Едит Несбит
Пет деца и То (3)

Трета глава
Искан от всички

На другата сутрин, след деня, в който децата бяха притежавали безмерното богатство и не успяха да си купят нищо истински полезно или приятно с него, се събудиха без възторжената радост, която бяха изпитали предния ден, когато си спомниха как имаха късмет да открият псамид, или пясъчно таласъмче, и да получат обещанието му да им изпълнява по едно желание на ден. Досега имаха две желания. Красота и богатство, но нито едно не ги направи щастливи. Но това, че се случваха чудати неща, дори и не чак толкова приятни, беше много по-забавно от времето когато нищо не се случваше, освен часовете за храна, пък и те невинаги са дотам приятни, особено в дните, когато менюто е студено овнешко или някаква яхния.

Нямаше възможност да обсъдят нещата преди закуска, понеже тъй се случи, че всички се успаха, и настана една енергична и решителна борба да се облекат, тъй че да закъснеят само с десет минути за закуската. По време на ядене бяха направени някои усилия да се занимаят с въпроса за псамида в безпристрастен тон, но се оказа изключително трудно да обсъждаш нещо и в същото време предано да се грижиш за хранителните нужди на малкото си братче. Мъничето беше особено жизнено тази сутрин. Не само че се извъртя през преградата на високото си столче и увисна на главата си, посиняло и давещо се, ами успя с отчаяна бързина да сграбчи една лъжица, здравата цапна Сирил по главата с нея и после удари на рев, защото му беше отнета. Пъхна дебеличкото си юмруче в попарата си и поиска „снадко“, което обаче се сервираше само със следобедния чай. После пя, качи си краката на масата и нададе силен вой да ходи на „разнодка“. Разговорът протичаше по горе-долу следния начин:

— Вижте сега, пясъчното таласъмче… внимание, ще разлее млякото!

Млякото бе преместено на безопасно разстояние.

— Да, та това таласъмче… не, Агънце, миличък, дай на Пантерата тази лъжичка.

После се опита Сирил.

— Нищо, което сме си пожелавали досега не се е оказвало… почти разсипа горчицата!

— Чудя се дали да не си пожелаем… опала, сега вече я свърши!

В миг се видя блясък на стъкло и премятане на бебешки ръчички, и бурканът със златните рибки в средата на масата се претърколи настрани и изсипа потоп от вода и златни рибки в скута на Мъничето и на всички останали.

Всички бяха почти толкова разстроени, колкото и самите златни рибки, единствено Агънцето запази спокойствие. Когато гьолчето на пода беше подсушено, а подскачащите, останали без вода рибки бяха събрани и сложени отново в буркана, Мъничето бе отнесено от Марта за цялостно преобличане, пък и почти всички други трябваше да си сменят дрехите. Престилките и жакетите, окъпани във водата със златни рибки бяха прострени да съхнат, а после се оказа, че Джейн или трябва да закърпи роклята, която бе скъсала предния ден, или пък до вечерта да носи най-хубавата си фустанела. Тя беше бяла, мека, набрана, гарнирана с дантела и много, много красива — съвсем като рокля, ако не и по-красива. Само че не беше рокля и думата на Марта бе закон. Тя нямаше да позволи на Джейн да се мотае с най-хубавата си дреха и не пожела и да чуе предложението на Робърт Джейн да облече тази фустанела и да се преструва, че ужким е с рокля.

— Не е прилично — отвърна тя. А когато някой каже това, няма смисъл да спорите. Един ден сами ще се убедите, че това е самата истина.

Така че нямаше друг изход, освен Джейн да си закърпи роклята. Дупката се бе появила предния ден, когато Джейн се спъна и падна на главната улица в Рочестър, точно там, откъдето цистерната бе преминала по своя път. Беше си ожулила коляното, чорапът й беше много повече от ожулен, а роклята й бе съдрана от същия този камък, който се бе погрижил за коляното и чорапа. Естествено, останалите не бяха такива подлеци, че да изоставят другар в неволя, тъй че всички седнаха на тревната площ около слънчевия часовник, а Джейн кърпеше като че животът й зависи от това. Агънцето все още бе в ръцете на Марта, в процес на преобличане, та можеше спокойно да се води разговор.

Антеа и Робърт плахо се опитаха да укрият мнението си, а именно, че на псамида не може да се има вяра, но Сирил нареди:

— Говорете, казвайте каквото имате да казвате — мразя подмятания, отклонения от сорта „ми не знам“ и тем подобни увъртания.

И тогава Робърт, като че морално задължен, подзе:

— Добре де, Антеа и аз не бяхме толкова залети с рибки колкото вие двамата и се преоблякохме по-бързо, затова имахме време да обмислим нещата и, ако питаш мен…

— Никой не те пита — обади се Джейн, като откъсна със зъби един конец, точно както винаги й бяха казвали, че не бива да прави.

— Няма значение кой пита и кой не — продължи Робърт, — обаче ние с Антеа смятаме, че псамидът е един злобен гад. Щом може да изпълнява желания на нас, значи може да си изпълнява и на себе си, и съм почти сигурен, че всеки път си пожелава нашите желания да се провалят. Хайде да оставим това неприятно зверче на мира и да си караме кефа като играем на укрепления във варовиковия рудник, ама сами.

Нали си спомняте, че къщата, в която тези деца прекарваха ваканцията си, беше щастливо разположена между варовиков рудник и пясъчна кариера. Сирил и Джейн бяха по-оптимистично настроени — те по принцип си бяха такива.

— Не смятам, че псамидът го прави нарочно — отговори Сирил, — а и признайте си, че наистина беше глупаво да искаме безмерно богатство. Петдесет лири в монети от по два шилинга щяха да бъдат много по-разумен избор. А желанието да сме красиви като зората беше просто идиотско. Не искам да се препирам, ама наистина беше.

Джейн остави работата си и прибави:

— Съгласна съм, много е глупаво да имаме такъв шанс и да не го използваме. Освен в книгите, никой не е имал такъв шанс до сега; трябва да има сума работи, които можем да си пожелаем и да не се окажат калпави като тези две неща. Хайде да помислим усърдно и да си пожелаем нещо хубаво, за да прекараме един истински весел ден — или поне това, което е останало от него.

Джейн започна отново да кърпи ожесточено, понеже времето действително напредваше и всички започнаха да говорят едновременно. Ако бяхте там, не бихте могли по никой начин да схванете нещо, обаче тези деца бяха свикнали да говорят по четирима, както маршируват войниците, и всеки от тях можеше да каже това, което иска и колкото иска, да слуша приятния звук на гласа си, докато в същото време се опитва да чуе какво говорят другите.

Когато дрехата бе закърпена, тръгването към пясъчната кариера бе забавено още, поради настояването на Марта всички да си измият ръцете, което беше пълна глупост, понеже никой нищо не беше вършил, с изключение на Джейн, а как можеш да се изцапаш, докато не вършиш нищо?

По време на разговора бе решено, че петдесет лири в монети по два шилинга беше тъкмо правилното желание. И щастливите деца, които можеха да имат каквото и да е, ако само го поискат, забързано се упътиха да съобщят желанията си на псамида. Марта ги спря на вратата и поиска да вземат Мъничето със себе си.

— Как тъй не го щете? Всеки би искал да го вземе, пиленцето, от все сърце би искал, а и нали помните, че обещахте на майка си да го извеждате всеки божи ден — редеше тя.

— Знам, че обещахме — рече печално Робърт, — но ми се ще Мъничето да не беше толкова невръстно и дребно. Тогава щеше да е много по-забавно да го взимаме с нас.

— С времето ще се оправи от тази невръстност — отговори Марта, — а пък що се отнася до това, че е дребен, не мисля, че би ви харесало да го носите повече, ако беше по-голям. Освен това той може малко да ходи с дебелите крачета, пиленцето ми то! Добре ще му дойде малко свеж въздух, наистина добре, душичката ми той!

С тези думи, придружени с една целувка, тя бутна Агънцето в ръцете на Антеа и се прибра да шие нови престилки на шевната машина. Тя беше много чевръста на този инструмент.

Агънцето се засмя от удоволствие и каза: „На разнодка с Панти“, после игра с Робърт на конче и крещя от радост, опита се да нахрани Джейн с камъни, и общо взето се държа толкова добре, че вече никой не съжаляваше, че и той е с тях.

Възторжената Джейн предложи да отделят желанията за една седмица, за да подсигурят бъдещето на Мъничето, като искат такива неща, каквито добрите феи орисват на новородените принцове в хубавите приказки, но Антеа трезво й припомни, че желанията на пясъчното таласъмче траят само до залез-слънце, и не биха могли да окажат влияние върху по-нататъшните години на Мъничето. Джейн призна, че е по-добре да искат петдесет лири в монети по два шилинга и да му купят конче люлка за три лири и петнайсет.

Бяха се уговорили, че веднага щом си пожелаят парите и ги получат, ще наемат господин Криспин да ги откара отново в Рочестър и да вземат Марта с тях, ако не могат да го избегнат. И преди да тръгнат, щяха да си направят списък на нещата, които искат. Изпълнени с големи надежди и отлични намерения, те поеха по безопасния път към пясъчната кариера, и докато вървяха между купчините чакъл, една неочаквана мисъл им дойде на ум, и ако това бяха деца от някой роман, румените им страни щяха силно да побледнеят. Но понеже бяха деца от съвсем истинския живот, мисълта ги накара само да спрат и да се спогледат с озадачени и глуповати изражения. Бяха се сетили, че вчера, когато помолиха псамида за безмерно богатство и той се канеше да напълни кариерата със злато във вид на лъскави гвинеи, той им каза да изтичат извън кариерата, да не би да останат затрупани в тежкото, разкошно богатство. И те бяха избягали, но така се случи, че нямаха време да отбелязват мястото, където се намираше псамида. Именно тази мисъл бе причината за слисаните им физиономии.

— Какво пък — обади се обнадеждената Джейн, — бързо ще го открием.

Лесно бе да се рече това, но колко трудно бе да се изпълни.

Търсиха, търсиха и търсиха, и при все че намериха лопатите си, нямаше и помен от пясъчното таласъмче.

Накрая трябваше да седнат и да си починат — не защото бяха уморени или обезсърчени, не, разбира се, а понеже Агънцето настоя да бъде свалено долу, а човек не може внимателно да дири нещо, което се е случило да загуби в пясъка, ако се налага в същото време да държи под око и някое подвижно бебе. Накарайте някой да ви изпусне най-хубавото ножче в пясъка когато отидете на плаж, а като тръгнете да го търсите, вземете и малкото си братче с вас, и ще видите, че съм права.

На Агънцето, както рече Марта, въздухът сред природата му идваше добре, та беше игриво като скакалец. По-големите искаха да обсъждат новите неща, които щяха да си пожелаят, когато (или ако) намерят псамида. Агънцето, обаче, желаеше да се забавлява.

То издебна добра възможност и хвърли една шепа пясък в лицето на Антеа, после пък изведнъж зарови глава в пясъка и замята пълните си крачета във въздуха. Естествено, песъчинките му влязоха в очите, както бяха влезли и в очите на Антеа, и то нададе оглушителен рев.

Разумният Робърт бе донесъл едно голямо кафяво шише джинджифилова лимонада, понеже очакваше, че ще го нападне силна жажда, която досега не бе му изневерявала. Трябваше бързо да отпушат бутилката — това беше единственото мокро нещо под ръка, а се налагаше някак си да се измие пясъка от очите на Агънцето. Джинджифилът, разбира се, щипеше ужасно и то ревна още по-силно. И вследствие от болката и ритането му, бутилката се катурна и прекрасната джинджифилова лимонада се изля в пясъка и бе загубена завинаги.

Ето тогава вече Робърт, който обикновено беше много търпелив брат, дотам забрави добрите обноски, че каза:

— Всеки би искал да го вземе ли, как пък не! Обаче никой не го ще; Марта и тя не го ще, инак с радост би го оставила при себе си! Той е цяла напаст, ето какво е! Да му се не види! Как искам наистина всички да го искат от все сърце, тогава щяхме да си отдъхнем.

Агънцето спря да реве, понеже Джейн ненадейно си спомни, че има един-единствен сигурен начин да извадиш нещо от окото на малко дете, а именно със собствения си мек, влажен език. Беше лесно, ако обичаш Мъничето достатъчно.

Тогава за момент се възцари тишина. Робърт не се гордееше с това, което бе изрекъл така прибързано, а и останалите също не се гордееха с него. Сигурно сте забелязали, че такъв вид мълчание настъпва тъкмо когато някой е казал нещо, дето не бива, а всички останали си държат езика зад зъбите и чакат провинилия се да се извини.

Тишината бе нарушена от една въздишка — някой внезапно изпусна дъха си. Главите на децата се обърнаха сякаш някой бе предварително вързал носовете им с въженца и след това ги бе дръпнал едновременно.

И всички видяха пясъчното таласъмче да седи съвсем близо до тях, с онова изражение на косматото си лице, което използваше за усмивка.

— Добро утро — започна то. — Колко лесно изпълних това желание! Сега вече всички го искат.

— Няма значение — тросна се Робърт, понеже съзнаваше, че се бе държал като маймуна, — няма никакво значение кой го иска сега, а така или иначе, тука никой не го ще.

— Неблагодарността — отбеляза псамидът — е ужасяващ порок.

— Ние не сме неблагодарни — побърза да каже Джейн, — но съвсем не искахме това желание на сериозно. Робърт го каза просто така. Не можеш ли да си го вземеш обратно и да ни изпълниш друго?

— Не, не мога — беше лаконичният отговор на таласъмчето. — Ха това, ха онова — не си е работа. Трябва да сте внимателни с желанията, които изричате. Веднъж едно момченце си поиска плезиозавър вместо ихтиозавър, понеже го мързеше дори да запомни имената на обикновените неща, пък после баща му се разядосал и го пратил да си легне без вечеря. На другия ден бил годишният празник на училището, но той не му позволил да отиде да се вози с хубавата кремъчна лодка заедно с другите деца. На заранта преди празника момчето дойде наблизо, хвърли се на земята, зарита с онези праисторически крака и заяви, че му се ще да е умрял. В следващия миг вече беше.

— Какъв ужас! — възкликнаха децата в един глас.

— Е, само до залез-слънце, разбира се — уточни псамидът, — но и това бе достатъчно за майка му и баща му. Здравата си изпати като се събуди, честна дума. Не се превърна в камък, забравил съм защо, но все трябва да е имало някаква причина. Те не знаеха, че да си умрял е все едно да си заспал, и тъй или иначе се събуждаш все някъде — или там, където си заспал, или на някое по-хубаво място. Не се и съмнявайте, че здравата си е изпатил, задето така им изкара ума. Цял месец след това му бе забранено да вкуси мегатериум. Ядеше само стриди и морски охлюви и все такива прости неща.

Децата бяха до едно потресени от тази страховита история. Те се бяха вторачили в псамида с ужасени очи, когато не щеш ли, Агънцето съзря нещо кафяво и рунтаво край себе си.

— Пухи-пухи — каза то и посегна да го сграбчи.

— Това не е коте — започна Антеа, но пясъчното таласъмче вече бе отскочило назад.

— О, левият ми мустак! — извика то. — Не му давайте да ме пипа. Целият е мокър.

Козината му бе настръхнала от ужас — пък и вярно бе, че доста от джинджифиловата лимонада бе разлята върху синята ризка на Агънцето. Псамидът зарови с ръце и крака и след миг изчезна сред вихрушката пясък.

Децата отбелязаха мястото с кръг от камъни.

— Ами да вземем да си ходим — предложи Робърт. — Бих предложил извиненията си, но ако положението не е от най-добрите, то не е и от най-лошите, а и поне ще знаем къде да търсим песъчливкото утре.

Останалите се държаха благородно. Никой не укори Робърт и с думица дори. Сирил вдигна Агънцето, което вече се бе окопитило, и поеха по безопасния път, по който вървяха каруците. Той почти веднага се съединява с широкия път.

На разклона групичката спря, за да прехвърлят Агънцето от гърба на Сирил на гърба на Робърт. А докато стояха, се зададе една много елегантна отворена карета — карета с кочияш и лакей на капрата, а пътничката бе една дама, наистина изключително величествена. Роклята й бе цялата в бяла дантела и червени панделки, чадърчето й също бе в бяло и червено, а в скута й лежеше пухкаво кученце с алена панделка на врата. Тя погледна децата, по-специално Мъничето и му се усмихна. Децата бяха навикнали с това, защото Агънцето беше, както казваха слугите, „много обичливо дете“. Тъй че помахаха вежливо на дамата и очакваха, че тя ще си продължи по пътя. Но тя не продължи. Вместо това заръча на кочияша да спре. Сетне кимна с глава на Сирил, и когато той отиде до каретата, му каза:

— Какво сладко, мило, очарователно детенце! О, така бих желала да го осиновя! Мислите ли, че майка му ще има нещо против?

— Ще има доста против, със сигурност — отвърна рязко Антеа.

— Но аз ще му осигуря всичко, абсолютно всичко. Аз съм лейди Читънден. Вероятно сте виждали снимката ми в илюстрованите вестници. Твърдят, че съм красавица, ала туй, разбира се си е чиста глупост. Както и да е…

Тя отвори вратичката на каретата и слезе долу. Беше обута в най-прелестните червени обувки с високи токчета и сребристи катарами.

— Нека го подържа мъничко — помоли тя. Взе Агънцето и го прегърна сковано, сякаш не бе свикнала да носи бебета.

После изведнъж скочи в каретата с Агънцето на ръце, затръшна вратичката и заповяда:

— Тръгвай!

Агънцето наду гайдата, малкото бяло кученце заджафка, а кочияшът още се двоумеше.

— Тръгвай, ти казвам! — извика тя и кочияшът потегли, понеже както обясни по-късно, службата му бе твърде скъпа.

Четирите деца се спогледаха, в един порив се втурнаха след каретата и се заловиха отзад. Носеше се по прашния път елегантната каляска, а зад нея с двойно по-голяма скорост тичаха стрелкащите се крака на братята и сестрите на Агънцето.

Агънцето надаваше все по-силен вой, но постепенно воплите му отстъпиха място на задавено гукане, после всичко утихна и те разбраха, че е заспало.

Каретата не спираше, а осемте стъпала, които се мятаха през облаците прах, вече се изморяваха и изтръпваха, но ето че тя най-сетне спря пред къщичката на пазача на един голям парк. Децата се скупчиха долу зад каретата и дамата излезе. Тя погледна Мъничето, заспало на седалката и се поколеба.

— Милото пиленце, няма да го будя — реши тя и влезе в къщичката да поприказва с жената за някакъв полог яйца, който нещо не вървял много добре.

Кочияшът и лакеят скочиха от капрата и се наведоха над спящото Агънце.

— Хубаво момченце, ще ми се да беше мое — отбеляза кочияшът.

— Едва ли би те обичало много — отвърна хапливо лакеят, — твърде е красиво.

Кочияшът се направи, че не го е чул. Той пак подзе:

— Чудя й се сега, наистина й се чудя! Тя мрази деца. Няма си собствени, а и чуждите не може да търпи.

Децата, свити зад каретата в белия прахоляк, си размениха смутени погледи.

— Виж какво — продължаваше упорито кочияшът, — да пукна ако не скрия малчугана в плета и не й кажа, че братчетата му са го взели! После ще се върна и ще го прибера.

— А не, няма да стане — намеси се лакеят. — Толкоз ми допадна това хлапенце, повече от всичко друго на света! Ако някой ще го взима, то това ще бъда аз и туйто!

— Я си затваряй устата! — сряза го кочияшът. — Та ти не искаш деца, пък и да искаше нямаше да направиш разлика от едно дете до друго. Аз обаче съм женен човек и ценя добрия род. Познавам кое сукалче е от сой, още щом го зърна. Аз ще го взема и колкото по-малко приказки, толкоз по-добре.

— Бих рекъл — подхвана подигравателно лакеят, — че си имаш кажи-речи достатъчно. Забрави ли Алфред, Албърт и Луиз, и Виктор Стенли, и Хелена Биатрис, сега пък и още едно…

Кочияшът фрасна лакея по брадата, лакеят на свой ред го смушка в ребрата и в следващия миг двамата вече се боричкаха насам-натам, навън-навътре, нагоре-надолу и общо взето навсякъде, а малкото кученце скочи на капрата и заджафка с пълно гърло.

Сирил, който до този момент още клечеше в прахоляка, се промъкна с патешко ходене до онази страна на каретата, която бе най-далече от полесражението. Двамата мъже бяха твърде погълнати от разправията си, че да забележат нещо около себе си. Сирил открехна вратичката, вдигна Агънцето на ръце и все така ниско приведен, отнесе спящото бебе дузина ярда^[1] надолу по пътя, до мястото, където един прелез водеше към гората. Останалите го последваха и там, под леските, младите дъбове и сладките кестени, прикрити от високата, силно ухаеща орлова папрат, те се спотаиха, докато не чуха мъжете да замлъкват при звука от разгневения глас на червено-бялата дама. След дълго и угрижено претърсване каретата им най-сетне отпътува.

— Олеле, божичко! — възкликна Сирил, след като въздъхна от облекчение, когато шумът на колелетата затихна. — Сега наистина всички го искат, няма майтап! Тоя псамид пак ни изигра! Лукаво зверче такова! За всеки случай хайде да отнесем детето вкъщи, за да е в безопасност.

И те надзърнаха да проучат положението, и понеже не видяха нищо, освен един безлюден бял път отдясно и друг безлюден бял път отляво, те събраха кураж и потеглиха, а Антеа носеше спящото Агънце.

Приключенията просто ги следваха по петите. Едно момче с наръч съчки на гръб, който свали и остави край пътя, ги помоли да погледне Мъничето, сетне предложи да го поноси малко. Антеа, обаче, не се остави да я прилъжат втори път. Те продължиха да вървят, но момчето ги последва, та чак след като няколко пъти го поканиха да се запознае отблизо с юмруците им, Сирил и Робърт успяха да го убедят да се откаже. После пък едно момиченце с престилка на бели и сини квадрати се влачи зад тях четвърт миля, плачейки за „скъпоценното бебенце“. От нея се отърваха единствено когато заплашиха да я вържат с носните си кърпички за някое дърво в гората. „Та щом се стъмни да те намерят мечките и да те изядат“ — прибави коравосърдечно Сирил. И тя си отиде хлипайки. Затова братята и сестрите на Мъничето, което сега бе желано от всички, сметнаха за най-разумно да го крият в плета, колчем зърнат някой да се задава. По този начин съумяха да попречат на Агънцето да събуди нежеланите чувства на един млекар, един каменоделец и един човек, който караше каручка и возеше бидон с парафин в нея. Почти бяха стигнали до дома, когато се случи най-неприятното нещо. Когато завиваха зад един ъгъл, се натъкнаха ненадейно на два фургона, една палатка и група цигани, лагеруващи край пътя. По фургоните бяха окачени плетени столове, бебешки люлки, етажерки за саксии и метлички от пера. Една сюрия опърпани дечурлига усърдно месеха питки от кал посред пътя, двама мъже се излежаваха на тревата и пушеха, а три жени перяха дрехи в една стара червена градинарска лейка, чиято горна част липсваше.

В миг всички, и мъже, и жени, и деца се скупчиха около Антеа и Мъничето.

— Дай да го подържа малко аз, млада госпожице — обади се една от жените, чието лице беше с махагонов цвят, а косата й пепелявосива. — Няма и косъм да падне от главицата му, хубавелчето ми то!

— Предпочитам да не ви го давам — отвърна Антеа.

— Я го дай на мене — намеси се друга жена, също с махагонов цвят на кожата, но с гарвановочерна коса, висяща на мазни къдрици, — аз имам деветнайсет рожби, ей богу.

— Не — отсече храбро Антеа, макар сърцето й да биеше толкова силно, че почти щеше да се задави.

Тогава един от мъжете се приближи.

— Мътните да ме вземат — викна той, — ако туй не е отдавна загубеното ми чедо. Има ли белег във форма на ягода върху лявото ухо? Не? Че тогаз туй е мойто собствено бебе, дето ми откраднаха още в пелени. Предайте го и тоя път няма да довеждаме нещата до съд.

Той изтръгна Мъничето от Антеа, която цялата почервеня и избухна в сълзи от ярост.

Останалите стояха без да помръдват; това бе най-ужасната беда, която им се бе случвала някога. Дори онзи път, когато ги подбра полицията в Рочестър, не можеше да се сравнява с това. Сирил бе пребледнял като платно и ръцете му леко трепереха, но той направи знак на другите да мълчат. За момент остана безмълвен, напрягайки мозъка си. Сетне каза:

— Не желаем да го задържаме, ако е ваш. Но виждате, че е свикнал с нас. Ще го имате, щом го искате.

— Не, не! — изпищя Антеа и Сирил я стрелна с поглед.

— Разбира се, че го искаме — отговори жената, опитвайки се да вземе Мъничето от ръцете на мъжа. Агънцето нададе силен рев.

— Нещо го боли — извика тя, а Сирил полугласно и безжалостно заповяда на Антеа: „Млъкни!“.

— Имай ми доверие — прошепна той. — Вижте — обърна се той към циганите, — той е ужасно досаден когато е с хора, които не познава. Бих ви предложил да останем и ние малко, докато свикне с вас, а когато стане време за лягане, давам ви честната си дума, че ще си отидем и ще ви го оставим, ако го щете. Пък след като си тръгнем, можете да решавате кой от вас ще го гледа, щом всички толкова го искате.

— Това е справедливо — съгласи се мъжът, който държеше Мъничето, като в същото време се опитваше да изтръгне червеното шалче, до което Агънцето се бе докопало и бе затегнало около врата му толкова силно, че той едвам си поемаше въздух.

Циганите си зашушукаха и Сирил се възползва от момента също да прошепне нещо: „Залез-слънце — тогава ще офейкаме!“.

Тогава братята и сестрите му се изпълниха с почуда и възхищение от това колко е умен и как си е спомнил за този факт.

— Оставете го при нас — предложи Джейн. — Ние ще седнем ей тук и ще го бавим вместо вас докато свикне с мястото.

— Ами вечеря? — неочаквано попита Робърт.

Останалите го погледнаха с укор.

— Как можеш да мислиш за глупавата си вечеря, докато бра… тоест Мъничето… — прошепна разпалено Джейн.

Робърт предпазливо й намигна и продължи:

— Нали нямате нищо против да изтичам до вкъщи да донеса вечерята ни? — обърна се той към циганите. — Ще я пренеса в една кошница.

Братята и сестрите му се почувстваха много благородни в сравнение с него и в този момент го презираха. Те дори и не подозираха тайното му дълбокомислено намерение. Но циганите веднага го надушиха.

— Да бе — отвърнаха те, — и после да извикаш полиция с опашатите си лъжи, че това е ваше бебе, а не наше. На стар краставичар краставици ще продават.

— Ако сте гладни, може да хапнете и тука — намеси се жената със светлата коса, но не грубо. — Ама, Леви, скъпото детенце ще си изпокъса копчетата от рев. Я го дай на малката госпожица и да видим дали няма да успеят малко да го попривикнат към нас.

И тъй, Агънцето бе върнато, но циганите се скупчиха толкова близо, че то просто не можеше да спре да плаче. Тогава мъжът с червената кърпа каза:

— Фарао, я вземи да накладеш огъня, а вие, момичета, турете нещо да се готви. Да оставим детето на мира. — И циганите неохотно отидоха да си гледат работата, а децата и Агънцето останаха да седят на тревата.

— По залез-слънце всичко ще се оправи — прошепна Джейн. — Ох, че лоша работа! Ами ако вземат да побеснеят, когато дойдат на себе си! Може да ни набият, или да ни вържат за дърветата, или кой знае какво.

— Не, няма — успокои я Антеа. — О, Агънцето ми, не плачи повече, всичко е наред, Панти е при тебе, пиленце! Те не са лоши хора, иначе нямаше да ни предлагат ядене.

— Ядене ли? — обади се Робърт. — Въобще няма да се докосна до противното им ядене. Ще вземе да ме задави!

В този момент останалите също смятаха така. Но когато яденето стана готово, а се оказа, че това е обядът, нищо че се състоя между четири и пет часа следобед, те с радост се възползваха от него. Гозбата беше варен заек с лук и някаква птица, която приличаше на пиле, обаче месото по кълките беше малко по-жилаво и имаше по-силен вкус. Агънцето яде хляб накиснат в топла вода и поръсен отгоре с кафява захар. Това много му се хареса и той се остави да го нахранят двете циганки, докато седеше в скута на Антеа. През целия този горещ следобед Робърт, Сирил, Антеа и Джейн трябваше да се стараят Агънцето да е доволно и весело, докато циганите вторачваха алчни погледи в него. Когато вече сенките се издължиха и затъмниха поляната, то наистина бе обикнало жената със светлата коса и се съгласи да изпрати въздушна целувка на децата, да стане и да се поклони с ръка на гърди, „като джентълмен“, на двамата мъже. Целият цигански бивак бе във възторг от него, пък братята и сестрите му не можеха да не изпитат удоволствие и да не се перчат с неговите умения пред толкова заинтригувана и ентусиазирана публика. При все това копнееха да настъпи залез-слънце.

— Май взе, че ни стана навик да чакаме залеза с нетърпение — прошепна Сирил. — Така ми се ще да си пожелаем нещо подходящо, което да ни бъде от някаква полза, та когато изтече денят, искрено да съжаляваме.

Сенките ставаха все по-дълги и по-дълги и накрая нямаше отделни сенки, а една мека, нажежена сянка над всичко; слънцето се бе скрило зад хълма, но все още не бе залязло.

Обаче циганите губеха търпение.

— Е, малките — подзе мъжът с червената кърпа, — време е да положите глави на възглавниците, нали тъй? Хлапето вече привикна и се сприятели с нас, така че просто го оставете, както обещахте, и да ви няма.

Жените и децата се струпаха около Агънцето, протягаха ръце, щракаха подканващо с пръсти, на дружеските им лица сияеха възторжени усмивки, но нищо не можеше да изкуши вярното Агънце. То се вкопчи с ръце и крака в Джейн, която тогава го държеше, и нададе най-сърцераздирателния рев за целия ден.

— Няма полза — каза жената, — дай сладурчето тука, госпожице. Скоро ще го утешим.

А слънцето все още не залязваше.

— Кажи й как да го сложи да спи — прошепна Сирил, — говори й нещо, за да печелим време и бъди готова да си плюеш на петите, щом слънцето най-накрая вземе, че реши да залезе.

— Да, ще ви го дам ей сегичка — започна Антеа много бързо, — но нека само ви кажа, че той всяка вечер взима топла вана, а сутрин студена, освен това си има едно глинено зайче за топлата вана и един малък Самуел от бял порцелан, който си чете молитвите върху една червена възглавничка, за студената вана. А и мрази да му мият ушите, но все пак трябва, ако пък му влезе сапун в очите, Агънцето…

— Агънцето плаце — намеси се самото то, понеже беше спряло да реве и се бе заслушало.

Жената се засмя.

— Като че никога не съм къпала бебе! — каза тя. — Хайде, дай ни го. Ела при Амелия, скъпото ми.

— Махай се, ти си глозна — тутакси й отвърна Агънцето.

— Да, но — продължи Антеа — да ви кажа за храната му; наистина трябва да ви кажа, че всяка сутрин яде ябълка или банан и попара за закуска, понякога яйце със следобедния чай и…

— Отгледала съм ги десет — прекъсна я жената с черните къдрици, — като не броим останалите. Хайде, госпожице, дай го тука, не издържам повече. Просто трябва да го прегърна.

— Още не сме решили чие ще бъде, Естер — обади се един от мъжете.

— Няма да е твое, Естер, вече имаш седем хванати за полата ти.

— Не бъди толкова сигурен — опълчи се съпругът й.

— Ами аз, нямам ли и аз право на мнение? — попита мъжът на Амелия.

Зила, младото момиче, също се намеси:

— Ами аз, аз живея сама, няма за кого другиго да се грижа, на мен трябва да го дадете.

— Дръж си езика зад зъбите!

— Затваряй си устата!

— Как можеш да си толкова безочлива!

Всички ужасно се разядосаха. Тъмните цигански лица бяха намръщени и изразяваха нетърпение. Внезапно някаква промяна премина през тях, сякаш невидима гъба бе избърсала тези намусени и напрегнати физиономии и не бе оставила нищо след себе си.

Децата видяха, че слънцето най-сетне бе залязло. Но се страхуваха да помръднат. А циганите се чувстваха толкова объркани заради тази невидима гъба, измила всички емоции от последните няколко часа от сърцата им, че не можеха и дума да издумат.

Децата не смееха да дишат. Ами ако след като се окопитеха, циганите вземат, че побеснеят при мисълта за глупавото си поведение през целия ден?

Беше мъчителен момент. Внезапно Антеа, събрала целия си кураж подаде Агънцето на мъжа с червената кърпа.

— Ето ви го — каза тя.

Той отстъпи назад.

— Не бих искал да ви го отнемам, госпожице — продума той дрезгаво.

— Който желае, отстъпвам му моя дял от детето — обади се другият мъж.

— В крайна сметка имам си достатъчно мои — прибави Естер.

— Все пак е симпатично момченце — рече Амелия. Тя единствена все още гледаше хленчещото Агънце с любов.

— Ама и аз ако не съм била слънчасала преди малко! Сега не го искам.

— В такъв случай да го вземем ли с нас? — попита Антеа.

— Да речем, че го вземете — на драго сърце се съгласи Фарао — и няма повече да спорим за това!

И всички цигани на бърза ръка се втурнаха да се оправят за нощта. Всички, освен Амелия. Тя вървя с децата чак до завоя на пътя и тогава каза:

— Нека да го целуна, госпожице. Не знам защо се държахме толкоз глупаво. Ние, циганите, не крадем деца, не слушайте какво ви говорят, когато сте непослушни. Повечето от нас си имат достатъчно рожби. Но аз загубих своите.

Тя се наведе към Агънцето, а то я погледна в очите, неочаквано протегна мърлявата си ръчичка и я погали по бузата. После даде на циганката да го целуне, дори и то я целуна в отговор по кафявата страна — беше много хубава целувка, както биват всички целувки, а не такава лигава, каквато някои други деца дават. Циганката прокара ръка по челото му като че пишеше нещо, после и по гърдите, ръцете и краката му и рече:

— Да бъде смел, да има разумна глава, с която да мисли и голямо сърце, с което да обича, силни ръце да се труди, здрави крака да пътува и винаги да се връща читав вкъщи. — После тя изрече нещо на някакъв странен език, който никой не разбра и ненадейно прибави: — Е, трябва да си вземем сбогом, но се радвам, че се запознах с вас. — Тя се обърна и се запъти към дома си — малката палатка край пътя.

Децата не свалиха очи от нея, докато не се изгуби от поглед.

После Робърт се обади:

— Колко е глупава. Дори и след залез-слънце не се оправи.

Какви измишльотини бръщолевеше само!

— Е — подзе Сирил, — ако питате мен, беше любезно от нейна страна…

— Любезно ли? — прекъсна го Антеа. — Беше изключително мило. Смятам, че тя е добра душа.

— Тя просто е ужасно мила — съгласи се Джейн.

Прибраха се вкъщи — безвъзвратно закъснели за следобедния чай и неописуемо закъснели за вечеря. Марта, разбира се, ги нахока здравата. Но Агънцето не отнесе нищо.

— Май се оказа, че и ние си искахме Агънцето колкото и всички останали — констатира Робърт.

— Разбира се.

— Но по-различно ли се чувствате след залез-слънце?

— Не — отговориха всички в един глас.

— В такъв случай при нас продължава и след като слънцето се скри.

— Не е така — обясни Сирил. — Желанието не засягаше нас. Когато сме в нормално състояние, винаги си искаме Агънцето с цяло сърце, обаче тая сутрин бяхме същински магарета, особено пък ти, Робърт.

Робърт прие всичко това с необичайно спокойствие.

— Тази сутрин наистина мислех, че не го искам — подхвана Робърт, — вероятно сте прави, че съм се държал като магаре. Но нещата изглеждаха съвсем различни, когато помислихме, че ще го загубим.