Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (19)

Улица „Вали Милс“ №1600

Ренселер, Ню Йорк

20:45

На входа на къщата на Франк имаше будка за пазач, построена от речни камъни. Приличаше на кула и дори прозорецът й изглеждаше като бойница. Джак спря пред масивните стоманени порти, а Кармайн се подаде от прозореца и извика на пазача.

— Ей, Фабрицио! Аз съм.

От будката излезе огромен мъж, наближаващ осемдесетте, с грубо лице, бяла риза и провиснали черни панталони, вдигна изкривената си от артрит жилеста ръка и се усмихна на Кармайн, като показа редките си жълти зъби. Обърна се към вратата, зашари с пръсти по стената, после пак, и едва на третия опит уцели бутона. Стоманените порти се отвориха със скърцане на ръждясал метал. Кармайн кимна на Джак и той подкара колата по дългата алея към къщата на Торинети. Джак се извърна да погледне стареца, който креташе към будката, след това погледна Кармайн.

— Познавам го отнякъде.

Кармайн сви рамене.

— Да. Той е.

— Фабрицио Сенца? От Монреал? Фабрицио Сенца с бръснача? Дето го наричаха Il Barbieri? Този ли Фабрицио?

— Да. Момчето на Папалия. Нещо не се оправя добре напоследък.

— Господи! Нали не се майтапиш? Виждал съм го. Идваше в Дитмарс, облечен като принц, огромен като дъб, с походка на гвардеец, с наметнат шлифер, усмихнат, общителен, както винаги джентълмен, и всички го гледат и си викат: „Този път за кого е дошъл? Дали не е за мен?“. Кармайн! Та той е старец!

— Случват се и такива неща. Но той се състари съвсем наскоро. Пропи се. Освен това внучката му почина.

— Така ли? Коя е тя?

— Нея познаваш. Катастрофа. Някой я блъснал и избягал. Страшна работа. Ей! Гледай къде караш.

Джак изправи волана и каза:

— Беше много як тип. А сега е портиер.

— Опитва се да бъде полезен. Изпълнява разни поръчки, грижи се за моравата, пази вратата и така нататък. Франк се грижи за него.

Кехлибарените квадратчета на устойчивите на куршуми прозорци вече се виждаха през дърветата, които заобикаляха къщата. Чуваше се музика. Пред огромната постройка бяха паркирани поне тридесет коли — БМВ-та, кадилаци, ролсове. Из храстите не се криеха снайперисти и на вратата нямаше въоръжени пазачи. Просто още един крайградски палат като много други в Олбъни. Джак слезе от колата и тръгна към къщата, но Кармайн го спря на вратата.

— Франк много се радва, че дойде, Джак. И го оценява.

— Имаш ли някаква представа защо е решил, че трябва да ме види посред нощ?

— Да.

— Защо?

Кармайн сви рамене и вдигна ръце с жест, който изпъна до пръсване коприненото му сако и върна Джак години назад на булевард „Астория“.

— Той ще ти каже.

Двойната врата се отвори и Франк Торинети застана в светлината тъкмо когато Джак изкачи стълбите. Пристъпи на площадката, стисна ръката на Джак, раздруса я и го хвана под ръка като политик в предизборна кампания.

— Леле, Джак, като стомана си! Кога най-сетне ще се скапеш?

Джак погледна приятеля си. Силният загар не скриваше последиците от химиотерапията. Бялото на очите му беше жълто, а лицето му беше цялото в бръчки. Имаше лек тик от лявата страна на лицето, сякаш беше прекарал удар. Навремето Франк беше огромен мъж, но ракът на простатата го топеше, както тих дъжд топи буца сол. Ръката му беше жилеста, но костите му изглеждаха крехки и чупливи.

Франк беше с една година по-млад от Джак, бяха израснали на една улица и бяха приятели. Джак изпита угризения и съжаление.

— Как си, Франк?

Франк се ухили. Дъхът му миришеше на мента, пури и уиски.

— Ха! Аз съм шибан жив мъртвец! Като се опитам да го начукам, оная ми работа е все едно да пъхам мокър чорап в пясък. Не мога да пикая без хапчета. Не си спомням откога не ми е ставал като хората. Иначе съм страхотно, да го еба. Я ела да ти покажа някои хора. Всички са от квартала.

Франк го поведе през дневната и обзаведените в готически стил стаи и излязоха на плажа. Петдесетина души стояха на моравата, говореха прекалено високо и никой не слушаше никого.

Франк се постара да представи Джак на сума ти полузабравени физиономии — повтаряше имената им достатъчно често, та Джак да ги свърже със спомените си. Пробиха си път през тълпата и накрая стигнаха до басейна в дъното на имението. Жената на Франк, Клер, седеше край басейна, боса, по копринена риза и къса пола, и разговаряше с някаква червенокоса жена в оскъден бански. Видя Джак и Франк, стана и се приближи към тях.

— Джак… толкова се радвам, че те виждам.

Тя се наведе към него; гладкото й лице беше студено и твърдо като шлифован диамант, вратът й сияеше в синьо-зелено от осветлението над басейна, очите й бяха сини като китайски порцелан и блестяха прекалено ярко. Целуна го по двете бузи, без да пуска ръцете му. Кожата й бе топла и суха и миришеше на подправки и уиски. Бюстът й триумфираше, неограничаван от никакъв сутиен, а розовата й копринена риза бе разкопчана с три копчета повече, отколкото позволяваше приличието. Джак се опита да не поглежда към зърната на гърдите й и не успя. Тя се отдръпна, все така без да пуска ръцете му. Франк ги наблюдаваше.

Когато Джак го погледна, Франк изобрази някаква гримаса, която трябваше да мине за усмивка, след което го покани да седнат. Клер каза, че щяла да донесе пиене, и се отдалечи, като весело разговаряше с всички, покрай които минаваше.

Беше четвъртата съпруга на Франк, беше със седемнадесет години по-млада от него и произлизаше от едно семейство от Горен Ийст Сайд, чиито пари бяха изгорели. Франк я беше спасил от аристократичната бедност и целта на нейния живот бе той непрекъснато да си плаща за това. Последния път, когато Джак бе идвал тук, Кармайн току-що беше откарал Франк в клиниката за първия от безбройните химиотерапевтични сеанси. В огромната къща не беше останал никой, освен Клер, която отговори на позвъняването му по интеркома. Когато стигна до къщата, тя го чакаше на портата с два джин тоника, облечена в дълга снежнобяла прозрачна роба. Вратата зад нея беше отворена и светлината я обливаше като китайски фенер. Беше гола под робата, ако не се брояха сребристите обувки на висок ток. Джак не го прие като комплимент. Познаваше я отдавна. Ако беше водопроводчик, нямаше да носи и роба.

Джак не го беше споменавал на Франк, но беше влязъл. Франк може и да знаеше. Може и да не знаеше. Беше се случило само веднъж, но Джак продължаваше да се срамува. Това бе действителната причина да се отдръпне от Франк.

Двамата не споделяха такива неща. Освен това малко мъже биха споменали, че са изчукали жената на приятеля си. Но това бе единствената постъпка, от която Джак щеше да се срамува до края на живота си. Включително всичко, което беше направил през войната.

Както и да е. Двамата я проследиха с поглед. Джак не каза нищо и Франк не го попита нищо. Говориха за старите места и за новите хора. Музиката беше толкова силна, че граничеше с болка. Джак беше включил мобилния си телефон и го проверяваше през няколко минути. В крайна сметка, както очакваше Джак, се озоваха само двамата в един ъгъл. Тълпата ставаше все по-шумна и лицето на Франк ставаше все по-студено. Той забеляза, че Джак го наблюдава, и вдигна чашата си към тълпата.

— За моите добри и истински приятели. Salud! Онзи тип там, в резедавата риза и дочените панталони, не ти ли напомня на Брад Пит? Той е брокер. Миналата година направи петнадесет милиона. Мисля, че ебе Клер, но не ми се занимава да проверявам. Какво ме е грижа, след като аз не мога, стига да не ме прави смешен пред хората? Да го убия ли? Как е направил парите? Фирмата му се беше докарала на ръба на фалита. Този Брад убеди собствениците да пуснат акции. Започнаха от петнайсет долара. Собствениците гушнаха около сто и петдесет милиона. Миналата седмица акциите бяха паднали с деветдесет и един цента на долар. Собствениците отдавна не са собственици. Парите им са на остров Ман. Тоя мърльо прибра петнайсет милиона. В града го смятат за страхотен бизнесмен. Членува в директорския борд на Музея на изкуствата в Олбъни и играе голф с губернатора. А мен, понеже съм шибан италиански гангстер, не ме канят на партитата на „Верайъти Клъб“. Защо? Защото не е морално. Еба ти морала!

Джак го слушаше внимателно. Франк се задъха и млъкна. Продължиха да наблюдават все по-шумната тълпа. Джак реши, че имаше двадесет минути, докато почнат да се бутат един друг в басейна, и около тридесет, докато се навъргалят по двойки в цветните лехи в задния двор.

Франк се умълча. Гръдният му кош се надигаше и спадаше под ризата на цветя. Дишаше нервно и гърдите му свистяха като кипнал чайник. Франк отпи от уискито си, намръщи се и изръмжа:

— Шибана химиотерапия! Непрекъснато ми се драйфа. Ти вече свърши ли тая работа?

— Коя?

Франк описа полукръг във въздуха.

— Да се прегледаш. Да ти заврат тръбата отзад.

— Не.

— Смяташ ли да се преглеждаш?

— Не.

Франк удари с юмрук по масата и чашите подскочиха.

— Прав си, да го еба! Това е най-голямата гадост, която можах да направя. Шибаните доктори ме разболяха още повече. Ако питаш мен, щях да откарам до дълбока старост, без изобщо да знам, че имам рак на простатата. В момента тия, които се интересуват от задника ми, са повече от ония, дето работят за мен на улицата. Никога не им се давай като мен, друже. Голяма преебавка.

— Няма да им се дам.

— Добре.

Франк го изгледа косо и Джак видя блясък на стомана под повехналото лице.

— Разбрах, че се каниш да преобразуваш пенсионния си фонд.

— Да.

— Индианеца какво мисли по въпроса?

— Индианеца много-много не се занимава с работите на фирмата.

— Не ти създава проблеми с други фирми?

Джак долови някакъв намек.

— За какво да ми създава проблеми? Според мен на него изобщо не му пука.

— Индианеца напоследък доста се е разшетал. Взехме да го виждаме доста често.

— Кои сте тези, дето го виждате често?

— Някои от моите момчета. Из града. В клубовете. Със скъпи коли. С путки. Знаеш ли, че той продава коли?

Джак не знаеше. Франк забеляза тъпия му поглед.

— Да. Класически коли. Купих от него една „Тъндърбърд“ от петдесет и шеста. Турскосиня. С бял покрив. Ще я дам на Клер.

— Откъде ги намира?

— Откъде ли не. Купува, а след това продава. Казах ти, че му трябват пари. Справя се доста добре. Освен това завъжда приятели.

— Инди е общителен тип.

— Да. Между другото, той се отби тази вечер.

— Инди е идвал тук?

— Да. Дойде да остави ключовете на тъндърбърда. Той ме нави да ти се обадя.

— А-а. И къде отиде?

— Обади му се някаква путка. Трябвало да изчезва. Взе ми чека за тъндърбърда. Изкрънка няколко бутилки „Перне“ от Кармайн и се омете с тежкарската си „Корвета“.

— Не можа ли да ме изчака?

— Имал среща. Като стане дума за путки, е неспасяем. Ти знаеш ли, че оная му работа си има име?

Джак знаеше. Стиви и Близнаците. Безпокоеше го, че Индианеца се среща с Франк, след като самият той му беше казал, че Джак не трябва да контактува с него. А сега се оказваше, че продава коли на момчетата на Франк. Индианеца също бе част от фирмата. Ако „Галицин, Шенг и Мънро“ надушеха, че някой от партньорите е свързан с мафията, това щеше да е краят на пенсионния проект. Думите на Индианеца. Какво му ставаше на този човек?

— И мина само за да остави ключовете? Идеята негова ли беше?

— Не, Кармайн му се обади и го помоли да дойде. От мое име. Тревожа се за теб и исках да го питам някои неща.

— Какво например?

— Просто ми е интересно. Приятели сме. Освен това се грижа за бизнеса си. При теб работят много мои хора. Разбрах, че правиш нещо с пенсионния фонд. Работниците ти разчитат на теб. Профсъюзите също те гледат под лупа. Трябва да помислиш за нашите хора.

— Аз мисля за тях. Ако не мислех, нямаше да се занимавам с фонда. Ти откъде разбра?

— Това, че съм болен, не значи, че съм умрял. Как е синът ти?

Джак го погледна в лицето. Франк продължаваше да зяпа нощното небе.

— Не е добре.

— Къде е? Още ли е в Ломпок?

— Засега. Надявам се да го преместят.

— Джак, позволи ми като на приятел да ти кажа нещо, от което няма да ти стане приятно.

— Тогава не го казвай.

— Знаеш ли, че Дани навремето открадна пари от мен?

— Кога?

— Когато работеше като дилър. Не пускаше касови бележки, вършеше си лична работа след работно време и използваше магазина като склад за крадени вещи. Кармайн побесня и искаше да му потроши коленете с парния чук. Затова го уволних.

— Тогава ми каза, че бил мързелив, а не че е крал.

— Не съм казвал на никого. Такива неща не се говорят наляво и надясно, защото хората почват да си мислят разни работи.

— За което ти благодаря. Наистина. Но какво общо има това с „Блек Уотър Транзит“ и с пенсионния фонд?

Франк притвори очи, протегна костеливата си ръка и впи пръсти в лакътя на Джак.

— Каквото и да правиш, не го прави само заради това хлапе. Нали знаеш пословицата, че „нито едно добро дело не остава ненаказано“? В момента, в който заложиш всичко на Дани, ще съжаляваш. По един или друг начин.

— Франк, какво си чул?

— Да съм чул ли? Чувам как животът ми изтича от бутилката. С бълбукане. Правиш разни неща заради Дани, това чувам. Говориш с разни хора. Да знаеш, че федералните са кофти хора. Харвард, Йейл, Браун. Играят тенис. Пият малцово. Смучат пури. Тези хора нямат милост. Ние удряме в лицето. Те ти го зачукват отзад, убиват ти котката, вземат ти всичко, а след това отиват да си направят масаж и да изпият едно кафе без кофеин, със сметана, и може би с бишкоти с канела. Познаваш ли Ърл Пайк?

— Да, познавам го.

— Той каза ли ти, че се познаваме?

— Каза, че имате общи познати. Вярно ли е?

— Хората на Пайк ми свършиха малко работа, когато се занимавахме с онзи хотел в Коста Рика. Той познаваше местните и ме насочи към добър адвокат. Не сме се срещали, но Кармайн го познава. Имаш ли някаква работа с него?

— Той използва твоето име.

— Затова ли работиш с него?

— Беше просто парче от мозайката.

— Джак, заклевам се, изобщо не съм му казвал да споменава името ми. Говорили са с Кармайн за оръжията му и той му казал, че аз също имам колекция. Вече не контролирам Кармайн. Той каза, че Пайк бил стабилен, и ме попита дали може да го прати при теб. Сметнах, че ще решиш сам.

— Знам, Франк. Искам да ти кажа…

Франк вдигна треперещата си ръка.

— Не ми казвай нищо. Не съм изповедник. Освен това, когато не знам нещо, не могат да го изтръгнат от мен и с моторна резачка. Разбирам, че един баща трябва да прави всичко за детето си. Моят Тони е шибан боклук и дори няма понятие, че аз знам за кокаина. Купува го от един познат. Нагласил съм нещата така, че да не ходи при непознати. Оставих бизнеса на него, а сега умирам. И той е пълен нещастник. Понякога ми се ще да катастрофира и да изгори. Но аз и ти сме бащи и вече нямаме никаква власт над децата си. Семейство. Човек не изоставя роднините си. Това е infamita. Можем само да се молим и да чакаме да ни звъннат с лошата новина.

Джак го изслуша със стиснати зъби. Гърдите го заболяха от напрежение. Франк беше прав. Джак не можеше да промени съдбата на Дани, но трябваше да остане със сина си до края на света. Индианеца не го разбираше, защото каквото и да беше правил, какъвто и да беше бил, никога не беше разбрал какво е да си баща.

— Ако искаш да говорим за Пайк, съм готов да те слушам.

— Не. Това изобщо не ме засяга. Той ми е бизнес партньор, а не брат. Но ако смяташ да се занимаваш с него, искам да ти дам един съвет. Кармайн също мисли така. Бъди много внимателен. Подготви си нещата добре. А ако си намислил да го преебеш, направи го качествено и завинаги. Не оставяй никакви следи. Дори от тебешир.

— Кармайн знае ли за тая история?

Лицето на Франк се сгърчи от болка и придоби цвят на кост. Той извади шишенце с хапчета, изтърси четири в шепата си и ги преглътна с щедра доза уиски. Джак го наблюдаваше със свито сърце. След малко лицето на Франк се отпусна — явно болката бе отшумяла.

— Господи… извинявай, Джак. От време на време ме стяга. Кармайн… сега трябва да мисли за себе си. Няма на кой друг да оставя нещата, като умра. Затова му казвам всичко. Знае за Пайк. Той ми каза за него. Мисли, че за да се ебаваш с него, трябва да си луд. Само че Пайк не ми е близък, а ти си. Вече нищо не мога да държа настрани от Кармайн. Даже Клер не мога.

Джак нямаше какво да му отговори. Франк го изгледа и притвори очи. Лицето му беше бледо и изпито. Но нямаше болка. Джак го потупа по ръката и отпи от питието си. Поседяха така още малко. По едно време брокерът с резедавата риза и дочените панталони бутна жената с черния бански в басейна, Клер Торинети се хвърли вътре с прозрачната си розова риза, брокерът се гмурна след нея, всички наскачаха в басейна, а Франк като че ли заспа на стола си.

Кармайн се приближи.

— Франк добре ли е?

— Той умира, Кармайн.

— Прав си.

— Много ми е кофти, че толкова време не дойдох.

— Трябваше да дойдеш. Той непрекъснато говори за миналото. Можеше да го разведриш малко, но ти все беше зает. Пазеше си доброто име. Пазиш се от мафиотите. Отиде в центъра. Браво. Добре направи. Може да ти е кофти, Джаки, но е малко късно. Франк си отива.

Усмивката на Кармайн може би трябваше да олекоти думите му и да омекоти жлъчта. А може и да не трябваше.

Джак реши, че е време да повика такси и да се прибира.