Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (14)

Четиринадесета глава
Опа!

Тръгнах обратно към училище. По-добре да се върна, да изчакам татко и да му кажа истината, помислих си. Вече няма смисъл да ходя до Чирън Хаус. Не бих могла да се съсредоточа. Почувствах се напълно сразена.

Когато се запътих обратно нагоре по пътя, изведнъж чух познато бръмчене. Херми!

Обърнах се и какво да видя! Херми се приближаваше с мотора си към мен, а на седалката пред него, с лапи на кормилото и веещи се уши, седеше Бърти. Прихнах да се смея. Двамата бяха такава картинка.

Херми отби близо до мен.

— Да си изгубила нещо? — попита той.

Аз кимнах.

— Изплъзна се от каишката — обясних. — Много ти благодаря, че го доведе обратно. Лошо куче, Бърти.

Бърти се обърна и близна Херми.

Херми се ухили и почеса кучето по ушите.

— Той много съжалява! Нали, Бърти? Намерих го на пътя. Май возенето му хареса.

Бърти вдигна едното си ухо и изджафка в знак на съгласие.

— Но как разбра, че е моето куче?

Херми обърна мотора си.

— От него, разбира се — каза той. Бърти излая като потвърждение, близна Херми още веднъж и скочи от мотора. — До скоро! — И отпраши надолу по пътя.

— Сега пък и с животни започна да говори, освен всичко останало — споделих с Бърти, сложих обратно каишката му и се запътихме към Чирън Хаус. Не всичко беше изгубено. За пореден път моят герой Херми се появи от нищото, за да ме спаси.

Когато стигнахме Чирън Хаус, почуках на вратата и изчаках няколко минути, но никой не се появи, така че натиснах огромната месингова дръжка, за да проверя дали бе отворено. Оказа се отворено и с Бърти се шмугнахме вътре. Момичето на рецепцията изглеждаше само няколко години по-голямо от мен. Седеше с вдигнати на бюрото крака, затворени очи и слушалки на ушите си, така че не ни чу до момента, в който съвсем не я доближихме. Когато усети, че не е сама, направо подскочи.

— Божичко! — възкликна тя и свали слушалките си. — Не се промъквайте така покрай хората.

— Извинявай, не исках да те стресна!

— Е, какво искаш?

Изправих се и се опитах да изглеждам уверена.

— Аз съм… от програмата… ъ… „Животни в помощ на възрастните“… Не съм те виждала тук преди.

— Така ли? Е, и? — отвърна момичето, вдигайки рамене. — Замествам мама, докато се върне от магазина. Мисля, че някои от вашите влязоха вече. — Посочи с палец назад към коридора. — Натам. Заедно с всички бабички.

Брех, това си е жив късмет, помислих си. Не че не бях готова с историята за терапията с животни, но бях доволна, че заварих зад бюрото това момиче, а не старшата. Поведох Бърти натам, накъдето ми посочи тя и ето, през стъклата на двойната врата, видях дамите да пият чай и да похапват сандвичи. Няколко момичета от училище четяха или говореха на някои от дамите, а Рут обикаляше наоколо с поднос, отрупан с чаши чай.

— Окей, Бърти, съдбата ни зове — казах аз, погалих го по главата и поех дълбоко дъх. — Време е за купон, народе.

Отворих вратата и влязох.

— Ааааа — изкрещя г-жа Комптън-Грим, а очите й изскочиха дори повече от обикновено, когато забеляза Бърти. — Старша! — нададе глас и се сви в стола си. — Това е куче. Отвратително, мръсно куче. Изкарай го оттук! Изкарай го оттук!

Една от дамите изпусна чашата си за чай, а останалите се ококориха смаяни, понеже Бърти, като едно добро куче, каквото си беше, се втурна, скочи в скута на г-жа Комптън-Грим и започна като луд да я ближе по лицето.

— Аааа! Оооо! Ох! — викаше тя, докато се опитваше да го избута.

За жалост, Бърти си помисли, че тя си играеше с него, и започна да я ближе дори по-усърдно.

— Къш! Долу! Слизай долу! — изрева тя и успя да избута Бърти от скута си. Изхвърчал ненадейно във въздуха, Бърти се превъртя и се приземи с леко тупване в кошницата с плетките й, като я преобърна, забърквайки пъстроцветна каша от търкалящи се на всички посоки кълбета.

Гръм и мълнии!, помислих си, когато се втурна след тях. Бърти обожава прежда за плетене, защото като кутре си играеше с кълбетата.

— Не и плетките ми, не и плетките ми, махай се, махай се! — проплака г-жа Комптън-Грим, посягайки отчаяно към едно от кълбетата вълна.

Бърти незабавно прие това като знак, че е започнала друга игра, и се опита да измъкне със зъбите си кълбото от ръката й.

Спуснах се към него, опитвайки се да го разкарам оттам, но той побягна, здраво стиснал кълбото със зъби.

— Не! Спри го! — изплака г-жа Комптън-Грим, като се опита да сграбчи четириногата фурия, но той беше твърде бърз за нея и се шмугна под ниската масичка за чай. Чашите изтракаха в чинийките си и се разля малко чай, но за щастие нито една чаша не се обърна.

Оттам Бърти поднесе на завоя покрай един стол и прескочи някакво канапе. След което повтори действието в обратен ред. Сега вече всички момичета бяха след него. Цяла група скачащи, пълзящи, залитащи, пързалящи се и смеещи се ученички трескаво следваха светлочервената диря от вълна, която вече опасваше половината стая. Възрастните дами наблюдаваха с мълчалив ужас как спокойната им всекидневна се превърна в истинска лудница, а в центъра на хаоса седеше г-жа Комптън-Грим. Бърти толкова много обикаля около стола й, че цялата бе увита в прежда. Впримчена в собствените си плетки, затворник на собствения си стол, тя се развика с всички сили за старшата.

— Старшааааа!

— Извинете! — казах, като си проправих път към Бърти. — Толкова съжалявам!

Неочаквано кълбото изскочи извън стаята, Бърти замръзна на място, а преследвачките му се сблъскаха една в друга, стоварвайки се като камара от ръце и крака в краката на г-жа Комптън-Грим.

За миг настъпи пълна тишина.

Разочарован от изчезването на червеното кълбо, останалият без дъх Бърти се просна по корем с крака, опънати от двете страни на тялото му.

Аз бях на ход. Тихо се приближих до него, бавно се протегнах и тъкмо се канех да го сграбча, когато някаква котка си показа главата изпод дивана. Изтръгната от дълбокия си сън, тя бе наблюдавала случващото се, предпазливо изчаквайки лудницата да утихне, преди да направи опит да се измъкне. За зла участ, изскочи точно пред Бърти, който моментално се ококори. О, не, помислих си. Преследването на котки е другата му любима игра.

— Бау! Рррр, бау! — разлая се той.

— Мяу! — отвърна котката.

— Ох! — въздъхна г-жа Комптън-Грим и тежко се отпусна обратно в стола си, като че ли някой й бе изкарал въздуха.

Котката спря, изви гръбнак и стана двойно по-голяма, когато цялата й козина настръхна.

— Бърти, не, не! — изплаках аз, докато всички останали в стаята наблюдаваха в очакване.

Но Бърти не чуваше. Скочи на краката си и двамата с котката се вторачиха един в друг като двама каубои, опрели нос в нос. Тогава котката се спусна към прозорците.

Бърти се втурна след нея и удари ниската масичка. Чаши за чай, чинийки и сандвичи се разлетяха във всички посоки.

Прозорецът беше затворен и котката се блъсна в него. Бърти връхлетя отгоре й. Тя измяука ужасено и се покатери на пердето. Бърти прие това като смяна на играта, захапа пердето и диво го разтърси.

— Май ще е по-добре да ги изкараме навън — каза Роуз, тръгвайки към вратата, за да я отвори.

— Не! — изплаках аз. — Не и без каишката му. — Твърде късно. Вратата вече беше отворена и котката се изстреля в градината. Когато след няколко секунди Бърти се усети, че жертвата му не се намираше вече на пердето, котката вече беше взела половината разстояние до градината. Бърти я забеляза, изджафка радостно и преследването продължи. Хукнаха покрай розовите храсти, запрескачаха цветни лехи, ставайки все по-кални и по-кални. Тогава котката направи един внушителен скок и се прехвърли през високата градинска стена. С това преследването приключи.

След няколко победоносни излайвания и бързо почесване, Бърти притича обратно през калните лехи и се върна в стаята, където, безразличен към тоталната неразбория наоколо, започна да лапа сандвичите и бисквитите, пръснати по целия под.

В този момент влезе старшата.

— Какво…? — извика тя, когато съзря съдраните пердета, счупения порцелан, прекатурените столове и маси и накрая — г-жа Комптън-Грим, която все още бе овързана около стола си. Старшата обърна очи и припадна.

О, не!, помислих си. Третата любима игра на Бърти! Той обожава, когато хората се преструват на умрели. Скочи и за миг се оказа на гърдите на старшата, опитвайки се да я съживи, като я побутваше с лапа и я ближеше ентусиазирано.

Изглежда, свърши работа.

Тя отвори бавно очи и видя как по лицето и минава голям розов език, собственост на малка топка козина, цялата в кал, която капеше по безупречно бялата й униформа. Тя изстена и отново изгуби съзнание.

Отместих Бърти от нея, понеже повечето възрастни дами бяха толкова обезпокоени какво би могъл да й направи, че се бяха свили зад дивана. Единствено г-жа Хамилтън нямаше вид на обезпокоена от сцената. Всъщност изглеждаше така, сякаш й беше доста забавно. Погледнах я сконфузено, вдигнах Бърти и го хванах здраво в ръце. Той ме близна яко по бузата, като благодарност, задето му бях устроила купона на живота му.

— Тръгваме си, тръгваме си — казах в желанието си да успокоя притеснените дами. — Той е безобиден, честно. Няма да нарани никого.

— Кой направи това? — попита строго нечий глас зад мен.

Обърнах се и видях г-жа Блейн, която току-що се бе върнала от кухнята, понесла кана с чай.

Всички очи се обърнаха към мен.

Какво ли бих могла да кажа, за да изляза от положението?, зачудих се, когато тя изумена се обърна към мен.

— Ъ… опа!