Едит Несбит
Пет деца и То (7)

Седма глава
Обсада и после по леглата

Децата седяха в мрачната зала за пиршества, на крайчеца на една от дългите голи дървени маси. Изгубена бе всяка надежда. Марта бе донесла обяд, а той бе невидим — което бе по-лошо, бе неусещаем, понеже като прокараха ръце по масата, им стана ясно като бял ден, че за тях там нямаше нищо друго, освен маса.

Изведнъж Сирил бръкна в джоба си.

— Уха! — извика той. — Я гледайте! Бисквити!

Доста начупени и разтрошени, разбира се, но все пак бисквити. Имаше три цели и пълна шепа трохи и парченца.

— Тая заран ги взех от готвачката, ама съвсем ги бях забравил — обясняваше той, докато ги разпределяше с добросъвестна грижливост на четири равни купчинки.

Децата ги изядоха в блажено мълчание, макар да имаха малко странен вкус — нали бяха престояли цяла сутрин в джоба на Сирил, заедно с топка насмолен канап, няколко зелени шишарки и парче обущарски восък.

— Кажи ми едно нещо, Сирил — обади се Робърт, — тебе си те бива да обясняваш за невидимостта и прочее. Как тъй бисквитите са тук, а хлябът, месото и другите работи ги няма?

— Не зная — отговори Сирил след кратко размишление, — вероятно защото са у нас. Ние не сме се променили. Всичко в джоба ми е както си беше.

— В такъв случай, ако вземем агнешкото и то ще стане истинско — отбеляза Робърт. — О, как ми се ще да го открием.

— Ама не можем да го открием. А и според мене, да е у нас значи, че трябва да ни е в устата.

— Или в джобовете ни — прибави Джейн като си мислеше за бисквитите.

— Че кой си пъха агнешко в джобовете, глупаче такова — подкачи я Сирил. — Но за всеки случай, аз ще се пробвам!

Той се наведе над масата на около инч^[1] от повърхността й и започна да отваря и затваря уста, сякаш отхапваше хапки от въздуха.

— Няма смисъл — промълви Робърт в дълбоко униние. — Само ще си… ехей!

Сирил се изправи с ликуваща усмивка, а в устата си държеше четвъртито парче хляб. Съвсем истинско. Всички го видяха. Вярно, че веднага след като отхапа залък от него, останалата част изчезна, но това нямаше значение, понеже той знаеше, че е в ръката му, макар да не можеше да го види, нито да го усети. Отхапа друга хапка от пространството между пръстите си и щом впи зъби в него, то тутакси се превърна в хляб. В следващия миг другите вече следваха примера му и усърдно отваряха и затваряха усти на около инч от наглед празната маса. Робърт улови парче агнешко — но май по-добре да спусна завесата върху продължението на тази неприятна сцена. Достатъчно е да кажа, че всички хапнаха достатъчно агнешко, и че когато Марта влезе да събере чиниите, заяви, че не е виждала такава кочина откакто е дошла на бял свят.

Десертът, за щастие, беше обикновен мармаладов пудинг, а на въпроса на Марта децата в един глас отговориха, че не желаят да го полива със сироп, нито със сладко, нито със захар — „Предпочитаме го така“ — казаха те. Марта рече:

— Ама нивга не съм и… Какво ли ще им щукне утре, питам се! — и се оттегли.

Последва друга сцена, на която няма да се спирам, защото никой не представлява приятна гледка докато гризе парчета мармаладов пудинг от масата, досущ като куче.

Най-страхотното нещо бе, че в крайна сметка успяха да обядват и сега всички имаха повече кураж да се подготвят за нападението, което щеше да се състои преди залез-слънце. Като главнокомандващ, Робърт настоя да се качат на разузнаване на върха на една от кулите и тъй и сториха. От там се виждаше какво става около замъка, видяха и палатките на окупаторската войска, разположени отвъд крепостния ров. Едни неприятни тръпки полазиха по гърбовете на децата, като забелязаха, че всички мъже бяха заети да чистят и точат оръжието, да пристягат лъковете и да лъскат щитовете си. Една многобройна група се задаваше откъм пътя, а конете им влачеха огромния ствол на някакво дърво. Сирил пребледня като платно, защото добре знаеше, че това щеше да послужи за стенобойно оръдие.

— Колко хубаво, че имаме крепостен ров — отбеляза той, — и колко хубаво, че подвижният мост е вдигнат. Аз никога нямаше да мога да се оправя сам с командното му устройство.

— Естествено, че ще е вдигнат, щом става дума за обсаден замък.

— Човек би очаквал, че ще има и войници, нали така? — предположи Робърт.

— Само че не знаем колко време е бил обсаден — мрачно отговори Сирил, — може би повечето храбри защитници са били убити още в началото на обсадата, провизиите са били изядени и сега са останали само шепа неустрашими оцелели, тоест ние, и ще го браним до смъртта си.

— Как ще започнем? Да го браним до смъртта си де — осведоми се Антеа.

— Трябва да сме тежковъоръжени и да ги обстрелваме, когато пристъпят към нападението.

— Едно време са изливали вряло олово върху неприятелите, когато се приближавали твърде много — вметна Антеа. — Татко ми показа дупките за тази цел в замъка Бодиам. И тука има подобни, в преддверието.

— Май се радвам, че това е само игра; нали е само игра? — попита Джейн.

Никой не отговори.

Децата откриха купища чудати оръжия в замъка и ако въобще щяха да бъдат въоръжени, то скоро стана ясно, че наистина ще бъдат „тежковъоръжени“, защото тези копия, пики и арбалети бяха прекалено тежки дори за мъжката сила на Сирил; що се отнася до големите лъкове, никое от децата не успя да ги опъне дори на сантиметър. Камите бяха по-сносни, но Джейн се надяваше, че врагът няма да дойде чак толкова близо, че да влязат в употреба и ками.

— Няма значение, можем да ги мятаме като копия — предложи Сирил — или пък да ги пускаме върху главите им. Знаете ли, има сума ти камъни в другия край на двора. Какво ще кажете да вземем няколко? За да ги замеряме, ако се опитат да преплуват рова.

И така, в стаята над портала бързо се издигна една купчина камъни, а близо до нея се оформи друга купчина — една лъскава, остра, опасна купчина от ножове и ками.

Докато Антеа прекосяваше двора за още камъни, хрумна й една внезапна и драгоценна идея.

Тя отиде при Марта и рече:

— Може ли да ни сервираш само бисквити за следобедна закуска? Ще играем на обсадени замъци и ни трябват бисквити да снабдим гарнизона с припаси. Би ли сложила моята дажба в джоба, много са ми мръсни ръцете. Ще предам на останалите да си вземат техните.

Това наистина бе една благословена идея, тъй като сега вече, с четири пълни шепи въздух, които се превърнаха в бисквити, след като Марта ги натъпка по джобовете им, гарнизонът бе добре подсигурен чак до залез-слънце.

Домъкнаха няколко железни съда студена вода, които да изливат върху врага вместо разтопено олово, с което замъкът явно не бе снабден.

Следобедът измина с магическа бързина. Беше вълнуващо за всички, но никой, освен Робърт не осъзнаваше, че това действително бе истински сериозна и опасна работа. Понеже бяха видели стана и нападателите само от разстояние, цялата тази ситуация им се струваше наполовина игра наужким и наполовина един прекрасен, необикновен, съвсем безопасен сън. Но Робърт усещаше това само в някои моменти.

Когато им се стори, че е време за следобедната закуска, бисквитите бяха изядени и прокарани с малко вода от дълбокия кладенец в двора, която пиха от рог. Сирил настоя да заделят осем бисквити, в случай че на някой му прималее от напрежението по време на битката.

Точно когато прибираше резервните бисквити в някакъв малък каменен шкаф без врата, един неочакван звук го стресна и той изпусна три от тях. Това бе силният, пронизителен писък на тромпет.

— Виждате ли, че е наистина — обърна се към другите Робърт, — те се канят да атакуват.

Децата се стекоха към тесните прозорци.

— Да — продължи Робърт, — всички излизат от палатките си и се щурат насам-натам като мравки. Ей го оня Джейкин, подскача там, където се съединява моста. Ще ми се да ме види как му се плезя. Виж ме де, виж ме де!

Останалите бяха така побледнели, че нямаха никакво желание да се плезят на когото и да било. Те погледнаха Робърт с почуда и уважение. Антеа се обади:

— Ти наистина си смелчага, Робърт.

— Глупости. — Бледността на Сирил тутакси се смени с червенина. — Той цял следобед се подготвяше да бъде смелчага. А аз просто не бях готов, това е всичко. Но само след секунда ще съм още по-голям смелчага от него.

— Боже мили! — възкликна Джейн. — Какво значение има кой от двама ви е по-смел? Според мене беше много тъпо от страна на Сирил да си пожелава замък и вече не ми се играе.

— Но това не е… — неумолимо започна Робърт, но Антеа го прекъсна:

— Разбира се, че ти се играе — захвана да я придумва тя. — Та това е изключително приятна игра, тъй си е, защото те по никой начин не могат да нахлуят вътре, пък даже и да влязат, възпитаните войски винаги щадят жените и децата.

— Ама съвсем-съвсем ли сте убедени, че тези са от възпитаните? — попита задъхано Джейн. — Те изглежда са от отдавна минали времена.

— Естествено, че са възпитани — и Антеа весело посочи през тесния прозорец. — Само погледни малките знаменца на пиките им, виж колко са шарени и колко е изтънчен предводителят им! Ето, това е той, нали така, Робърт — този на сивия кон.

Джейн склони да погледне и гледката бе почти твърде красива, че да е обезпокоителна. Зелената поляна, белите палатки, пиките с тесни знамена, блясъкът на оръжието, ярките цветове на шарфове и наметала — всичко бе просто като една разкошна, пъстра картина. Тръбите свиреха, а когато тръбачите спряха да си поемат дъх, децата чуха звъна на доспехите и далечни гласове.

Един тръбач пристъпи към края на крепостния ров, който сега изглеждаше по-тесен от преди, и изсвири най-дългия тръбен зов от всички досега. Когато и последният звук заглъхна, един мъж, който стоеше до тръбача, извика:

— Ехей, вие там вътре! — а гласът му ясно достигна до гарнизона в помещението за портиера.

— Кажете, там долу — изкрещя веднага Робърт в отговор.

— В името на Негово Величество краля и на добрия ни повелител и верен предводител сър Улфрик де Талбът, ние призоваваме този замък да се предаде под заплаха от огън, меч и никаква пощада. Предавате ли се?

— Не — викна Робърт, — разбира се, че не се предаваме! Никога, никога, никога!

Мъжът отговори:

— Тогаз вашата участ вашите глави да застигне.

— Да викнем ура! — яростно прошепна Робърт. — Да им покажем, че не се страхуваме, и раздрънкайте камите за повече шум. Раз, два, три! Хип, хип, ура! Отново — хип, хип, ура! Още веднъж — хип, хип, ура! — Виковете бяха малко пискливи и слаби, но дрънченето на камите им придаде сила и дълбочина.

От стана отвъд крепостния ров се разнесе още един вик и тогава обсаденият замък почувства, че нападението действително бе започнало.

В стаята над големия портал вече започваше да се здрачава и Джейн много малко се успокояваше при мисълта, че залез-слънце не може да е кой знае колко далеко.

— Този ров е ужасно тесен — отбеляза Антеа.

— Обаче те не могат да влязат в замъка дори и да успеят да преплуват — отвърна Робърт.

Но в същия момент чу стъпки отвън на стълбите — тежки стъпки и дрънчене на стомана. В миг всички затаиха дъх. Стоманата и стъпките продължиха нагоре по стълбите на кулата. Сетне Робърт си събу обувките и леко изтича до вратата.

— Чакайте тук — прошепна той, после бързо и безшумно се прокрадна след ботушите и звъна на шпори. Надзърна в горната стая. Мъжът беше там, при това самият Джейкин, подгизнал до кости. Той бърникаше из устройството, за което Робърт бе сигурен, че управлява подвижния мост. Робърт внезапно затръшна вратата и превъртя ключа в мига, когато Джейкин се хвърли върху нея от вътрешната страна. После се втурна като хала и влетя в малката куличка в подножието на кулата, където бе най-големият прозорец.

— Трябваше да защитаваме този прозорец! — извика той на другите, когато влязоха и те. Той бе пристигнал точно навреме. Втори мъж бе преплувал рова и ръцете му вече бяха на перваза.

Робърт нямаше и понятие как воинът бе сварил да се изкачи. Но видя вкопчените пръсти и ги халоса с все сила с един железен прът, който взе от пода. Мъжът падна във водата с шумен плясък. В следващия миг Робърт беше изскочил от стаичката, бе затръшнал вратата и пъхаше огромните резета, като подвикна и на Сирил да му помогне.

После застанаха в сводестото преддверие, дишаха тежко и се гледаха един-друг.

Устата на Джейн бе отворена.

— По-бодро, Джени — опита се да я успокои Робърт, — няма да трае дълго време.

Отгоре се чу скърцане, после нещо изтрополя и се разлюля. Плочките, на които стояха, се раздрусаха. Един силен трясък ги уведоми, че подвижният мост е бил спуснат на мястото си.

— Това е оная гадина Джейкин — осведоми ги Робърт. — Но ни остава решетката на портала, почти съм сигурен, че тя се управлява някъде отдолу.

Мостът вече глухо кънтеше от конски копита и тропот на въоръжени мъже.

— Бързо горе! — извика Робърт. — Започваме да ги замеряме.

Дори момичетата вече се чувстваха храбри. Те чевръсто последваха Робърт и по неговите наставления захванаха да хвърлят камъни през дългите тесни прозорци. Отдолу се чу шум от настаналото объркване и няколко изпъшквания.

— Божичко! — възкликна Антеа и остави камъка, който се канеше да пусне. — Опасявам се, че ударихме някого!

Робърт разярено сграбчи камъка.

— Тъкмо на това се надявам — отвърна й той. — Какво ли не бих дал за една хубава, пълна кофа врящо олово. Да се предадем, как ли пък не!

Дочу се още тропот, сетне тишина и накрая оглушителното думкане на стенобойното оръдие. В малката стая вече бе почти тъмно.

— Удържахме — изкрещя Робърт, — няма да се предадем! Слънцето трябва да залезе всеки момент. Чуйте, пак нещо дърдорят там долу. Жалко, че няма време да вземем още камъни! Ето, излейте тая вода върху им. Не че нещо ще им навреди, но никак няма да им хареса.

— О, боже! — обади се Джейн. — Не смятате ли, че е по-добре да се предадем?

— Никога — скочи Робърт, — може да преговаряме, но никога няма да се предадем. О, като порасна ще стана войник, само гледайте! Няма да стана чиновник, каквото и да опяват всички.

— Хайде да развеем една кърпичка и да ги помолим да водим преговори — умоляваше Джейн. — Не ми се вярва, че тая вечер слънцето ще залезе.

— Първо да ги полеем с водицата, тия гадове — не отстъпваше кръвожадният Робърт.

Така че Антеа изсипа една стомна през най-близката дупка за олово. Чу се плясък долу, но май никой не беше и усетил водата. А стенобойната машина отново блъсна голямата порта. Антеа спря.

— Ама че тъпо — подхвърли Робърт, след като се просна на пода и надзърна през дупката. — Естествено, че тия дупки са над преддверието, те са за когато врагът вече е преминал през портала и решетката и почти всичко е загубено. Дай ми стомната тука. — Той припълзя до триръбестия перваз в центъра на стената и като взе съда от ръцете на Антеа, плисна водата през процепа за стрели.

В следния миг шумът от стенобойното оръдие, трополенето на врага и виковете „Предайте се!“ или „Да живее Де Талбът!“ ненадейно спряха и замряха като пламъка на свещ; малката тъмна стая сякаш се завъртя и се преобърна наопаки, а когато децата се окопитиха, видяха, че са здрави и читави в голямата предна спалня на собствения си дом — къщата с нескопосаните орнаменти по металната част на покрива.

Всички се скупчиха край прозореца и надникнаха навън. Крепостният ров, палатките и вражата войска бяха изчезнали яко дим, а на тяхно място си лежеше градината с нейния безпорядък от гергини, невени, астри и късни рози, там бяха и железните островърхи колчета на оградата и тихият бял път.

Дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от всяка гръд.

— Всичко е наред! — радваше се Робърт. — Нали ви казах! Не се предадохме, нали така?

— Сега не сте ли доволни, че пожелах замък? — поинтересува се Сирил.

— Мисля, че сега вече да — бавно промълви Антеа. — Но може би не бих го пожелала втори път, скъпи Сирил!

— О, но беше прекрасно — неочаквано рече Джейн. — Не се уплаших ни най-малко.

— Нима? — поде Сирил, но Антеа го прекъсна:

— Я чуйте, чуйте какво се сетих — това беше първото желание, което не ни довлече караница. Нито дори една шушка от караница не ни сполетя. Долу никой не беснее, ние сме здрави и читави, изкарахме страшно весел ден — е, може би не точно весел, ама нали знаете какво имам предвид. И сега знаем какъв храбрец е Робърт, а и Сирил също де — бързо добави тя, — както и Джейн. А не се сдърпахме с нито един-едничък възрастен.

Вратата внезапно и рязко се отвори.

— Трябва да се срамувате от себе си — чуха гласа на Марта, а по него познаха, че тя е просто бясна. — Знаех си аз, че няма да изкарате цял ден без да свършите някоя поразия! Човек не може да си покаже носа на прага на къщата, та да глътне въздух, и вие ще вземете да му лиснете каната с вода върху главата! Марш веднага по леглата, калпазани такива, и се постарайте утре заран да се събудите по-добри деца! Хайде, не ме карайте да повтарям. Ако след десет минути видя, че някой от вас още не е в кревата, хубавичко ще му дам да разбере! Най-малкото, ще ми купи ново боне!

Тя изхвърча навън сред порой от извинения и разкаяния, на които не обърна абсолютно никакво внимание. Децата наистина съжаляваха, но случилото се съвсем не беше по тяхна вина. Какво да направиш, ако докато плискаш вода върху врага окупатор, замъкът ти вземе, че се преобрази на собствената ти къща, и всичко с изключение на водата изведнъж се промени, пък тя, не щеш ли, падне върху нечие чистичко боне.

— Все пак не разбирам как така водата не се превърна в нищо — отбеляза Сирил.

— Защо да се превръща? — попита Робърт. — Водата си е вода навсякъде.

— Сигурно кладенецът на замъка е бил нашият кладенец в обора — предположи Джейн.

Така си и беше.

— Знаех си, че щом сме си поръчали желание, няма да мине без караница — вметна Сирил. — Беше твърде хубаво, за да е истина. Хайде, Робърт, бойни храбрецо. Ако се шмугнем в леглата навреме, тя няма да бъде толкова бясна, а може и да ни донесе вечеря. Така съм гладен! Лека нощ, деца.

— Лека нощ. Надявам се, че докато спим замъкът няма да се промъкне обратно — каза Джейн.

— Разбира се, че няма — енергично отговори Антеа, — само че Марта ще се върне, и то не докато спим, а ей сегичка. Хайде, обърни се да развържа възела на престилката ти.

— Помисли си само колко унизително щеше да е за сър Улфрик де Талбът — сънено промърмори Джейн, — ако беше разбрал, че половината от обсадения гарнизон носи престилки.

— А другата половина къси панталонки. Да, щеше да е ужасно унизително. Ама стой мирна де, така само повече затягаш възела — каза Антеа.