Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момиче на зодиака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
From Geek to Goddess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2016 г.)
Корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Кати Хопкинс. От смотанячка — богиня

Английска, първо издание

Редактор: Ангелин Мичев

Компютърна обработка: Константин Чаушев

Коректор: Йорданка Траянова

Художествено оформление на корицата: Елмаз Хюсеин

Издателство Хермес, Пловдив, 2008

ISBN: 978-954-26-0636-9

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Хленч

— Сбогом живот — въздъхнах аз, като погледнах през прозореца на стаята си към автобусната спирка в края на улицата.

Всичките ми приятелки бяха там — Луси, Хло, Ели, Джес и Шарлот. Мотаеха се наоколо, смееха се и се закачаха една друга както обикновено. Стана ужасно голяма грешка. Не е никак честно. Сега трябваше да започна заедно с тях осми клас.

Загледах се в Джес с надеждата, че ще погледне нагоре. Беше най-добрата ми приятелка, но вероятно Шарлот щеше да заеме мястото ми отсега нататък. Бях готова да се обзаложа. Скоро щеше да ме забрави. Неизбежно бе, след като нямаше да сме в едно и също училище. Обеща, че ще ми помаха от автобусната спирка, а дори не погледна към мен. Нито веднъж. Беше твърде заета да се забавлява с Шарлот, вместо с мен. Няма да плача, няма да плача — казах си аз, когато автобусът се зададе шумно по улицата, а Джес извади ръка от джоба си и помаха вяло. Твърде късно. Очите ми се напълниха със сълзи. Знаех си, че ще се разплача. Отново.

Гледах как приятелките ми се качиха в автобуса и се изгубиха след завоя. Улицата остана празна. Бях сама.

Е, не съвсем. Бърти, който също наблюдаваше, опрял лапи на перваза на прозореца, погледна съчувствено към мен и изскимтя тихо.

Погалих меката черна козина на главата му.

— Скоро ще трябва да се сбогувам и с теб — въздъхнах и се отдалечих от прозореца.

Багажът ми беше събран на леглото. Мама се бе погрижила за него през уикенда — нови дрехи, нова униформа, всичко, от което се нуждаех за новото училище. Изблъсках го от леглото и той тупна шумно на пода.

— Така ти се пада! — рекох злобно и се изплезих на противния куфар.

Погледнах се в огледалото. Една гигантска пъпка ми се облещи оттам.

— Чупката! — казах й аз, но тя не ми обърна внимание и продължи да ме гледа предизвикателно.

Имах късмет, защото рядко ми излизаха пъпки, но тази тук се появи през уикенда, за да ми го върне за всички месеци, в които лицето ми бе чисто. Точно по средата на челото ми. Ако имаше награда за най-голяма пъпка, безспорно щях да я спечеля. Нямаше как да не се забележи, колкото и коректор да й сложех. На всичко отгоре, беше от онези гадните, които не можеш да изстискаш, защото нямат връх. Една грамадна, червена и сякаш ми вика: ХЕЙ, ПОГЛЕДНИ МЕ! Ако си мислите, че точно от това имах нужда в първия си учебен ден, когато исках да изглеждам най-добре — грешите.

— Пфу! — Направих гримаса на себе си и хванах косата си на опашка. Голяма грешка.

Пъпката ми шампион изпъкна още повече. Дали да не си отрежа бретон?, зачудих се и отново си пуснах косата. Днес дори тя ми играеше номера. Така исках да имам права руса коса, като тази на Джес или на Луси, но не, моята беше обикновена, кестенява и къдрава. Бях се опитала да я изправя с преса, но тя пак успя да се накъдри. Страхотно впечатление ще направя, няма що. Приличам на кукла от Мъпет шоу[1]. И то на пъпчасала кукла.

— Джема, Джема — извика мама от първия етаж, — след малко тръгваме.

Стомахът ми се сви на топка. Май това беше — сбогом на приятелите, на кучето ми, на моята уютна стая, на целия ми живот.

Съблякох домашния си халат и сложих училищната униформа, която висеше изгладена на вратата на стаята ми. Приличаше ми на затворническо облекло — черна пола, кремава блуза и вратовръзка в жълто и черно. Хвърлих още един поглед в огледалото с надеждата, че в последните пет минути като по някакво чудо съм се преобразила в супер гадже като Бритни Спиърс в онзи неин стар клип[2], в който носи ученическа униформа. Къде тоя късмет!

— Не ми се обаждай! — казах на отражението си в огледалото. — Аз ще ти позвъня.

Мама ми бе купила униформата по-голяма, за да има мегдан да раста. От пръв поглед беше ясно, че ще ми стане по мярка чак в единайсети клас. Изглеждах нелепо. Всеки щеше да забележи, че ръкавите ми са твърде дълги, а раменете — увиснали. Можеше и да отивам в тузарско училище с префърцунени момичета, но родителите ми трябваше да се лишават и да пестят, за да мога да уча там. Нямаше възможност за нова униформа всяка година.

Обзалагам се, че нито едно от останалите момичета не е било принудено да си купи по-голяма униформа — помислих си. — Бас ловя, че на всички родителите им са червиви с пари и могат да си сменят униформата всяка седмица, ако поискат. Не е честно. Не искам да ходя в снобарско училище с нафукани момичета. Искам да продължа да ходя с приятелките си в местното училище, където не се налага да носим никакви униформи.

Всичко започна миналото лято, когато някаква стогодишна пралеля (която никога не бях виждала, защото бе живяла в Америка) остави в завещанието си пари на родителите ми с едно условие — да бъдат използвани за обучението ми в частен колеж. Мама и татко бяха на седмото небе от щастие, макар да имаше малък проблем. Парите не бяха достатъчни, за да се покрият всички такси, а само две трети от тях. Обаче това не ги спря. Смятаха, че съдбата ми бе предоставила уникален шанс и щяха да направят всичко по силите си, за да уча там. Мама се хвана допълнително с преподаване на английски за чужденци вечер след работата си в библиотеката, а татко започна да остава до късно в автомобилния сервиз. И всичко това, за да мога да отида в частно училище.

— Каква късметлийка си! — казваха всички.

— Това е шанс един на милион. — Чувах отново и отново.

Никой не ме попита за моето желание. А то бе да убия онази леля. Само дето тя беше вече мъртва. Не. Никой не си направи труда да попита какво искам аз и в малкото случаи, в които възразявах, че ме разделят от приятелките ми, мама и татко се смееха и ми отговаряха, че скоро ще си намеря нови. И идея си нямаха какво е да сменяш училище.

Опитах се да говоря насаме с татко, но той каза да помня какви жертви прави мама за мен.

Опитах се да говоря насаме и с мама, но тя каза да помня какви жертви прави татко за мен.

Реших да поговоря с баба и дядо, но баба ми обясни, че рискувам да се превърна в „неблагодарна малка госпожица“.

Само Бърти ме разбираше.

Така че трябваше да замина за Авбъри — новото училище, където изобщо не ми бе мястото. Надявах се, че когато ме изхвърлеха като аутсайдер и се провалях на всички изпити, мама и татко щяха да си спомнят за жертвите, които аз направих, отказвайки се от приятелките си и съгласявайки се с родителите си само за да са доволни. В крайна сметка нямах избор. Какво можех да кажа, след като и двамата се скапваха от работа, за да ми осигурят това, което смятаха за „шанс един на милион“. Не исках да ме мислят за „неблагодарна малка госпожица“.

Обхвана ме такова самосъжаление, че отворих гардероба, мушнах се в него, седнах на пода и затворих вратата му от вътрешната страна. Ако остана тук достатъчно дълго, може би задната му част ще се срути като в книгите на К. С. Луис и ще попадна във вълшебна страна, подобна на Нарния — помислих си аз. Почуках по дървената плоскост зад дрехите. Къде ти тоя късмет. Там нямаше никакъв таен проход, а само гърба на гардероба и стената на банята зад него. Знаех си, че идеята е глупава.

От външната страна се чу подраскване и тихо изръмжаване. Отворих вратата, Бърти скочи вътре и седна на коленете ми. Мисля, че му беше ясно, че нещо се случваше. Снощи, докато мама оправяше последно багажа, той се настани върху куфара ми и отказа да мръдне оттам, докато тя не го избута. Той ненавиждаше куфари. От ходенето ни на почивки знаеше, че щом се събира багаж, някой ще отсъства.

Но този път не ставаше въпрос за почивка.

— Никак не е честно — казах на Бърти, като ме близна по лицето в тъмното. — Защо въобще й трябваше на онази тъпа леля да умира и да ми оставя пари?! Та тя дори не ме бе виждала. Сигурно е била нещастна през целия си живот и е искала да бъде сигурна, че някой ще продължи да страда, след като тя си отиде. Не можа ли просто да ми остави парите и да каже: Похарчи ги по магазините. Това щеше да е съвсем друго нещо.

— Баф — изджафка Бърти и се настани удобно в скута ми. Не беше голямо куче — бордер коли, така че не тежеше много, но все пак се почувствах леко притисната. Не че имах нещо против. Топлината му и познатата миризма действаха успокояващо.

— Джема, Джема — извика пак мама и я чух да се качва по стълбите.

— Шшш — казах на Бърти, когато чух вратата на стаята ми да се отваря.

— Джема? — повика гласът на мама.

За съжаление Бърти изджафка в отговор и миг по-късно мама отвори гардероба.

— Какво, за бога, правиш тук? — попита ме тя, когато я погледнах иззад висящите поли и панталони.

— Нищо — отвърнах. — Търсех Нарния.

Мама ме погледна озадачено.

— Нарния? Ако беше в списъка за багажа ти, щях да я приготвя. Хайде, излизай оттам. Скоро трябва да тръгваме.

Реших да направя последен опит. Паднах на колене пред нея.

— Мамо, умолявам те, избави ме от тази ужасна съдба!

Мама започна да се смее.

Защо на всички им е толкова забавно, когато говоря ужасно сериозни неща?

— Зная, че това е ново начало — отвърна мама и седна на края на леглото ми, — но като свикнеш, ще ти хареса.

— Няма да ми хареса — отвърнах, изправих се и седнах.

— Разбира се, че ще ти хареса. За нула време ще си намериш нови приятелки.

— Няма да намеря. Не искам нови приятелки. Искам да съм с Луси, Хло, Ели, Джес и Шарлот. Те са моите приятелки.

— Пак ще ги виждаш, като се връщаш за срочната ваканция. Хайде, Джема, не се дръж така! Та ти си късметлийка. Авбъри е едно от най-добрите училища в страната. Толкова момичета си умират да са на твое място.

— Не ми пука. Не искам да отивам.

Мама отново се засмя.

— Я да видим, можеш ли да се нацупиш повече от това…

— Хм — отвърнах, — никой никога не ме приема сериозно.

Неочаквано мама въздъхна.

— Виж, Джема, няма повече да обсъждам това. Вече сме говорили хиляди пъти.

— Да. Само дето никой не ме попита аз какво искам. Искам отново да съм с приятелките си в училището до нас. То също е свястно. Харесваше ми там.

— Ние само искаме най-доброто за теб. Това е…

— Знам — отвърнах аз, — шанс един на милион. Само дето с живота ми е свършено. Моля те, мамо, много те моля. Нека да отида с приятелките си. Ще уча наистина упорито. Трябваше заедно да започнем днес осми клас, а вместо това аз… — усетих, че очите ми отново се напълниха със сълзи — ще съм напълно сама. Няма да познавам никого.

— Не е точно така, познаваш Сара Дженкинс. Тя учи там.

Изсумтях недоволно. Мама и идея си нямаше каква е Сара. Тя живееше в богаташка къща на съседната улица и се мислеше за супер специална. Добре де, вярно е, че имаше дълга руса коса и беше красива, но беше подла. С Джес я видяхме с приятелките й на ледената пързалка до общината през коледната ваканция. Пързаляхме се за първи път и когато паднахме, на нея й се стори страшно забавно. Започна да ни сочи с пръст и да се смее. Сигурно се пързаляше от години и най-вероятно си имаше частен учител.

— Кой знае колко приятели си има Сара Дженкинс — отвърнах. — Няма да ми обърне никакво внимание.

— Хм, ще има и други момичета като теб, Джем. Едва ли си единствената, която започва днес. Нормално е да си притеснена, но за нула време ще си намериш приятелки.

— Да бе — отвърнах аз и скръстих ръце, — хората се сприятеляват в началото на седми клас, когато всички започват заедно. До осми клас всички вече са си намерили приятели и са се разделили на компании — готините, смотаняците, компютърджиите, комплексарите, спортистите. И идея си нямаш как стоят нещата.

Мама се изправи.

— Спри да се държиш детински, Джема. Вече си на дванайсет и ще учиш в една от най-добрите гимназии в страната. Трябва да си благодарна за това. Така че — достатъчно. Време е да започнеш да се носиш като млада госпожица. Облечи се и започни да се държиш подобаващо за възрастта си!

Аз легнах по гръб.

— Хм — промърморих аз, — ама ти наистина не разбираш.

— Имаш пет минути — каза мама. — И стани от пода, че ще си омърсиш униформата.

— Чудесно — казах аз, — точно това искам.

Мама поклати глава и извади някакъв плик от джоба си:

— Между другото, баща ти остави това за теб, преди да тръгне за работа тази сутрин.

Когато излезе, разкъсах плика. Вътре имаше картичка в черно-бяло на атлет, вдигнал огромна сребърна купа. На картичката пишеше: „Смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават. Така че излез с високо вдигната глава и им покажи на какво си способна. С обич — татко“.

Очите ми пак се напълниха със сълзи. Набързо ги изтрих. Какво ми става тази сутрин?, зачудих се. Превръщам се в същинска ревла и скоро ще заприличам на грозотия с огромни подпухнали очи и зачервен от подсмърчане нос.

Видях през прозореца, че мама започна да слага багажа в колата.

 

 

Косата й — обикновено лъскава и боядисана в кестеняво, бе хваната на опашка и около слепоочията й се виждаха белите корени. Гръм и мълнии, помислих си. Това е заради мен. Да се откаже от редовното посещение при фризьорката си, бе една от жертвите, които направи, за да платим за училището. Поне татко нямаше какво да се притеснява за косата си. Повечето му окапала, когато бил на трийсет и няколко. С него се сбогувахме предишната вечер, защото започваше работа рано сутрин. Изглеждаше изморен, както всяка неделя. И двамата с мама щяха да ми липсват.

Неблагодарна малка госпожица, казах аз на себе си. Започни да се държиш подобаващо за възрастта си. Все пак това е шанс един на милиони. Дрън-дрън.

Знаех си, че нямаше измъкване от това. Опитах с молби. Опитах да се търкалям по земята и да издавам нечовешки звуци като изперкала. Нищо не помогна. Осъзнавах колко здраво работеха мама и татко заради мен, въпреки че не ги бях молила. Можеше пък да отида за един срок и тогава сами щяха да разберат грешката си и да ме приберат обратно вкъщи. Да, да, вижда се светлина в края на тунела, реших аз. Най-тъмно е преди разсъмване, както се казва. С тези мисли облякох възголямото си сако, сложих още малко коректор на пъпката и си сресах косата.

Бърти ме гледаше с големите си тъжни очи.

Моите отново се напълниха със сълзи. Това е направо абсурдно. Цял ден само хленча.

Приведох се и му протегнах ръка, а той вдигна лапа и я сложи в дланта ми, както го бях учила още като кутре.

— Чао, малчо — казах му аз, стиснах лапата му и го погалих по главата.

— Баф — отвърна той.

Приготвих се за тръгване. Така, смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават, повторих на себе си. Време е да покажа на света, че нямам нищо общо с вторите. Време е да вдигна глава и да покажа на света, че мога да се справя.

Поех дълбоко въздух, отворих вратата на стаята си, направих крачка напред, спънах се в килима и се проснах по лице на пода.

Така завърши моят оптимистичен старт. Надявах се това да не е лоша поличба.

Бележки

[1] Популярен американски куклен телевизионен сериал. — Б.пр.

[2] Става въпрос за клипа на песента Baby, one more time. — Б.пр.