Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (35)

Седма глава

Събудих се като след кошмар, замаяна и изпълнена с надежда. Слънцето бе обсипало прозореца ми с позлата и ужасите от предишния ден за момент избледняха. Докато споменът не ги върна назад. Изправих се и се протегнах. Предателското ми тяло бе гладно и жадно, търсещо опора, копнеещо за живот. Марта се появи със закуската ми и аз настървено се нахвърлих върху нея, защото просто не знаех какво друго да правя. Донесе ми и великолепна рокля, покрита изцяло с паунови пера, придружена от същата маска. Вторачих се неразбиращо в нелепия тоалет.

— Карнавалът — изрече кратко тя.

Майко Божия! Бях забравила.

Облякох се безмълвно и безволево като марионетка — без сила и без собствено мнение. Налагаше се да се превърна в творение на майка ми, защото вече не можех да търся пътища за бягство, не можех да се надявам, че някога отново ще зърна брат Гуидо. Оттук нататък нямаше никакво значение какво правя и какво — не.

След утринната служба бях извикана от майка ми, която ме целуна по същата буза, по която ме бе целунала и предишната нощ, и огледа доволно премяната ми. Самата тя беше облечена изцяло в бели пера, а лъвската маска бе заменена с лебедова, която тя сложи в мига, в който поехме напред. В подножието на стълбите ни чакаше баща ми, със своята шапка корно и церемониалните си одежди. Той не ме поздрави. В други случаи бих допуснала, че е бил уведомен за опита ми за бягство, ако не беше фактът, че той никога не ме поздравяваше. Докато подаваше ръка на майка ми и тя поставяше своята върху неговата, не можах да не се запитам каква част от истината му казват.

Всички поехме със свитата през площад „Свети Марко“. Гълъбите пред нас се издигнаха насред облак от дим. Венеция се бе превърнала в същинска менажерия — граждани, облечени като папагали и лъвове, лудуваха весело с тигри и маймуни, куртизанките покриваха лицата си, но излагаха на показ гърдите си. Уличните продавачи предлагаха маски и чаши вино, циркаджии танцуваха на кокили или жонглираха с огън. Актьори крещяха неприличните си строфи иззад гротескно ухилени маски. Слънцето грееше безмилостно, ала въздухът бе смразяващ. Дъхът ми излизаше на валма от устата ми, но главата ми гореше. Нямах представа накъде сме тръгнали, а и не ми пукаше. Вървях зад майка си, която ми говореше непрекъснато през рамо за гледките, които ни предстояло да видим. Правеше го толкова мило и незлобливо, че се запитах дали бедният ми мозък не си е измислил събитията от вчерашния ден. Тя беше като ветропоказател, променящ посоката си според климата. Вчера буря и мрак, днес — прежурящо слънце.

Доколкото схванах, идеята бе да минем през площада, така че хората да ни видят, а след това да се качим на Бучинторо от пристана Сан Закария, за да започнем един от най-важните ритуали на фестивала — Бракът на морето. Баща ми трябваше да закара баржата си до центъра на лагуната и да хвърли в морето някакъв безценен пръстен, с което да измоли благосклонността му към града за следващите дванайсет месеца. Едва не се разсмях — пристанът Сан Закария бе мястото, където трябваше да се срещна с Бонакорсо Нивола.

Обаче времето си беше наумило нещо съвсем друго. Може би Господ, ако изобщо имаше такъв, се бе вбесил заради съдбата на бедния моряк, защото не след дълго изпрати в небето тъмни облаци, а откъм планините — мощни гръмотевици. От небето се сипна пороен дъжд и тълпите побързаха да се скрият под колонадите, докато над главите им вилици в сребристо и синьо раздираха облаците. Куртизанките се разпищяха и побягнаха с тръскащи се цици и вдигнати поли, под които се разкриха косматите им крака. Перата и кожите се сплескаха, а костюмите прокървиха евтините си бои по паветата, превръщайки се в мръсна дъга. Всеки побърза да намери убежище под сушините на площада, всички бърбореха и се смееха от страх. За малко ме оставиха сама. Заслепена от дъжда и с лека усмивка, играеща по устните — чумата да ги тръшне всички венецианци и техния карнавал! Ококорих очи към небесата, призовавайки светкавицата да ме удари, надявайки се, че подгизналата ми от вода коса е все още достатъчно златиста, за да изкуши стрелите й. И като че ли в отговор на молитвата ми бях заслепена още веднъж, когато небето се разцепи. Обаче светкавицата не ме удари. Единствената полза от нея бе да освети една картина, която бях гледала всеки ден, но всъщност никога не бях виждала.

Пред огромното кубе на базиликата, високо, високо върху позлатената платформа над величествените порти, стояха четири бронзови коня, окъпани в огън — благородни жребци, с извити шии, пяна на устата и предни крака, биещи нетърпеливо земята. Изправяха се над града като страховит квартет. Години по-късно съпругът ми щеше да ми каже, че всъщност те били откраднати директно от Хиподрума на Константинопол — единствената останала квадрига от римския свят и символ на светската мощ на Венеция. Но като че ли малко избързвам — това е далече в бъдещето, когато вече бях женена. На този етап от разказа си обаче аз все още не се бях срещнала повторно със съпруга си (но иначе го бях срещала, естествено, при не един и два завоя в тази история). През онзи въпросен ден обаче аз нямах нужда от обяснения, за да разбера какво означават тези коне. Те означаваха, че Апокалипсисът скоро ще се стовари върху Венеция. И не давах пет пари за това.

Ала ето че точно в този миг на свършека на света и на моето тотално безгрижие по някаква странна причина мозъкът ми реши да ми се реваншира за вчерашната неуслужливост. Парчетата от мозайката внезапно се подредиха — докато четирите ветрове ме биеха от всички посоки на компаса, докато обувките ми се пълнеха с вода и големият площад се наводняваше, докато само аз стоях насред бурята като обречен кораб в открито море, най-сетне осмислих онова, което ме бе учил моят учител по морско дело. Заедно с дъжда, който биеше по главата ми, пристигнаха и три мисли и се настаниха за постоянно в съзнанието ми.

Прима конвинционе: Флора имаше трийсет и две рози в полата си. Розата на компаса притежава трийсет и две посоки. Значи ключът е в компаса.

Секонда конвинционе: Розата на ветровете притежава четири ветрове, колкото са и конете пред мен. А конете на вятъра са децата на Хлорида.

Терца конвинционе: Зефир, западният вятър, изнасилва Хлорида. Хлорида, любимата на ветровете. Хлорида — моята майка. Хлорида, която е Венеция.

И сякаш с поредния си проблясък светкавиците най-сетне осветиха тъмните ниши на моя заспал мозък. Разбрах, че каквито и тайни да криеше този град, те бяха в коня, застанал вляво от всички останали — западният кон, конят поненте.

Конят Зефир.

А след това почувствах, че някой ме дърпа силно за ръкава. Моята тъмничарка Марта бе пристигнала за мен, за да ме завлече зад портите на базиликата, където групата на дожа капеше и се изпаряваше. Навън бурята продължаваше да вилнее и дъждът барабанеше по огромния площад, докато накрая не го покри с няколко пръста вода. Аква алта — високият прилив беше настъпил и морето се опитваше да си върне този град. Майка ми регистрира появата ми с очевидно облекчение. В този момент за пореден път осъзнах, че тя все пак се притеснява за мен и се радва, че съм в безопасност. Обаче нито аз, нито който и да било от нас беше в безопасност. Господ Бог нямаше никакви скрупули да удари собствения си дом. Изпращайки като предвестник мощна гръмотевица, той стовари юмрук върху купола и върху нас започна да се сипе мазилка. Баща ми се опита да надвика писъците на останалите:

— Златото на покрива привлича светкавиците, затова трябва веднага да се върнем в двореца!

Това беше най-дългото изречение, което го бях чувала да изрича.

Двамата с майка ми тръгнаха първи, следвани от свитата си. Марта бе повлечена с тях и аз разбрах, че ще й трябва известно време, докато установи липсата ми. Вмъкнах се в една ниша и се скрих. Нямах никакъв конкретен план, освен да бъда по-далече от моята майка магьосница толкова, колкото ми е възможно. Имах нужда от пространство за размисъл, от пространство за действие. И докато атриумът се изпразваше, аз вдигнах нагоре очи за вдъхновение и зърнах пред себе си най-фантастичната римска мозайка на четирите сезона. Фигурата на Пролетта, обгърната с тучна зеленина, венци от цветя и митични създания, чифтосващи се, за да се възпроизведат (един различен Ноев ковчег), гледаше право към мен и сочеше нагоре с ръка. И тогава разбрах, че съм на прав път.

Поех из мрака на базиликата и установих, че подът също започва да се пълни с вода. Очевидно Ноевият ковчег пропускаше. Миризмата на тамян беше задушаваща, а гласовете на свещениците на баща ми — истерични в молитвите си. Те не бяха успели да спасят Венеция от чумата, не бяха успели да изтръгнат от лапите на смъртта дори и първата съпруга на баща ми. Но с неугасваща вяра продължаваха да се опитват да спасят града от това най-библейско от всички библейски бедствия. Огледах преддверието в търсене на врата, която знаех, че трябва да бъде там, защото Богинята на Пролетта ми беше казала, че е там. Открих портичката и тръгнах по стъпалата, все по-нагоре и по-нагоре, към галерията. Докато се издигах към купола, византийските лица ме наблюдаваха с интерес с огромните си бадемови очи, напълно невъзмутими, въпреки светкавиците, които пълзяха по позлатените рамки на прозорците.

Когато излязох на терасата, дъждът се стовари върху мен като удар на чук, светкавица удари купола над главата ми и аз си помислих, че набързо ще бъда опечена като мида. Скрих се зад най-близкия кон. Каква ирония, че тези жребци на вятъра сега трябваше да ме защитават от бурята. Само преди броени мигове бих била щастлива да скоча оттук, за да намеря смъртта си. Обаче сега се вкопчих в звяра, който ми служеше за убежище, пъхвайки се под корема му като жребче под кобила. Знаех си, че съм в грешния край — при източния кон, затова започнах да се промъквам внимателно зад осем дълги задни крака и осем масивни медни топки. Когато стигнах най-западния кон, изпълзях в предната му част и вдигнах очи нагоре, опитвайки се да ги заслоня от дъжда. Вгледах се в огромното, благородно медно лице на коня Зефир, но дивите му очи не ми подсказаха нищичко. Иначе животното ми предложи десния си преден крак, вдигнат така, сякаш се опитваше да се здрависа с мен. Стори ми се съвсем естествено да приема поздрава му, затова обгърнах копитото му с премръзналата си ръка, търсейки някакъв надпис, някакъв знак — каквото и да било. Поредната светкавица се стовари върху купола на базиликата и медният крак на коня звънна, подобно на монета върху камбана. Малко по-късно същият този крак се разцепи, откъсна се и падна в ръката ми. Едва успях да го хвана и се вторачих в него, ужасена от стореното. Обаче той се оказа кух. Кух, а не тежък.

Мадонна!

В него имаше нещо. Измъкнах някаква дебела дървена пръчка, дълга чак до лакътя ми — като точилките, които сладкарите използват, за да разточват тестото си. Досетих се, че вътре трябва да има нещо — навит документ, монети, картина. Очаквах пръчката да бъде куха, като цилиндър, обаче тя се оказа твърдо дърво. Вярно, че върху нея имаше някакви обозначения, обаче извивките и ченгелчетата нямаха никакъв смисъл за мен. Ако питаха мен, това бе просто опора, която майсторът на конете е използвал, за да изработи животното — нещо като скелет, върху който е излял бронза, непредназначен да бъде виждан от никого другиго. Захвърлих дървото до себе си и покрих лице с ръце. Когато ги свалих, си знаех, че ще видя някого пред себе си — Марта или някой от охраната на баща ми.

И наистина имаше някого.

— Готова съм — рекох. — Можеш да ме отведеш.

Обаче присъствието пред мен не бе на нито един от двамата, които очаквах. Не беше и на същество от този свят. Пред мен стоеше лъв, изправен на двата си задни крака, с лице от злато и тяло на човек. Маската приличаше много на тези на майка ми, само дето беше цяла, а не половин маска. Същинско слънце, грива около окръжността, но по-скоро огнени лъчи, очи и уста — зейнали като на Бока дел леоне. Сега вече знаех, че с мен е свършено — за мен Апокалипсисът бе дошъл. Лъвът на Свети Марко, съществото, от което се ужасявах още от мига, в който прекрачих прага на Арсенала и с това подпечатах съдбата на Бонакорсо. Владетелят на този град, бе дошъл, за да ме погълне.

Аз съм като пророк Данаил.

— Готова съм — повторих. — Вече можеш да ме отведеш.

А после разбрах, че вече съм мъртва, защото съществото ме погледна с очи, за които не бях спирала да мечтая, и заговори с глас, който сънувах.

— Лучана, аз съм.

Изтръгнах маската от лицето му и се хвърлих на врата му, за да го притисна към себе си. Започнах да се смея истерично и да крещя и сигурно щях да го целуна поне хиляда пъти, ако той не ме бе задържал и казал:

— Нямаме време сега. — Вдигна дървения свитък и го пъхна в ръцете ми. — Пази картата! Имай кураж! Ще се видим в Милано!

А после погледна право в очите ми, сякаш се опитваше да запамети лицето ми, и изчезна насред светкавица, синя като очите му. Едва бях успяла да напъхам картата в ръкава на роклята си, когато Марта налетя върху мен.

Очевидно се бе разминала с брат Гуидо по стълбите.

Докато излезем от базиликата, бурята беше преминала и слънцето отново грееше. Площадът беше пълен с вода. Целият град се бе превърнал в едно огромно огледало. Никога досега не бях виждала подобна красота. Нежелаеща да поема нови рискове, Марта бе стиснала така силно ръката ми, че на следващия ден сигурно щях да имам синина. Нагазихме във вода до колене, докато не пресрещнахме носилката на дожа, която идваше за нас. Обаче на мен вече не ми пукаше.

Той беше жив!