Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (44)

Първа глава

Пътуването ни до Генуа бе по-лошо и от най-лошото досега.

Радостта ми от събирането ни с брат Гуидо не можеше да бъде изживяна, близостта ни не можеше да се радва на плод, защото сега се съревновавахме със самата пролет. Брат Гуидо изчисли, че остава по-малко от седмица до двайсет и първия ден на март — ден, който и християнските, и езическите календари определяха като първия ден на пролетта, защото в момента течаха идите, или петнайсетият ден. Той бе абсолютно сигурен, че атаката ще започне на този ден, и то не само защото картината славеше сезона на пролетта, а и защото одата на Полициано бе посветена изцяло на темата за предстоящата пролет и обновлението, и новия световен ред, и всякакви други многозначителни идеи. Аз не разбирах нищо от поезия, но пък вярвах на собствените си очи — Флора, образът, за който бях позирала, бе централна за цялата картина на Ботичели, и тя бе единствената, която гледаше наблюдателя в очите, тя бе единствената, която бе на крачка пред приятелите си, тя бе тази, която бе натежала с обещанието за нещо ново. Не можех да пренебрегна и иронията на този факт — преди близо година моят последен клиент и приятел в леглото Бембо ми бе обещал, че аз ще бъда най-важният образ в платното на Сандро Ботичели. Тогава бях взела тези думи за ласкателство — днес обаче вече знаех истината.

Армията на Лудовико Сфорца вече беше по петите ни. Брат Гуидо ми беше казал, че господарят му ще мобилизира войниците в мига, в който открият липсата на неговия боен кон и на моя милост. Веднъж дори с очите си видяхме огромната пехота — дребни като мравки в един планински проход в далечината, но на не повече от ден езда от нас. Армията на Седемте напредваше, а с нея и пролетта. Не след дълго планините свалиха бляскавите си бели шапки, за да ги заменят с тучни зелени пасища с бели селца, виещи се спираловидно по склоновете. В зелено се обагри и всичко надолу към брега, чак до лазурната синева на морето и кораловите крайбрежни пещери. Топлият дъх на пролетта — онзи първи, така дълго чакан ден от годината, когато най-сетне захвърляш мантията си — бе сега за нас предупредителен сигнал за обръщането на сезоните. Приливът идваше.

А оставаха още толкова много загадки, на които не бе отговорено. Каква е ролята на Генуа в целия този заговор? Как е възможно този град държава също да е член на Седемте, щом вече бяхме видели седемте пръстена, доказващи участието в конспирацията?

— Освен ако названието „Седемте“ не се отнася до останалите конспиратори, които са се присъединили към Лоренцо де Медичи, мозъкът на целия заговор — отбелязах на глас.

— В такъв случай би трябвало да се кръстят „Осмината“, не мислиш ли? — изтъкна моят спътник. — Не, не. Готов съм да се обзаложа, че господарят на мястото, където отиваме, не носи такъв пръстен. Защо, това вече не мога да ти кажа. Просто имам усещането, че Генуа няма никакъв пръст в заговора.

В това и аз бях готова да повярвам, стига да не беше присъствието на Симонета — Перлата на Генуа, нейното прочуто лице — ясно като бял ден в картината.

В планинското градче Ториля конят на Мавъра счупи подкова, така че бяхме принудени да спрем за малко. Може и да не ви се вярва, но това бе и първата ни почивка, откакто бяхме потеглили на път. Двамата с брат Гуидо си поделихме една кана вино и самун хляб в близката странноприемница, настанени на една от външните маси, за да наблюдаваме едновременно и входовете на градчето, и ефективността на ковача, който работеше в другия край на площада. Далече под нас, на ръба на морето, постепенно изникващ изпод пластовете мъгла, се очертаваше град с високи сиви крепостни стени, чиито покриви и кули сребрееха като айсберг.

Генуа.

За пореден път развихме картината, затиснахме я с големите си чаши и се вторачихме в красивите черти на последната фигура от тази живописна сцена — Симонета Катанео, прочутата и отдавна споминала се красавица, за която брат Гуидо твърдеше, че била изрисувана абсолютно точно.

— Тя изглежда толкова… толкова важна за цялата картина — промърморих по едно време аз. — Ето, държи ръката на Неапол, а също така и на Пиза!

— И не само това. Виж, мечът на Ботичели, така де, на Меркурий, или по-точно кривият ятаган като моя, който нося тук — потупа ножницата си, — сочи право към Симонета, виждаш ли? Връхчето на ятагана почти докосва крака й. Ако не крака й, то най-малко роклята й. Това безсъмнено подсказва участието на Генуа в конспирацията, независимо дали има още един пръстен или не!

Вторачих се по-внимателно и изломотих:

— Прав си.

— Има и още едно нещо — продължи той. — Симонета е единственото познато лице в цялата картина.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е била изключително прочута красавица. Останалите дами, които виждаме, са известни само в собствените си държави. Например майка ти — красотата й е легендарна, обаче никой не я е виждал как изглежда наистина, защото ходи маскирана. Ти пък си дете, израсло по флорентинските улици — вярно, най-хубавото от всички (тук едва сдържах усмивката си), но изцяло непознато за света. А Семирамида Апиани, невестата девственица, е била толкова строго пазена от семейството си, че се прочу чак на сватбата си. Единствено Фиамета от Неапол се доближава донякъде до славата на Симонета, но тя пък е по-скоро архетипен образ.

— Какво е?

— Метафора, модел. Вярно, базирана на истинската Мария Аквинска, но иначе фикционален конструкт на Бокачо. — (Още сложни думи. Ама няма ли да се спре този човек?!) — Докато Симонета… — Погледна я така, че буквално ме накара да ревнувам. — Сигурен съм, че дори и обикновените хора на Тоскана, Ломбардия и Лигурия, където се намираме сега, ще я познаят в мига, в който я зърнат на този портрет. А дори и да не я познаят, перлата на челото й — показа я — автоматично ще им подскаже коя е тя.

Напипах тайно перлата в пъпа на корема си, която спокойно можеше да съперничи на тази на Симонета по размери и блясък, посочих към брошката върху гърдите на Симонета и попитах:

— Ами това бижу тук? — Още перли — всъщност четири, оградени с рубини и поставени в нещо като кръст или звезда.

Брат Гуидо поклати глава и отговори:

— Нямам представа за значението на този предмет, но е ясно, че той още по-силно подчертава значението й, ключовата й роля във всичко. Но защо е отбелязана по такъв начин? Защо е предадена с толкова много подробности? Имам чувството, че Генуа не само не е хрумване на художника в последния момент, а по-скоро е единственият град, който трябва да бъде на платното!

— Значи Генуа трябва да е замесена?

— Така изглежда, което би било истинско чудо, като се има предвид, че Пиза, а да не говорим за Венеция, са нейни отдавнашни и заклети врагове.

— И ако е така, какъв би бил следващият ход на Седмината?

— Франция — отговори кратко брат Гуидо.

О, Франция. Бях чувала за такова място, разбира се, защото бях спала с неколцина от този край. Но си мислех, че е на хиляди левги оттук, може би отвъд най-малко един океан. Споделих впечатленията си с моя спътник.

— О, не! — отсече той. — В момента сме на две крачки от Франция. От другата страна на планината е графство Монако — проходът към Бургундия и въобще цяла Франция. Както вече знаем, земите на Хабсбургите са в безопасност благодарение на съюза със Сигизмунд от Болцано, братовчед на императора. Откъдето следва, че единствената друга цел, граничеща с нашите земи, е Франция.

Измъкнах от корсажа си откъснатата страница от Библията с отпечатаната карта и я разстлах върху картината.

— Възможно ли е това тук да е Франция? — попитах и посочих с пръст малката звездичка, която бях забелязала на северозападния край на картата.

Той се вторачи в малкия знак, почти неразличим от буквите на текста, и промърмори:

— Не разбирам много от картография, но със сигурност знам, че Франция се намира на северозапад от нас. Затова бих казал — да.

Подсвирнах от изумление и възкликнах:

— Значи Седмината възнамеряват да се съберат тук, а после да нападнат Франция, през задния вход!

— Очевидно. По суша и по море.

— В първия ден на пролетта. Двайсет и първия ден на март. — Изчислих на пръсти и накрая отсякох: — Утре!

— Именно. Утре, най-вероятно призори, за да се възползват от предимството на сутрешната мъгла. И безпомощните французи ще усетят върху гърбовете си пълната мощ на Седмината, и ще загинат хиляди невинни френски мъже, жени и деца… Кажи какво ти тежи. — Това, последното, бе изречено почти без никакъв преход. Очевидно бе забелязал скептичното ми изражение.

— Ами, исках да кажа… Какво ни интересува нас? Така де, та те са само…

— Французи — довърши той.

— Да.

Устните му се извиха в лека усмивка и той изрече:

— Всички живи същества са равни в…

— Очите на Бога ли? — довърших изненадано аз.

Той сведе очи към чашата си и изломоти сконфузено:

— Мисля, че това не е правилно. Всеки от Седмината си има по цяло кралство и множество поданици, а сега просто са решили да предизвикат касапница, само и само да съживят една отдавна забравена мечта за империя. Не ти ли се иска да предотвратиш новите кръвопролития? Вече видя онези страшни военни машини в подземията на замъка Сфорца. Искаш ли да ги видиш как се стоварват върху невинни семейства? Върху деца? Освен това, след всичко, което Седмината сториха, след всички загинали наши приятели, след всичките левги, които изминахме досега и след всичките загадки, които разрешихме, не ти ли се иска просто да спреш Лоренцо и неговите съюзници?

Сетих се за майка ми и промърморих:

— Иска ми се.

— В такъв случай не разполагаме с много време. — Пресуши виното си.

Аз кимнах и отбелязах отрезвяващо:

— Краят е наблизо.

— Близо.

— Какво?

— Близо. Краят е близо.

— Направо не мога да повярвам, че дори и когато сме под такова напрежение, ти пак продължаваш да ме поправяш!

— Може да е последната ми възможност да те науча на нещо.

Не казах нищо повече, но усетих как в гърдите ми се надигат грозни предчувствия. За да ги задуша, бързо пресуших чашата си.

Платихме на ковача с парите от колана ми и се отправихме към оградения с високи стени град в далечината. Обърнах се само веднъж и си помислих, че ми се привижда — като че ли зърнах една висока фигура в одежди на прокажен, застанала точно в центъра на площада, който току-що бяхме напуснали. Наблюдаваща ни с очи като две сребърни монети.

— По-бързо! — прошепнах в ухото на брат Гуидо, който държеше юздите.

* * *

Последната отсечка от пътуването ни като че ли се оказа най-дългата. По някаква странна игра на природата колкото повече се приближавахме към града през крайморската равнина, толкова повече той се отдалечаваше — като далечна планина, към която всички се стремят, но никога не достигат. Накрая все пак наближихме портите. Когато се смесихме с тълпите търговци и гости, струпали се отпред с надеждата да влязат, брат Гуидо се извърна на седлото и прошепна:

— Както вече ти казах, тук не обичат нито пизанците, нито венецианците, затова се налага да не издаваме нито произхода, нито имената си. Но между Генуа и Милано има договор за сътрудничество, така че ще използвам печата на Сфорца още веднъж, за да влезем. Запомни — аз съм милански войник, а ти си моята куртизанка. И нося писмо за дожа.

— За дожа ли? — стреснах се аз. Как е възможно баща ми да ни е изпреварил дотук?

— Успокой се. Господарят на Генуа също се нарича дож. Между Генуа и Венеция има редица прилики — и двата града разчитат на морето, и двата града се стремят към превъзходство както по отношение на търговските пътища, така и на военноморската си мощ. И двата си имат по един светец, който почитат много повече от всички останали — вие си имате свети Марко, те пък — Йоан Кръстител. Говори се дори, че Джовани Батиста, както наричат по тези места Кръстителя, бил погребан тук — показват и подноса с отсечената му глава. Самият дож в момента се казва Джовани Батиста. Виждаш ли? В сърцето на всяко съперничество винаги лежи сходството!

Портите на Генуа бяха разположени между две кули близнаци — мрачни и високи, и украсени с бойници подобно на две абаносови корони. Двамата неугледни стражи ни пуснаха без особени затруднения — изглеждаха почти заспали, когато погледнаха печата на Сфорца, след което просто ни махнаха да влизаме. Ако те бяха образец за военната мощ на Генуа, значи военният съюз на Седмината не би се сблъскал с особена съпротива от страна на този град. Двамата пазачи бяха пълна противоположност на брат Гуидо, който бе висок и силен като бряст, в нова униформа и броня, която дори след седмица по пътищата не бе изгубила нито грам от блясъка си.

— Е, какъв е планът? — попитах, когато оставихме портите зад гърба си. — Да разкажем на тукашния дож какво знаем ли?

— Разбира се, че не — изсмя се брат Гуидо. — Все едно сами да си изпросим затвора. Не. Просто трябва да прекосим границата и да предупредим Монако, при това много бързо.

Умърлуших се при мисълта, че ще се наложи пак да яздим, и съжалих храбрия боен кон, който ни бе довел толкова далеч.

— В такъв случай какво правим тук? — смотолевих.

— Първо, трябва да сме напълно сигурни в разказа си. Трябва да се уверим, че този знак на картата — звездичката, наистина е Монако. Без тази информация всичко останало би прозвучало просто като предположения.

— И как по-точно ще се уверим?

— Намираме се в морски град. Тук не може да няма добри картографи, които умеят да разчитат карти. Налага се да измолим помощта на някого от тях.

Внезапно ме озари една идея.

— Трябва ни магазин за карти!

— Е, това определено би било добро начало…

Плеснах с ръце, за да го накарам да млъкне.

— Синьор Кристофоро! — възкликнах, припомняйки си думите на майка ми, че просто са го изпратили обратно в родния му град, без да му сторят нищо. Наложи се да поясня: — Познавам един човек, по-точно приятел. Още от Венеция. Заедно с брат си притежават тук магазин за карти. Самият той може и вече да е напуснал Генуа, защото си мечтаеше за пътешествие през всички морета, но пък брат му няма начин да не е тук!

Без да се колебае, спътникът ми извика:

— Да вървим при тях тогава!

Поехме през лабиринта от улици на Генуа — така мрачни, че едва виждахме пътя си. Къщите наоколо бяха толкова високи, а горните им етажи бяха приближени толкова много един към друг, че почти се докосваха и буквално закриваха слънцето. Слънчевите лъчи проникваха само тук-там, единствено в пролуките — пронизваха мрака като ками и ни помагаха да продължаваме напред. Благодарение на такива светли петънца забелязах, че почти всички големи къщи и палати са облицовани в черно-бял мрамор и приличат на порове. Впрочем на порове воняха и улиците — на пикня и на смрадта на уличниците, увиснали по ъглите. Бях чувала, че проституцията в Генуа била сезонен бизнес — защото през студените месеци моряците са в открито море и намират утеха в собствените си хамаци, а през лятото, когато получават отпуските си, се насочват към пачаврите от пристанището, за да им помогнат и те да припечелят нещо. Поговорката гласеше: „През зимата задници и маруля, през лятото — супа и слива“. Както изглеждаше, пролетта бе началото на печалбарския сезон на уличните труженички. Моряци с кухи очи се криеха в сенките на тези високи и затворени улички, които дори морският бриз не успяваше да проветри, и допринасяха за всеобщата смрад със сините облаци дим от своите опиумни лули.

Накрая се озовахме до проблясващите води на залива, на чийто бряг, подредени една до друга като гора от стрели, се изправяха мачтите на множество кораби. Огледах бледосинята линия на хоризонта, увиснала между морето и земята в далечината, търсейки ниския градоносен облак на огромна флотилия, насочена към нищо неподозиращата Франция. Ала там не се виждаше все още нищо — хоризонтът бе чист като детска сълза. В този безоблачен ярък ден цялата идея за заговор ми се струваше крайно невероятна. Генуа ни посрещна съвсем невинна — едно оживено пристанище, в което всеки си гледаше своята работа. Над всичко това се извисяваше висока каменна кула — етаж след етаж, с бойници в средата и на върха. Около зъбците на кулата кръжаха чайки, кацаха върху тях, а после се стрелкаха към водата, за да грабнат плячката си. Насочихме се директно към кулата, както вероятно мнозина преди нас. Накрая се озовахме сред живописно скупчени къщички и магазинчета. Уличките бяха пълни с рибари, предлагащи улова си на странния акцент, който разпознах от разговорите със синьор Кристофоро, и с техните жени и деца, плетящи мрежи с пръсти, които бяха толкова чевръсти, че движенията им се сливаха. Рибарите гледаха да се изпарят от пътя на нашия огромен кон, възрастни и деца стояха и зяпаха като риби как минаваме покрай тях на тази черна планина. Очевидно бе, че привличаме твърде голямо внимание.

— Как му беше името на този твой приятел?

Стори ми се, че долових нещо ново в гласа на брат Гуидо — като че ли не му харесваше особено, че съм си намерила друг съюзник, при това млад мъж.

— Кристофоро — отговорих.

— Не, имам предвид фамилното му име! — сряза ме той.

Замислих се и отговорих:

— Не го знам. Никога не съм го чувала. — После се сетих друго и възкликнах: — Обаче помня, че има брат на име Бартоломео!

— Прекрасно — промърмори недоволно той, но слезе от коня, хвана го за юздите и известно време ме води така, като слуга. Докато накрая не забеляза един седнал върху буре мъж, който слагаше стръв на въдицата си. Брат Гуидо му кимна и на най-лошия милански диалект, който бях чувала, рече: — Джорно! Добър ти ден! Кристофоро и Бартоломео?

Рибарят запрати една слюнка с цвят на сребриста стрида към брат Гуидо и моят приятел отстъпи две крачки. Но човекът очевидно не бе враждебно настроен — когато слюнката му се надигна и запълзя, аз си дадох сметка, че той просто държи червеите за стръв в устата си, за да бъдат топли и за да може да говори, трябва да ги изплюе. Бях толкова заета да се старая да не повръщам от погнуса, че изобщо не чух отговора му. Но кимането му бе достатъчно изразително, така че малко след това ние вече вървяхме в указаната от него посока. Скоро стигнахме до малка къщурка с нисък покрив и оригинална архитектура. Големите парчета бъчви, от които беше изработена, й придаваха вид на корабче. От полуотворената врата се носеха миризми, които бях започнала да харесвам и които бяха като хляба и солта за брат Гуидо — на мастило и пергамент. Дори и без навитата на свитък карта, изрисувана над вратата, ние вече знаехме, че сме на правилното място.

Вътре, с гръб към нас, седеше писар, който драскаше нещо върху пергамент, опънат върху наклонена дъска. Когато се появихме, той не вдигна глава, което ми даде възможност да сръгам брат Гуидо в ребрата и да му посоча един дълъг рафт на отсрещната стена — пред нас се редяха стотици дървени цилиндри — карти, издълбани и белязани като нашата.

Без да вдига очи от работата си, писарят се обади:

— С какво мога да ви помогна?

Дълбоко в себе си сигурно се бях надявала, че пак ще мога да видя синьор Кристофоро. Ала гласът, който чухме, не бе неговият — трябва да беше брат му.

— Бихте ли могли да ни разчетете една карта, сър? — попита брат Гуидо.

— Ние не разчитаме карти — правим ги! — дойде сухият отговор.

Реших да се намеся аз.

— Но, синьор, изминахме дълъг път, а и ще ви платим добре!

Де да можеше да ме погледне! Знаех си, че гласът ми не бе сред най-силните ми страни, но гърдите ми определено щяха да ни помогнат. Оказа се обаче, че няма никаква нужда да използвам старите си хитрини, защото от задната част на магазина до нас достигна един добре познат глас:

— Лучана!

Вярно е, че със синьор Кристофоро никога не сме били кой знае какви приятели, но голямата услуга, която той ми направи във Венеция, го превърна в мой приятел за цял живот. Аз се втурнах в обятията му и той ме целуна по двете бузи, очевидно не по-малко радостен от срещата ни от мен.

— Не се надявах, че ще те заваря тук! — възкликнах. — Помислих си, че вече си тръгнал да обикаляш моретата и да картографираш света!

Той потри срамежливо патладжанестия си нос и промърмори:

— Не че не се опитвам. Върнах се у дома, за да поискам помощ от нашия дож, след като венецианският дож или по-скоро дожаресата… ме прогониха оттам. — Усмихна се тъжно.

— Значи не са ти сторили нищо?

— Нито косъм от главата ми не е паднал! — отговори той и онагледи думите си с разрошване на сплъстената си червена коса.

За пореден път се удивих на променливата природа на майка ми. Тя скопи лодкаря, който трябваше да ме отведе от нея, но мъжът, който бе планирал цялото бягство, просто изпрати вкъщи, защото ми е приятел.

Брат Гуидо продължаваше да стои като статуя зад мен, а погледът, с който поздрави синьор Кристофоро, беше хладен като планински вятър. Обаче скоро бе обезоръжен, защото морякът го удари приятелски по гърба и възкликна:

— Аха! Значи това е твоят приятел, когото тръгна да търсиш, а? Добра среща, човече! Радвам се, че и двамата сте успели да избягате от своите затвори! А как е Нивола?

Сетих се за бедния моряк, който в момента гниеше без очи и без топки в затвора на баща ми, и само успях да кимна:

— Жив е. — И сведох виновно глава. Не излъгах, но и не можех да кажа цялата истина на синьор Кристофоро от страх, че ще откаже да ни помогне.

— Хубава вест — усмихна се домакинът ни. Брат Гуидо също се усмихна. После синьор Кристофоро ни представи синьор Бартоломео — точно толкова грозен, но и точно толкова добронамерен човечец като него, и накрая всички се усмихнахме един на друг. Синьор Кристофоро улесни значително нещата, като повтори въпроса на брат си: — Но какво правите тук? С какво мога да ви помогна?

— Имаме нужда от твоята помощ при разчитането на една карта — отговорих аз и погледнах към брат Гуидо. Той само ми кимна, с което ми разреши да посветя генуезеца в нашата тайна. — Според нас звездата тук обозначава мястото на военно нападение, което ще се проведе утре — допълних и извадих картата от корсажа си.

Синьор Кристофоро се наведе, за да огледа изобразената на картата суша, и усмивката се смръзна върху лицето му.

— Къде намерихте това?

— Във Венеция. Но първо намерих друго. — Показах му и дървения цилиндър. — Ние… отпечатахме го в Милано — допълних кратко. Предпочетох да не го занимавам с подробности от рода, че като основа използвахме една страница от Библията, а вместо мастило — вино за причастие. Историята си беше достатъчно невероятна, а и картата говореше сама за себе си.

Той пое цилиндъра от ръцете ми и го претегли в неговите. После отбеляза:

— Това е ротогравюра. Дървен цилиндър, в който е изрязана карта. Както виждате, такива правим и ние. — Посочи с ръка към дървените свитъци на рафта си. — Моряците често предпочитат да пренасят картите си по този начин, особено на продължителни и опасни пътувания. Така няма опасност да бъдат похабени нито от вятъра, нито от дъжда, както би се случило с един пергамент. Не могат и да се скъсат. А ако корабът потъне, ротогравюрите изплават на повърхността и морето ги изхвърля на брега заедно с останките, за да известят онези, които идват след тях. — Пак завъртя цилиндъра и промърмори: — За по-сигурно искам да направя още един отпечатък, защото не бих казал, че сте използвали най-добрите материали за тази цел. — Приятелска усмивка. — Отпечатъкът ви е ясен като февруарска мъгла. Може ли? — поиска разрешението ни той и ние едновременно кимнахме.

Синьор Кристофоро ни отведе до дебела дървена дъска, върху която забоде чисто ново парче пергамент. Завъртя ротогравюрата в легенче с гъсто черно мастило, а после я превъртя върху чистия пергамент — само веднъж. След този експертен отпечатък вече виждахме ясно всички детайли, а звездата, която бяхме забелязали в горния ляв край на неизвестната държава, се оказа кръст с четири къси рамена. Синьор Кристофоро стоеше като гръмнат, без да отлепя очи от картата. Проследих изцъкления му поглед до изцапания с мастило цилиндър в ръцете му, което цапаше и пръстите му, но той като че ли не го забелязваше.

Стори ми се, че се досещам за причината за неговата реакция.

— Да не би да е някоя от твоите карти? — попитах.

— Не — отговори той и се вторачи внимателно в горния край. — Иначе много прилича на моята, но тук има една змия, изрязана в дървото. А ние слагаме кръст — кръста на Генуа. — Свали една от собствените си ротогравюри от рафта и ми показа.

— Но това е кръстът от нашата карта! — възкликнах сащисано.

— Да, четири рамена с еднаква дължина, като Малтийския кръст — вметна брат Гуидо.

— Именно! Или като генуезкия кръст, защото той украсява и нашия флаг! Затова се налага отново да ви попитам — откъде взехте тази ротогравюра?

Набързо, без да вярвам на собствените си думи, аз му разказах — за бурята, за базиликата на дожа и за коня Зефир. Той само кимна веднъж-дваж, без да задава никакви въпроси. Забелязах, че брат Гуидо се опитва да разгадае изражението му, което се преповтаряше напълно и в изражението на брат му Бартоломео.

— Но какво има? Какво не е наред? — не се стърпях накрая аз.

Двамата братя се спогледаха и накрая синьор Бартоломео започна:

— Ами просто това, че тази суша тук е полуостровът, познат като Италия.

Пак тази дума!

— И ние така си помислихме — съгласи се брат Гуидо. — А кръстът обозначава Монако, нали? Защото е в крайната северозападна точка на сушата. Монако е, нали? Мястото, което ще бъде нападнато, е Монако, вратата към Франция, не съм ли прав?

Синьор Кристофоро поклати глава и изрече гробовно:

— Не, приятелю! Напълно съм сигурен в това, което виждаме. Мястото на града е обозначено не само чрез географската ширина и дължина, но и чрез емблемата на самия град. Което ще рече, че военното нападение, ако изобщо има такова, е срещу Генуа!