Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (3)

Трета глава
Книжен плъх

— Можеш да тръгваш вече — казах на мама, кога то привърши с разопаковането на багажа ми.

— Не, не, мога да поостана още малко — отвърна тя, суетейки се в подреждане на книгите ми по рафтовете в дясната част на стаята.

Стаята не беше зле. Всъщност беше доста приветлива за общежитие — бели мебели, пердета, легло, застлано с розов кретон. Имаше и красива гледка — към градините и дърветата отзад.

— Кое си избираш? — попита ме мама, като посочи леглата от двете страни.

— Ще оставя Рут да избере — отвърнах. Бях твърдо решена да станем приятелки със съквартирантката ми, когато пристигнеше. Щеше да е направо върхът. Като единствено дете винаги съм била сама в стаята си, освен когато някоя приятелка не дойдеше с преспиване. Сега все едно щях да имам гостенка с преспиване всяка вечер. Може би Рут щеше да ми стане като сестра.

Всичко бе разопаковано, но мама още се бавеше, а аз умирах от нетърпение да огледам наоколо.

— Можеш да тръгваш вече — казах й отново и посочих програмата, която Фльор ми даде по-рано. — Трябва да се присъединя към седмокласниците за обиколката из училище.

Мама пребледня.

— Ти… ти сигурна ли си, че си добре и няма да си самотна?

Като я поведох към вратата, ми се стори, че тя беше тази, която щеше да е самотна.

— Всичко ще е наред — отговорих, понеже изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче всеки момент. — Трябва да си смела, мамо! Хайде, изправи брадичката!

Тя се усмихна леко.

— Би трябвало аз да ти казвам това, не ти на мен.

Отвърнах й с усмивка и заедно се отправихме надолу по стълбите към колата, където тя вече изглеждаше готова да ореве света. Аз обаче бях твърдо решена да не пророня и сълза. Бях приключила с плакането. Част от мен си умираше от любопитство да огледа наоколо.

Най-после мама се качи в колата и потегли, а аз се приготвих да посрещна остатъка от първия си ден. Не беше необходимо мама да се тревожи, че ще съм самотна. Нямаше време за това. Докато последните родители се изгубваха с колите си по пътя, отговорниците поеха нещата в свои ръце. Разделиха ни в групи по четирима и започнахме голямата обиколка. Училището беше огромно. Имаше четири крила, по едно за всяко от общежитията, плувен басейн с олимпийски размери, гимнастически салон в нова пристройка отзад, тенис кортове, огромна библиотека и клиника, за която ни казаха, че има лекари, зъболекари и очни лекари на повикване, в случай че се нуждаехме от някого от тях. Отвън, в близост до кухнята, към едно от крилата имаше и зеленчукова градина, кокошарник и малко ограждение с няколко кози и магаре. Всяко от общежитията си имаше собствена столова и всекидневна с телевизор и тостер. Накрая ни запознаха и с икономката на нашето общежитие, чиято стая, заедно с тази на г-жа Блейн, бе на последния етаж в нашето крило, но ни казаха да не се качваме там, освен ако не бе нещо неотложно.

Започваше да ми харесва тук. Сякаш бях на лагер и първоначалните ми опасения взеха да се разсейват. Нещата ще си дойдат съвсем на мястото — помислих си аз, — като се запозная и с Рут — моята съквартирантка, с която ще споделям всичко. И тя като мен не познава никого. Изгарям от нетърпение.

След огледа отговорниците ни раздадоха за добре дошли пликове с географска карта, програмата за първия срок, листовки с полезна информация и покана за среща в един часа в столовата за пица и опознаване. Втурнах се по стълбите към първия етаж, за да видя дали Рут Паркър не беше вече пристигнала.

Влетях в стаята и видях едно момиче да лежи на леглото и да чете книга. Беше дребничка. Имам предвид наистина дребна. Аз самата не съм висока, към сто и петдесет сантиметра, но тя изглеждаше направо деветгодишна. Сигурно е едно от онези деца чудо, които изпреварват годините си, помислих си.

— Здравей! — поздравих. — Ти навярно си Рут. Вече започнах да се чудя къде си.

Момичето ме погледна притеснено и без да искам я оприличих на уплашено мишле. Косата й беше стегната здраво на плитка и дори цветът й бе миши — кафеникав.

— Здравей! — отвърна тя и продължи да чете.

— Аз съм Джема, Джема Уайтинг. С теб ще сме в една стая.

— О! — каза Рут и ми хвърли още един плах поглед. — Добре. Оставих си нещата ей там, надявам се нямаш нищо против.

— Не, разбира се — отвърнах, — тази стая е и твоя. Разгледа ли вече наоколо?

Рут поклати глава.

— Не съвсем.

— Е, тук бъка от отговорници, които развеждат из училище. Ще има и пица в столовата, ако си гладна и…

— Не, благодаря! — отвърна Рут.

— Да не ти е тъжно за вкъщи? — попитах.

Не последва отговор, само леко повдигане на едното от дребните й раменца.

— Родителите ми заминаха за чужбина, така че нямам дом. Дадоха го под наем, докато им изтекат договорите за работа в Америка.

Страхотно, няма що!, помислих си аз и ми стана тъжно за нея. Моите родители поне бяха само на няколко часа път оттук.

— Какво четеш?

— Филип Пулман — отговори тя.

— И, как е?

Последва още едно вдигане на раменете и леко кимване с глава. Е, приятна е!, помислих си, но може би иска да остане сама. Сигурно й е тъжно за родителите й и има нужда от време.

Почаках още няколко минути с надеждата да каже нещо, но тя изглеждаше погълната от книгата си.

— Е, добре — казах най-сетне, — ще сляза долу да хапна нещо. Ще се върна по-късно.

Последва пак вдигане на рамене, така че излязох.

Слязох по стълбите във всекидневната, където множество момичета се бяха нахвърлили на обяда. Щеше ми се Рут да беше дошла с мен за компания, защото, като изключим седмокласничките, всички останали момичета вече се познаваха.

Отидох до бюфета, взех си парче пица и се заоглеждах къде да седна. Имаше едно място на масата, на която Сара Дженкинс и приятелките й се бяха разположили. Сара забеляза, че погледнах към свободния стол, и набързо сложи чантата си на него. Ясно — не бях желана там… Отправих се към прозореца и си дадох вид, че бях очарована от гледката навън. Дано Рут се чувства по-добре!, помислих си, докато упорито се взирах в един розов храст, опитвайки се да изглеждам естествена. Не обичам това неприятно усещане — да не познавам никого.

Всекидневната гледаше към предния двор и по пътя в далечината забелязах да се задава мотоциклет. Тогава чух някой да казва: „Вижте, Херми!“ Група момичета от горните класове се втурнаха навън. Загледах се, за да видя кой беше на мотора. Който и да беше, караше с бясна скорост. Понеже нямах какво да правя, нито с кого да си говоря, реших да изляза навън и да се присъединя към групата момичета, които вече чакаха в двора.

— Кой е Херми? — попитах едно от тях с къса тъмна коса, което очевидно беше там по същата причина.

— Не знам — каза тя, като излязохме отпред, — но моторът му е убиец.

Когато Херми наближи и забеляза насъбралата се тълпа, стъпи с крака на седалката си и изправи тялото си на ръце, държейки се за кормилото. Момичетата ахнаха от възхищение. Затаих дъх, опасявайки се, че всеки момент щеше да падне. Това, което правеше, изглеждаше страшно рисковано. Не остана дълго така де и седна обратно на седалката, даде газ, вдигна предната гума във въздуха и наби спирачки пред главния вход. После изгаси двигателя, свали си каската, развя дългата си до раменете лъскава тъмна коса, прекара пръсти през нея и се усмихна широко на своите обожателки. Всички по-големи момичета, включително и Фльор, се изчервиха и му отвърнаха със свенлива усмивка. Безспорно той беше хит сред единайсетокласничките. Стана ми смешно. Все едно гледах реклама за шампоан, в която някакъв як модел развяваше перфектната си коса насам-натам пред камерата, сякаш казваше: „Погледнете ме! Толкова съм готин!“ Трябваше обаче да призная, че наистина изглеждаше добре. Приличаше на статуя на гръцки бог. Тъкмо се чудех на колко ли беше — деветнайсет или двайсет и няколко, когато някакъв възрастен мъж с бяла коса и брада излезе забързано от главния вход. Видя ми се ядосан.

— Опа — подхвърли едно от момичетата зад мен, — стана напечено.

— Кой е това? — попитах.

— Директорът — отговори тя, — д-р Кронос. По-добре не му се пречкай… Ако го случиш в неподходящо настроение, може да бъде наистина строг.

— Що за безумие е това? — развика се д-р Кронос. — Това е училище, за бога, не цирк.

Херми се ухили до ушите.

— Здравей, дядо — каза той. — Нося пратка за едно от момичетата.

Д-р Кронос се обърна към насъбралите се момичета.

— А вие, какво сте се оцъклили?

Забих поглед в земята и отстъпих назад, сякаш не се отнасяше за мен. Не ми се искаше да се забърквам в неприятности още първия ден.

Д-р Кронос въздъхна.

— Заради новите момичета предполагам, е добре да те представя — каза той на Херми. — Момичета, елате насам, това е Херми. Той е нашият куриер. Ако искате да изпратите писмо, той ще го отнесе. Освен това, той доставя и всички писма и колети, изпратени до училището. Писмата си пускайте в кутията в централното фоайе, на която пише поща.

Едното от момичетата се изкикоти, а д-р Кронос й хвърли смразяващ поглед.

— Нещо смешно ли казах? — попита директорът.

— Ъ… не — отговори тя. — Ни най-малко.

Херми съблече коженото си яке и остана по черна тениска без ръкави, с надпис Меркюри Комюникейшън на нея, показвайки мускулестите си, загорели ръце. Забелязах, че имаше татуирана планета на дясната си ръка и четири обеци звездички на лявото си ухо. Никак не приличаше на внук на д-р Кронос. Директорът имаше вид на човек от минала епоха, а Херми определено беше в крак с времето си. Той направи лек поклон, при което още едно от момичетата се изкиска, но набързо застана сериозно, когато видя, че д-р Кронос я погледна.

— Днес има само една пратка — каза Херми, изваждайки един пакет от багажника на мотоциклета си. — Тадааам. За единствената и неповторима Джема Уайтинг.

Цялата се изчервих, когато всички около мен се заоглеждаха, за да разберат коя беше Джема Уайтинг. Вдигнах ръка и излязох напред.

Преди да ми даде пакета, Херми ме погледна право в очите. Усетих, че се изчервих още повече, макар той да беше любезен.

— А, това си ти — възкликна той. — Днес е щастливият ти ден.

Аз поех пакета от него.

— Ъ… много благодаря.

Междувременно вън бяха наизлезли още момичета, включително Сара и нейните приятелки, и всички се бяха вторачили в мен и моя пакет.

— Приятен ден! — пожела Херми, стегна якето около кръста си, скочи обратно на мотора, сложи си каската и форсира двигателя. Помаха весело на дядо си и офейка. Когато мина с мотора край Сара и приятелките й, рязко зави и чакълът от пътя се разхвърча наоколо, удряйки се в краката им. Сара отскочи назад. Но като мина покрай мен, бас ловя, че ми намигна.

— Хайде, достатъчно. Успокойте се и се връщайте вътре — каза д-р Кронос и влезе обратно в училище.

— Какво е това? — попита ме тъмнокосото момиче. Сега всички се бяха събрали около мен. — Какво получи?

— Не зная — отвърнах и разкъсах пакета. Очите на всички отново се впериха в мен. Почувствах смесица от любопитство и смущение, бидейки център на толкова много внимание.

В пакета имаше картичка, лъскав тюркоазнозелен мобилен телефон, опакован в найлон с мехурчета, и сребърен медальон. Телефонът беше последна дума на модата, а украшението — фина изработка. И двете изглеждаха ужасно скъпи, така че се зачудих кой би могъл да ми изпрати тези страхотни неща. Сигурно е станала някаква грешка, помислих си.

— Какво е това, което виси? — попита едно от момичетата, поглеждайки отблизо медальона.

— Прилича на зодиакален знак — отговори Фльор.

— Ами да, това е знакът на зодия Близнаци. Ти Близнаци ли си, Джема?

Аз кимнах утвърдително. Може би не бе станала грешка.

— Също като мен — възкликна Фльор. — И аз съм Близнаци, ето как разбрах.

— А телефонът е убиец — добави една от приятелките й.

— Какво пише на картичката? — попита Сара, която изведнъж прояви интерес.

— Не зная — отговорих и зачетох. Надявах се оттам да разбера от кого бе подаръкът, но на нея не бе написано нищо. Всъщност приличаше на визитка с някакъв адрес от едната страна, а от другата със ситен шрифт бяха написани някои факти за зодия Близнаци.

Зодия Близнаци: въздушен знак, управлява ръцете, гърдите и белите дробове. Цветове — жълто и сребристо. Щастлив ден от седмицата — сряда. Камък — планински кристал, ахат и смарагд. Ключови думи — жизнени, общителни, адаптивни, с широк светоглед, остроумни, интелигентни и независими. Планета — Меркурий.

— Не си много наясно май, а? — подметна с насмешка Сара, присегна се и грабна телефона ми. — Бива си го телефона. — И го отвори. — Мисля, че е от онези с видеокамера. — Натисна няколко бутона, но телефонът явно не беше зареден. Исках да си ми даде телефона обратно, все пак беше пратен на мен, не на нея, но тя не изглеждаше, че има намерение да ми го върне скоро.

Една от приятелките й пък грабна картичката от ръцете ми и започна да я чете на глас.

— Хей, ама това е уебсайт — възкликна тя и я обърна от другата страна, където продължи да чете. — Някакви зодиакални истории. Ха! Да не би да си някакъв нов модел откачалка, Джема, луда по астрологията?

Взех картичката обратно от нея.

— Не — отвърнах. Бях толкова изненадана от мистериозните подаръци, колкото бяха и всички останали. Кой ли би могъл да ги изпрати?, зачудих се аз. Такива неща не бяха по джоба нито на мама и татко, нито на приятелките ми.

Междувременно Сара грубо натискаше бутоните на телефона в опитите си да го накара да проработи. Неочаквано на екрана се появи образ. Приличаше на голямо зелено чудовище, придружено с думите: „Долу ръцете от мен, сополивке“. Сара отскочи назад.

Няколко момичета, стоящи достатъчно близо до нея, за да прочетат съобщението, избухнаха в неудържим кикот, а Сара изпусна телефона, сякаш беше нажежен.

— Не ми харесва — каза тя. — Нещо не е наред. — Хвана се за ръце с приятелките си и подметна подигравателно: — Също като теб. Можеш да си прибереш тъпия телефон. И „гердана“. Както и да е, най-вероятно е евтин подарък от някаква измислена разпродажба.

Иска ти се да е евтин подарък, помислих си, като се наведох да си взема телефона от земята, и забелязах, че на екрана се беше появил нов образ. Беше този на Херми, усмихнат и с вдигнати палци за успех. Леле, този телефон има и камера, изненадах се аз. Винаги съм искала да имам такъв. Но къде ли изчезна онова зелено нещо? Сара беше права, цялата тази работа наистина беше странна, но нямах намерение да й доставя удоволствието да ме види объркана. Вдигнах очи и забелязах, че някои от по-големите момичета ме гледаха подозрително.

— Е, от кого е телефонът? — попита ме Фльор.

— Не съм сигурна — отвърнах и затворих телефона. — Ммм, може да е от баща ми или пък някой друг.

— А Херми остави ли ти номера си? — попита тя.

— На мен? Как ли не. Не — отговорих и погледнах отново картичката. Ясно бе, че момичетата бяха луди по Херми и не им допадаше идеята за каквато и да било конкуренция. — Мисля, че Сара е права. Картичката сигурно е някаква рекламна брошура на астрологически сайт, вероятно дадена при покупката на подаръците. Знаете как е. Продавачите все ще пъхнат нещо в пазарските ви чанти — реклама на пицария, безплатен телефон, екскурзия до Карибите. Зодиакални истории. Не си падам по такива неща.

Осъзнавах, че говорех безсмислици и че беше по-добре да млъкна.

— Както и да е. Но дори и Херми да ми бе оставил телефона си, а той не е, аз не се интересувам от момчета и подобни истории. Ами да. Дори ще изхвърля картичката на боклука.

— Контейнерите са отзад, до кухнята — каза провлачено една от приятелките на Фльор, отметна косата си настрани и се помъкна навътре.

Брей, май се справих добре със ситуацията, помислих си, докато заобикалях, за да отида отзад, където да се отърва от картичката. Стигаше ми, че Сара и обкръжението й се заяждаха с мен. Последното, от което имах нужда, бе момичетата от единайсети клас също да се настроят срещу мен.