Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (28)

Трета глава

Флоренция бе същински калейдоскоп от цветове.

След черно-белия свят на неаполитанския двор се чувствах като заслепена от пъстротата на моя град. Напредвахме по улиците с толкова помпозност, колкото ни позволяваше импровизираната ни свита, и навсякъде около себе си виждах нюансите, които толкова ми бяха липсвали сред скуката на бялото и черното. Четиримата послушници от двете ни страни крачеха важно в ливреи в розово и кехлибар. Не разполагахме със знамена на Пиза, обаче брат Гуидо ги бе накарал да носят шалчета в оранжево и червено — цветовете на Партията на Петела, тоест на фамилията Дела Торе, които се развяваха зад гърбовете им като флагове. Минахме под огромната сянка на катедралата Дуомо. Дори и тази свята сграда днес изглеждаше доста по-цветна от обикновено — яркото слънце подсилваше нюансите на трите вида мрамор по нея: зеления, червения и златния. Погледът ми се замая от пъстротата, ушите ми оглушаха от звъна на камбаните. С периферното си зрение забелязах три парцаливи уличници, разхождащи се по стълбите на Баптистерия — прозяваха се и се чешеха под слънчевите лъчи и поклащаха съблазнително крака, примамвайки преминаващите покрай тях мъже. Вдигнах високо брадичка, давайки си сметка колко далече бях стигнала в сравнение с тях. Днес вече се чувствах изцяло като знатната дама, за която се представях.

Но когато завихме и се насочихме по Меркато Лоренцини и аз зърнах грубата кафява фасада на църквата на Медичите, храбростта ми ме напусна, червата ми се втечниха и аз се уплаших да не изпаднат от стомаха ми като вътрешностите на Франческо Паци, докато е висял на въжето си.

Навлизайки в площада, устата ми пресъхна. Но там бяхме атакувани от още веселие, цветове и хаос. Тук вече сетивата ми започнаха да ме предават. Върху нас се сипеха листенца от цветя, които жителите на града хвърляха от високите прозорци — същинска многоцветна буря. Да, този град наистина бе град на цветята — и снощи, и сега. Дори самата църква „Сан Лоренцо“ — груба кафява съкровищница, бе заменила ежедневния си работен вид с празнична украса от гирлянди и букети. Портите й поглъщаха лакомо гостите — благородници и официални лица, ярки като папагали в сватбените си одежди, а и не по-малко шумни. Имах чувството, че съм напуснала нормалния свят и съм пристъпила в света на приказките. Усещането ми се потвърди, когато зърнах жирафа на Медичите — същото създание, което бях забелязала да се носи сред синия здрач на хълма във Фиезоле — минаващ величествено през площада. Дългата му шия бе украсена с множество венци от цветя, а черният му език с благодарност си щипваше от лавровите клонки, увесени на всеки прозорец около площада.

След нощта, прекарана сред мрака и тишината на старите камъни в „Санта Кроче“, аз започнах да се замайвам. И като нищо щях да падна, ако не беше брат Гуидо, който ме хвана здраво за ръка. Погледна ме само веднъж — не се усмихна, но кимна. Почувствах се малко по-добре и по-силна. А миг по-късно вече бяхме в църквата и мрачната врата ни погълна.

Хладният въздух в църквата ми дойде много добре. Тук цветовете не бяха чак толкова ярки, пищящите гласове на благородниците — доста по-приглушени. Насочиха ни към украсените с гирлянди пейки непосредствено зад владетеля на Неапол и аз с въздишка на облекчение се отпуснах на мястото си, скрита зад краля и кралицата. Днес те приличаха на канарчета в синьото и жълтото, с което бяха облечени — толкова различно от обичайното им черно. Надявах се погледът на случайния наблюдател да стигне до тях — и да не продължи назад. Главата под тюрбана ми започна да ме сърби.

Настанена, и засега в безопасност, аз имах възможността да огледам спокойно обстановката. Барабаните и дайретата забавляваха пристигащите гости със сватбен химн. Огледах всяка надута особа, всяко благородническо лице, търсейки останалите членове на групата на Седмината. Ето го дон Феранте, ето го там и онзи юда, папата, в мантия с цвят на цинобър. Но къде са останалите? Къде е квартетът от неизвестни конспиратори? Дали бяха вече тук, готови да получат инструкциите си? Но насред всичките чудеса около мен три бяха нещата, които привличаха вниманието ми:

Прима коза: От другата страна на пътеката седеше някакво странно създание — толкова екзотично, че дори и насред подобна пъстроцветна компания пак привличаше погледите. Жената беше облечена в пищна рокля в зелено и златно като мен самата, но лицето й бе изцяло покрито със златна маска. Маската бе изработена с неподражаемо майсторство — представляваше лице на лъвица, инкрустирано с перли, а от брадичката до деколтето й висеше филигранен воал, подобен на изящна златна ризница.

Съзерцавах като омагьосана тази невероятна дама, излъчваща мистерията на Изтока. Тя седеше безмълвно, редом до възрастен мъж в одежди в бяло и аленочервено, поставил на главата си бяла кадифена шапка с формата на пенис. Но колкото и да изглеждаше странен този човек, погледът ми скоро го напусна, за да се върне отново върху дамата, защото тя ме привличаше така, както рибарят привлича рибата със своята въдица. Зазяпах се открито в маската на лъвицата и почти забравих, че зад нея има човек, когато внезапно забелязах, че изпод нея жената също ме погледна с очи, зелени точно като моите. Извърнах засрамено очи, но в този момент осъзнах, че това не е никоя друга, а самата дожареса.

Куртизанката на дожа — жена, която е толкова красива, че не сваля маската си.

Значи мъжът с шапката като пенис, когото придружава, трябва да е дожът на Венеция.

А щом е така, това е майката на момичето, което е предопределено да се омъжи за Николо дела Торе — братовчедът на брат Гуидо и човекът, за когото той в момента се представяше.

Майко Божия!

Ала мислите ми не се задържаха особено дълго, защото тъкмо в този момент забелязах…

Секонда коза: Вляво от стъпалата пред олтара, върху изящно резбован стол, седеше най-величествената и достолепна особа, която бях виждала до този момент. Мъжът, когото познавах добре, когото познаваха и всички флорентинци. Въпреки че не го познавах лично, бях виждала лицето му десетки пъти — благородния нос, черната чуплива коса, издълженото лице. Но никога досега не го бях зървала от плът и кръв. Така разбрах, че това е бащата на нашия град, банкерът на всички аристократи, политикът, който нямаше равен на себе си. Това беше мъжът, когато наричаха „Великолепния“ — Лоренцо Медичи.

Никога досега не бях виждала по-жизнен човек, нито пък човек, носещ бремето на властта с такава увереност. Беше облечен простичко, в пурпурно кадифе — цветът на тъмното грозде, който законът разрешаваше единствено за мъжете от рода Медичи и жените от рода Торнабуони. На главата му имаше барета в същия цвят, чиито пищни гънки падаха вляво от лицето му. Нямаше нито един пръстен по пръстите си. Единственото му украшение бе тежката златна верига на врата му, символ на властта. Вярно е, че през последния месец се бях запознала с принцове и папи — нещо, за което скромно момиче като мен никога не би могло и да мечтае. И виждах, че човекът на онзи стол носи не повече от една десета от стойността на дрехите на дон Феранте. Но въпреки това бях сигурна, че това е мъж, с когото шега не бива, че това е същински тигър в засада. И в този момент си дадох сметка колко смешно нелеп е нашият план. Той не приличаше на човек, който някога ще бъде сразен, не беше и човек, над когото да е надвиснала сянката на опасността. Не беше и мъж, когото един монах и една уличница ще се осмелят да занимават с бръщолевения за загадки и конспирации. Изглеждаше като владетел на света. И въпреки това, когато се приведох, за да прошепна на брат Гуидо, че е време тихичко да се измъкнем и да оставим този велик човек да се справи сам с неприятностите си, внезапно зърнах…

Терца коза: Най-величествената и най-умопомрачителната от всички гледки наоколо. Защото там, украсена с гирлянди от цветя и тревистозелени панделки, и поставена върху огромен дъбов статив в очакване на щастливите младоженци, седеше „Примавера“.

Завършена.

Мадонна!

Беше божествена!

Фигурите бяха в толкова ярки цветове и излъчваха такава виталност, че изглеждаха по-живи дори и от присъстващите тук. В размери, по-големи от естествените, те бяха като богове и богини, слезли на земята. Ето я Фиамета на Неапол, Венера, която ни поздравява с добре дошли, Ботичели, облечен като Меркурий, и най-странната от всички — Флора.

Аз.

През последния месец бях дотолкова свикнала да гледам копието, да виждам фигурата без лице, че бях забравила колко вярно и изчерпателно ме бе нарисувал Ботичели. Лицето ми беше много красиво, но и издаващо житейски опит — загадъчно извити устни, знаещи зелени очи, с други думи — точно физиономията, която правя, когато искам да прикрия нещо или когато възбуждам клиентите си, или когато са споделили с мен тайна, която трябва да бъде запазена. Едно добро работещо момиче знае кога да си държи устата затворена, а аз съм най-добра от всички наоколо.

Богинята Флора от „Пролетта“ си имаше някаква тайна.

Може и да нямах представа какво означават розите, но в този момент разбрах едно — че съм сгрешила за Лоренцо де Медичи. И съм била права, когато бях решила, че е в опасност. Защото той действително бе в опасност. Тук наистина се криеше нещо подмолно. Непосредствено след осъзнаването на този факт си спомних и главната цел, поради която бяхме дошли тук — розата, онази единствена роза, за която Никодим от Падуа ни бе предупредил да проверим. Бяхме дошли, за да я видим тук, на оригиналната картина, за да разберем дали пада или израства от земята, тоест, дали да я броим като част от тайнствения букет на Флора, или да я изключим като едно от множеството невинни цветя, които обсипваха пейзажа. Защото тайната се криеше „суб роза“. Защото тя беше ключът към разгадаването на загадката, крайъгълният камък, застраховката — средство, чрез което художникът се е подсигурил така, че само онези, които присъстват на сватбата, само седемте заговорници да разберат истинското послание.

Но за мое огромно раздразнение от мястото, където седях, виждах целия букет на Флора, но не и единствената роза, която се намираше между нея и Венера. Обаче не смеех да се изправя, за да не привлека излишно внимание върху себе. И без това дон Феранте и кралица Джована вече достатъчно често се обръщаха и ми кимаха усмихнато, кимайки в знак на одобрение за приликата.

Усмихнах им се в отговор, а после проточих врат и започнах да се въртя и да се гърча на пейката като въшлясала, но за съжаление без резултат. Жизненоважното цвете се губеше зад морето от поклащащи се и въртящи се глави пред мен.

— Мирувай! — просъска по едно време брат Гуидо. — Една истинска дама трябва да седи неподвижно като статуя, както изисква благоприличието! Да не би да те сърби някъде?

Погледнах го многозначително и също просъсках:

— Разбира се, че не! Просто се опитвам да видя розата на Флора! От твоето място вижда ли се?

Той погледна към картината, но веднага поклати глава и промърмори:

— Ще можем да я огледаме отблизо едва към края, когато се наредим, за да отдадем почит на присъстващия господар. Виждаш ли ги там онези господа с кошниците с лаврови клонки? Приготвил ги е за Лоренцо, за да може да ги раздаде накрая на гостите като знак за мир и сътрудничество.

Да, видях служителите в ливреи, отговарящи за безполезните листа. Това ме накара да се сетя за жирафа на Лоренцо отвън, който ги похапваше с нескрита наслада — семейният домашен любимец поглъщаше семейния символ. Изсумтях подигравателно. Да бе, мир! Ха! Че Медичите сами ще погълнат себе си — нали половината от семейството бе организирало заговор срещу собствения си глава!

— Виж, Лучана! — продължи брат Гуидо, автоматично забравяйки за благоприличието, което изискваше от мен. Проследих посоката, в която сочеше показалеца му, изпълнена с радост от факта, че за първи път след аудиенцията при папата отново долавях в гласа му нотки на възхищение. Но не забелязах никого другиго, освен един невзрачен, удивително грозен мъж със скучни сиви одежди, приведен над дъсчица за писане. Единственото ярко петно по него бе венецът от рози, който носеше на главата си, и с който изглеждаше смехотворно нелепо. Както изглеждаше, дори и онези с него го намираха за безкрайно скучен — и двамата накипрени като пауни млади мъже от двете му страни се бяха обърнали да разговарят с хората на задните пейки. При все това обожанието в погледа на брат Гуидо бе същото, което бях зърнала във връзка с папата.

— Кой е този? — прошепнах.

— Това е Анджело Полициано! Дворцовият поет на Медичите! Спомняш ли си? Именно той е авторът на „Стансите“, върху които се базира „Пролетта“! Както и на стиховете за розата, за които стана въпрос тази нощ!

— О, да бе! Бяха доста хубави! — възкликнах и погледнах невзрачния човечец с нови очи. Много бях щастлива, че брат Гуидо не е изгубил съвсем всичките си идоли. Защото за него близката среща с човека, чиито стихове бе преписвал толкова често и толкова усърдно в скрипториума на „Санта Кроче“, без всякакво съмнение бе повод за голяма радост.

Но радостта ми угасна в мига, в който един от придружителите на поета се обърна назад. Бях виждала обекта на неговия нескрит интерес и преди, разбира се, но тогава той бе в две измерения, безобиден, прикован върху платното на „Пролетта“ в ролята на Меркурий. Но сега същият този човек бе от плът и кръв.

Сандро Ботичели!

По зла орис точно в този момент очите му срещнаха ужаса в моите очи — и той моментално ме позна.

Тогава едновременно се случиха три неща:

Прима коза: Той се изправи, но същото сториха и всички останали.

Секонда коза: Той изкрещя, ала гласът му се удави насред тържествения фанфарен звук на роговете.

Терца коза: В църквата се появиха булката и младоженецът.

Появиха се на вратата като черни сенки на фона на яркия ден. А после, подобно на приказни създания, се превърнаха в живи и ходещи човешки същества като всички останали. Тръгнаха по пътеката, хванати ръка за ръка, както повеляваше тосканската традиция.

Точно както бе предположил брат Гуидо още в Рим, булката се оказа копие на Венера от картината. Дори дрехите й бяха същите като на картината, до последния детайл — копринената рокля с цвят на стриди, с бродираните пламъци на врата, които сякаш изгаряха нежната й кожа, наметалото в ярка охра и лазурносиньо, поръбено със скъпоценни камъни, филигранните златни пантофки на краката й, лекият като нежна мъгла воал върху червената й коса. На гърдите й, ярък като пролетна утрин, блестеше кехлибаренозлатистия медальон на Сол Инвиктус. Огледах лицето й — деликатно и бяло като магнолия с едва загатнати розови петънца по двете бузи, ясни и спокойни очи. Бях едновременно очарована от тази изящна девица и изпълнена със съжаление към нея — защото тя бе абсолютно невинна заложница в тази игра. С опитно око огледах корема й, но по нищо не можах да разбера дали вече е изляла соковете на своята девственост или не. Дълбоко в себе си бях принудена да призная, че спътникът ми беше прав — римският стил на роклята й прикриваше всичко в тази област. При все това сега, след като я видях, се уверих, че е чиста и непорочна — и излъчването й, и осанката й бяха като на девица. Обикновено не обръщам внимание на прелестите на моя собствен пол, ала не можех да не призная, че красотата и непорочността й бяха удивителни — разстоянието между нейната и моята, чисто земна красота бе като между луната и топлата земя. Да, тя наистина заслужаваше да бъде олицетворение на Венера — кралицата на любовта, а приликата с двойницата й от „Примавера“ стана пълна, когато се обърна и вдигна към насъбралите се ръка, за да ги поздрави с добре дошли.

Младоженецът обаче беше като чакал. Имаше очи за всички останали, с изключение на своята дама. Докато вървеше по пътеката между пейките, той се хилеше, въртеше и подвикваше на приятелите си без никакво чувство за приличие и уважение към ритуала. Зъбите му бяха бели и в изобилие, отровнозелените му очи — като на хищник. Във физическо отношение действително приличаше на своя могъщ братовчед и настойник, но не притежаваше нито авторитета, нито силата, които си вървяха с името му. Прецених го като недостоен за наследник на този град, на моя град. Докато минаваше покрай мен, долових мускусния мирис на мъжко семе и ноздрите ми потрепнаха от гняв — значи копелето не беше опазило чистотата си дори преди брачната си нощ. Миризмата, която се излъчваше от него, в съчетание с характера му ме накараха моментално да го намразя. Вярно е, че нямам почти никакви морални задръжки, но в това отношение бях непреклонна — той бе долен предател и трябваше на всяка цена да бъде спрян!

Младоженците ни обърнаха гръб и се насочиха към стълбите на олтара. Посрещна ги свещеник във великолепен фидон и веднага започна да припява нещо. И тъй като, както вече казах, въпреки манастирското си образование не бях особено силна по латински език, можех спокойно и да проспя церемонията, ако не беше усещането за погледа на Ботичели, който сякаш прегаряше тила ми — особено сега, когато вратът ми бе оголен заради тюрбана. Вече бях наясно, че след службата разполагаме със съвсем малко време, за да стигнем до Лоренцо Великолепния преди Ботичели да е стигнал до мен. А какво ще съобщим на господаря, ум не ми го побираше. Така, през останалата част от службата се люшках между ужасеното очакване на края й и нетърпението свещеникът по-скоро да свърши с каканиженето си. Не се включих в молитвите, тъй като и без това никога не се моля. Но забелязах, че и устата на брат Гуидо остана плътно затворена до самия край на церемонията — от нея не излезе нито молитва, нито псалм, нито отговор на благословия.

Накрая свещеникът започна с връзването на ръцете на младоженците — стара флорентинска традиция. И докато тревистозелената панделка минаваше около и над една тъмна ръка и една светла, аз проточих врат, за да видя левия палец на младоженеца. Бях сигурна, че брат Гуидо прави същото. За един доста дълъг период от време не можахме да видим нищичко, тъй като панделката ни пречеше, но при последното й увиване всичко стана ясно.

Пръстен нямаше.

Беше ясно като ден. Палецът на младоженеца лежеше върху ръката на невестата гол като новородено.

Двамата с брат Гуидо се спогледахме и сърцата ни се разтуптяха. Какво би могло да означава това?

— Може пък, щом като е водачът, да не иска да носи пръстен, а? — подметнах с надежда.

— Само дето пръстенът носи символа на Медичите. Може би го е свалил, за да не се вижда по време на тази церемония.

Но нито неговата, нито моята теория звучаха достоверно. Мамка му! Възможно ли е да сме сгрешили?

Обаче време за размисъл нямаше, тъй като следваха последните молитви и церемонията отиваше към своя край. После булката и младоженецът бяха оженени и тръгнаха обратно по пътеката и вече от доста по-близко разстояние успях да се уверя, че палецът на Лоренцо ди Пиерфранческо наистина е гол. А когато се опитахме да огледаме картината, за да проверим каква е розата, се оказа, че не можем да помръднем от местата си, приклещени от останалите гости.

— Какво ще правим сега? — просъсках на спътника си, когато потокът от сатен и коприна ни повлече по посока на Великолепния, който седеше величествено в резбования си стол. Прислужниците му започнаха да му подават лаврови клонки, които той поднасяше на всеки напускащ църквата гост. Почти не говореше, само се усмихваше и кимаше с истинско благородство. — Какво ще кажеш да се хвърлим в краката му и да измолим за убежище, а? — предложих внезапно. — Просто нямаме друг избор!

По-навътре в тълпата зърнах Ботичели, който се опитваше да разбута хората, за да стигне до мен. Идваше нашият ред.

Брат Гуидо каза фалшивата си титла на слугата, който беше най-близо до нас. Силният аромат на лаврови листа изпълни ноздрите ми, могъщата ръка на Лоренцо Медичи бе опряна до устните на брат Гуидо за почтителната целувка.

Късно, прекалено късно зърнах проблясъка на златото.

По пръстите на Лоренцо Великолепния нямаше пръстени. С изключение на палеца.

В мига, в който устните на брат Гуидо докоснаха ръката на владетеля, сините му очи проблеснаха — беше разбрал. И в същия този момент зад Лоренцо се свеси мъртвешка сянка с качулка на главата и протегна разядената плът на ръката си право към мен.

Вцепененото ми съзнание изстреля една след друга троица панически мисли — също като литанията, която току-що бяхме изслушали:

Прима конвинционе: В групата на Седмината членуваше не младоженецът, а неговият велик братовчед — Лоренцо Медичи.

Секонда конвинционе: И той не беше в опасност — той беше нейният източник!

И най-ужасяващото от всичко…

Терца конвинционе: Кириак Меланхтон бе негов служител.

Извъртях се рязко, за да затворя устата на слугата, който трябваше да обяви имената ни, но беше прекалено късно. Той изрече високо на тоскански диалект:

— Лорд Николо дела Торе от град Пиза!

Глас откъм вратата, също толкова висок, подобно на отговор в катехизиса:

— Никой човек на този свят не може да носи това име освен мен.

Акцентът определено беше пизански. Всички се обърнахме рязко към вратата на църквата.

Също като щастливите младоженци при влизането им, и тази фигура изглеждаше черна на фона на слънцето. Ала аз бих познала това отпуснато тяло навсякъде, нищо, че го бях виждала само веднъж. Пък и за нищо на света не можех да сбъркам свитата му, носеща цветовете и плющящите жълто-оранжеви флагове на партията на Петела.

Това беше Николо дела Торе.

Много, много пъти между онзи и днешния ден съм си задавала въпроса как така изобщо не ни хрумна, че на сватбата ще бъде и истинският Николо дела Торе. Възможно ли е с брат Гуидо да сме решили, че след като той си присвои името му, Николо е изчезнал завинаги от лицето на земята? Възможно ли е да сме били дотолкова погълнати от загадката на „Пролетта“, че напълно сме изключили за неговото съществуване, че сме пропуснали да вземем предвид вероятността той също да е бил поканен на сватбата на Медичите? Или просто бяхме приели, че човек, който отказва да се появи на празненството на баща си в същия град, надали ще си направи труда да прекоси цялата област Тоскана само заради една сватба, колкото и знатна да е тя?

Но в крайна сметка вече нямаше никакво значение какво сме си мислели и какво — не. Защото в мига, в който очите ми срещнаха очите на брат Гуидо, разбрах, че с нас е свършено. Погледите на всички присъстващи се насочиха към нас. И аз просто млъкнах, знаейки, че това е краят.

Тълпата пред Николо се раздели като Червено море пред Мойсей, за да го пропусне. Дори и златните му одежди обаче не бяха успели да прикрият слабостта, излъчвана от лицето му, и подлостта, струяща от очите му. А когато отвори уста, за да изрече съдбовните думи, от нея като че ли се заизлива злост.

— Това е моят братовчед, един прост францискански монах на име Гуидо дела Торе! — Гласът му се извиси отмъстително над последвалите възгласи на събралата се тълпа. Аз пък бях принудена да сведа очи, за да не срещам гневния поглед на дон Феранте. — А това е неговата пачавра, която вероятно вече познавате като богинята Флора, но да знаете, че тя не е никаква богиня, а най-обикновена улична курва! — Задоволството, с което изрече последното, бе осезаемо.

И преди да успея да сторя каквото и да било, той дръпна рязко тюрбана, покриващ главата ми. Започнах да се въртя като пумпал, докато платното се развиваше, и пшениченорусите ми къдрици западаха една по една върху раменете ми, чак до кръста. Слънцето, което струеше от входа, ги улови и ги превърна в златни нишки. Лицата около мен се въртяха все по-бързо и по-бързо, но аз бях напълно безсилна срещу моя обвинител. Двойницата ми от картината съзерцаваше всичко това с дяволитата си усмивка и въобще не желаеше да си мръдне и пръста заради мен — като че ли й беше много приятно целият свят да стане свидетел на моето унижение. Вече нямах представа какво ще стане с мен оттук нататък. Но онова, което всъщност стана, никога не бях очаквала.

Из църквата внезапно се понесе ясният и властен глас на дожаресата на Венеция:

— Това не е обикновена улична курва, принце! Това е моята дъщеря и твоята годеница!

И свали рязко маската си.

Оттук нататък не си спомням много добре какво точно стана, защото бях изгубила ума и дума. Ще се наложи да повторя онова, което по-късно ми разказа съпругът ми — да, той също беше в църквата през онзи знаменателен ден. Та той каза, че когато тогава дожаресата свалила маската си, в църквата сме се оказали три еднакви жени — аз, Флора и тя. Майка и дъщеря сме си приличали така, сякаш между нас имало венецианско огледало. Лично аз забелязах приликата само за част от един удар на сърцето — едно моментално впечатление, че имаме едни и същи зелени очи и златиста коса и че дори носим идентичен нюанс на зеленото. Но когато тя се приближи към мен и докато изпадах в безсъзнание, забелязах, че дори и изражението й буквално копираше полуусмивката на Флора — очевидно намираше сцената за безкрайно забавна.

Докато падах безчувствена на земята, разбрах три неща:

Прима коза: Брат Гуидо бе съборен на пода от двама стражи на Медичите с пики в ръка — за него нямаше мърдане.

Секонда коза: Тълпата се раздели, за да пусне дожаресата при мен, и тогава за първи път имах възможността да видя съвсем ясно последната роза на Флора. Беше със зелено стъбло и ярки, восъчни листа и падаше на земята. И аз паднах заедно с нея. И докато падах, разбрах…

Терца коза: Че най-сетне съм открила своята вера мадре — истинската си майка.