Едит Несбит
Пет деца и То (11)

Единадесета глава
Последното желание

Разбира се, на вас, които току-що прочетохте, че това е единадесетата (и последна) глава, ви е пределно ясно, че денят, който ще опишем сега, трябва да е последният, в който Сирил, Антеа, Робърт и Джейн ще имат възможност да искат нещо от псамида, или пясъчното таласъмче.

Но децата нямаше как да знаят това. Те си представяха прекрасни неща и, за разлика от предишните дни, когато често им беше извънредно трудно да измислят нещо наистина хубаво, което да си пожелаят, днес в главите им просто се надпреварваха все чудесни и разумни идеи. „Винаги се получава така“, отбеляза по-късно Джейн. Тая сутрин всички бяха станали рано-рано и оживено обсъждаха плановете си в градината, докато стане време за закуска. Старото желание за сто лири в съвременни монети още оглавяваше списъка, но няколко други сериозно му съперничеха, като например желанието „пони за всеки“. То си имаше голямо преимущество. Сутрин си поискваш пони за всеки, цял ден си го яздиш, по залез-слънце то изчезва, а на следния ден пак си го поръчваш. Какъв по-добър начин да си спестиш грижите по конюшнята и чистенето! Но по време на закуска се случиха две неща. Първо, пристигна писмо от мама. Баба вече беше добре и майка и татко предполагаха, че ще се приберат още същия следобед. Тази новина предизвика радостни възгласи сред дружината. И разбира се, осуети всичките им планове, скроени преди закуска. На всеки бе ясно като бял ден, че желанието за днес трябва да бъде нещо, което да достави удоволствие на мама, а не на тях самите.

— Какво ли би желала мама? — чудеше се Сирил.

— Би желала да сме добри и послушни — благовъзпитано отвърна Джейн.

— Да, ама това ще е много скучно за нас — отбеляза Сирил, — освен това, смятам, че можем да се справим с това и без помощта на пясъчни таласъмчета. Не, трябва да е нещо разкошно, което не можем да получим, без да си го пожелаем.

— Внимавай — вметна Антеа с предупредителен тон, — не забравяй какво стана вчера. Помни, че сега желанията ни се сбъдват където и да сме, само щом изречем „искам“. Нека не правим същата глупост точно днес.

— Добре де — отговори Сирил. — Няма нужда да ми четеш конско.

Тъкмо тогава влезе Марта с пълен чайник гореща вода за запарка и многозначителен важен израз на лицето.

— Цяло чудо е, че сме осъмнали живи тая заран — загадъчно подзе тя.

— Защо, какво се е случило? — попитаха всички.

— А, нищо — отговори Марта. — Само дето в тия времена май никой вече не може да спи спокойно, без да се бои, че може да го убият в леглото.

— Олеле! — ахна Джейн и една приятна тръпка на ужас пробяга по гръбнака, краката, и стигна чак до пръстите й. — Нима някой е бил убит в леглото?

— Е, не съвсем — уточни Марта, — ама се разминало на косъм. Навъртали се разни обирджии тъдява, около Пийзмарш плейс, тъй ми разправя Бийл преди малко, и задигнали всички диаманти, бижута и дрънкулки на лейди Читънден, пък тя сега току се тръшвала в несвяст и едвам сварвала да промълви: „О, диамантите ми!“ между два припадъка. А лорд Читънден бил заминал в Лондон по работа.

— Лейди Читънден ли? — обади се Антеа. — Виждали сме я. Тя носи една рокля в червено и бяло, няма собствени деца, а не може да понася и чуждите.

— Същата — констатира Марта. — Тя изцяло разчита на скъпоценностите и ето какво я сполетя. Мълви се, че диамантите и дрънкулките възлизали на хиляди и хиляди лири. Имало гердани, огърлици, макар да не знам що ще рече туй, и безброй гривни, и миадеми, и сума ти пръстени. Ама какво съм се разбъбрила, като ме чака толкоз чистене преди майка ви да се върне.

— Недоумявам защо е трябвало да има толкова много диаманти — отбеляза Антеа, след като Марта бе изхвърчала от стаята. — По моему тя не е добра жена. А мама няма никакви диаманти и почти никакви бижута — само топазеното колие, пръстена със сапфир, който татко й подарил, когато се сгодили, гранатовата звезда и малката перлена брошка с кичур от косата на прадядо — туй е всичко.

— Когато порасна, ще купя на мама цял куп диаманти — увери ги Робърт, — стига само да иска. Ще стана изследовател в Африка и ще натрупам толкова много пари, че ще се чудя къде да ги дявам.

— Няма ли да е прекрасно — замечтано мълвеше Джейн, — ако мама откриеше всички тези прелестни неща, гердани, огърлици и миадеми…

— Диадеми — поправи я Сирил.

— Диадеми да бъдат, а и пръстените и всичко останало в спалнята си, когато се прибере? Иска ми се да стане така.

Останалите я зяпнаха ужасени.

— Е, бъди сигурна, че ще стане — подхвърли Робърт, — защото ти току-що изрече желание, драга ми Джейн. Сега единственото, което можем да сторим, е да открием псамида и ако е в добро настроение, може и да върне желанието назад и да ни сбъдне друго. Ако ли не, то тогава един бог знае в какво сме се забъркали! Полицията ще се намеси, разбира се, и… не плачи, глупаче такова! Ние ще се застъпим за теб. Нали татко все ни повтаря, че стига да не вършим нищо нередно и да казваме само истината, няма от какво да се боим.

Но Сирил и Антеа мрачно се спогледаха. Добре си спомняха колко убедителна се оказа истината за псамида, когато преди време я разправяха на полицията.

Бедите този ден следваха една след друга. Естествено, не откриха и помен от пясъчното таласъмче. Нито пък от скъпоценностите, при все че всяко дете старателно претършува мамината спалня няколко пъти.

— Ама, разбира се — сети се Робърт, — ние не можем да ги намерим. Само мама може да ги намери. Вероятно ще си помисли, че години наред са стояли в къщата, а никога няма и през ум да й мине, че са откраднати.

— Страхотно — язвително подхвърли Сирил. — Тогава мама ще стане укривател на крадени вещи.

Второ щателно претърсване на пясъчната кариера също не сполучи в откриването на псамида, затуй децата бавно и унило се упътиха към къщи.

— Не ме интересува — решително заяви Антеа, — ще признаем истината пред мама, тя ще върне скъпоценностите и ще оправи всичко.

— Така ли смяташ? — вяло попита Сирил. — Мислиш ли, че ще ни повярва? Нима някой може да повярва в псамид, ако не го види с очите си? Тя ще реши, че си измисляме. Или ще помисли, че сме се побъркали и ще ни прати в лудницата. Как ти се вижда това? — обърна се той внезапно към нещастната Джейн. — Би ли ви харесало да ви заключат в желязна клетка с решетки и подплатени стени, да нямате какво да правите по цял ден, освен да си бучите сламки в косите и да слушате как бълнуват и вият другите умопомрачени? Хубавичко си помислете, за всички се отнася. Няма полза да казваме на мама.

— Но това е истината — опълчи се Джейн.

— Разбира се, че е истината, но не е достатъчно достоверна, че да повярват възрастните — обясни Антеа. — Сирил има право. Хайде да напълним вазите с цветя и да се помъчим да не мислим за диамантите. Все пак, досега всичко в крайна сметка се е оправяло.

Заеха се да напълнят всички налични вази с цветя — астри, цинии и онези късни червени рози с ронливи листа, които растяха по стената на конюшнята, и накрая къщата заприлича на същинско райско кътче.

Почти веднага след като прибраха масата от обяд, майката се прибра и тозчас я прегърнаха осем любящи ръце. Действително бе изключително трудно да не й кажат тутакси за пясъчното таласъмче, защото бяха навикнали да й споделят всичко. Все пак успяха да премълчат.

От своя страна, мама имаше много за разказване — за баба, за бабините гълъби и за дресираното куцо магаре на леля Ема. Тя бе възхитена от райската градина в къщата и всичко бе тъй истинско и приятно, щом тя си бе отново у дома, че децата почти решиха, че сигурно са сънували псамида.

Но когато мама пристъпи към стълбището, за да се качи в стаята си и да си свали бонето, осемте ръце се вкопчиха в нея, сякаш тя имаше само две деца — едното бе Агънцето, а другото — октопод.

— Не се качвай, мила мамичко — умоляваше я Антеа, — аз ще ти занеса нещата горе.

— Или пък аз — предложи Сирил.

— Искаме да ти покажем розовия храст — обади се Робърт.

— О, само не се качвай — безпомощно промълви Джейн.

— Какви ги говорите, пиленца — живо им отвърна майка им, — още не съм чак толкоз престаряла, че да не мога да си сваля бонето където си му е редът. Освен това трябва да измия тази мръсотия от ръцете си.

И тя се качи, а децата я следваха по петите, като си разменяха погледи, изпълнени с мрачни предчувствия.

Мама свали бонето си, което всъщност бе много красива шапка, гарнирана с бели рози, и сетне се приближи до тоалетната масичка да приглади прекрасната си коса.

А там, между поставката за пръстени и игленика стоеше една зелена кожена кутийка. Мама я отвори.

— О, каква прелест! — извика тя. Вътре имаше пръстен с огромна перла, обкръжена от бляскави диаманти, които пречупваха светлината и сияеха във всички цветове на дъгата. — Откъде се взе това? — поинтересува се тя, докато го пробваше на безименния си пръст, на който той прилегна точно по мярка. — Как се е озовало тук?

— Не знаем — признаха си децата.

— Сигурно баща ви е поръчал на Марта да го сложи тук — предположи тя. — Ще изтичам долу да я попитам.

— Дай да го погледна — помоли Антеа, като се сети, че Марта не може да го види.

На въпроса на господарката си Марта, разбира се, отрече да е оставяла пръстен, същото сториха и Илайза и готвачката.

Мама се върна в спалнята си силно заинтригувана и очарована от пръстена. А когато отвори чекмеджето на тоалетната масичка, и откри едно продълговато ковчеже, в което лежеше почти безценна диамантена огърлица, тя стана още по-заинтригувана, но вече не дотам очарована. Когато отиде да закачи бонето си в гардероба, намери там диадема и няколко брошки, а останалите бижута се появяваха тук-там из стаята в продължение на половин час. Децата се чувстваха все по-неловко и Джейн току взе да подсмърча.

Майка й я погледна със сериозно изражение.

— Джейн — обърна се тя към нея, — сигурна съм, че знаеш нещо за тази работа. Хубавичко си помисли и ми кажи истината.

— Намерихме таласъмче — покорно отговори Джейн.

— Само без измишльотини — строго нареди мама.

— Не ставай глупава, Джейн — намеси се Сирил. После отчаяно продължи. — Повярвай ни, мамо, никога преди не сме виждали тези неща, но снощи някакви лоши хора, обирджии, нахлули в дома на лейди Читънден от Пийзмарш плейс и задигнали всичките й бижута. Възможно ли е да са тези?

Всички поеха дълбоко въздух. Успяха да се отърват.

— Но тогава как са ги внесли тук? И защо са го сторили? — почуди се не без основание мама. — Несъмнено е било по-лесно и безопасно да избягат с плячката.

— Вероятно — захвана Сирил — са предпочели да почакат до вечеря, тоест до падането на нощта, преди да офейкат с нея. Никой освен нас не подозираше, че ще се върнеш днес.

— Трябва незабавно да извикаме полиция — объркано мълвеше мама. — О, как ми се ще баща ви да беше тук!

— Не е ли по-добре да изчакаме докато се прибере? — вметна Робърт, понеже знаеше, че той няма да се върне преди залез-слънце.

— Не, в никакъв случай! Не мога да изтрая и минутка повече с това нещо наум. — „Това нещо“ представляваше купчината кутийки с бижута, струпани на леглото. Прибраха ги в гардероба и мама го заключи. Сетне повика Марта.

— Марта — подзе тя, — някой чужд човек влизал ли е в стаята ми откакто заминах? Само ми кажи истината.

— Не, мадам — отговори Марта, — сиреч… не, ама… — Тя замлъкна.

— Хайде — меко я подкани господарката й, — явно някой все пак е влизал. Трябва веднага да си признаеш. Не се страхувай. Уверена съм, че не си сторила нищо нередно.

Марта избухна в буйни ридания.

— Щях още днес да ви връча предупреждение, мадам, че ще напускам в края на месеца, право ви казвам, тъй като скоро се каня да ощастливя един почтен млад мъж. Пазач на дивеч е той по занаят, мадам, тъй си е, и се зове Бийл. И е вярно, колкото и туй, че стоя сега пред вас, че понеже се прибрахте тъй набързо, като не ви очаквахме, та той, щото има толкоз добро сърце, ми вика: „Марта, хубавице моя“, вика той, макар аз да не съм такваз и нивга не съм била, ама нали знаете какви ги бръщолевят мъжете, та ми разправя: „Не мога да допусна да се трепеш така и да не ти се притека на помощ. Ръцете ми са здрави и силни и са изцяло на твое разположение, скъпа моя Марта“ вика той. И после ми помогна да измия прозорците, ама през цялото време той беше от външната страна, дордето аз ги миех отвътре. Да не продумам повече до края на живота си, ако туй не е самата истина.

— През цялото време ли беше с него? — осведоми се господарката й.

— Тъй беше, аз отвътре, той отвън — отговори Марта, — само дето изтичах да донеса кофа чиста вода и кожата, дето оная повлекана Илайза беше свряла зад пресата за изцеждане на пране.

— Добре, достатъчно — прекъсна я майката. — Не съм възхитена от държанието ти, Марта, но ти ми каза истината, а това поне е нещо.

Когато Марта се оттегли, децата се скупчиха около майка си.

— О, мила мамичко — извика Антеа, — вината не е у Бийл, наистина не е! Той е много добър човек, повярвай ни, най-почтеният на света. Не позволявай на полицията да го отведе, чу ли, мамичко, недей, недей, недей!

Беше ужасен момент. Ето че заради глупавото желание на Джейн един невинен човек бе обвинен в обир и бе абсолютно безсмислено да казват истината. Всички искаха да го сторят, но се сетиха за сламките в косата и виковете на останалите луди и не посмяха.

— Има ли файтон наблизо? — възбудено попита мама. — Някаква двуколка, каквато и да е? Трябва незабавно да отида в Рочестър и да уведомя полицията.

Децата изхълцаха в един глас:

— Има файтон във фермата, но недей да ходиш! Недей да ходиш, о, недей да ходиш! Почакай, докато татко се прибере!

Мама не обърна никакво внимание на тези вопли. Колчем си наумеше нещо, тя винаги гледаше веднага да го свърши и в това отношение Антеа се бе метнала на нея.

— Чуй ме, Сирил — поде тя, като в същото време закрепяше шапката си с дълги, остри фуркети с виолетови главички, — поверявам всичко в твои ръце. Стой в будоара. Можеш да се правиш, че си пускаш корабчета във ваната или нещо друго. Само не мърдай оттам и остави вратата към стълбището отворена, другата я заключих. Не пускай никого в стаята ми. Помни, че никой не знае, че бижутата са там, никой, освен мен, вас и проклетите крадци, които са ги оставили там. Ти, Робърт, стой в градината и наблюдавай прозорците. Ако някой се опита да проникне в къщата, изтичай и го съобщи на двамата фермери, които ще пратя да чакат в кухнята. Ще им кажа, че има опасни типове наоколо, това е достатъчно близо до истината. Не забравяйте, че разчитам на вас. Не ми се вярва да пристъпят към действие преди да е паднал здрач, тъй че сте в безопасност. До скоро, мили мои.

Тя заключи вратата на спалнята, пъхна ключа в джоба си и излезе.

Децата не можеха да не се възхитят на храбрия, енергичен начин, по който бе действала. Мина им през ум колко полезна би била в намирането на изход от някои от неприятните ситуации, в които напоследък бяха попадали поради ненавременните си желания.

— Та тя е родена за пълководец — отбеляза Сирил, — но нямам представа какво ще се случи с нас. Даже ако момичетата отидат да издирят оня противен псамид и го открият, и той склони да разкара скъпоценностите, мама ще помисли, че не сме наблюдавали достатъчно добре и обирджиите са се вмъкнали под носа ни и са офейкали с тях. Или пък полицията ще реши, че ние сме ги взели, или пък, че тя само ги е занасяла. О, този път забъркахме една наистина сочна, безукорна, първокачествена каша, няма грешка!

Той трескаво сгъна едно хартиено корабче и захвана да го пуска по водата във ваната, както му бе заръчано.

Робърт излезе в градината, седна на изсъхналата жълта трева и подпря нещастната си глава на двете си безпомощни ръце.

Антеа и Джейн разговаряха шепнешком в коридора на долния етаж, там дето беше кокосовата рогозка с пробитата дупка, в която винаги си закачаш крака, ако не внимаваш. От кухнята долиташе гласът на Марта, която високо и шумно опяваше за нещо.

— Просто е неописуемо ужасно — говореше Антеа. — И как да сме сигурни, че всички диаманти са тук? Ако не са, полицията ще помисли, че мама и татко са ги скрили, а са предали само някои от тях, за да им замажат очите. После ще ги пратят в затвора, а ние ще бъдем отритнати от обществото, ще ни заклеймят като деца на углавни престъпници. За мама и татко също няма да е много приятно — додаде тя, като поразмисли.

— Но какво да сторим? — запита я Джейн.

— Нищо, но поне можем да потърсим отново псамида. Времето е много, много горещо. Може да е излязъл да си напече мустака.

— Няма да ще да ни изпълни повече желания днес — увери я Джейн. — Всеки път, когато се срещнем, той става все по-раздразнителен. Според мен мрази да изпълнява желания.

Досега Антеа мрачно поклащаше глава, но сега спря внезапно, сякаш наостри уши.

— Какво има? — полюбопитства Джейн. — Кажи, сети ли се нещо?

— Единственият ни шанс — театрално извика Антеа, — последната, отдавна изоставена надежда. Да вървим!

С бърза стъпка тя поведе сестра си към пясъчната кариера.

О, радост! Псамидът бе излязъл на припек — седеше в една златиста падинка в пясъка и блажено поглаждаше мустаците си на жаркото следобедно слънце. В мига, в който ги съзря, той подскочи и започна да се заравя в пясъка — явно предпочиташе собствената си компания пред тяхната. Но Антеа реагира бързо като светкавица. Внимателно, но здраво тя го улови за рунтавите рамене и го задържа.

— Ей, къде се намираш! — обърна се пясъчното таласъмче. — Я ме пусни, ако обичаш.

Но Антеа здраво го държеше.

— Скъпи, добрички ми псамиде — задъхано подзе тя.

— Аха, всичко ми е ясно като бял ден, искате още едно желание, знам ви аз. Само че не мога от зори до мрак да слугувам на хората и да им изпълнявам желанията. Трябва да имам все някакво време и за себе си.

— Не обичаш ли да изпълняваш желания? — внимателно попита Антеа, а гласът й потреперваше от вълнение.

— Естествено, че не обичам — отговори то. — Пусни ме или ще те ухапя! Сериозно ти казвам, ще те ухапя. Е, хубаво, щом предпочиташ да рискуваш.

Антеа предпочете да рискува и продължи да го държи.

— Виж сега — започна тя, — не ме хапи, а ме послушай, защото ще ти направя изключително разумно предложение. Ако изпълниш това, което ти поискаме сега, никога повече няма да ти искаме нищо, никога докато сме живи.

Псамидът бе наистина трогнат.

— Всичко ще сторя — обеща той със скръбен глас, — готов съм дори да се пръсна от надуване. Ще ви изпълня толкова желания, за колкото ми стигнат силите, ако наистина никога, никога вече не ми искате нищо. Само да знаете как ненавиждам да се издувам заради чуждите желания и всеки си път умирам от страх да не си разтегна някой мускул или да ми се случи нещо друго. А всяка сутрин щом се събудиш, знаеш, че просто трябва да го вършиш. Въобще нямате представа какво е, нямате си никаква представа, никаква! — Гласът му секна от вълнение и последното „никаква“ бе само едно слабо писукане.

Антеа нежно го сложи да седне на пясъка.

— Вече свърши — успокояваше го тя. — Ние с ръка на сърцето ти обещаваме, че от утре натам няма да ти поискаме и едно-единствено желание.

— Е, слушам ви — склони псамидът, — давайте да приключваме по-бързо.

— С колко можеш да се справиш?

— Не зная, колкото издържа.

— Първо искам лейди Читънден да разбере, че всъщност никога не е загубвала бижутата си.

Псамидът се изду, отпусна се и отсече:

— Направено е.

— Искам — продължи Антеа по-бавно — мама да не ходи в полицията.

— Готово — обади се пак създанието, след необходимото време.

— Искам — ненадейно се обади Джейн — мама да забрави за тия диаманти.

— Сторено е — рече псамидът, но с отслабнал глас.

— Искаш ли да си починеш малко? — загрижено предложи Антеа.

— Да, моля — веднага прие той, — но преди да продължим, не бихте ли пожелали нещо за мен?

— Нима не можеш да изпълняваш собствените си желания?

— Разбира се, че не — беше отговорът му, — навремето, когато бяхме многобройни, си изпълнявахме един на друг желанията, не че имахме кой знае какви желания в добрите стари мегатериумски времена. Поискайте, ако обичате, никой от вас никога да не може да разкаже на хората за мен.

— Защо? — поинтересува се Джейн.

— Ама не разбирате ли, та ако възрастните узнаят за мен, бял ден няма да видя в живота си. Ще ме заловят, но техните желания няма да са такива глупави като вашите, а ще искат все сериозни, големи неща. Учените несъмнено ще изнамерят начин да удължат трайността им и след залез-слънце, тъй ще стане. И ще вземат да ми искат прогресивно облагане, пенсионни доходи, избирателно право само за пълнолетни мъже, безплатно средно образование и тем подобни скучни работи, а като ги получат и запазят, целият свят ще се преобърне с главата надолу. Хайде, пожелайте го! Бързо!

Антеа повтори желанието на пясъчното таласъмче и то се изду много повече, отколкото досега го бяха виждали.

— А сега — попита то, след като спадна, — мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

— Само още едничко, мисля, че то ще оправи всичко останало, нали така, Джейн? Искам Марта да забрави за диамантения пръстен, а мама да забрави, че пазачът е мил прозорците.

— Е — обади се псамидът със слаб гласец, — почти останах без сили. Има ли нещо друго?

— Не, сърдечно ти благодарим за всичко, което направи за нас, надявам се дръпнеш един дълъг, здрав сън и дано някой ден да се видим пак.

— Това желание ли е? — едва-едва попита той.

— Да, ако обичаш — тутакси отговориха двете момичета в един глас.

И за последен път в този разказ видяха псамида да се издува и после рязко да се отпуска. Той им кимна, премигна с дългите си охлювени очи, бясно зарови и задращи с ръце и изчезна, а пясъкът се затвори след него.

— Надявам се, че постъпихме правилно — рече Джейн.

— Сигурна съм, че е така — увери я Антеа. — Хайде към къщи да разправим на момчетата.

Антеа откри Сирил, печално надвесен над книжните си корабчета, и му разказа всичко. Джейн пък отиде при Робърт. Тъкмо бяха привършили, когато мама се прибра, зачервена и прашна. Тя обясни, че докато отивала към Рочестър да купи есенните училищни униформи на момичетата, двуколката се счупила, и ако пътят не бил толкова тесен и плетът — мек и висок, тя щяла да изхвърчи навън. Обаче бе извадила късмет и се бе отървала без драскотина, но трябвало да върви пеша до вкъщи.

— Да ви кажа, пиленца мои — завърши тя, — просто копнея за чаша чай! Изтичайте, милички, и вижте дали има чайник на печката.

— Както виждаш, всичко си е наред — прошепна Джейн. — Тя нищо не си спомня.

— Марта също — прибави Антеа, която бе слязла да провери как стоят нещата с чайника.

Докато прислужниците си пиеха чая, се отби пазачът Бийл.

Той донесе радостната новина, че диамантите на лейди Читънден изобщо не са били загубени. Лорд Читънден ги бил отнесъл на златар да ги почисти и поправи, а камериерката, на която казал, била заминала в отпуск. Тъй че всичко било наред.

— Чудя се дали някой ден пак ще видим псамида — замислено промълви Джейн, докато се разхождаха в градината, а мама слагаше Агънцето да спи.

— Убеден съм, че ще го видим — увери я Сирил, — щом сте го пожелали.

— Обещахме никога вече да не му искаме нищо — обади се Антеа.

— Хич и не ща — категорично заяви Робърт.

Разбира се, че отново го видяха, но не в този разказ. А дори не беше и в пясъчната кариера, а на едно съвсем, съвсем различно място. Беше в… но повече не бива и думица да ви кажа.