Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (6)

Парк Ривърейдж, Киндърхук, Ню Йорк, 18:00

Същата вечер Джак Вермилиън и Ърл Пайк се срещнаха в увеселителния парк на източния бряг на Хъдсън. Слънцето вече беше доста ниско и по реката се спускаха сенки. Когато Джак влезе в паркинга, огромният син мерцедес 600 на Пайк вече беше там. Джак забеляза счупения преден ляв мигач и издраната броня. Като се изключеше това, колата бе истинско бижу. Пайк стоеше на брега на реката и гледаше към отсрещния бряг.

— Господин Вермилиън, страхотна кола. Истинска „Шелби“ ли е? — попита той, когато Джак паркира черната си „Кобра“.

— Да. Бива си я. Вижте, бихте ли ми направили една услуга?

— Разбира се.

— Бихте ли си свалили сакото?

Пайк се намръщи, но бързо се овладя.

— Смятате, че съм облепен ли?

— Нещо такова.

Пайк си съблече сакото. Масивните му мускули заиграха под светлосинята риза. Имаше телосложение на танк. Потупа гърдите си, раздвижи коремните си мускули и се усмихна криво.

— Да сваля ли и ризата?

— Не. Кажете сега какво искате от мен.

Пайк кимна и започна да излага подробностите по сделката. Колекцията вече се намирала в запечатан контейнер в един склад в Освего. Някой от камионите на Джак можел да я вземе веднага щом Пайк се обадел. След това Джак трябвало да прекара контейнера с баржа от Хъдсън до контейнерните терминали Ред Хук и да го остави в склада си. От Ред Хук контейнерът трябвало да се прехвърли до някой кораб в пристанището на Джърси — под митническия контрол на агентите на Джак — след което да отплава до Мерида, Мексиканския залив.

След безпроблемното прехвърляне на контейнера в Джърси и след излизането на кораба в международни води Джак щял да получи по „Федерал Експрес“ 250 000 долара в какъвто вид избере и където избере. Джак го слушаше и с всяка секунда физиономията му ставаше все по-студена.

— Дайте все пак да си изясним едно нещо. Вие определено ми предлагате подкуп, за да прекарам тази… колекция?

Пайк го изгледа студено.

— Това е такса за услугата. Стандартна практика. Дали аз да не ви помоля да си свалите сакото.

— Нямам микрофони. Просто съм озадачен.

— Не е нужно.

— Говорих с Дейв Фонтено.

— Е?

— Познава ви. Каза, че се занимавате с охрана и сигурност.

Пайк бръкна в джоба на ризата си, извади визитка и я подаде на Джак.

СИСТЕМИ ЗА КРИЗИСЕН КОНТРОЛ

УПРАВЛЕНИЕ НА КОРПОРАТИВНИ КРИЗИ

О.з. полк. ЪРЛ В. ПАЙК

— Какво означава това?

— Каквото пише. СКК е сдружение на професионални военни от запаса. Справяме се с нежелани ситуации в най-различни компании в САЩ, Южна Америка и Европа.

— Какви нежелани ситуации?

— Отвличания. Проблеми със сигурността. Защита на интелектуална собственост. Проблеми от обществен характер, засягащи бранша. Всичко, за което компаниите не желаят да прибягват до правителствените агенции. Всичко, което изисква тактично и строго специфично решение. Ситуации, които компаниите не желаят да бъдат обсъждани по Си Ен Ен.

— А какво означава „В“?

Пайк отначало не схвана за какво го пита, но след това се усмихна.

— Публий Квинтилий Вар. Баща ми беше военен историк.

— Вар не беше ли изгубил битката?

— Да. Срещу германците. Баща ми се е бил във Втората световна война. Нещо като обица на ухото.

— Защо не използвате собствените си канали?

— Използвах ги. Свързах се с Дейв Фонтено.

— За „Чейз“ ли работите?

— Не би било редно нито да потвърдя, нито да отрека.

— Въпреки всичко не ви разбирам. Защо рискувате по този начин? С таксата за „услугата“? Със секретността? Точно вие би трябвало да знаете как да прекарвате… стоки… без чужда помощ.

— Не желая да замесвам фирмата си. Моята колекция е лично моя работа. Обърнах се към вас, защото Дейв Фонтено каза, че сте стабилен мъж със собствен стил на работа и нужните качества. Няма да се учудя, ако е сгрешил.

Джак го наблюдаваше внимателно. Този тип беше много ядосан, но полагаше неимоверни усилия, за да се сдържа. Това му се стори странно. Човекът имаше връзки и познаваше заобиколните пътища. За чий искаше да постави точно него на топа на устата? Пайк сякаш прочете мислите му.

— Хайде стига. Знам, че не ми вярвате. Не смятах, че ще се наложи да ви го казвам, но явно трябва. Говорих с един от хората на Франк Торинети. Кармайн Даджулия.

Джак Не успя да прикрие реакцията си.

Пайк го наблюдаваше.

— Откъде се познавате с Франк?

— Не се познаваме. Просто имаме общи познати. Веднъж разреших един проблем на Кармайн в Централна Америка. Имаме добри бизнес отношения. Кармайн спомена, че Франк също имал оръжейна колекция. Двамата си имат приказката, а след това от всички негови познати стигнахме до вас. Вие бяхте първият в списъка ми. Затова съм тук.

Джак се обърка съвсем, но се постара да не го показва. Но Ърл Пайк го усети и тонът му омекна.

— Вижте, Джак… хайде да започнем отначало. Просто се опитвам да запазя малко лична свобода пред лицето на политиката за вмешателство в областта на огнестрелните оръжия. Познавам добре федералните и трябва да ви кажа, че те не мислят доброто на никого. Днес са се захванали с притежателите на оръжие. Утре може да се заядат с вас. Когато намерят подходящата жертва, я одират жива, само и само да се харесат на избирателите. Убеден съм, че това правителство е враг на народа. Но това не е ваш проблем. Поне засега. Заплащането, което предлагам, отразява спецификата на услугата, която търся. Искам поверителност и съм готов да платя за допълнителните усилия. Не виждам защо го приемате като подкуп. Не ми приличате на герой от мелодрама.

— Отнемането на лиценза не е мелодрама.

Пайк кимна и издиша продължително.

— Разбирам ви. Опитвам се да транспортирам една оръжейна колекция, която означава много за мен. Колекция, събирана в рода ми шест поколения. Прадедите ми са дали живота си, за да се сдобият с някои от екземплярите или за да ги запазят. Говорим за места като Куида Хуарес, Гетисбърг, Бел Удс, Фале Покет, Резервоара, ЛЗ Бич, Ко Рок. Аз съм военен, както и баща ми, и дядо ми, и всичките ми прадядовци. Двеста години. Това е семейното ни призвание. Ние сме войници. И как ни се отплаща тази нация? Като ме принуждава да изнеса колекцията си от Щатите, за да я опазя. Не желая да виждам как наследството ми — кръвният данък на предците ми — се разграбва и разпродава от и на вътрешни хора в АТО или събира прахоляк по федералните складове. Моят приятел в Мерида ще се погрижи за нея. Откровено казано, съм доволен и от парите. Колекцията струва милиони. Освен това ще се отърва от тегобата. Вече… нямам… семейство. Аз съм последният потомък на рода си. В живота ми няма никой. И трябва да я дам на някого. Признавам, че подбудите ми са ирационални и емоционални. Май не съм попаднал на когото трябва. Довиждане.

Пайк протегна ръка и изглеждаше готов да си тръгне.

Джак не я пое.

— Не съм казал, че няма да поема работата.

— А какво казахте?

— Казах, че предложението за лично възнаграждение ми е неприятно.

— Тогава не го приемайте. Вече ви се извиних, задето съм ви обидил. Значи ли това, че ще ме имате предвид?

Джак мълча почти минута. Пайк го изчака мълчаливо и търпеливо. Имаше забележително самообладание. Накрая Джак кимна.

— Добре, ще ви имам предвид.

— Значи ще държим връзка. За подробностите.

— Да. Но без таксата за „услугата“. Ясно ли е?

— Ясно.

Джак протегна ръка. Пайк изведнъж грейна, все едно бяха първи приятели. Стиснаха си ръцете. Джак го изчака да си тръгне, качи се в колата, взе мобилния телефон, остави го и след две минути звънна на Индианеца от обществен телефон на бензиностанцията на АРКО на входа за Равена.

Индианеца вдигна на петото позвъняване.

— Да ти се не види, Джаксън — топката ми тъкмо е на ръба на дупката. Вятърът е добър и едно копеле е на път да вкара преди мен.

— Инди, искам да се посъветвам с теб.

— Сега ли?

— Сега.

— Добре. Ние сме на шестнадесета. Ела у нас. Ще направя пържоли. Извади нещо качествено от избата си.

— Това да не ти е любовна среща?

— Повече. И въобще не ми носи разни боклуци. Искам истинско френско вино.

— Добре. Обаче гледай да си сам. Този път без разни медицински сестри в басейна, разбрахме ли се?

— Май нещо си изнервен, Джаксън. Работата сериозна ли е?

— Да.

— Чакам те. Сам.