата съпруга.

— Защото за майката и дъщерята се говори, че си приличат като две капки вода. Освен това дожаресата е жена със забележителна воля и силен дух — издигнала се е от улиците, защото някога е била нищо повече от обикновена куртизанка. Смята се, че управникът е тя, а не съпругът й. Мълвата твърди, че под прекрасните й поли виси член и че топките й звънят като камбани, защото дожът нямал такива.

Разсмя се със самоувереност, която намекваше, че лично него никой не би посмял да обиди по такъв начин. Обаче аз не се вълнувах от въпросите на политиката, затова продължих:

— А тя хубава ли е? Искам да кажа дъщерята.

Сега вече той се усмихна. Очевидно му беше забавно, че делова жена като мен е в състояние да изпитва болката на ревността. Защото в крайна сметка за най-лоялните метреси не би имало никакво значение, че господарят им се жени — бракът не би означавал край на тяхната връзка, както очевидно се доказваше и от неговото собствено домакинство.

— Що се отнася до това, не мога да кажа, защото вече от много години тя е затворена в манастир. Но мога да ви кажа със сигурност едно — че майката е красива като майско утро. Говори се, че предпочитала да излиза из града с типична венецианска маска, защото в противен случай съществувала огромна опасност цялата работа наоколо да замре, когато хората спрат и я зяпнат от удивление. Следователно, ако приказките са верни, дъщерята би трябвало да е същата.

Физиономията ми би трябвало да бе станала кисела като лимон, защото тук вече дон Феранте съвсем открито се разсмя.

— Но вие не трябва да унивате, скъпа моя! — възкликна. — Ако ще и да е самата Венера, тя ще бъде само една свещичка на фона на слънцето, което сте вие! Казват, че дъщерите са като палачинките — колкото повече правиш, толкова по-хубави стават. Ако това е вярно, бих казал, че баща ви трябва да е направил поне дузина дъщери на майка ви, преди да зачене и вас!

Ето това беше накратко дон Феранте, кралят на Неапол — изискан комплимент, включващ Венера, следван от простащина за палачинки. Този човек бе едновременно крал и пъдар, учен и пълен невежа. Но както и да го погледнеш, той ми бе направил цели два комплимента, затова аз не закъснях да разцъфтя, да светна като самото слънце.

— Жалко наистина — продължи той, — че ние рядко имаме възможността да избираме съпругите си със сърцата си. — С тези думи той потупа ръката на своята кралица по начин, който подсказваше за изненадващо топла връзка между тях. — Защото, лорд Николо, надали ще намерите някъде по-добра от тази гълъбица тук.

Схващайки това като знак да се включи в разговора, брат Гуидо кимна елегантно, за да благодари за комплимента във връзка с вкуса му.

— Защото тя е същинско въплъщение на Фиамета! — допълни кралят.

Сега беше ред на брат Гуидо да подскочи и да изплюе виното си.

— Не ви разбрах, Ваше величество? — изфъфли.

Воден от заблудата, че шумът наоколо не е позволил на думите му да бъдат добре чути, кралят се приведе през мен и извика: — Казах, че тя е копие на лейди Фиамета — златната коса, бялата кожа, тъмните, извити като дъга вежди. — И ръцете му описаха във въздуха пред мен моите достойнства, сякаш имаше пред себе си дърво.

Напълно пребледнял, брат Гуидо само успя да кимне.

— И тъй като сте учен човек като мен, сигурен съм, че ме разбирате — продължи кралят, с което доказа подозренията ми относно неговата интелектуална суета. — Знаете ли, че Джовани Бокачо е получил вдъхновението си да пише за лейди Фиамета точно тук, в една църква в Неапол? Говори се, че там за първи път зърнал една от моите предшественички — Мария Аквинска, потомка на династията Арагон, и се прехласнал по нейната красота. Оттам нататък е започнал да я нарича в творбите си Фиамета, неговата муза.

Сега беше ред да се обърна към брат Гуидо. Имах чувството, че наблюдавам игра на тенис. Той бе дошъл на себе си с обичайната си скорост и сега отговори:

— Разбира се, че съм чувал за тази прославена дама. И съм относително добре запознат с творбите на Бокачо. — Във второто бях напълно сигурна, но в първото се съмнявах. — Сигурно сте много горд с литературното си наследство, Ваше величество!

Надали можеше да измисли нещо по-добро, с което да поласкае краля — този селянин, който настояваше да го виждат като учен.

— Сигурен съм, че тук разполагате с прекрасна библиотека, Ваше величество — продължаваше в същия дух брат Гуидо с тон, който ми подсказа, че въпросът му не е само проява на ласкателство, а съвсем целенасочено запитване.

— Разбира се, разбира се — закима доволно кралят, докато аз не можех да не се запитам накъде води всичко това.

— В такъв случай мога ли да ви помоля да ми заемете за тази вечер „Елегия за лейди Фиамета“? Напомнихте ми, че няма да е зле да я препрочета, за да я видя с нови очи, особено след като вече знам, че знатната дама е ваша предшественичка.

Кралят вече приличаше на куче, което току-що е открило, че може само да лиже топките си.

— Но, разбира се! — възкликна със светнали очи той. — С най-голямо удоволствие! Сантяго! — Обаче верният иконом вече бе изчезнал, за да донесе търсената книга. — Но ако бях на ваше място, милорд — направи му знак кралят и брат Гуидо се приведе през мен, — бих побързал да затворя книгата, за да се насладя на истинското нещо!

И с похотливо кимване по посока на гърдите ми кралят разцепи въздуха около нас със смеха си, с което демонстрира другата страна на характера си. Ученият отново се оттегли зад селянина.

Веднага щом беше възможно, брат Гуидо извини напускането ни на празненството и аз бях принудена да се затътря след него към покоите ни недоволна, защото не бях изпила виното си. Но щом се озовахме там, киселото ми настроение изведнъж премина. Върху възглавницата на моя господар лежеше малко томче. Търсенето ни като че ли продължаваше!

— Така — отсякох, докато брат Гуидо вдигаше книгата с треперещи ръце. — Моля те отново да ме извадиш от невежеството ми. Този писател, Джовани Бокачо…

— Който е живял преди стотина години и заедно с редица други творби е написал „Декамерон“…

Пуснах това покрай ушите си, защото и без това не го бях чувала. И продължих:

— Видял е някаква жена в някаква църква тук, в Неапол…

— Както стана ясно — Мария Аквинска, принцеса на Арагон.

— И започнал да пише за нея.

— Тя станала негова муза.

— И в книгите си я наричал „лейди Фиамета“.

— Правилно.

— И книгата, с която току-що се сдоби, разказва за живота на Фиамета?

— Да. Това е „Елегия за лейди Фиамета“.

— И ти смяташ, че Мария Аквинска или Фиамета, или както там ти харесва да я наричаш, е мъртвата жена, която търсим, жената от „Пролетта“?

— Да. Тя е Грацията, символизираща „Неапол“ — кимна той, извади картината от торбичката на гърдите си, разтвори я и се вторачи напрегнато в лявата Грация.

Аз поех картината от ръцете му и сторих същото.

— Какво по-точно търсиш, би ли ми казал? — запитах след малко, докато дългите му пръсти разлистваха страниците на книгата с обигран маниер.

— Нещо. Каквото и да е. Някакво описание. Насока. Знак — промърмори той. По едно време един от изящните му пръсти се спря върху някакъв текст и той зачете:

„Косата й е толкова руса, че светът не познава нищо като нея. Тя пада върху бяло чело с благородна големина, под което се виждат извивките на две черни вежди, най-изящните от всичко на света… и под тези две дяволити очи… бузи с цвят, не по-различен от млякото.“

— Става — признах му аз. — Наистина звучи точно като нея. И сега какво?

— Предлагам да останем будни цяла нощ и да прочетем тази книга. А после, на сутринта, може и да сме открили нещо.

Погледнах първо него, а после и книгата. Не изглеждаше много дебела, но дори и на най-бързия четец биха му трябвали часове, за да я смели. Обаче той изведнъж ми се видя ужасно изтощен — вълненията и опасностите от деня бяха започнали да си казват думата.

— Аз пък предлагам — контрирах го аз — просто да открием името на църквата, в която са се запознали, и да тръгнем оттам.

Той се усмихна с облекчение и промърмори:

— За пореден път твоята практичност побеждава моя интелект. Ти си напълно права. Нека си починем, защото и двамата имаме спешна нужда от сън!

Останах на прага на междинната врата достатъчно дълго, за да го накарам да уточни:

— Всеки в своето легло!

Е, струваше си да опитам. Отстъпих и затворих вратата зад себе си. Когато се прибрах в стаята си, погледнах за последен път към залива под нас. Лунните лъчи бяха превърнали огърлицата, наречена Неапол, в наниз от перли. Тази вечер луната като че ли светеше неестествено ярко — надявах се това да не е лош знак.