Едит Несбит
Пет деца и То (8)

Осма глава
По-голям от момчето на хлебаря

— Чуйте — подзе Сирил, — имам една идея.

— Много ли боли? — съчувствено попита Робърт.

— Не се дръж като идиот! Не ви баламосвам.

— Затваряй си устата, Робърт! — намеси се Антеа.

— Тишина за словото на Катерицата — предаде се Робърт.

Сирил се закрепи на кацата с вода в задния двор, където бяха, и подхвана:

— Приятели, римляни, селяни… и селянки! Ние открихме псамид. Бяха ни изпълнени желания. Имахме криле, бяхме красиви като зората — уф, това си беше пълна гадост да ви кажа — освен това имахме богатство, замъци и оная скапана циганска работа с Агънцето. Но досега нямахме голям късмет. Желанията не ни донесоха нищо истински ценно.

— Но пък ни се случиха разни неща — вметна Робърт. — А това не е за пренебрегване.

— Но не е достатъчно, щом нещата не са такива, каквито трябва — настоя твърдо Сирил. — Вижте, аз си помислих по въпроса…

— О, нима? — прошепна Робърт.

— … в смълчаните каквото-там-беше на нощта. Та това е същото като да те попитат ненадейно нещо от историята, например датата на завладяването на Англия от норманите; през цялото време си го знаеш на вода, но когато те попитат, изведнъж ти изхвръква от главата. Дами и господа, вие много добре знаете, че докато играем, изникват хиляди неща и тогава истински сериозни и добросъвестни желания спохождат главите на участника…

— Не думай! — пак се намеси Робърт.

— … на участника, независимо колко глупав е той — продължи Сирил. — Ами че дори Робърт може да вземе пък да скалъпи някое наистина полезно желание, ако не напряга чак толкова клетото си мозъче, докато се опитва да мисли. Млъквай, Бобс, чуваш ли! Ще ми провалиш представлението.

Схватката на ръба на каца с вода може да е вълнуващо нещо, обаче е мокро. Когато приключи и момчетата бяха отчасти изсушени, Антеа рече:

— В интерес на истината ти започна, Бобс. Сега, след като достойнството е удовлетворено, остави Катерицата да продължи. Ще загубим цялата сутрин.

— В такъв случай — каза Сирил, като още изцеждаше водата от краищата на якето си, — ако и Бобс е съгласен, аз предлагам мир.

— Мир да бъде — кисело склони Робърт. — Ама над окото имам цицина, голяма колкото топка за крикет.

Антеа търпеливо му подаде кърпичка в пепеляв цвят и той мълчаливо захвана да мие раните си.

— Слушаме те, Катерицо — подкани тя.

— Ами предлагам да играем на разбойници или пък която и да е от старите игри. Сто процента ще ни хрумне нещо, ако не се опитваме нарочно да го измислим. Винаги така става.

Останалите приеха. Бързо бе решено да играят на разбойници. „Тая или някоя друга — все едно“ — мрачно отбеляза Джейн. Трябва да се признае, че първоначално Робърт беше един доста вял разбойник, но след като Антеа зае от Марта червената кърпа на точки, в която тая заран пазачът й бе донесъл гъби, и превърза с нея главата на Робърт, тъй че да играе ранения герой, който предния ден бе спасил живота на главатаря, той като по чудо се оживи. Скоро всички бяха въоръжени. Лъковете и стрелите изглеждат отлично преметнати на гръб, а чадърите и пръчките за крикет окачени на пояса създават внушително впечатление, че носителят е въоръжен до зъби. Белите памучни шапки, които селяните по наше време носят, добиват много разбойнически вид като им се боднат две-три пуйчи пера. Метнаха една покривка за маса на червени и сини квадрати върху бебешката количка и тя се превърна във възхитителен товарен фургон. Спящото вътре Агънце ни най-малко нямаше да пречи. И така, разбойниците потеглиха по пътя, който водеше към пясъчната кариера.

— Трябва да сме близо до псамида, в случай че изведнъж се сетим нещо.

Чудесно е да решиш да играеш на разбойници или на шах, или пинг-понг, или някоя друга весела игра, но не е никак лесно да й се отдадеш изцяло, когато всичките прекрасни желания, които можеш да измислиш, или не можеш да измислиш, те чакат зад ъгъла. Играта малко се влачеше, а някои от разбойниците почваха да мислят, че останалите са противни същества и честно си го признаха на глас. Но тогава по пътя се зададе момчето на хлебаря с няколко самуна в една кошница. Подобна възможност не биваше да се изпуска.

— Спри на място и се предай! — извика Сирил.

— Парите или живота! — присъедини се Робърт.

И застанаха от двете страни на момчето на хлебаря. За нещастие то никак не успя да улови духа на нещата. Пък и беше момче с необичайно едър ръст. Каза само:

— Чупката от тука и да не повтарям! — и безцеремонно изблъска разбойниците.

Тогава Робърт метна отгоре му едно ласо, чиято роля се изпълняваше от въжето за скачане на Джейн, но то вместо да пристегне раменете му, както възнамеряваше Робърт, впримчи краката му и го спъна. Кошницата се прекатури и пресните, уханни самуни хляб се разподскачаха и разтъркаляха по целия прашен път. Момичетата се заеха да ги събират, а в следния миг Робърт и момчето на хлебаря се впуснаха да разрешат спора с бой, по мъжки. Сирил беше арбитър, а въжето за скачане се виеше около краката им като разтревожена змия, която желае да внесе мир. Но уви, то нямаше късмет; всъщност начинът, по който дръжките му от чемширово дърво подскачаха и удряха бойците по глезените и пищялите, не бе ни най-малко мирен. Знам, че това е втора схватка, или състезание, за тази глава, но какво да сторя. Денят бе такъв. Вие сами знаете, че има дни, когато караниците се редят една след друга без въобще да ги искате. Ако пишех приключенски разкази, като онези, дето излизаха в „Момчетата на Англия“ когато бях малка, щях, разбира се, да съумея да ви опиша битката, но аз не пиша. Така и не мога да разбера какво толкова става по време на схватка, дори ако е между кучета. Също така, ако бях от онези писатели за „Момчетата на Англия“, Робърт щеше да се отличи. Но аз приличам на Джордж Вашингтон — не мога да изрека лъжа, затова не мога да скрия от вас, че Робърт бе здравата напердашен за втори път тоя ден. Момчето на хлебаря му подсини и другото око, а понеже си нямаше и представа от правилата на честната игра и на мъжкото поведение, му оскуба косата и го ритна в коляното. После Робърт все повтаряше, че ако не били момичетата щял да размаже тоя касапин. Но аз не съм сигурна. Както и да е, това беше случката и тя бе ужасно болезнена за момчета с достойнство.

Сирил тъкмо смъкваше палтото си, за да се притече на помощ на брат си като хората, когато Джейн обви краката му с ръце, започна да плаче и да го умолява да не се включва, за да не бъде и той също набит. Това „също“ бе много ласкателно за Робърт, както можете да си представите, но това бе нищо в сравнение с това, което той почувства когато Антеа се втурна между двамата и сграбчи нечестния и подъл боец през кръста, молейки го да не се бие повече.

— Не наранявай повече брат ми — умоляваше тя през порой от сълзи. — Той не го каза на сериозно, това беше само игра. Сигурна съм, че се разкайва.

Нали виждате колко несправедливо бе това спрямо Робърт.

Защото ако у момчето на хлебаря имаше някакви доблестни и рицарски чувства, и се бе подчинило на молбите на Антеа и приело жалкото й извинение, Робърт щеше да е морално задължен да не го бутне и с пръст оттук нататък. Но опасенията му, ако имаше такива, скоро се разсеяха. Доблестта бе нещо непознато за момчето на хлебаря. То грубо изблъска Антеа и подгони Робърт с ритници и обидни думи чак до пътя за пясъчната кариера и там, с един последен ритник го запрати в купчинка пясък.

— Ще те науча аз, нещастни безобразнико! — рече той на изпроводяк и се запъти да си вземе самуните и да продължи по работата си.

Сирил, възпрепятстван от Джейн, не можеше да стори нищо, без да я нарани, понеже тя се бе вкопчила в краката му с отчаяна сила. Момчето на хлебаря се оттегли с червено и запотено лице. Решило да раздава оскърбления до последно, то ги нарече банда тъпи навлеци и изчезна зад ъгъла. Хватката на Джейн се поразхлаби. С мълчаливо достойнство Сирил се упъти към брат си, а момичетата тръгнаха зад него вече без да се мъчат да сдържат сълзите си.

Не бе никак весела дружината, която се хвърли на пясъка до Робърт. Защото самият Робърт също хлипаше — най-вече от гняв. Наясно съм, разбира се, че истинският герой винаги остава със сухи очи след битка. Но пък той винаги побеждава, а случаят с Робърт не бе точно такъв.

Сирил бе сърдит на Джейн; Робърт бе вбесен заради Антеа; момичетата бяха нещастни, и нито един от четиримата не си мислеше с добро за момчето на хлебаря. Настъпи, както се изразяват французите, „тишина, наситена с чувства“.

Робърт зарови ръце и крака в пясъка и се загърчи от ярост.

— Само да почака докато порасна! Пъзльо, животно такова! Чудовище! Мразя го! Но той ще ми плати за това! Само защото беше по-голям от мене!

— Ти пръв започна — непредпазливо се обади Джейн.

— Знам, глупачке такава, но аз само на шега, а той ме ритна, вижте тук.

Робърт смъкна единия си чорап и посочи един лилав оток с отсенки на червено.

— Само искам да съм по-голям от него, това е.

Той зарови пръсти в пясъка, после внезапно скочи, тъй като бе напипал нещо космато. Това беше псамидът, разбира се.

„Пак дебнеше да ни направи на глупаци, както обикновено“, отбеляза по-късно Сирил. И, разбира се, в следващия миг желанието на Робърт бе изпълнено и той бе по-голям от момчето на хлебаря. Но много, много по-голям. Беше по-голям от полицая, който едно време стоеше на кръстовището пред кметството в Лондон — онзи, който беше толкова любезен, когато помагаше на възрастните дами да пресекат улицата, а той бе най-големият човек, когото съм виждала, както и най-милият. Никой не носеше ролетка в джоба си, затова Робърт не можеше да бъде измерен, но бъдете сигурни, че бе по-висок, отколкото ще бъде баща ви, ако стъпи на главата на майка ви, което съм сигурна, че няма да бъде така неучтив да стори. Трябва да беше десет-единадесет фута висок и толкова широкоплещест, колкото би се очаквало от момче с този ръст. За щастие дрехите му също бяха пораснали и така си стоеше той, с един свален чорап да се види грамадната синина на огромния му крак. Големи сълзи на ярост все още се виждаха по зачервеното му гигантско лице. Имаше такъв изумен вид и бе толкова голям да носи колосана якичка, че останалите не можаха да сдържат смеха си.

— Псамидът пак ни прекара — отбеляза Сирил.

— Не „нас“, само мене — поправи го Робърт. — Ако у вас има някакво благоприличие, ще се опитате да го накарате да ви направи и вас в същия размер. Нямате представа колко глупаво се чувствам — добави той без да мисли.

— Аз пък не ща. Ще се задоволя да гледам колко глупаво изглеждаш — започна Сирил, но Антеа го прекъсна:

— Ох, престанете. Какво ви става днес, момчета? Чуй ме, Катерицо, нека играем честно. Сигурно е отвратително за добрия стар Бобс да стои сам-самичък горе. Хайде да помолим псамида за още едно желание, и ако се съгласи, смятам, че наистина трябва да ни направи в същия ръст.

Останалите приеха, но не особено ентусиазирано. Когато обаче намериха псамида, той не щеше и да чуе.

— В никакъв случай — тросна се той, докато в същото време разтриваше лицето си с крака. — Той е невъзпитано и жестоко момче, та добре ще му се отрази да постои малко така. За какъв дявол дойде да ме изрови с гадните си мокри ръце? Та той почти ме докосна! Той е един същински дивак. Дори едно момче от каменната ера би имало повече такт.

Ръцете на Робърт действително бяха мокри, мокри от сълзи.

— Махайте се оттук и ме оставате на мира — продължаваше псамидът. — Не мога да разбера защо не си пожелаете нещо смислено? Нещо за ядене или за пиене, или добри обноски, или весел нрав? Хайде, разкарайте се оттук, чухте ли!

То почти изръмжа, докато клатеше мустаците си и им обърна един сърдит кафяв гръб. И най-оптимистично настроените разбраха, че всякакви по-нататъшни преговори ще бъдат безсмислени.

Те отново се обърнаха към гигантския Робърт.

— Какво да правим сега? — запитаха те в един глас.

— Първо — сурово каза Робърт, — ще се разправя с момчето на хлебаря. Ще го хвана на края на пътя.

— Не удряй някой по-малък от тебе, приятел — обади се Сирил.

— Да ти изглеждам като че се каня да го ударя? — презрително отвърна Робърт. — Заслужава да го убия. Но ще го накарам да ме запомни. Чакайте да си вдигна чорапа. — Той си вдигна чорапа, който бе голям почти колкото калъфка за възглавница, и тръгна. Крачките му бяха дълги по шест-седем фута, така че за него не бе никакъв проблем да стигне подножието на хълма и да причака момчето на хлебаря, когато то се връща, размахало празната кошница, за да пресрещне каретата на господаря си, която разнасяше хляб по къщите край пътя.

Робърт се сви зад една купа сено в двора на фермата на ъгъла и когато чу свирукането на приближаващото момче, той изскочи и го сграбчи за яката.

— Е — започна той, а и гласът му бе пораснал четворно, точно като тялото му, — сега ще ти дам да разбереш как се ритат момчета по-малки от тебе.

Той го повдигна и го цопна на върха на купата сено, което си беше около шестнадесет фута височина, а той седна върху краварника и му сподели всичко, което мисли за него. Не съм сигурна дали момчето изобщо чу нещо от това, то бе изпаднало в едно унесено състояние на ужас. Когато Робърт каза всичко, за което се сети, а някои неща повтори и по два пъти, той разтърси момчето и рече:

— А сега слизай както можеш — и го остави.

Не зная как момчето на хлебаря успя да слезе, но зная, че изпусна каретата, и когато най-сетне се добра до хлебарницата, той наистина загази. Жал ми е за него, но в крайна сметка, добре стана, че научи, че английските момчета не бива да използват краката си когато се бият, а единствено юмруците си. Разбира се, положението му само се усложни, когато се опита да разкаже на господаря си за момчето, което бе натупал и за великана, голям колкото църква, защото никой не би хванал вяра на подобни приказки. На следващия ден повярваха на тая история, но вече бе все едно за момчето на хлебаря.

Когато Робърт се присъедини към другите, те бяха в градината. Антеа предвидливо бе помолила Марта да им разреши да обядват там, защото трапезарията беше малко тесничка и щеше да е доста неудобно да влезе някой с ръста на Робърт. Агънцето, което по време на бурните събития си бе спяло кротко, сега взе да киха и Марта заяви, че бил хванал настинка и най-добре да не излиза навън.

— Пък и така е по-добре — отбеляза Сирил, — иначе не ми се вярва, че ако те види такъв огромен, ще спре скоро да реве.

Робърт наистина представляваше това, което някой шивач би нарекъл „нестандартно голям номер“ за момче. Той откри, че може да прекрачи желязната врата на предната градина.

Марта изнесе обяда, който се състоеше от студено телешко, печени картофи, пудинг със саго и задушени сливи за десерт.

Тя, разбира се, не забеляза, че Робърт изглежда малко по-различно от обикновено и му сервира толкова месо и картофи, колкото винаги му сервираше, ни трошица повече. Нямате представа колко малка изглежда порцията ви, когато сте с няколко пъти по-голям ръст. Робърт изпъшка и поиска още хляб. Но Марта нямаше намерение да дава още хляб. Тя бързаше, защото пазачът щеше да се отбие на път за панаира в Бененхърст и тя искаше да се облече по-елегантно преди той да дойде.

— Ще ми се и ние да отидем на панаира — каза Робърт.

— Не можеш да отидеш никъде в този вид — отвърна му Сирил.

— Защо не? — не се съгласи Робърт. — По панаирите показват великани, и то доста по-големи от мен.

— А не, не е така — започна Сирил, когато Джейн извика „Ой!“ така внезапно, че те я затупаха по гърба и я попитаха дали е глътнала костилка.

— Не — отговори тя, задъхана от толкова тупане, — не е костилка, хрумна ми една идея. Хайде да заведем Робърт на панаира и да събираме пари като го показваме на хората! И най-накрая наистина да спечелим нещо от стария псамид!

— Да ме заведете ли! — възкликна надуто Робърт. — По-скоро аз вас ще заведа!

Така и стана. Идеята се хареса извънредно много на всички, освен на Робърт, но дори и той се развесели след предложението на Антеа да му отстъпят двойно по-голям дял, отколкото на останалите. В постройката за карети имаше една стара малка каручка от ония, на които им викат двуколки. Желателно бе да стигнат на панаира възможно най-бързо, тъй че Робърт, който сега можеше да прави огромни крачки и да върви изключително бързо, склони да ги закара в тая каручка. За него това бе толкова лесно, колкото лесно му бе да бута количката на Агънцето сутринта. Понеже Агънцето беше настинало, не се присъедини към компанията.

Странно бе усещането великан да те вози в каручка.

Всички се наслаждаваха на пътуването, освен Робърт и хората, покрай които минаваха. Повечето от тях изпадаха в някакви правостоящи припадъци край пътя, както се изрази Антеа. Точно пред Бененхърст Робърт се спотаи в една плевня, а останалите се запътиха към панаира. Имаше няколко люлки, една свиркаща и святкаща въртележка, стрелбище и целене по кокосови орехи. Като устоя на изкушението да спечели или поне да опита да спечели един кокосов орех, Сирил приближи към жената, която зареждаше малките пушки срещу строените стъклени бутилки на въжета пред едно опънато платнище.

— Заповядай, млади господине — обърна се тя към него. — Едно пени за изстрел!

— Не, благодаря — отказа Сирил, — ние сме тук по работа, не за удоволствие. Кой е господарят тук?

— Какво?

— Господарят… работодателят… директорът на представлението?

— Там отзад — тя посочи един як мъж в мръсно ленено сако, който спеше на слънце, — но не те съветвам да го будиш внезапно. Той е кибритлия човек, особено през такива горещи дни. Я по-добре постреляй докато чакаш.

— Въпросът е важен — настоя Сирил. — Той доста ще спечели от това. Сигурен съм, че ще съжалява, ако си го върнем обратно.

— Е, ако е за парички в джоба му — заслуша се тя. — Какво е туй, дето карате?

— Един великан.

— Шегуваш се.

— Елате и ще се уверите с очите си — подкани я Антеа.

Жената ги погледна с недоверие, после извика едно дрипаво момиченце в раирани чорапи и оцапана бяла фуста, подаваща се изпод кафявата й рокля, поръча й да наглежда стрелбището, обърна се към Антеа и рече:

— Хайде, да побързаме. Но ако все пак се шегувате, по добре си кажете още сега. Аз съм кротка по душа, но моят Бил е същински ужас и…

Антеа вървеше начело към плевнята.

— Това е истински великан — увери я тя, — едно гигантско момче в къси панталонки, като тези на брат му тук. Не го доведохме на панаира, понеже хората така го зяпат! Освен това изпадат в някакви правостоящи припадъци. Затова си помислихме, че може би вие ще искате да го показвате и да събирате пари, а ако искате да платите и на нас, ще бъде добре, само че сумата трябва да е по-големичка, тъй като му обещахме, че той ще получи два пъти по-голям дял от спечеленото.

Жената смотолеви нещо неясно, от което децата разбраха само думите „Да пукна“, „изкуфял“ и „кратуна“, които не им подсказаха нищо определено.

Тя бе хванала Антеа за ръка и я стискаше здраво, та Антеа не можеше да не си помисли какво ли би станало, ако Робърт бе запрашил нанякъде или си бе възвърнал предишния вид през това време. Но тя знаеше, че желанията от псамида винаги траят до залез-слънце, колкото и неудобства да причиняват с това, а и не вярваше, че Робърт ще гори от желание да излезе, докато беше с този ръст.

Когато наближиха плевнята и Сирил извика: „Робърт!“, чу се шум от разбъркано сено и Робърт започна да излиза. Първо се подадоха дланта и ръката му, после стъпалото и кракът му. Когато жената съзря дланта, тя изпусна едно „Олеле!“, при вида на стъпалото възкликна: „Мътните да ме вземат!“, а когато бавно и постепенно цялата грамадна фигура на Робърт се появи пред очите й, тя пое дълбоко въздух и захвана да реди едни приказки, в сравнение с които „изкуфял“ и „кратуна“ бяха съвсем безцветни. Най-накрая успя да превключи на разбираем английски.

— Колко искате за него? — попита тя развълнувано. — Само кажете, стига да е в границите на разумното. Ще му построим специален фургон, или поне се сещам къде можем да намерим един втора ръка, който е таман за тая работа — в него преди живееше едно слонче, ама то взе, че умря. Колко искате? Той е кротичък, нали? Те, великаните са си такива повечето, но аз никога не съм виждала… не, никога! Колко искате? Тозчас ще ви платим. Ще го гледаме като цар, ще му даваме екстра кльопачка, ще спи на легло, достойно за знатен херцог. Сигурно е чалнат, инак нямаше да има нужда вие, хлапета, да го разкарвате насам-натам. Колко искате?

— Нищо не искат — троснато рече Робърт, — а аз не съм по-кротичък от вас, може би дори още по-малко. Ще дойда днес да ме показвате на панаира, ако ми дадете — той се поколеба заради голямата сума, която се канеше да назове, — ако ми дадете петнадесет шилинга.

— Дадено — съгласи се жената тъй бързо, че Робърт почувства, че се е ощетил, и му се щеше да бе поискал тридесет. — Хайде, да идем при моя Бил и ще определим сумата за сезона. Сигур ще може да взимаш и по две лири на седмица. Тръгвай, ама, за бога, постарай се да изглеждаш възможно най-малък!

Но резултатът от това не бе кой знае какъв и скоро се насъбра тълпа, затова Робърт пристигна на отъпканата поляна, на която бе устроен панаирът, начело на възторжено шествие и премина през острата, прашна, жълта трева към вратата на най-голямата шатра. Пропълзя вътре, а жената отиде да викне нейния Бил. Той бе якият заспал мъж и май хич не му се понрави това, че го разбуждат. Сирил, който наблюдаваше през един процеп, го видя да се мръщи и да разклаща тежкия си юмрук и сънената си глава. Жената му заприказва нещо много бързо. Сирил дочу „Ей богу!“ и „същинска златна мина, тъй че помогни ми!“ и започна да споделя опасенията на Робърт, че петнадесет шилинга наистина са мизерна цифра. Бил се довлече до шатрата и влезе. Когато съзря величествените пропорции на Робърт, сколаса да каже много малко. „Чумата да ме тръшне!“ бяха единствените думи, които децата по-късно си спомниха. За сметка на това, той веднага извади петнадесет шилинга, все на дребни монети, и ги подаде на Робърт.

— После ще се разберем колко ще получиш след представлението довечера — поде той с груба сърдечност. — Ще бъдеш толкова щастлив при нас, пиле, че нивга няма да щеш да ни напуснеш. Сега можеш ли да докараш някоя песен или пък пристъп на душевно разстройство?

— Не днес — отказа Робърт, отхвърляйки мисълта да опитва да пее „Веднъж през май“, любима песен на майка му и единствената, която му дойде на ума.

— Извикай Леви и разкарай тия проклети снимки оттука. Подреди шатрата. Окачи някоя завеса или знам ли що — продължаваше мъжът. — Ух, как ме е яд, че нямаме едно клинче за неговия ръст. Ама ще го имаме още преди да се е изтърколила седмицата. Млади момко, споходи те късметът. Добре сторихте, че дойдохте при мене, а не при някой друг. Познавах едни типове, дето си биеха великаните, а ги държаха и гладни, тъй че, направо ще ви кажа, че сте улучили десетката. Аз съм мек и кротък като агне, слушайте какво ви думам, няма да ви измамя.

— Не се страхувам, че някой може да ме набие — отвърна Робърт, гледайки „агнето“ от горе надолу. Той бе коленичил, защото шатрата бе твърде малка, че да застане прав, но дори и от това положение гледаше повечето хора отгоре. — Обаче съм страшно гладен, да бяхте ми донесли нещо за ядене.

— Хайде, Бека — подкани я дрезгаво Бил, — донеси някаква кльопачка, ама гледай да е най-хубавата, дето можеш да намериш! — Последва друго мърморене, от което децата разбраха само „В бяло и черно, първата задача за утре“.

После жената отиде да вземе храна, и макар да донесе само хляб и сирене, големият, гладен Робърт много им се зарадва. Мъжът се зае да постави стражи на пост пред шатрата, които да дадат тревога, ако Робърт понечи да избяга с петнадесетте шилинга.

— Сякаш сме някои мошеници — възмути се Антеа, когато й просветна значението на пазачите.

И започна един извънредно необичаен, чудноват следобед.

Бил бе човек, който си разбираше от работата, фотографиите с пейзажи, малките телескопи, през които те се гледаха и които ги правеха да изглеждат почти като истински, както и лампите бяха опаковани за нула време. През средата на шатрата бе окачена завеса, която всъщност представляваше един стар килим в черно и червено.

Робърт бе скрит отзад, а Бил се бе възкачил на едно дървено магаре и държеше реч. И то доста добра реч. Започна с това, че великанът, когото имал честта да представи на публиката този ден, бил най-големият син на императора на Сан Франциско, който поради нещастната си любов с херцогинята на островите Фиджи, бил принуден да напусне собствената си родина и да намери убежище в Англия, страната на независимостта, земята, където свободата е право на всеки човек, без оглед на ръста му. Словото завърши със съобщението, че първите двайсетима, които дойдат пред вратата на шатрата, ще видят великана за три пенса на човек.

— А след това цената ще се вдигне и не се наемам да прогнозирам до колко може да стигне. Не изпускайте късмета си.

Първо приближи един млад мъж, който придружаваше любимата си на следобедната й екскурзия. Поради това, той се държеше като принц — нямало да пожали средства, цената не била от никакво значение. Момичето му искало да види великана? Значи щеше да види великана, макар това да струваше по три пенса на човек, а останалите забавления да бяха все по пени.

Крайчецът на шатрата бе повдигнат и двойката влезе. В следващия момент един див писък от гърлото на момичето разтърси всички присъстващи. Бил се шляпна по коляното. „Работата стана!“ — прошепна той на Бека. Това наистина беше чудесна реклама на обаянието на Робърт. Когато девойката излезе, беше бяла като платно и трепереше, а около шатрата се бе струпала многобройна тълпа.

— Как беше? — поинтересува се един съдебен пристав.

— О, същински ужас! Няма да повярвате! — отвърна тя. — Това нещо е голямо като плевня и тъй свирепо! Смръзна ми се кръвта в жилите. Не бих пропуснала това зрелище за нищо на света.

Свирепостта се дължеше на усилията, които Робърт положи да не се разсмее. Но желанието за смях скоро го напусна и преди залез-слънце бе по-склонен да се разплаче, а най-склонен бе да заспи. Понеже през целия следобед хората влизаха — поединично, по двойки, по тройки — а Робърт трябваше да се ръкува с всички желаещи и да се остави да го пощипват, потупват, дърпат и галят, за да се уверят, че е жив.

Останалите деца седяха на една пейка, наблюдаваха, чакаха и бяха страхотно отегчени. Струваше им се, че от всички изнамерени начини за печелене на пари, този бе най-мъчният. Пък и само петнадесет шилинга! Бил вече бе натрупал четири пъти по толкова, тъй като новината за великана се бе разнесла надлъж и нашир, и многобройни търговци с двуколки и изтънчени люде в карети прииждаха от близо и далеч. Един господин с монокъл и голяма жълта роза забодена на ревера с любезен шепот предложи на Робърт десет лири седмично, за да го показват в Кристалния дворец. Робърт бе принуден да откаже.

— Не мога — каза той със съжаление. — Няма смисъл да обещаваш нещо, което не можеш да изпълниш.

— Бедни приятелю, сигурно си обвързан за години напред. Все пак, ето визитката ми и когато ти изтече договорът, заповядай при мен.

— Ще дойда, ако и тогава съм в същия ръст — искрено откликна Робърт.

— Ако пораснеш още, толкоз по-добре — отговори господинът.

Когато той си тръгна, Робърт повика Сирил и му рече:

— Предай им, че непременно трябва да си почина. Също и че искам следобедната си закуска.

Тя скоро бе донесена, а на шатрата на бърза ръка бе забодена една бележка:

ЗАТВОРЕНО ЗА ПОЛОВИН ЧАС, ДОКАТО ВЕЛИКАНЪТ ПОЛУЧИ СЛЕДОБЕДНА ЗАКУСКА

После свикаха спешен съвет.

— Как ще се измъкна оттук? — попита Робърт. — Цял следобед си блъскам главата.

— Ами че, когато слънцето залезе и си възвърнеш предишния ръст, просто излез.

Робърт облещи очи.

— Ама как, та ако ме видят в обикновената ми големина, ще им се доще да ни убият. Не, трябва да измислим друг начин. На всяка цена трябва да сме сами по залез-слънце.

— Сетих се — живо рече Сирил и отиде до вратата, пред която Бил пушеше глинена лула и говореше нещо на нисък глас на Бека. Сирил го чу да казва: „Все едно да наследиш голямо състояние“.

— Вижте — захвана той, — след минутка можете вече пак да пускате хората вътре. Той почти привърши следобедната си закуска. Обаче по залез-слънце непременно трябва да бъде оставен сам. По това време на деня той става много особен, и ако го безпокоите, не отговарям за последствията.

— Защо, какво му става? — поинтересува се Бил.

— Не зная, настъпва някаква… някаква промяна — откровено призна Сирил. — Въобще не прилича на себе си, чак не бихте го познали. Наистина е много особен. Ако не е сам по залез-слънце, някой ще пострада. — Това си бе чистата истина.

— Но предполагам ще се оправи за вечерта?

— О, да, половин час след залез-слънце ще бъде отново както преди.

— Най-добре да му угодим — съгласи се жената.

И така, когато Сирил прецени, че остава половин час до залез-слънце, шатрата отново бе затворена, „докато великанът получи вечеря“.

Тълпата подхвърляше разни шеги за честото хранене на великана.

— Е, трябва да си покълве малко — призна Бил. — Нали виждате, трябва да си хапва обилно, като е с такъв ръст.

В шатрата децата със затаен дъх крояха план за отстъпление.

— Вие тръгвайте незабавно — обърна се Сирил към момичетата — и се приберете вкъщи възможно най-бързо. Ох, зарежете тая загубена каручка, утре ще я приберем. Ние с Робърт сме облечени еднакво. Ще се справим някак. Но вие, момичета, трябва да се измъкнете, иначе е невъзможно. Ние можем да тичаме, но вие не, каквото и да си мислите. Не, Джейн, няма смисъл Робърт да излезе и да изпосъбори народа. Полицията ще го следи, докато си възвърне предишния ръст и тутакси ще го арестува. Нямате друг избор, освен да тръгнете! Ако откажете, никога вече няма да ви продумам. А всъщност вие ни забъркахте в тая каша, като висите по краката на хората. Заминавайте, ви казвам!

И Джейн и Антеа се подчиниха.

— Прибираме се вкъщи — обясниха те на Бил. — На вас оставяме великана. Бъдете добри с него. — А това, както каза по-късно Антеа, си бе чиста лъжа, но какво можеха да сторят?

Когато те изчезнаха, Сирил се изправи пред Бил.

— Знаете ли какво — поде той, — той иска няколко стръка царевица. В ей онази нива там има, тъй че ще изтичам да донеса. А, освен това пита дали не може да повдигнете малко крайчеца на шатрата. Казва, че се задушава от липса на кислород. Ще взема мерки никой да не наднича оттам. Ще го завия и може да подремне докато се върна с царевицата. Непременно трябва да му я донеса, когато е в такова състояние не можеш да го удържиш.

Приготвиха на великана купчина чували и парче стар брезент. Завесата бе повдигната малко и братята бяха оставени сами. Те доразработиха плана шепнешком. Отвън въртележката гърмеше своите забавни мелодийки, като сегиз-тогиз издаваше крясъци да привлече хорското внимание.

Половин минута след залез-слънце едно момче с норфъкски костюм излезе и мина покрай Бил.

— Отивам за царевицата — съобщи то и бързо се смеси с навалицата.

В същото време едно момче излезе от задния край на шатрата покрай Бека, която бе поставена там на стража.

— Отивам за царевицата — каза и това момче.

То също се отдалечи тихо и изчезна в тълпата. Момчето от предната врата бе Сирил, а това от задната — Робърт, който сега, след залез-слънце отново бе в нормалния си ръст. Те бързо прекосиха полето, после хванаха пътя и там Робърт настигна Сирил. Тогава удариха на бяг. Пристигнаха вкъщи заедно с момичетата, понеже пътят бе дълъг, а те бяха тичали по-голямата част от него. Наистина бе извънредно дълъг път, както откриха на другата сутрин, когато отидоха да докарат каручката, а вече го нямаше огромният Робърт, който да ги вози в нея сякаш тя бе детска количка, те бебета, а той тяхната гигантска бавачка.

* * *

Не ми е възможно да ви предам какво казаха Бил и Бека когато откриха, че великанът е изчезнал. Нямам си и представа.