Едит Несбит
Пет деца и То (5)

Пета глава
Без криле

Дали някой се разплака или не знам, но със сигурност имаше един интервал от време, през който никой не беше съвсем на себе си. Когато се успокоиха, Антеа прибра носната си кърпичка в джоба, прегърна Джейн и каза:

— Не може да трае повече от една нощ. На сутринта ще сигнализираме с кърпичките си. Дотогава ще са изсъхнали. Тогава някой ще дойде и ще сме свободни…

— И ще открият сифона — мрачно я прекъсна Сирил, — и ще ни пратят в затвора за кражба…

— Ти ни увери, че това не е кражба. Твърдеше, че си сигурен в това.

— Сега вече не съм — беше лаконичният отговор.

— Хайде да захвърлим това противно нещо между дърветата — предложи Робърт — и тогава няма да могат нищо да ни сторят.

— Да бе, как не се сетих — но смехът на Сирил не бе никак весел, — и да цапнем някого по главата, та да станем и убийци, освен… освен другото нещо.

— Ама не можем цялата нощ да останем тук горе. Плюс това искам следобедна закуска.

— Не е възможно да искаш следобедна закуска — отбеляза Робърт, — та нали скоро обядва.

— Но аз наистина я искам — настояваше тя, — особено като заприказвате за оставане цялата нощ. Ах, Пантеро, искам да си отида вкъщи! Искам да си отида вкъщи!

— Тихо, тихо — успокои я Антеа. — Недей, миличка. Всичко ще се оправи някак си. Недей, недей…

— Остави я да плаче — намеси се отчаяният Робърт, — ако реве достатъчно силно, може някой да чуе и да дойде да ни освободи.

— И да види онова за газираната вода — бързо реагира Антеа. — Робърт, не бъди грубиян. О, Джейн, опитай да се държиш мъжки! Всички сме в това положение.

Джейн наистина се опита да се „държи мъжки“ и намали воплите си до подсмърчания.

Настана мълчание. Сетне Сирил бавно подхвана:

— Чуйте сега. Трябва да рискуваме с тоя сифон. Ще го закопчая вътре в якето си и може пък никой да не го види. Вие се движете на известно разстояние пред мен. В къщата на свещеника свети, значи още не са си легнали. Просто трябва да крещим с пълно гърло. Хайде, когато кажа три, всички почвайте да викате. Ти, Робърт, имитирай писъка на локомотивна свирка, а аз ще свиря като татко. Момичетата както могат. Едно, две, три!

Силен четворен крясък разцепи мирния покой на вечерта и една прислужница се поспря край прозореца с ръка на транспаранта.

— Едно, две, три! — Втори крясък, пронизителен, и на няколко гласа, стресна бухалите и скорците и те шумно излетяха от камбанарията долу. Прислужницата избяга от прозореца, втурна се по стъпалата, влетя в кухнята и след като обясни на прислужника, на готвачката и братовчед й, че е видяла призрак, се свлече в несвяст. Това, разбира се, изобщо не бе вярно, но предполагам, че нервите на горката девойка бяха малко разстроени от крясъците.

— Едно, две, три! — По това време свещеникът вече беше на прага и това, което чу не можеше да се сбърка по никой начин.

— Боже мой — обърна се той към жена си, — мила моя, убиват някого в църквата! Дай ми шапката и дебелата тояга и заръчай на Андрю да ме последва. Май че е оня побъркан, дето задигна езика.

Децата зърнаха моментна светлина, когато свещеникът отвори вратата. Видяха тъмния му силует на прага и поспряха да си поемат дъх, а и да видят какво ще стори той.

Като се обръщаше да си вземе шапката, Сирил рече:

— Той си мисли, че му се е причуло. Недейте вика само с половин сила. Хайде! Едно, две, три!

Този път със сигурност прокънтя вик с всички сили, а жената на свещеника сграбчи мъжа си и изписка нещо като далечно ехо на това, което беше чула.

— Няма да те пусна! — отсече тя. — Не и сам. Джеси! — Прислужницата тутакси се съвзе от припадъка и се показа от кухнята. — Веднага извикай Андрю. В църквата има някакъв опасен луд и той трябва незабавно да отиде да го хване.

— Сигурно, сигурно ще го хване — мърмореше си Джеси сама, докато влизаше в кухнята. — Ей, Андрю, имало нещо дето пищяло кат’ лудо в църквата и госпожата вика да припнеш да го хванеш.

— Сам, как ли пък не! — твърдо отсече той. Но на господаря си каза само: — Да, сър?

— Чу ли тези писъци?

— Стори ми се, че долових нещо — отвърна Андрю.

— Е, хайде тогаз — подкани го свещеникът. — Мила моя, налага се да отида! — Той нежно я изтласка в дневната, затръшна врата и се завтече навън, влачейки Андрю за ръка.

Посрещна ги нов залп от крясъци. Когато и той замря напълно, Андрю се провикна:

— Ей, вие там! Викахте ли нещо?

— Да — изкрещяха четири далечни гласа.

— Май са някъде във въздуха — отбеляза свещеникът. — Просто забележително.

— Къде сте? — пак се провикна Андрю и Сирил отговори силно, отчетливо и с най-дълбокия си глас:

— Църквата! Кулата! На върха!

— Че слезте де — подсети ги Андрю, а същият глас отвърна:

— Не можем! Вратата е заключена!

— Боже мой! — обади се свещеникът. — Андрю, я донеси фенера от конюшнята. И най-добре да викнеш още някого от селото.

— Че да дотича с цялата банда ли? Не, сър, ако т’ва тука не е клопка ей на! Братовчедът на готвачката е тъдява. Той е пазач, сър, и е навикнал да се разправя с покварени люде. Пък си има и пушка, сър!

— Ей, вие долу! — извика Сирил от църковната кула. — Елате да ни освободите.

— Идем, идем — отвърна Андрю. — Сегичка се връщам с полицай и пушка.

— Но, Андрю — укори го свещеникът, — това не е истина.

— За такива типове като тях, сър, и това ще мине.

И тъй, Андрю донесе фенера и викна братовчеда на готвачката, а жената на свещеника умоляваше всички да бъдат много предпазливи.

Прекосиха двора, който вече бе покрит с плътен мрак, и докато вървяха, обсъждаха положението. Свещеникът уверено твърдеше, че на кулата има някакъв умопобъркан — същият, който бе написал налудничавото писмо и бе откраднал езика и другите неща. Според Андрю пък, това си беше чиста „клопка“; единствено братовчедът на готвачката беше спокоен. „На тръни грозде не дирете. Опасните хора са по-кротки“ — каза той. В него нямаше и помен от страх. Обаче пък носеше пушка. По тая причина го помолиха да мине пръв нагоре по тъмните, изгнили, стръмни стъпала на църковната кула. И той тръгна начело, с фенера в една ръка и пушката в друга. Андрю вървеше след него. След това се хвалеше, че постъпил тъй, понеже бил по-сърцат от господаря си, но истината бе, че се страхуваше от заложени капани и не му харесваше мисълта да бъде последен, от страх да не се промъкне някой изотзад и в тъмното да го сграбчи за краката. Те вървяха ли, вървяха, все нагоре и нагоре по тесните вити стълби, после през помещението за удряне на камбаните, където въжетата се полюшваха с меки, разнищени краища, прилични на гигантски гъсеници, сетне по още едни стълби, та в камбанарията, където висяха големите, притихнали камбани, после по една дървена стълба с широки напречни стъпала и накрая по малко каменно стълбище. На горния му край имаше ниска вратичка. А тя бе залостена.

Братовчедът на готвачката, сиреч пазачът на дивеч, ритна вратата и се провикна:

— Ей, вие там!

Децата стояха скупчени от другата страна на вратата, трепереха от притеснение, а гърлата им бяха прегракнали от викане. Едвам можеха да говорят, но Сирил успя да се обади с пресипнал глас:

— Ало, тук сме!

— Как се качихте на покрива?

Безсмислено беше да си признаят „Долетяхме“, затова Сирил рече:

— Качихме се и после открихме, че вратата е заключена и не можем да слезем. Пуснете ни, ако обичате.

— Колцина сте? — поинтересува се пазачът.

— Само четирима — отвърна Сирил.

— Въоръжени ли сте?

— Какво да сме?

— Вижте, пушката ми е под ръка, тъй че да не вземете да опитвате разни номера — предупреди пазачът. — Ако отворим вратата, ще обещаете ли да слезете мирно, кротко и без глупости?

— Да, о, да! — извикаха децата в един глас.

— Божичко — възкликна свещеникът, — че това беше женски глас!

— Да отворя ли вратата, сър? — попита пазачът.

Андрю се смъкна няколко стъпала по-надолу „да направи място за другите“, както обясни по-късно.

— Да — потвърди свещеникът, — отвори я. Помнете — провикна се той през ключалката, — че сме дошли да ви освободим. Ще спазите ли обещанието си да не прибягвате към насилие?

— Ама как е заяло това резе — ядосваше се пазачът, — човек би рекъл, че не е махано от половин година. — В интерес на истината, така си и беше.

Когато резето беше дръпнато, пазачът заговори през ключалката с гърлен глас:

— Няма да отворя — подзе той, — докато не се отдръпнете в другия край на кулата. Ако само един от вас се приближи, ще стрелям. Е?

— Всички сме на другия край — отговориха гласовете.

Пазачът остана много доволен от себе си и когато отвори вратата се призна за храбрец. След като стъпи на оловния покрив, той насочи светлината на фенера от конюшнята към бандата главорези, застанали пред парапета на другия край на кулата.

Той сведе пушката и за малко не изпусна фенера.

— Господ да ме убие — извика той, — ако туй не са шепа хлапета!

Сега свещеникът пристъпи напред.

— Как се озовахте тук? — попита рязко той. — Кажете веднага.

— О, свалете ни долу — сграбчи го за палтото Джейн — и ще ви кажем всичко, което пожелаете. Няма да ни повярвате, но това няма значение. О, свалете ни долу!

Останалите се струпаха около него със същата настойчива молба. Всички, с изключение на Сирил. Той си имаше какво да прави със сифона за газирана вода, който току се изплъзваше изпод якето му. Необходими бяха две ръце да го държат на място.

Но все пак се обади, като се стараеше да стои възможно най-далеч от светлината:

— Моля ви, свалете ни долу.

Свалиха ги долу. Не е шега работа да слизаш в непозната кула на тъмно, но пазачът им помагаше — само Сирил трябваше да се оправя сам заради сифона, който още правеше опити да се измъква. По средата на дървената стълба той почти се изплъзна. Сирил свари да го улови за чучура, но без малко сам не падна. Когато най-после стигнаха края на витото стълбище и излязоха навън, той беше пребледнял и трепереше.

Неочаквано пазачът хвана Сирил и Робърт за ръка.

— Вие доведете момичетата, сър — изкомандва той, — двамата с Андрю ще се справите с тях.

— Пуснете ни — извика Сирил, — не сме хукнали да бягаме. Нищо не сме направили на старата ви църква. Пуснете ни!

— Просто елате с нас — натърти пазачът и Сирил не посмя да се противопостави със сила, защото тъкмо тогава сифонът отново започна да се изплъзва.

И така, всички бяха въведени в кабинета на свещеника, а след миг влетя и жена му.

— О, Уилям, добре ли си?

Робърт побърза да я освободи от тревогите й.

— Да — обади се той, — съвсем си е добре. Не сме бутнали и косъм от главата му. Моля ви, много сме окъснели и у дома ще се притесняват. Бихте ли ни изпратили вкъщи с каретата си?

— Или може би наблизо има хотел, откъдето да си вземем карета — предположи Антеа. — Марта много ще се обезпокои.

Свещеникът се бе отпуснал на един стол, развълнуван и силно изумен.

Сирил също бе седнал и се бе привел напред с лакти подпрени на коленете, заради сифона.

— Но как стана тъй, че се оказахте заключени в кулата? — попита свещеникът.

— Качихме се — бавно започна Робърт, — но бяхме уморени и всички заспахме, а когато се събудихме, открихме, че вратата е заключена, затова взехме да крещим.

— И то как! — обади се жената на свещеника. — Така да изкарате ума на всички! Би трябвало да се срамувате от себе си.

— Та ние се срамуваме — тихо отбеляза Джейн.

— Но кой заключи вратата? — настояваше свещеникът.

— Нямам никаква представа — призна чистата истина Робърт.

— Моля ви, изпратете ни у нас.

— Е, да — каза свещеникът. — Май наистина така ще е най-добре. Андрю, впрегни коня и ги заведи вкъщи.

— Сам, как ли пък не! — промърмори си Андрю.

— И — отново поде свещеникът — това да ви е за урок… — Той продължаваше и продължаваше да говори, а децата нещастно го слушаха. Пазачът, обаче, не слушаше. Той наблюдаваше клетия Сирил. Понеже бе имал вземане-даване с бракониери, знаеше как изглеждат хората, когато крият нещо. Свещеникът тъкмо бе стигнал до оная част на конското, където ставаше дума за това, че трябва да се опитваш да растеш така, че да бъдеш благословия за родителите си, а не главоболие и срам, когато пазачът ненадейно рече:

— Я го питайте какво държи там, под якето си — и Сирил разбра, че се свърши с укриването. Затова се изправи, изпъна раменете си и се постара да изглежда благороден като онези момчета в романите, които произлизат от доблестен и знатен род. Той извади сифона и заяви:

— В такъв случай, ето ви го.

Настъпи тишина, а Сирил продължи, понеже така и така не му остана нищо друго.

— Да, взехме това от вашия килер, а също и известно количество пилешко, език и хляб. Бяхме страшно гладни, а не взехме нито сладкиша с яйчен крем, нито конфитюра. Взехме само хляб, месо и вода — а ние не сме виновни, че беше газирана вода — само най-необходимото, и оставихме половин крона, за да си платим, написахме ви и бележка. Много съжаляваме. Баща ни ще плати глоба или каквото там искате, но не ни пращайте в затвора. Мама ужасно ще се ядоса. Вие сам казахте, че не бива да бъдем позор за семейството си. Само това не правете. Съжаляваме наистина много. Това е.

— Как достигнахте прозореца на килера? — поинтересува се госпожата.

— Не мога да ви кажа — категорично отказа Сирил.

— Цялата истина ли признахте? — попита свещеникът.

— Не — внезапно се намеси Джейн, — всичко това бе истина, но не цялата истина. Не можем да ви кажем повече. Няма смисъл да настоявате. О, моля ви, простете ни и ни заведете у дома! — Тя изтича към жената на свещеника и обви ръце около нея. Тя също прегърна Джейн, а пазачът се наведе към свещеника и му пошушна зад дланта си:

— Всичко е наред, сър, вероятно прикриват някой съучастник. Някой ги е подучил да го направят и не щат да го наклеветят. Смели хлапета.

— Кажете — меко се обърна към тях свещеникът, — някое другарче ли прикривате? Има ли още някой замесен?

— Да — потвърди Антеа, имайки предвид псамида, — но вината не беше у него.

— Добре, милички — каза свещеникът, — тогава да не говорим повече. Само ни обяснете защо написахте такова странно писмо.

— Не зная — отговори Сирил. — Виждате ли, Антеа го надраска съвсем набързо, а и тогава не смятахме, че извършваме кражба. Но по-късно, когато открихме, че не можем да слезем от църковната кула, започна да ни изглежда точно така. Ние всички много съжаляваме…

— Не говорете повече за това — прекъсна го жената на свещеника, — но друг път помислете преди да вземете храната на чужди хора. А сега какво ще кажете за малко сладкиш и мляко преди да тръгнете за вкъщи?

Когато Андрю влезе да съобщи, че кабриолетът е готов и попита наистина ли очакват от него да падне в клопката, която бе прозрял от самото начало, той завари децата да си похапват сладкиш, да пият мляко и да се смеят на шегите на свещеника. Джейн седеше в скута на госпожата.

Тъй че, както виждате, отърваха се по-леко, отколкото заслужаваха.

Пазачът на дивеч, сиреч братовчедът на готвачката, поиска позволение да ги откара до дома и Андрю беше изключително доволен, че някой ще го уварди от клопката, в която беше толкова сигурен.

Когато кабриолетът спря пред къщата между варовиковия рудник и пясъчната кариера, на децата много им се спеше, но вече знаеха, че завинаги ще останат приятели с пазача.

Андрю ги стовари пред желязната порта без да продума.

— Ти се връщай вкъщи — каза му братовчедът на готвачката, пазачът на дивеч. — Аз ще се прибера пешком.

Та Андрю трябваше сам да се върне, което никак не му се понрави, а пазачът на дивеч, братовчедът на готвачката отиде с децата до вратата и когато те бяха подбрани да си лягат всред порой упреци, остана да обясни на Марта, готвачката и прислужницата какво точно се бе случило. Той така добре бе обяснил, че на следното утро Марта бе учудващо приветлива.

След този ден той често-често я навестяваше, а накрая — но това е друга тема, както казва драгият господин Киплинг. Марта бе принудена да изпълни заканата си от предната вечер и за наказание да не пуска децата навън целия ден. Но не бе чак толкова неотстъпчива и се съгласи да пусне Робърт да излезе за половин час да направи нещо, за което много настояваше.

А това, разбира се, бе желанието за деня.

Робърт изтича до пясъчната кариера, намери псамида и взе, че пожела…

Но това също е друга тема.