Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (23)

Първа глава

Майко Божия!

Изобщо няма да повярвате на това, което сега ще ви кажа.

Аз, Лучана Ветра, Кики, обикновената флорентинска уличница, съм гостенка на самия папа!

Кълна се във вера мадре, че това е самата истина! Ето ме сега, стоя на бойниците на замъка Сант Анджело — личната резиденция на папата, разположена край реката. Вглеждам се в снишилите се през лятото води на Тибър — сребърна панделка, точеща се мудно между хълмовете. Поглеждам към другия бряг и църквата „Свети Петър“ — истинско злато под последните лъчи на слънцето, по-величествена даже от нашата Дуомо във Флоренция. И аз съм тук като гост на принца на тази велика базилика — най-могъщият мъж на този наш полуостров, Негово светейшество папа Сикст IV.

Надали е необходимо да ви казвам, че преди тази вечер за нищо на света не бих могла да ви кажа как се казва папата, ако ще и да ми давате буренце марсала. И след като изминахте с нас толкова дълъг път, също надали е необходимо да ви казвам, че брат Гуидо ме запозна с всички необходими подробности, както и с множество не чак толкова необходими. От известно време той изобщо не е на себе си от вълнение и непрекъснато ми шепне нещо в ухото. Разбирам го — за него това е върхът в религиозната му кариера — да бъде тук, в цитаделата на своя първосвещеник, на главата на неговия орден, че и на всички останали ордени. Исусе Христе!

Влязохме в Рим в ранната привечер след пътуване, продължило седем дни и нощи. Този път не се сблъскахме с нито едно от лишенията, които ни сподиряха по пътя от Флоренция до Пиза, да не говорим пък за плаващия ни затвор на борда на флагманския кораб „Бисто“. Каретите ни бяха много удобни, храната и напитките — на корем, а крайпътните ни отбивки — чисти и луксозни. Отбивахме се или в разположените високо по хълмовете дворци на благородници, благоразположени към краля на юга, или в странноприемници, които хората на дон Феранте превземаха изцяло, изхвърляйки навън вече настанилите се гости по долни гащи. Беше приятна гледка да видиш разни нафукани дамички и господа как се лутат като обезумели без слугите си, мърморят заради създаденото им неудобство и заситнят надолу по Виа Апиа, за да открият следващата странноприемница. Настанявах се в техните гнезда с коварното задоволство на кукувица и непрекъснато се питах какво ли е наистина да си благородник и да имаш реална власт, а не само обикновена проститутка, актриса, играеща добре ролята си.

И когато най-сетне преминахме портите на папския град, не можех да не се удивя на мащабите на това място — масивни квадратни постройки светеха като златни на слънцето, сгради с размери, каквито никога не бях виждала — нито във Флоренция, нито в Полето на чудесата в Пиза. Това бяха кучешките дни — Кучешката звезда грееше високо до слънцето, а то светеше продължително и до късно, но дори и тя накрая изчезна. Постепенно светлината над Рим остаря, златото се превърна в сребро и нощта се засвлича бавно. Папските палати и административните сгради, замъците и църквите бяха обгърнати от опаловия блясък на вълшебството. Нищо на този свят не можеше да се сравни с Рим — град, създаден за принцове.

Усещането ми за навлизане в някакъв вълшебен свят се засили при пристигането ни в замъка Сант Анджело — огромна кръгла постройка върху четвъртита основа, изградена от теракотени тухлички — същински червен топ в нашата голяма шахматна игра. Кацнал на бреговете на мудната река, той приличаше по-скоро на крепост, отколкото на палат на удоволствията, но изненадващо покоите ни се оказаха изключително пищни, посрещането — топло. Нашата сватбена процесия получи целия най-горен етаж на замъка, където разполагахме дори със собствена трапезария, където се събрахме за вечеря. След вечеря двамата с брат Гуидо решихме да се поразходим — без да се наговаряме, едновременно, очевидно и двамата търсещи начин да се усамотим. По пътя бяхме успявали от време на време да си разменим по някоя дума, но тогава дамите бяха настанявани отделно от мъжете, така че единственото време заедно, с което разполагахме, бе в каретата по време на път, под погледите на краля и кралицата. От време на време си шепнехме по нещо, но нито веднъж не посмяхме да обсъждаме „Пролетта“. А пък през последните няколко дена, когато стана ясно, че папата ни е поканил в собствения си замък с обещание за аудиенция, преди да потеглим за Флоренция, шептенето на брат Гуидо не бе изразявало нищо друго освен безкрайното му вълнение, че ще се запознае с бащата на цялата Църква. Молеше се толкова много, че по едно време имах чувството, че езикът му ще падне. Коленичеше при всеки крайпътен параклис и накрая се уплаших, че плътта на коленете му ще се износи до кокал. Опасявах се дон Феранте да не заподозре нещо, тъй като нещо ми подсказваше, че Николо дела Торе не се слави с особен религиозен плам. Затова после, отново в каретата, чрез действия и строги погледи се опитвах да напомня на приятеля си да не забравя чия роля играе и да я играе добре. Отпусках се към него като лека жена, притисках гърдите си в лицето му и нашепвах в ухото му укори така, сякаш бяха сладки глупости, а не горчиви сериозности. (Не мога да не призная, че по този начин не само се грижех за нашата безопасност, но и задоволявах собствените си желания.) Постепенно той се усети и поправи поведението си. Но само външно, защото, когато наближихме великия град, усетих, че е под влиянието на неописуемо религиозно вълнение. Моето трудно сдържано вълнение спокойно съперничеше на неговото, макар да бе от различен характер — аз вече нямах търпение да поговорим отново за картината и да разбера как този достолепен град пасва в нашата мозайка.

За вечерната си разходка намерихме идеалното място за разговори — най-високата от всички бойници, охранявана от двама страховити на вид стражи, които непрекъснато обикаляха периметъра. Те нито ни пресрещнаха, нито ни зададоха някакви въпроси — сигурно са били инструктирани относно самоличността на всеки от гостите, а и вероятно са свикнали знатните посетители на папата да излизат по бойниците, за да се наслаждават на гледката. Сега обаче аз обърнах гръб на въпросната гледка така, както някога бях направила и на хълма във Фиезоле, и насочих мисълта си към по-практични дела.

— Насаме ли сме?

Брат Гуидо се огледа. Лекият бриз развяваше къдриците му. Пълната луна придаваше на лицето му перлен блясък и той отново бе заприличал на ангел.

— Така мисля — отговори. — Стражите са най-малко на сто крачки от нас, а тук никой не би могъл нито да ни подслушва, нито да ни следи.

— Тогава давай!

Той бръкна в туниката си и извади оттам копието на картината. Двамата я изпънахме върху стената и се вторачихме в централната фигура — Венера, както я бяхме кръстили и за която вече знаехме, че символизира Рим. И аз зададох въпроса, който не ми даваше мира вече цяла седмица.

— Как разбра?

— Че Венера е Рим ли? Знаците са толкова много, че направо не знам откъде да започна.

— Пробвай ме — подметнах с леден глас.

Той отново ме караше да се чувствам пълна невежа, а след последните ми успехи определено ме беше яд, че той бе разтълкувал сам тази фигура.

— Идеята ми хрумна за първи път, когато се озовахме в Неаполис — римският Неапол. Образно казано, там под „Сан Лоренцо“ се криеше Рим. Сетих се за картината и осъзнах, че Венера всъщност стои под „арка“, образувана от листата, почти римска арка.

— Е, това е малко изсмукано от пръстите — свих презрително устни аз.

— Така е — кимна той, без да се обиди. — Но виждаш ли тук листата? Яркозелени, восъчни и във формата на сълза. А не листата, които човек би открил в някоя селска горичка. Това са листа на култивиран градински храст — листа, които се виждат в двора на всеки дворец във Флоренция.

— Лаврови храсти! — възкликнах внезапно. Да, добре познавах тези храсти. Бях се крила в тях от кучката на Бембо и познавах отлично горчивия аромат на блестящите листа, които ми служеха за убежище.

— Точно така — лаврови храсти. На английски това е името „Лорънс“, на френски — „Лоран“, а на нашия, италиански език — „Лоренцо“. Растението на династията Медичи.

— Добре де, ама Неаполис си е все пак в Неапол. Какво те насочи точно към Рим?

— Редица следи. Рим е град, построен на седем хълма, а както вече разбрахме, числото седем и съюзът на седмина души стоят в центъра на нашата загадка.

— Извинявай — прекъснах го, — но от известно време все се каня да те питам — защо седем, а не осем или девет?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами на картината всъщност има девет фигури, ако броим и Купидон. Или пък осем фигури на възрастни. Тогава защо само седем души участват в този заговор или съюз, или каквото и да е там, а не осем или девет?

Брат Гуидо вдигна качулката на пътническата си мантия, за да се защити от вятъра, и промърмори:

— Честно да ти кажа, и аз не знам. Може би едната от фигурите е просто за заблуда или впоследствие, по някаква причина, е била прогонена от групата.

— Това вероятно съм аз, искам да кажа Флора — Флоренция — подметнах с надеждата, че в крайна сметка няма да ни се наложи да ходим чак там.

— Не и с твоето лице. Невъзможно е да бъде игнорирано — отсече той и аз се изчервих от удоволствие. Но това не беше комплимент, а просто разсъждение на глас. Погледът в очите на монаха беше отнесен. — От друга страна, възможно е една от фигурите да е изключена от заговора или пък да е поставена там, за да ни заблуди. Но това не може да бъде Флоренция — домът и на художника, и на неговия покровител. — Въздъхна озадачено. — Във всеки случай тъкмо седем е числото, споменато от дон Феранте, а числото седем, или седмата спирка на кръста, ни отвори вратата към Неаполис в църквата „Сан Лоренцо“. А както вече казах, Рим е издигнат на седем хълма.

Кимнах и попитах:

— И какво друго?

— Ами, Венера е облечена по римска мода. Виждаш ли? Облечена е доста по-различно от всички останали дами. Всички останали фигури са в леки, бели пролетни одежди, също като пасторални, буколически богини.

Нямах представа какво означава „буколически“, но на мен ми прозвуча като стомашно заболяване. Реших да го игнорирам.

— Но тези рокли са върхът на модата в момента! — възкликнах в знак на протест. — Роклята, с която бях облечена аз, с цветя, буквално изрисувани върху тъканта, е последният писък на модата. — Въздъхнах, спомняйки си за времената, когато единственото, за което мислех, бе за следващия член, който щеше да ми влезе, и за цвета на роклята, която щях да облека на следващия ден.

— Така е — съгласи се той. — Това е върхът на съвременната тосканска мода! Но погледни Венера! Тя изглежда напълно различна. Облечена е в дрехи от отдавна отминала епоха, в тъкани и драперии от античността. И носи силни цветове — не бели, прозирни воали, а наситени, класически цветове — червено, синьо и златно. За нея няма цветя. Тиарата й е директно от римския период, бижутата — също.

Погледнах внимателно. Венера беше относително лишена от бижута — не виждах никакви накити.

— Имаш предвид този медальон ли? — посочих красивия златен медальон, висящ върху гърдите на Венера, който сякаш проблясваше под лунните лъчи. Изглеждаше съвсем обикновен — кръгъл златен диск, в който бе поставен по-малък диск или може би кехлибар. Малкият мащаб на копието правеше бижуто трудно различимо.

— Да.

— И какво му е римското на този медальон?

— Честно казано, за да бъда напълно сигурен, трябва да видя голямата картина, но оттук ми изглежда като медальон на култа към Сол Инвиктус.

Нямаше нужда да го карам да ми обяснява — един поглед му беше достатъчен.

— Преди да открият Бога, хората са живеели съобразно ритмите на сезоните, природата и светлината, която им е давала живот. Затова са се прекланяли пред самото слънце. Знам, че за нас днес изглежда абсурдно, но е така.

Лично аз обаче не мислех така — преклонението пред огнената топка, която дава живот на всяко живо същество, ми изглеждаше далеч по-разумно и логично от почитането на някакъв си мъж, който за два дена бил умрял, а на третия пак бил оживял. Ала вече познавах достатъчно добре мащабите на вярата на брат Гуидо, затова предпочетох да си мълча.

— Култът на Сол Инвиктус, непобедимото Слънце, е бил водещата религия на Рим столетия наред. Даже и след идването на Христос онези, които го следвали, били преследвани и трябвало да се срещат тайно, в подземните катакомби на града. — Тук той се прекръсти.

— Ясно — кимнах, твърдо решена да го върна обратно на главната тема тази вечер. — Та казваш, че е облечена като римска дама.

— Дори нещо повече — като римска булка!

— Откъде знаеш? — възкликнах и се опулих към картината.

— Като малък съм ходил на множество благороднически сватби — изрече той почти с извинителен тон, защото отлично знаеше, че аз не съм ходила на нито една. — В района на Тоскана има обичай булките да посрещат гостите си с ръка, вдигната по този начин, както е направила Венера на тази картина. А тиарата и воалът й са точно като на римска булка. — Тук брат Гуидо ме погледна косо и допълни: — Освен това ще се венчава в петък!

— О, я стига! — изсумтях презрително аз. — Как въобще си го представяш? Знаеш, че никой не се жени в петък — не е на хубаво!

— О, сигурно си мислиш за онова стихче: „Не се жени, не тръгвай на път и не започвай никаква работа нито в петък, нито във вторник.“

Това стихче бе последното, за което си мислех, просто защото не го знаех. Но вече толкова дълго заблуждавах брат Гуидо, че съм по-умна, отколкото съм, че сега просто се усмихнах многозначително. Не че не бих могла да го контрирам, че с него се запознахме в петък и че именно в петък започна и цялата тази история.

— Просто исках да попитам кое те накара да мислиш така?

— Ето, погледни по-внимателно. Мантията на булката е обсипана с миниатюрни кръстчета.

Вторачих се послушно в мантията и установих, че не мога да му противореча.

— Човек би се запитал защо са тези кръстове, когато останалата част от картината е толкова категорично езическа? Отговорът се корени в Разпети петък — денят на разпятието на Христос. А дори и да не беше така, самото име на образа ни навежда в тази посока, тъй като, както знаем, в повечето езици петък е кръстен на Венера.

— Но коя е тя? Да не би да смяташ да обикаляме вечния град в търсене на поредната мъртва лейди?

— Точно обратното — поклати глава той. — Тази тук си е съвсем жива! Погледни цветовете, с които е облечена. Ярки, бляскави, витални. Никакви призрачни прозирни тъкани, никаква бледа кожа. Тази жена е жива, сигурен съм в това! А най-сигурният знак за това е цветът на роклята. Погледни! С кое друго си съвпада на картината?

Вторачих се и възкликнах:

— С дрехата на Меркурий!

— Именно! Съществува визуална, цветна връзка с единствената друга фигура на картината освен теб, за която със сигурност знаем, че е жива!

— Самият художник, Ботичели!

— Точно така!

— Тогава откъде ще започнем? — извиках и с кипнала за пореден път кръв, започнах да крача напред-назад по крепостния вал, нетърпелива като хрътка да започна лова.

— Да започнем ли?

— С идентифицирането на тази дама.

— Не е нужно да го правим. Ако наистина бях наследник на Пиза, а не смирен монах, бих заложил целия си град, че тази дама тук е същински образ и подобие на булката, на чиято сватба скоро ще присъстваме. Даже името й е същото като пътя, по който току-що дойдохме, пътят, който отвежда към Рим — Виа Апиа, Апианският път. Тази дама е годеницата на Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи и племенницата на дон Феранте — Семирамида Апиани.

Името отекна в главата ми, а заедно с него и нечии стъпки. От замъка се появи някаква фигура — първоначално дребна на фона на огромните бойници, но уголемяваща се с всяка следваща крачка към нас — кралят на Неапол, дон Феранте, бе дошъл да ни търси.

— Скрий картината и се дръж така, сякаш мислиш за любов! — изсъсках веднага.

Сграбчих го за врата и притиснах буза о неговата, защото знаех, че ако и сега го целуна, той със сигурност ще се дръпне, така че не го направих. Обаче той с готовност изигра ролята си в тази сценка.

— Да, за любов — промърмори той и в моето сърце изпърха надежда. Но подобно на добър адвокат, той просто бе запазил ключовия си аргумент за накрая. — Венера е богинята на любовта. А на латински любов е A-M-O-R. Какво получаваме, когато прочетем думата отзад напред? — И тъй като знаеше, че буквите не са сред силните ми страни, не дочака отговора ми: — Получаваме R-O-M-A, Рим!

А после дон Феранте вече беше на две крачки от нас, но въпреки това аз все още разполагах с време, за да кимна и да се усмихна в знак, че съм схванала посланието на Сандро Ботичели. Хитрецът бе поставил отговора пред очите на всички! Смеех се, когато кралят ни поздрави:

— Милорд Николо, милейди Фиамета! — Последното беше изречено с много галантност, обаче мен трудно могат да ме излъжат — очевидно човекът просто бе забравил името ми, затова ме бе кръстил така.

— Съжалявам, че се налага да прекъсна любовната ви среща, особено като се има предвид колко малко нощи заедно ви остават! — Не бях много сигурна какво точно има предвид кралят с този зловещ намек. Брат Гуидо също очевидно нямаше представа, затова просто се задоволи с едно сериозно кимване.

— Обаче тази вечер има един спектакъл, за който съм сигурен, че вие, милорд, като човек на науките като мен, за нищо на света не бихте искали да пропуснете!

— Да, Ваше величество? — погледна го въпросително брат Гуидо. Брей, този човек бил самата любезност!