Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (8)

Юнивърсити Парк Тауърс, Олбъни, 19:30

Мезонетът на Индианеца в Юнивърсити Парк Тауърс имаше огромна тераса с изглед към пищния парк на Държавния университет на щата Ню Йорк в Олбъни. Апартаментът беше издържан изцяло в бяло, с полиран паркет и газова камина от тъмносив мрамор. Просторната кухня беше пълна с уреди от неръждаема стомана, осветявани от халогенни лампи в нишите на лъскавия таван от чиста мед. Преобладаваше дух на непреднамерен минимализъм, тъй като в настоящия момент Индианеца не страдаше от излишество на мебели. Последното му гадже, стюардесата от „Луфтханза“ Цуци, го беше обрала до шушка, след като беше намерила едни захарно розови прашки в джоба на един от саковете му за голф. Не нейни, разбира се.

След няколко дни Индианеца се върна от изнурителен уикенд на Бермудските острови, прекаран с някаква чакра масажистка — казваше се Аврора Луненлъч — и откри апартамента си абсолютно празен, ако се нямаше предвид кръглото водно легло, което обаче бе методично и старателно надупчено с ножа за месо.

Индианеца знаеше, че е надупчено с ножа за месо, защото Цуци го беше оставила да стърчи от събраните на топка черни копринени чаршафи. Освен това беше разбира паролата му в Schwab.com и беше играла на ванкувърската борса, закупувайки безумни фючърси с още по-безумни марджини. След това беше оставила имейла му в един сайт за детска порнография, беше изключила фризера, беше смляла часовника му „Картие“ в кухненския миксер „Куезинарт“, беше сипала белина в аквариума с тропическите рибки, беше инжектирала лепило „Ку-ку“ в ключалката на входната врата и на сбогуване беше набрала службата за точно време в Киото и беше оставила телефона отворен. Това се беше случило в четвъртък вечер. Индианеца се прибра в късния следобед на понеделника. След като поброди нещастно из опразнения си апартамент, взе слушалката и се заслуша в сексапилния женски глас, който му говореше на японски. Не разбираше какво му казва, но беше доста еднообразно и след няколко минути той затвори.

Отношенията му с жените бяха сложни.

На слънцето му оставаха само два пръста до хоризонта, когато дойде Джак. Намери Индианеца до басейна на покрива. Бучкаше червените въглени в казана на огромното барбекю, марка „Уебър“. Още беше с дрехите за голф, но си беше сложил престилка с надпис „Целуни ме, аз се самозаблуждавам“.

Индианеца извади една бира „Гролш“ от сребърната ледарка и му я подаде. Вечерта бе мека и топла, небето беше розово-лилаво и в студентското градче блещукаха уютни жълти светлини.

Джак отвори бирата, отиде до телескопа, който Индианеца бе монтирал на трикрак статив върху парапета на терасата и погледна. Телескопът беше насочен към прозореца на един апартамент, отдалечен на около осемстотин метра. През обектива се виждаха няколко девойки по шорти и потници — седяха на кухненски столове, смееха се и пиеха от картонени чаши. На пода пред тях имаше пица в кутия и голяма бутилка бяло вино. След миг от една врата влезе момиче по бледосини бикини и розов сутиен — подсушаваше косата си с бяла хавлия.

— Инди, ще си намериш белята някой ден.

Индианеца вдигна поглед от въглените и се ухили.

— Това е научният ми проект. Някои се занимават с мравки или с неодушевени предмети. Интересът ми към девойките е чисто антропологичен. Един ден може да напиша реферат. Какво стана с виното? Донесе ли нещо свястно, стиснат жабар такъв?

Джак му подаде плика, който носеше, и Индианеца извади бутилката и огледа етикета.

— Монтраше. Отлично! Браво, Джаксън! Заемай място в ложата и наблюдавай. Аз ще свещенодействам над храната за месоядни.

И сложи на скарата две дебели говежди филета. Разнесе се остър пикантен аромат. На страничния грил се задушаваха лук и гъби. Лицето на Индианеца лъщеше от пот, очите му се бяха насълзили от дима. Джак внезапно усети, че е гладен.

Индианеца довърши работата си в мълчание, след което погледаха телевизия. Звукът беше изключен. Някаква роботка говореше бързо, с блеснали очи и шаващи в няма криза устни. Снимка на училище, малко черно момиченце и диагонален надпис „Отвличане в Харлем“. След това екранът подскочи и друго медийно зомби, този път от мъжки пол, започна да сочи нещо по голямо мащабна карта на Йерусалим, надянало физиономия от арсенала на Подходящите за случая чувства, която трябваше да изразява Сериозна загриженост, подправена с Искрено съпричастие.

Джак взе дистанционното и изключи телевизора. Тишината бе странно успокояваща. Той отпи от бирата си и се загледа в Индианеца. Движенията му бяха плавни и уверени и наподобяваха начина, по който се справяше с бизнеса — спокойно и грациозно. Индианеца обърна внимателно пържолите и седна на шезлонга до Джак. Облегна се, вдигна чашата монтраше и с удоволствие отпи. Двамата мълчаха и наблюдаваха облаците и залеза. След минута Индианеца побутна коляното на Джак със сандала си.

— Хайде, Джаксън. Излей си душата пред чичо Райли.

Джак въздъхна, изгледа го продължително и започна да излага разговора с Ърл В. Пайк, без да премълчава таксата за „услугата“ и обаждането до Дейв Фонтено, за да провери кой е Пайк.

— И Дейв каза, че е стабилен тип, така ли?

— Да. Каза, че работел в корпоративната сигурност. Мисля, че Пайк е свършил нещо за „Чейз“, но Дейв не си призна.

— Въпросният Пайк също?

— Измъкна се, че не можел нито да потвърди, нито да отрече.

Индианеца погледна визитката.

— Системи за кризисен контрол. Този Пайк май е сериозна работа.

— Произведен в Дюселдорф и доставен в контейнер.

— Истински военен?

— О, да.

— Наш или чужд?

— Каза, че е работил в щаба.

— И не е ходил в Ан Кхе?

— Не каза. Но ми заприлича на пилот.

— Все същите тъпаци. Както и да е. Значи имате общи познати. Да не би идеята да му е хрумнала покрай тях? Може някое от бившите ти приятелчета в Астория да се занимава с такива неща.

— Бил говорил с Кармайн Даджулия.

Индианеца замълча.

— Франк обади ли ти се лично, за да те предупреди за тоя тип?

— Не. И Кармайн не ми се е обаждал. Да им се обадя ли?

Индианеца поклати глава.

— Джаксън. В момента се опитваш да наемеш банка от Уолстрийт, която да разшири пенсионния ти фонд и да преструктурира изцяло пакета за заплащане на служителите ти. Ако се свържеш с Франк, Кармайн или който и да е от бандата, и ако Комисията по пенсионно осигуряване те надуши — което е неизбежно — сделката с „Галицин, Шенг и Мънро“ отива на кино, че и по-лошо. Схващаш ли ми мисълта?

— И какво да правя?

Индианеца отпи от виното и отново огледа визитката на Пайк.

— Искаш съвет ли?

— Във всеки случай не съм дошъл да ми изнасяш лекции по бизнес шпионаж.

— Разкарай тоя Пайк внимателно и елегантно — и бавно — се махни от тая история. Като се отдалечиш на един километър, плюй си на петите и дим да те няма. Така бих постъпил аз. Знаеш ли кое ми е чудно?

— Кое?

— Чудно ми е защо още когато ти е предложил подкуп, не си му казал да си го завре отзад. Познавам те, Джаксън. Ти си почтен разбойник. Ако дуелите не бяха останали в миналото, ти щеше да си най-търсеният секундант.

Някакъв реактивен самолет прелетя в небето. Залязващото слънце го огря за няколко секунди, дирята от двигателите остана в небето като кристалчета стъкло след диамантен резец. Откъм парка долиташе тиха музика, момичешки смях и търкаляне на скейтове по асфалта.

Джак остави празната бира на плочките и посегна за друга.

— Е? — Индианеца вдигна въпросително вежди.

— На теб въобще не ти пука.

— Джаксън, тази вечер имах среща. С една студентка от „Макгил“. Имах шанс за несамостоятелен оргазъм. В момента в басейна ми можеше да се плацика една полугола студентка от „Макгил“. Освен това е деконструкционистка. Нали ги знаеш колко са откачени. Ама не, аз й се обадих да не идва и сега съм тук с теб. Затова или ме заинтригувай с делата си, или отивай да се подготвяш в спалнята.

— Става въпрос за Дани.

— За Дани? Искаш да кажеш за Стрийк, момчето гущер?

— Искам да кажа Дани, моят син.

— Господи боже мой! Нищо не ми казвай, Джаксън! Ще се сетя сам. Не, ще предположа. Според теб този Пайк се занимава с нещо… нередно. Незаконно. И в нещото, което минава за функциониращ кортекс в кухината, където нормалните хора имат истински мозък, е прещракало лостче, една пружинка е казала „цък“ и си стигнал до следната мисъл: „Ами да, аз съм почтен гражданин и тоя Пайк така и така ми е паднал — ще взема да го дам на федералните — а пък те ще ми върнат услугата и ще извадят малкия ми влечугоподобен потомък от Ломпок, където случайно излежава съвсем заслужена присъда от пет до петнадесет години за наркотици и въоръжен грабеж“. Правилно ли разсъждавам?

— Не бих употребил израза „почтен гражданин“. Освен това звучеше много по-добре, докато си го мислех.

— Джаксън, можеш ли да разсъждаваш разумно?

— Горе-долу.

— Дай тогава да обмислим нещата още веднъж. Аз ще отида да обърна пържолите и да разбъркам лука като истински главен готвач, а ти през това време си припомни най-очебийните подробности от връзката си с Джанис. Имаш шест минути. Пропусни сексуалните сцени, защото иначе подробностите ще ти отнемат поне десет дни. Припомни си най-вече каква гадна кучка беше и направи кратък сравнителен анализ на деветстотинте различни начина, по които Стрийк Гущера успя да я задмине във всичко, свързано със седемте смъртни гряха. Изобщо няма да се спираме на неизмеримите и не дай боже смъртоносни последствия от това, че се ебаваш с бизнес съдружник на Франк или Кармайн. Става ли? Хайде почвай да мислиш. Като се върна, да си получил озарение.

— Озарение ли?

— Гещалт. Откровение. Просветление. Ако не си готов, като се върна, ще те ударя.

— Ще ме удариш?

— Да. Като гонг.