Едит Несбит
Пет деца и То (4)

Четвърта глава
Криле

Следващият ден бе дъждовен, твърде дъждовен за излизане и далеч твърде дъждовен дори да си помислиш да обезпокоиш пясъчно таласъмче тъй чувствително към влага, че след хиляди години все още усещаше болка от това, че веднъж си било намокрило левия мустак. Беше дълъг ден и чак следобед децата вкупом решиха да напишат писма на майка си. Но Робърт има̀ нещастието да катурне мастилницата, която бе необикновено голяма и пълна, точно в онази част на бюрото на Антеа, където се намираше творението от твърд картон и лепило, боядисано с туш, за което тя открай време претендираше, че е не друго, а тайно чекмедже. Вината не бе изцяло на Робърт, просто имаше лошия късмет да пренася мастилницата над бюрото, точно когато Антеа го бе отворила. А и кой би могъл да предположи, че точно тогава Агънцето ще вземе да се завре под масата и да счупи писукащата си птичка. Вътре в птичката имаше една удобна остра телчица и, естествено, Агънцето тозчас я прицели в крака на Робърт; и така, съвсем не нарочно, тайното чекмедже се оказа залято с мастило. В същото време една струйка потече върху недовършеното писмо на Антеа.

Въпросното писмо представляваше горе-долу това:

Скъпа мамо, надявам се, че си здрава и се надявам, че баба е по-добре. Онзи ден ние…

Тук следваше голямо мастилено петно, а накрая няколко думи с молив:

Не аз разлях мастилницата, но ни отне доста време да почистим, тъй че ще свършвам, понеже е време за събиране на пощата.

Твоя любяща дъщеря Антеа

Писмото на Робърт дори не бе започнато. Той си бе нарисувал един кораб на попивателната хартия, докато се опитваше да измисли какво да напише. А и се налагаше, разбира се, да помогне на Антеа да почисти бюрото си, после обеща да й направи друго тайно чекмедже, по-хубаво от предишното. Тя му отвърна: „Ами добре, направи го сега“. Тъй че стана време за събиране на пощата, а писмото му не бе готово. Тайното чекмедже също не бе готово.

Сирил написа едно дълго писмо, но го свърши бързичко и отиде да залага капан за голи охлюви, както бе прочел в „Домашен градинар“, а когато дойде време за събиране на пощата, писмото му не можа да бъде намерено и никога не го откриха. Вероятно охлювите го бяха изяли.

Писмото на Джейн беше единственото, което замина. Тя възнамеряваше да разкаже на майка си за псамида — всъщност всички имаха това намерение — но толкова време се чуди как точно се пише думата, че нямаше време да й разкаже случката като хората, пък е безсмислено да разказвате нещо, ако не го правите като хората, тъй че се наложи да се задоволи със следното:

Скъпа майко мила, ние всички сме послушни колкото можем, точно както ти ни заръча, а Агънцето има лека настинка, но Марта рече, че нищо му няма, само дето вчера сутринта си изсипа рибките в скута. Когато оня ден отидохме до пясъчната кариера, минахме по безопасния път и намерихме…

Изтече половин час преди Джейн да се убеди, че нито един от тях не знаеше как се пише псамид. Не можаха и в речника да го открият, въпреки че провериха. Затова Джейн завърши набързо писмото с думите:

Намерихме едно странно нещо, но сега наближава събирането на пощата, тъй че засега толкова от малкото ти момиче Джейн.

П. П. Ако можеше да ти се сбъдне едно желание, какво би си поискала?

Тогава чуха свирката на пощальона и Робърт се втурна навън под дъжда да го спре и да му предаде писмата. И тъй се случи, че макар всяко дете да възнамеряваше да каже на майката за пясъчното таласъмче, по един или друг начин тя така и не разбра. Имаше и други причини за това, но за тях по-късно.

На следния ден дойде вуйчо Ричард и ги заведе в Мейдстоун с една открита карета — всички, с изключение на Агънцето. Вуйчо Ричард беше най-най-добрият вуйчо на света. Купи им играчки от Мейдстоун. Заведе ги в един магазин и ги остави да си изберат каквото искат, без разни ограничения в цената и без глупавото условие да са полезни. Да знаете, че е много мъдро да се оставят децата да избират каквото си щат, защото те са много глупавички и неопитни и току вземат, че улучат тъкмо някое полезно нещо без да искат. Ето това се случи с Робърт, който в последния момент се спря на една кутия с изрисувани по нея бикове с човешки глави и хора с крила и орлови глави. Той си мислеше, че вътре ще има животни като нарисуваните отвън. Но когато вкъщи я отвори, придобивката се оказа мозайка, изобразяваща античния град Ниневия. Останалите бързо направиха избора си и бяха доволни. Сирил се сдоби с локомотив, а момичетата с две кукли и прелестен порцеланов сервиз на незабравки, който да седи между тях. Пък момчетата избраха за „помежду тях“ един комплект лък със стрели.

След това вуйчо Ричард ги разходи с лодка по река Медуей, сетне пиха чай в една прекрасна сладкарница, а когато се прибраха вкъщи беше вече прекалено късно да си пожелават нещо за деня.

Нищо не споменаха на вуйчо Ричард за псамида. Не зная защо. И те не знаят защо. Но сигурно можете да предположите.

Денят след този, в който вуйчо Ричард бе проявил такава щедрост, бе ужасно горещ. Онези хора, които решават какво ще бъде времето и дават заявка във вестниците всяка сутрин, казаха по-късно, че това бил най-горещият ден от години насам. Те го бяха поръчали като „по-топъл, с възможни превалявания“ и не ще и дума, че беше топъл. В действителност бе толкова зает да бъде по-топъл, че не му остана време да се погрижи за поръчката за преваляванията, тъй че нямаше такива.

Случвало ли ви се е да станете в пет часа в някое хубаво лятно утро? Прекрасно е. Слънчевата светлина е розова и жълта, а тревата и дърветата са обсипани с капчици роса. Пък всички сенки са в обратната посока, на която са вечер, което е просто забележително и ви кара да се чувствате сякаш сте в някой нов, различен свят.

Антеа се събуди в пет часа. Тя сама се накара да се събуди тогава и трябва непременно да ви обясня как става това, дори ако нямате търпение да продължим разказа.

Мушвате се вечерта в леглото и лежите проснати на малките си гръбчета с ръце опънати встрани до тялото. После си казвате: Трябва да се събудя в пет часа (или пък в шест, седем, осем или девет, или пък когато си щете) и докато го казвате, притиснете брадичка в гърдите си, сетне тръшнете глава обратно на възглавницата. Повторете това толкова пъти, колкото единици има в часа, когато искате да се събудите (това е съвсем лесничък сбор). Разбира се, всичко зависи от това, дали наистина искате да станете в пет часа (или шест, седем, осем или девет); ако не ви се ще много-много, няма да има никаква полза. Обаче ако искате — е, опитайте и ще видите. Разбира се и в това, както и в ученето на латински и кроенето на пакости, опитът прави майстора.

Антеа беше майстор и половина.

В мига, когато си отвори очите, тя чу черно-златистия часовник долу в трапезарията да бие единадесет пъти. По това се досети, че е пет без три минути. Черно-златистият часовник винаги биеше погрешно, но в това нямаше нищо лошо, стига да му схванеш номерата. Беше като човек, който ти говори на чужд език. Ако знаеш езика, ще го разбереш толкова лесно, колкото ако ти говори на английски. А Антеа разбираше езика на часовника. Много й се спеше, но тя скочи от леглото и потопи ръцете и лицето си в леген студена вода. Това е магическо средство, което ви спасява от изкушението да се пъхнете пак под юргана. После се облече и сгъна нощницата си. Не просто я преметна със събрани ръкави, а я сгъна по ръбовете и това ще ви подскаже какво добре възпитано момиченце бе тя.

Сетне си взе обувките в ръка и тихичко слезе по стълбите. Отвори прозореца на трапезарията и се измъкна навън. Щеше да е еднакво лесно да излезе и през вратата, но през прозореца беше по-романтично и по-малко вероятно да я забележи Марта.

— Винаги ще ставам в пет часа — обеща си тя. — Толкова, толкова е красиво!

Сърцето й биеше бързо, защото тя изпълняваше един таен план, който сама бе скроила. Не можеше да е сигурна, че е добър, но пък беше убедена, че нямаше да стане по-добър, ако го сподели с останалите. Освен това усещаше, че независимо дали бе правилен или не, по-добре беше да си го свърши сама. На веранда с лъскавите червени и жълти плочки тя си обу обувките и изтича право в пясъчната кариера. Намери отбелязаното място и изрови псамида, който беше страшно кисел.

— Много лошо — започна той с настръхнала козина като гълъб посред зима. — Времето е мразовито и освен това е посред нощ.

— Ужасно съжалявам — нежно отвърна Антеа, после свали бялата си престилка и зави пясъчното таласъмче с нея, цялото, освен главата му, ушите му като на прилеп и очите му като на охлюв.

— Благодаря — каза то, — така е по-добре. Какво е желанието тази сутрин?

— Не зная — отговори тя, — тъкмо там е работата. Досега нямахме никакъв късмет. Исках да поговоря с теб за това. Ако нямаш нищо против, нека оставим желанието за след закуска. Трудничко е да говориш с някого, ако ти се нахвърля с желания, които не искаш!

— Не бива да казвате, че искате неща, ако всъщност не ги искате. В старите времена хората почти винаги знаеха дали им се яде мегатериум, или ихтиозавър за вечеря.

— Ще се опитам — обеща Антеа, — обаче ми се иска да…

— Внимавай — предупреди я псамидът и започна да се издува.

— А, това не е магическо желание, а просто… много ще се радвам, ако спреш да се издуваш и да настояваш да ми изпълниш желание точно сега. Почакай докато дойдат и другите.

— Добре, добре — снизходително й отвърна той, но леко потрепери.

— Би ли — вежливо подзе Антеа, — би ли желал да седнеш в скута ми? Ще ти е по-топло, а и мога да те загърна с полата си. Ще бъда много внимателна.

Антеа изобщо не очакваше, че той ще се съгласи, но точно така стана.

— Благодаря — каза той, — ти наистина си доста разумно дете.

Той пропълзя в скута й и се сгуши там, а тя го обгърна с плаха нежност.

— Слушам те? — подкани я то.

— Ами — започна Антеа, — всичко, което досега си пожелахме, се извъртя против нас. Бих искала да ни посъветваш как да постъпим. Ти си толкова стар, трябва да си много мъдър.

— Още от дете съм си бил щедър — отговори пясъчното таласъмче. — Прекарал съм утринните часове на всичките си дни в раздаване. Но единственото нещо, което не мога да дам, е съвет.

— Виждаш ли — продължи Антеа, — това е толкова хубаво нещо, един прекрасен, изключителен шанс за нас. Страшно мило и чудесно от твоя страна е да ни изпълняваш желанията, а е толкова жалко всички да отиват на вятъра само защото сме дотам глупави, че да не знаем какво искаме.

Антеа отдавна копнееше да сподели това, но не желаеше останалите да го чуят. Едно е да кажеш, че си глупав, а съвсем друго е да изтърсиш, че някой друг е глупав.

— Слушай, дете — сънено промълви пясъчното таласъмче, — мога само да те посъветвам да помислиш преди да изречеш нещо…

— Мислех, че никога не даваш съвети.

— Този не се брои — отвърна то, — вие и без това няма да го последвате! Освен това не съм го измислил аз. Ще го срещнеш във всяка книжка.

— Но не би ли казал дали според теб крилете ще са глупаво желание?

— Криле ли? Предполагах, че ще е по-зле. Само че гледай да не се случи да летиш високо по залез-слънце. Имаше едно момченце, за което разправяха. Той бил един от синовете на цар Синахериб и някакъв пътник му донесъл псамид. Той си го държал в една кутия с пясък на терасата на двореца. Това, разбира се, било страшно унижение за член на нашия род, но пък момчето все пак било син на асирийския цар. Един ден си пожелало да има криле и ги получило. Обаче забравило, че по залез-слънце ще се превърнат в камък, и когато това се случило, то се пльоснало право върху един от крилатите лъвове на върха на големите дворцови стълби. Представи си само — неговите каменни криле и лъвските каменни криле — въобще, лоша работа! Но съм убеден, че преди това момчето се е забавлявало наистина добре.

— Я ми кажи — сети се Антеа, — защо нашите желания не се вкаменяват? Защо просто изчезват?

— Autres temps, autres moeurs^[1] — беше отговорът на създанието.

— Това ниневийски език ли е? — поинтересува се Антеа, която в училище не бе изучавала други чужди езици, освен френски.

— Имам предвид — продължи псамидът, — че в старите времена хората си пожелаваха полезни, сигурни неща за ежедневието си — мамути, птеродактили и тем подобни, а те много лесно се превръщат в камък. Но сега хората искат такива чудати, префърцунени неща. Как да превърнеш в камък това да си красив като зората или да си искан от всички? Ясно е, че не може да стане. Пък и не може да има две правила, тъй че тези неща просто изчезват. Ако това, да бъдеш красив като зората, можеше да се вкамени, щеше да продължи ужасно дълго време, нали, доста по-дълго от вас. Погледни например гръцките статуи. Ето ти на. Довиждане. Много ми се спи.

Той скочи от скута й, зарови бясно с ръце и изчезна.

Антеа закъсня за закуска. Робърт се показа така досетлив да изсипе една лъжица захарен сироп върху ризката на Агънцето, та веднага след закуска то трябваше да бъде отнесено и старателно измито. Това, разбира се, бе лоша постъпка, но тя постигна две неща — достави радост на Агънцето, което най-много от всичко обичаше да е лепкаво от горе до долу, и отклони вниманието на Марта, та да могат другите да се измъкнат към пясъчната кариера без Агънцето.

Те успяха, а когато стигнаха пътя, Антеа, останала без въздух от бързане, задъхано рече:

— Предлагам да се редуваме с желанията. Само че ако останалите не са съгласни с нечие желание, няма да го поръчваме. Какво ще кажете?

— Кой ще бъде пръв? — предпазливо попита Робърт.

— Аз, ако нямате нищо против — отговори Антеа с извинителен тон. — Вече съм го измислила, ще бъде криле.

Настъпи мълчание. Другите се напънаха да открият някакъв недостатък, но не успяха, понеже думата „криле“ предизвика трепетна радостна възбуда у всеки.

— Не е за изхвърляне — великодушно призна Сирил, а Робърт додаде:

— Наистина, Пантеро, не си чак толкова глупава, колкото изглеждаш.

Джейн каза:

— Според мен ще е просто възхитително. Като мечта, като сън по време на бълнуване.

Лесно намериха пясъчното таласъмче. Антеа го помоли:

— Искам всички да имаме красиви криле, с които да летим.

Пясъчното таласъмче се наду и в следващия миг всяко дете изпита странно усещане на полутежина и полулекота върху раменете си. Псамидът наклони глава на една страна и започна да разучава с охлювените си очи ту един, ту друг.

— Не е зле — обади се той със замечтан глас. — Но ти, Робърт, не си чак такова ангелче, на каквото приличаш.

Робърт почти се изчерви.

Крилете бяха много големи и много по-красиви отколкото изобщо можете да си представите — бяха гладки и меки и всяко перо си лежеше на мястото. Пък перата бяха в най-хубавите преливащи, променящи се цветове, като дъгата, като рисувано стъкло или като красива пяна, която понякога плува върху водата, съвсем негодна за пиене.

— О, но сега можем ли да летим? — попита Джейн, неспокойно пристъпваща от крак на крак.

— Внимавай! — предупреди я Сирил. — Стъпила си ми на крилото.

— Боли ли? — полюбопитства Антеа, но не получи отговор, понеже Робърт бе разперил криле, подскочил нагоре и сега плавно се издигаше във въздуха. Изглеждаше доста смешен в панталоните си до коленете, пък обувките му, които безпомощно висяха, изглеждаха много по-големи, отколкото когато беше на земята. Останалите, обаче, хич не се интересуваха от това как изглеждаше, нито пък как изглеждаха те самите, да ви кажа право. Защото сега всички те разпериха крила и се издигнаха във въздуха. Естествено, вие сте наясно какво е да летиш, нали всеки от нас е сънувал, че лети и е видял колко е лесно и просто, но за нещастие, след като се събудите не можете по никой начин да се сетите как сте го правили. Разбира се, в съня си летите без крила, което е по-находчиво и необичайно, но не е никак лесно да си спомните как става. Четирите деца се издигнаха от земята с размахване на крилете си и не можете да си представите колко приятно беше да усещат въздуха да полъхва в лицата им. Крилата им бяха изключително големи, когато бяха разперени, и трябваше да летят по-надалечко един от друг, за да не си пречат. Но това са подробности, които бързо се научават.

Всички думи в английския речник и в гръцкия лексикон няма да ми помогнат ни най-малко, мисля, за да ви опиша какво точно е усещането да летиш, тъй че няма и да опитвам. Но ще ви обърна внимание, че да гледаш полята и горите отгоре, вместо отдолу, е като да съзерцаваш красива, жива карта, на която вместо някакви си бои върху хартия, имате истински, люлеещи се гори и зелени полета, нанизани едно до друго. Както каза Сирил, макар да не мога да проумея откъде му хрумна такъв странен израз, „Доставя ти особена наслада“. Беше почти чудо и приличаше на истинска магия повече от всяко друго желание досега. Те пляскаха, летяха и се рееха с тези огромни крила с цветовете на дъгата, между зелената земя и синьото небе; прелетяха точно над Рочестър и свърнаха към Мейдстоун и тогава всички се почувстваха извънредно гладни. Колкото и да е чудновато, това се случи, тъкмо когато летяха ниско и преминаваха над една овощна градина, в която ранните зрели червени сливи примамливо лъщяха.

Те поспряха и се задържаха на място във въздуха. Не мога да ви обясня как става това, но е нещо като да пляскаш с крака във водата докато плуваш.

— Да, предполагам — изтърси Сирил, въпреки че никой нищо не бе продумал. — Обаче кражбата си е кражба, дори когато имаш криле.

— Наистина ли смяташ така? — рязко попита Джейн. — Щом имаш криле, значи си птица, пък никой не се противопоставя на това, че птиците нарушават божиите заповеди. Или дори да имат нещо против, птиците продължават да го правят и никой не ги хока, нито ги праща в затвора.

Не беше тъй лесно да се кацне на сливово дърво, колкото вероятно ви се струва, понеже крилете с цветовете на дъгата бяха ужасно големи; в крайна сметка успяха някак си и се оказа, че сливите наистина бяха много сладки и сочни.

За щастие, чак след като бяха изяли достатъчно, забелязаха един як мъж, явно собственика на сливите, който се приближаваше бързо към тях с една дебела тояга, и в миг те разпериха крилата си от отрупаните със сливи клони и литнаха.

Човекът замръзна на място с отворена уста. Той бе видял, че клоните на дърветата му се клатят и люлеят и си бе казал: „Пак тези малки пакостници!“. После веднага бе излязъл, тъй като момчетата от селото го бяха научили, че сливите трябва да се пазят. Когато обаче видя крилете, пърхащи над клоните, предположи, че е превъртял, а това усещане никак не му хареса. Та когато Антеа погледна надолу и видя как устата му бавно се отваря и застива в това положение, а по лицето му избиват зелени и морави петна, тя извика:

— Не се плашете — и тутакси бръкна в джоба да извади пробитата монета от три пенса, която имаше намерение да окачи на връвчица и да я носи на врата си за късмет. Тя закръжи около клетия собственик на сливи и продължи: — Ние хапнахме малко от вашите сливи. Мислехме си, че не извършваме кражба, но сега не съм толкова сигурна. Та ето ви тези пари, за да си заплатим липсите.

Тя се сниши към ужасения овощар, плъзна монетата в джоба на сакото му и след няколко удара на крилете се присъедини към останалите.

Фермерът неочаквано и тежко седна на тревата.

— И таз хубава! — възкликна той. — На туй май му викат халюцинации. Ама тия три пенса тука — той бе извадил монетата и я бе захапал, — туй поне е съвсем истинско. А, от този ден занапред ще стана по-добър човек. Такава случка може да те отрезви за цял живот, тъй си е. Добре поне че бяха само крила. Предпочитам да виждам птици, каквито не съществуват, а няма и да съществуват, макар да се правят, че приказват, отколкото някои други неща.

Той бавно и тежко се надигна, прибра се в дома си и се държа така мило с жена си тоя ден, че тя бе изключително щастлива и си рече: „Божке, що му стана на тоз човек!“. Тя се поспретна, закичи си една синя фльонга на мястото, където се закопчаваше яката й, и така се разхубави, че той стана още по-мил. Тъй че крилатите деца наистина извършиха едно добро дело този ден. То, обаче, си остана единственото, защото няма по-сигурно средство да се вкараш в беда от крилете. От друга страна, ако си в беда, няма по-добро средство от крилете, за да се измъкнеш.

Такъв беше случаят със свирепото куче, което им скочи, когато си бяха прибрали крилата и приближаваха вратата на една ферма да помолят за къшей хляб и сирене, защото въпреки че хапнаха сливи, скоро пак огладняха.

Не ще и дума, ако четиримата бяха едни обикновени, не хвърчащи деца, това свирепо черно куче щеше здравата да ръфне обутия в кафяв чорап крак на Робърт, който бе най-близо до него. Но още при първото му изръмжаване се чу пърхане на крила и кучето бе оставено да опъва каишката си, изправено на задните си крака, сякаш и на него му се щеше да хвръкне.

Опитаха си късмета в още няколко ферми, но в тези, където нямаше кучета, хората бяха твърде изплашени да направят друго, освен да пищят; накрая, когато беше вече близо четири часа и крилата им бяха схванати и уморени, те кацнаха на една църковна кула и свикаха военен съвет.

— Немислимо е да прелетим целия път до вкъщи без да се подкрепим с малко храна и чай — заяви Робърт с отчаяна решителност.

— А никой няма да ни даде нито обяд, нито вечеря, да не говорим за чай — отбеляза Сирил.

— Може би свещеникът ще ни даде — предположи Антеа. — Той е наясно с ангелите…

— Всички виждат, че не сме никакви ангели — прекъсна я Джейн. — Я само виж обувките на Робърт и карираната вратовръзка на Катерицата.

— Е — решително заяви Сирил, — ако държавата, в която се намираш, не ще да ти продаде провизии, взимаш си ги сам. По време на война де. Сигурен съм, че е така. Но дори и в други разкази никой добър брат не би оставил сестричката си да умира от глад посред такова изобилие.

— Изобилие ли? — повтори гладният Робърт, а другите погледнаха голия оловен покрив на църковната кула с израз на недоверие и промърмориха:

— Посред изобилие?

— Да — авторитетно потвърди Сирил, — отстрани на къщата на свещеника има прозорец на килер и видях, че има хранителни продукти — пудинг с яйчен крем, студено пилешко, език, пай, сладко. Прозорецът е доста високо, но с криле…

— Колко хитро го измисли само! — възхити се Джейн.

— А, та това е лоша постъпка — вметна Антеа.

— Глупости — отвърна Сирил.

— Все пак ще съберем всички налични пари и ще ги оставим за да си платим, нали? — настоя Антеа почти разплакана, защото е изключително мъчително да си гладен като вълк, а в същото време да се чувстваш неизказано грешен.

— Част от тях — бе внимателният отговор.

Всички обърнаха джобовете си върху оловния покрив на кулата, където през последните сто и петдесет години туристите бяха издълбавали своите инициали и тези на възлюбените си с ножчета в мекото олово. Сумата възлизаше на пет шилинга, седем пенса и половин пени, и дори добросъвестната Антеа призна, че това бе прекалено много за обяда на четирима души. Робърт предложи осем пенса.

В края на краищата, спряха се на половин крона като достатъчно щедра сума.

Антеа се зае да напише обяснително писмо на гърба на свидетелството си от миналия срок. То случайно се оказа в джоба й, но тя моментално откъсна името и училището си от него.

Преподобни свещенико, ние сме наистина много гладни, защото цял ден летяхме, пък и смятаме, че всъщност не извършваш кражба, когато си полумъртъв от глад. Страхуваме се да ви помолим лично, понеже може да ни откажете, защото вие, разбира се, сте наясно с ангелите, но не бихте ни объркали с такива. Ще вземем само неща от жизнена необходимост, без никакъв пудинг или пай, за да видите, че не лакомията, а истинският глад ни подтиква да плячкосаме килера ви. Но не мислете, че сме разбойници по професия.

— Дай по-накратко — прекъснаха я другите в един глас.

Та Антеа прибави набързо:

Намеренията ни са напълно почтени. Ето ви половин крона, за да ви покажем, че сме честни и благодарни.

Благодарим ви за любезното гостоприемство.

От нас четиримата.

Децата увиха половината крона в писмото и сега вече се успокоиха при мисълта, че когато свещеникът го прочете, ще разбере всичко, както и всеки друг, който не бе видял крилата.

— Вижте сега — поде Сирил, — ясно е, че все пак съществува риск. Най-добре е да полетим право надолу от другата страна на кулата, сетне да прехвръкнем ниско над двора и да се вмъкнем в храстите. Прозорецът гледа към тях. Той е скътан в зеленина, като прозорците в приказките. Аз ще вляза вътре да взема провизиите. Ще ги подавам през прозореца, Робърт и Антеа ще ги поемат, а Джейн ще наблюдава наоколо, понеже нейните очи са най-силни, и ще подсвирне, ако забележи някого. Затваряй си устата, Робърт, тя може да свири достатъчно добре за сегашния случай. Не е необходимо да е кой знае колко добро подсвирване, тъкмо ще звучи естествено, като че е птичка. И така — да започваме!

Не мога да се преструвам, че кражбата е добра постъпка. Мога само да кажа, че в този случай, на изгладнялата четворка това, което вършеха не им приличаше на кражба, а наподобяваше справедлива и приемлива търговска сделка. Те и представа си нямаха, че език, който впрочем едва се режеше, пиле и половина, самун хляб и сифон газирана вода в магазина не могат да се купят за половин крона. Това бяха жизнените необходимости, които Сирил подаде през прозореца на килера, след като съвсем незабелязано, безпрепятствено и не рисковано бе довел останалите до това блажено местенце. Той съзнаваше, че да се устои на конфитюр, ябълкови тригуни, сладкиш и захаросани портокалови кори бе изключително геройска постъпка, и аз съм съгласна с него. Той много се гордееше, че не взе пудинга с яйчен крем, но смятам, че това вече би било грешка, защото, ако го беше взел щеше да възникне трудност с връщането на подноса; никой човек, колкото и да примира от глад, няма право да задига порцеланови подноси с дребни розови цветчета по тях. Сифонът с газирана вода беше друго нещо. Не можеха да издържат без да утолят жаждата си, и тъй като името на производителя бе написано, те бяха сигурни, че където и да го оставят, ще му бъде върнат. Ако разполагаха с време, щяха и сами да го сторят. Човекът явно живееше в Рочестър, което нямаше много да ги отбие от пътя към къщи.

Всичко бе занесено на покрива на кулата и наредено на голямата кухненска салфетка, която Сирил бе открил на най-горния рафт на килера. Докато той я разгъваше, Антеа отбеляза:

— Не мисля, че и това е жизнена необходимост.

— Напротив — отвърна й Сирил. — Нали трябва да сложим някъде храната, за да я нарежем, а пък оня ден чух татко да казва, че микробите в дъждовната вода заразяват хората. От тук трябва да е минала сума ти дъждовна вода, а когато водата се изпари, микробите остават и после влизат където им попадне и всички ще вземем да умрем от скарлатина.

— Какво е това микроби?

— Мънички, врътливи същества, които се гледат с микроскоп — обясни Сирил с важно научно изражение. — Те заразяват хората с какво ли не. Казвам ви, салфетката бе точно толкова необходима, колкото и хлябът, месото и водата. Та така. Олеле, майчице, колко съм гладен!

Не възнамерявам да ви описвам пикника, който бе устроен на покрива на кулата. Сигурно си представяте какво е да нарязваш пиле и език с нож, който има само едно острие, а и то, не щеш ли, взе, че се счупи по средата. Но станалото — станало. Яденето с пръсти не само те оплесква до уши, а си е доста трудничко. А пък хартиените чинийки скоро-скоро се изцапват и изглеждат ужасно. Но едно нещо не бихте могли да си представите и това е как се държи газираната вода, когато се опитвате да я пиете направо от сифона — особено пък ако е пълен догоре. Но ако въображението не ви се притече на помощ, ще разберете от опит, защото може лесно да го пробвате сами, ако успеете да навиете някой възрастен да ви даде сифон. Ако желаете да получите цялостно усещане, пъхнете си чучура в устата и натиснете ръчката рязко и силно. Най-добре да свършите тая работица насаме, и то вън от къщи.

Независимо как ги ядете, пилешкото, езикът и пресният хляб са си едни приятни неща, а никой не би се възпротивил да ги прекарва с малко газирана вода през такъв изключително горещ ден. Затуй всички истински се наслаждаваха на обяда и всеки изяде колкото можа да побере — първо, защото бяха прегладнели като вълци, и второ, понеже, както отбелязах, пилешко, език и пресен хляб са доста вкусни неща.

Вижте сега, предполагам сте забелязали, че ако се наложи да почакате дълго време обяда си, пък после изядете повечко от обикновено и седнете под жаркото слънце на върха на църковна кула — всъщност, където и да е — незнайно защо скоро ви се приспива. В момента Антеа, Джейн, Сирил и Робърт бяха точно в такова положение, та след като бяха погълнали каквото можаха и изпили всичко до капка, скоро и незнайно защо, взе, че им се доспа, особено на Антеа, която бе станала още призори.

Един по един те изоставяха разговора, облягаха се назад и преди да бе изминал и четвърт час след яденето, всички до един се бяха натърколили, завити с големите си крила, и спяха дълбоко. А през това време слънцето бавно клонеше все по на запад. (Длъжна съм да подчертая, че беше на запад, понеже така се казва в книгите, да не би разсеяните хора да помислят, че е залязвало на изток). В интерес на истината, не беше и точно на запад, но все пак, беше приблизително там. Та слънцето, повтарям, бавно клонеше все по на запад, а децата продължаваха да спят все така блажено сгушени — защото крилете са по-мекички и от пухен юрган. Сянката на църковната кула се разпростираше над двора, над къщичката на свещеника, над полето зад нея; после вече изчезнаха всички сенки, слънцето бе залязло и крилата бяха изчезнали. А децата все още спяха. Но не за дълго. Времето по здрач е много красиво, но захладнява, пък нали знаете, че колкото и да ви се спи, няма как да не се събудите, ако братчето или сестричката ви станат преди вас и ви издърпат юргана.

Четирите безкрили деца потрепериха от допира на студа и се събудиха. И ето че се намериха на върха на църковна кула, наоколо бе сумрак, а звездите се появяваха по една, по две, по десет и по двайсет над главите им. Бяха на мили далеч от къщи, само с няколко дребни монети в джобовете и една съмнителна постъпка относно жизнените необходимости, за която да отговарят, ако някой ги видеше със сифона за газирана вода.

Те се спогледаха. Пръв проговори Сирил, като хвана сифона:

— Най-добре да слизаме долу и да се отървем от това отвратително нещо. Вече е достатъчно тъмно, за да го оставим на прага на свещеника. Хайде.

В ъгъла на кулата се намираше една малка куличка и в нея имаше врата. Бяха я забелязали още докато се хранеха, но не я проучиха, както бихте направили вие на тяхно място. Понеже, съгласете се, че когато имаш криле и можеш да се рееш във висините, разни там врати не могат да предизвикат никакъв интерес.

Сега те се насочиха към нея.

— Без съмнение — отбеляза Сирил, — това е пътят за надолу.

Така беше. Обаче врата се оказа заключена отвътре!

Наоколо ставаше все по-тъмно и по-тъмно. А те бяха на мили далече от къщи. И все още с този сифон.

Няма да ви казвам дали някой се разплака, нито пък, ако имаше такива, колко бяха и кои. По-добре вие сами да прецените какво бихте направили на тяхно място.