Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (18)

Апартамент 2990

Хотел „Плаза“

20:30

Пайк стоеше до панорамния прозорец с изглед към центъра на града, наблюдаваше изрязания на фона на хоризонта покрив на сградата на Ситикорп и очакваше посетители. Покривът приличаше на връх на айсберг, позлатен от ивицата залез насред дъждовните облаци, надвиснали над града. Формата на сградата му доставяше удоволствие — проста, елегантна и подходяща за целта, точно като най-добрите оръжия.

Беше си налял бърбън със сода. Кристалната чаша тежеше приятно. От радиото се разнасяше игрива фуга на Бах. Беше бос, по джинси и червено-синя памучна риза. Кокалчетата на дясната му ръка бяха покрити със солидна превръзка. Усещаше как наранената му кожа заздравява с всяка секунда. Размърда пръсти и отново погледна прозореца — този път собственото си мътно отражение. В тясната ъглова стая светеше една нощна лампа, поставена между тапицирания със зелена кожа диван и два кожени фотьойла. През отворената врата се виждаше голяма спалня. Пайк беше оставил багажа си върху изумруденозелената покривка на леглото — прибор за нощно виждане „Стар Лайт“, пистолета и четири резервни пълнителя. В ъгъла на стаята, до тоалетката, стоеше изправен висок повече от метър стоманен куфар. Макар и не в първа младост, заключеният куфар беше солиден и надежден, а 50-калибровата снайперистка пушка вътре отговаряше идеално на целта си, точно като кулата на „Ситикорп“.

Беше поискал обичайната си стая до асансьора и затова когато чу, че вратата на етажа се отваря, отпи още една глътка бърбън и безшумно пристъпи по ментовозеления килим, за да затвори вратата на спалнята. След секунда звънецът дрънна два пъти. Пайк отвори.

Отпред стояха две типични ченгета — чернокожа жена на около тридесет години и мъж. Жената изглеждаше доста добре в светлозеления си костюм и тъмните си обувки. Пайк забеляза очите й и реши, че във вените й тече китайска или виетнамска кръв. Мъжът беше облечен с черно кожено яке и джинси, беше висок метър и осемдесет и повече и носът му беше чупен. Приличаше на италианец и изглеждаше доста добре, но белезите по лицето му издаваха, че е боксьор. Телосложението му също подхождаше — широки рамене и тесен таз. Коремните мускули под бялата тениска бяха като планина от плочки, а ръцете му бяха жилести, с издрани от боксовата круша кокалчета. Боксьор аматьор. Средно тежка категория. Изглеждаше избухлив и невъздържан. В погледа му се четеше истинска интелигентност. Щеше да е интересно да го пробва. Едно обаче беше напълно ясно — този не беше синеокият ирландец, когото Мерцедес Гонсалва му беше описала подробно. Значи бяха най-малко трима и в никакъв случай не ставаше въпрос за обикновено разследване на ПТП. И двете ченгета се сепнаха при вида му, което го развесели.

Той се усмихна и отстъпи от вратата.

— Заповядайте. Нещо за пиене?

Жената влезе първа и Пайк разбра, че тя е началникът. Тя извади значката си и му я показа.

— На работа сме, господин Пайк. Аз съм офицер Шпандау, а това е офицер Цицеро. Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим. Няма да ви отнемем много време.

Пайк кимна, влезе в стаята, седна на зеленото канапе и разположи ръцете си на облегалките. Жената излъчваше потиснато напрежение, а мъжът, Цицеро, оглеждаше скъпия апартамент и разкошния изглед с привидно нехайна физиономия. Въпреки че валеше, на места облаците се разкъсваха и пропускаха оранжевата светлина на залеза. Гледката бе изумително красива и Пайк одобри неподправената радост в погледа му.

— Страхотна гледка — обърна се той към него.

Мъжът се усмихна и каза:

— Ню Йорк е центърът на земята. Господин Пайк, ще ми кажете ли какво се е случило с ръката ви?

Пайк вдигна ръката си и я огледа на светлината на нощната лампа.

— Спуках гума. На „Таконик“. И докато я сменях, ключът се отплесна. Обели ми кожата. Боли ме, но раната не е сериозна. Трябваше да извикам пътна помощ.

— Кога се случи това? — попита с умерен интерес жената.

— Вчера.

— Значи вчера сте били извън града?

— Да. Имах една среща в Олбъни. Отидох сутринта и се върнах късно вечерта.

— Ясно. Каква кола карате, господин Пайк?

— Голям стар мерцедес.

— Шестстотин ли?

— Да. Прекрасна кола. Поддържам я в идеално състояние. Никога не я карам в града. Само за извънградски пътувания.

— Какъв цвят е?

— Тъмносиня. С кожен интериор. Ще я купувате ли?

— Колата тук ли е, господин Пайк?

— Наблизо е. Мога ли да попитам защо се интересувате от колата ми?

— Вчера е имало пътнотранспортно произшествие. Единият от участниците е карал тъмносин „Мерцедес 600“.

Пайк замълча няколко секунди — преструваше се, че мисли.

— Доколкото разбирам, тъмносиният мерцедес, който ви интересува, не е останал на местопроизшествието. Което обяснява и разпита. Необходим ли ми е адвокат?

— Ако решите, че ви е необходим, ние няма да възразим — отвърна жената. — Но засега нещата не са сериозни. Шофьорът на мерцедеса може дори да не знае, че е замесен в ПТП. Просто елиминираме вероятностите. Вие фигурирате в списъците на Пътна полиция като собственик на такъв мерцедес. Затова ви разпитваме. Покажете ни колата и ще ви оставим на мира. Казахте, че била наблизо?

— Съвсем наблизо. Сега ли искате да я видите?

— Ако не ви затрудняваме.

— Никак даже. — Той стана и отиде до вратата на спалнята. — Изчакайте ме да се обуя. Ще ви покажа къде е.