Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (4)

Олбъни, щат Ню Йорк, 13:00

Горе-долу по времето, когато Кейси и Левон намериха Тупак в Харлем, на няколко километра по надолу от Олбъни по река Хъдсън, на едно място, наречено Касълтън, в един от онези слънчеви дни, когато дърветата са се раззеленили напълно и из въздуха се носи лека мараня, от която всичко се размива, сякаш гледаш през опушено стъкло, на десния бряг на реката, в хотел „Фронтенак“, в едно помещение със старинна дървена ламперия, наречено Дългия бар, седеше един мъж. Казваше се Джак Вермилиън и имаше доста западняшки вид: бръчици покрай очите, гъсти бели мустаци, дълга, сресана назад бяла коса, широк гръден кош и корем плосък като кожа на барабан.

Този ден беше облякъл сини джинси с ръб, бяла тениска, син блейзър и светлокафяви каубойски ботуши. Беше дошъл с бизнес партньора си Райли Джонсън „Индианеца“. Седяха на широките кожени канапета и гледаха махагоновата ламперия на стените, матово розовите прозорци и високата и леденостудена келнерка с коса като запечени разбити белтъци върху лимонов пай. И слушаха един аеродинамичен наперен дребосък, който се казваше Мартин Глейзър.

Джак се взираше в Мартин Глейзър и в другите двама от частната инвестиционна банка „Галицин, Шенг и Мънро“ от Уолстрийт, които го навиваха да поемат пенсионния фонд на служителите, да го управляват по-добре и даже да го направят по-тлъст — наблюдаваше ги над мраморната масичка за кафе, над чашите за кафе и тежките стъклени чаши, пълни с малцово уиски, и мислеше, че тези тримата му напомнят нещо. Но не можеше да се сети какво. Отговорът му убягваше. Мартин Глейзър словоблудстваше с термини като „ненатоварващи взаимопомощи“. Имаше топчеста глава, зализана назад коса, кравешки очи зад телените рамки и идиотския маниер да излайва особено важните статистически данни с писклив и отсечен глас.

Помощниците му, вицепрезидентите Кулман и Берн, пълни капути, мазни като храчка на докер, само че в костюми на Армани за по две хиляди долара с дебели подплънки на раменете, — седяха като глътнали бастуни, с чаши уиски в ръце, и го зяпаха толкова упорито, че на Джак му идеше да ги изхвърли от бара — и тогава се сети.

Тюлени.

Приличаха на тюлени.

Това го накара да се усмихне. Глейзър забеляза усмивката, сепна се, млъкна за малко, след което продължи. Услугите, които предлагали… как щели да направят от „Блек Уотър Транзит“ една по-добра компания… нарастване на фондовете… планове за акционерно участие на служителите… намаляване на сумите по ведомост… глобален инвестиционен мениджмънт… НАСДАК^[1]… точки за пенсиониране… оперативна ефективност… Джак се затрудняваше да следи мисълта му.

Сделката го интересуваше. Знаеше, че е важна, и я искаше. „Блек Уотър Транзит“ имаше над хиляда и сто служители. Докери, шофьори, капитани на баржи, складов персонал, администрация. Миналата година беше имал големи проблеми с тираджиите: профсъюзите се намесиха доста агресивно и той се отърва само защото предложи на служителите си, които, както всички в държавата, страдаха от цялостната икономическа обстановка, пенсионен пакет и възможност за постоянни инвестиции в акции за сметка на намаляване на заплащането на ръка. „Галицин, Шенг и Мънро“ изникнаха ей така отникъде и му предложиха съвсем същата пенсионна услуга, точно докато размишляваше върху проекта, без обаче да е предприел някакви сериозни стъпки.

Джак знаеше, че са получили информация от вътрешен човек, но така и не разбра от кого. Всъщност това нямаше значение. Сега седяха тук, във „Фронтенак“, и Глейзър се опитваше да го впечатли.

Страхотно предложение, поне на пръв поглед. Добро за работниците, добро за „Блек Уотър Транзит“, добро даже за Джак и за единствения му съдружник Индианеца, тъй като те двамата също щяха да участват в инвестиционната програма.

Той погледна наляво към Индианеца, който попиваше увещанията на Глейзър с предпазливия си воднистосин поглед, скръстил ръце върху шкембето си. Не казваше нищо. Рехавата му руса коса бе наресана назад, кожата му бе изгоряла от голфа. Край очите му имаше ситна мрежа бръчици, бели на фона на тъмния тен. Ръцете му бяха груби и възлести, с изпъкнали вени. Ръце на работник. Не че ги използваше напоследък.

Индианеца наистина се трудеше в „Блек Уотър Транзит“ в годините след Виетнам — шофираше по цял ден и товареше по цяла нощ. Но след това се измързеливи. Джак често си мислеше, че Индианеца е прекарал по-голямата част от последните десет години във възторг, че е стигнал деветнадесетата дупка, докато той изграждаше „Блек Уотър Транзит“ от две нещастни баржи до спедитор с два кораба с пълно разписание от и до Рочестър, чак до настоящия момент, в който двамата седяха и слушаха Мартин Глейзър да им разправя как „Галицин, Шенг и Мънро“ щели да направят служителите им богати.

Е, Джак нямаше нищо против маргиналното участие на Индианеца, защото така или иначе не се консултираше с никого. „Блек Уотър Транзит“ беше частна компания, собственост само на двамата, без акции, без ипотеки, без никакво публично участие — като се изключеха федералните наредби, с които трябваше да се съобразява — и щеше да остане такава, поне доколкото зависеше от Джак. Индианеца се беше оттеглил напълно от оперативната й дейност и сега беше тук, защото Джак го харесваше и държеше на мнението му по въпроса.

Индианеца беше дошъл на срещата с тъмни дочени панталони и розово поло, но белите му чорапи и обувки говореха, че е взел срещата много на сериозно. „Оставил е обувките за голф и стиковете в багажника на колата си — помисли Джак. — И ще ги нахлузи веднага щом тази история приключи.“

Гласът на Глейзър приличаше на сигнал „заето“, на жужене на тъпа муха, която непрекъснато се блъска в прозореца, и по някое време Джак усети, че се унася. Зарея поглед през дебелите стъкла на бара към крайбрежните тополи, които се полюшваха от летния ветрец, обърнали сребристите си листа, и си спомни за огромните пасажи червеноперки в залива Сок Транг. На тридесет метра дълбочина изглеждаха като сребърни панделки в синята вода. Това беше в Южнокитайско море, може би на километър и половина от нос Ка Мау, южно от Виетнам. Както и да е, Глейзър беше в стихията си. Очите на Джак започнаха да се притварят.

— Какво мислите по този въпрос? — попита някой.

Той мислеше за Корпуса, за Парис Айланд, за Камп Лежон, за кърлежите в пясъка, за месеца в Куонтико, а след това и за 121-ви Хеликоптерен нападателен отряд. Спомени. Тридесет и пет години ли минаха? Не може да бъде. Отс. Горман, картечарят… кой по дяволите беше…

— Господин Вермилиън?

Джак се върна в настоящето и премигна.

„По дяволите! Така няма да стане.“

Тръсна глава, изправи гръб и остави чашата си с трясък.

— Извинете… нещо жегата…

— Топло е — каза Глейзър. Очите му бяха плоски като речни камъчета. В тях имаше нещо и Джак го взе предвид. Глейзър беше много хитър и в него имаше нещо проклето. Не трябваше да го изпуска от поглед.

Индианеца погледна Джак, после се ухили на Глейзър и подметна:

— Джаксън си е на възраст. Има нужда от следобедна дрямка.

— Предложението ви ми харесва, господин Глейзър — каза Джак.

— На мен също — добави Индианеца.

— Господин Вермилиън, не мога да ви опиша колко сме доволни. Начинанието ще бъде много успешно. Уверявам ви, че ние в „Галицин, Шенг и Мънро“ сме готови да отговаряме на всички ваши въпроси и на тези на служителите ви по всяко време и на всеки етап от процеса. Няма да съжалявате за решението си. То е най-доброто. В настоящата пазарна ситуация е важно служителите ви да са задоволени и щастливи. Изобщо няма да съжалявате. Ние ще направим от пенсионния фонд един могъщ инструмент за „Блек Уотър Транзит“, за вашите хора и дори за вас и вашия партньор.

Джак се усмихна. Индианеца се изправи. Глейзър погледна помощниците си.

— Господа?

Тримата банкери се надигнаха едновременно. Коженият диван въздъхна. Широки усмивки и многозначително споглеждане. Яки мъжки ръкостискания с вицепрезидентите.

— Не бързайте с отговора си, господин Вермилиън.

— Можете да ми викате Джак.

— Джак.

— Можете да ми викате Индианеца.

Глейзър вдигна тюленската си глава. По полираните му бузи преминаха ивици светлина. Рамките на очилата му проблеснаха в златно.

— Моля ви, наричайте ме Мартин.

— Добре, Мартин — отвърна Индианеца.

После се обърна към Джак, намигна му и каза:

— Ще ме изпратиш ли, Джаксън?

Оставиха момчетата от Уолстрийт да подреждат хартиите си и да си чуруликат като птици върху жица. Облицованото в тикова ламперия фоайе на „Фронтенак“ беше застлано с гранитни плочи. Слънчевата светлина отвън беше толкова силна, че дърветата и колите в паркинга изглеждаха избелели и обезцветени. Щурците свиреха и навсякъде се носеше тополов пух. Река Хъдсън се влачеше широка и кална, слънчевата пътека по повърхността й сияеше като златен мост.

Облъхна ги жега като от отворена фурна. Индианеца стигна до будката и подаде талона си на мускулестия млад пазач.

— Зелената състезателна „Корвета“ ли, сър? В момента я лъскат. Ще си я получите като стръкче целина в Блъди Мери.

Младежът се ухили и изтича да докара колата. Индианеца огледа паркинга, обърна се към Джак и заслони очи от ярката светлина.

— Къде ти е торпедото, виелицата, писъкът на смъртта?

— В гащите ми. Където му е мястото. Благодаря, че попита все пак.

— Много смешно. Къде е?

Имаше предвид „Шелби Кобрата“ на Джак, модел 1967, черен металик, 427 коня, способен да вдигне безумна скорост. Кобрата беше едната от трите големи слабости на Джак, заедно с виното и работата.

— В сервиза на Франк. Днес ще си я взема.

— Как?

— С такси. Какво има? Какъв е тоя пристъп на любезност?

— Ако искаш, мога да ти я докарам. И без това имам път натам.

— Много си грижовен. Става ми неудобно.

— Винаги съм бил грижовен.

— Няма нужда.

— Добре де. Вземи си я сам. Кажи сега на чичо си Райли какво мислиш за тия.

— За Глейзър ли? Много обича да говори.

— Да, ама само говори.

— Забеляза ли, че и тримата приличат на тюлени?

Индианеца се засмя.

— Вярно. Наистина приличат на тюлени. Какво мислиш за сделката?

— Добра е. Казал съм на всички, че ще правим промени във фонда. Правим ги. Така ще се отървем от профсъюзите веднъж завинаги.

— Ами Дейв в банката? Той няма да е много щастлив, че изтегляш фонда от „Чейз“.

— На „Чейз“ им остават заплатите. Хората на Глейзър ще канализират инвестиционната стратегия. Дейв Фонтено не губи нищо. Пазарът се е смахнал тотално. „Галицин, Шенг и Мънро“ знаят какво става, защото се занимават само с това.

— Не ми е интересно да работя с тях.

— Загубата не е голяма, Инди. Ти изкарвал ли си пълен работен ден от мандата на Рейгън насам?

— Откакто избрахме Рони, работата ми там свърши. Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Давай.

— Тази история никак не ти харесва, нали?

— Не ми харесва. Но никога не съм управлявал фонда. Това е проблемът.

— Имам предвид компанията. Наблюдавам те от години. Мразиш някой да ти се меси в работата. Дори аз. „Блек Уотър Транзит“ е единственото, което си създал. Имаш само нея. Не искам да те обиждам, но личния ти живот вони като помийна яма. Нямаш никой, освен Стрийк и…

— Синът ми се казва Дани. Не Стрийк. Дай да не засягаме тази тема. Така или иначе няма да се разберем. Този пенсионен фонд трябваше да се оправи. Промяната си струва, Инди. Струва си.

— Не ме занимавай с глупости. Преди малко се беше отнесъл нанякъде. Къде?

Джак вдигна поглед към паркинга.

— В Сок Транг.

— Господи! Пак ли? Можеш да разказваш на внуците си. „Какво си правил във Виетнам, деденце?“ „Ами, веднъж запалихме един фургон с жълтури и танцувахме шамански танци върху планина от черепи. Искаш ли сушено ушенце от жълт, момчето ми? Като вафлички са, ама малко по-хрупкави.“

— Ти не си в ред, Инди. Понякога войната наистина ми липсва.

— Сигурно защото нито по теб, нито по мен са стреляли като хората.

— Сигурно. Но обичам да си припомням. Помага ми да не заспя. Преди малко едва не заспах. Повечето време имам чувството, че съм на торазин. А през войната не заспивах и бях вътре в нещата. Мъжът трябва да усеща живота.

— Не всеки мъж, Джаксън. Малките повърхностни путьовци без вътрешни ресурси не го усещат. За да ебеш всеки ден и вътрешния ти живот да остане богат, се иска характер. Точно затова се скапваш от работа. Леле, ама ти си истински италианец. Как се казваше? Il duce far niente?

— Да нямаш предвид qui dolce far niente? Колко е сладко да не правиш нищо.

— А аз какво казах?

— В най-свободен превод „Водачът ебе“.

— Ами аз точно това имах предвид!

— Ще намеря какво да правя. Може да отглеждам коне.

— Ти? Искам да го видя с очите си.

— Обичам конете.

— Да бе, да. Пише ти го на челото. Защо не голф?

— Предпочитам да си забия нажежени шишове в очите. Голфът е култ, също като фундаментализма, само че шапките им са по-смешни.

Индианеца не го чу, защото беше зареял поглед към паркинга.

— Тоя тип с костюма познаваш ли го?

Един петдесетгодишен мъж току-що беше слязъл от тъмносин мерцедес 600 и крачеше право към тях. Беше як като бик, с широки провиснали рамене, осеяна с белези мъжествена физиономия и почти обръсната бяла коса. Летният тъмносин костюм му стоеше като излят, а първото копче на бледосинята му риза беше разкопчано. Той се приближи, кимна и се усмихна.

— Господин Вермилиън? Господин Джонсън?

— Да? — отвърна Джак.

Индианеца не каза нищо.

Мъжът погледна Индианеца и отново се обърна към Джак.

— Господин Вермилиън, аз съм Пайк, Ърл Пайк. Мога ли да ви отнема една минута?

Джак Го огледа внимателно. Приличаше на… военен. Лицето му беше загоряло и набръчкано, сякаш бе живял на югозапад. Над петдесетте. Абсолютно военна стойка. Джак направо си го представи в пълна бойна униформа. А може и да го болеше гърбът.

Индианеца реши да се оттегли.

— Джаксън, оставям те с господина. Довиждане, господин Пайк.

Джак му се усмихна и кимна. Индианеца влезе в паркинга тъкмо когато изкарваха зелената му корвета. Даде щедър бакшиш на пазача, качи се и докато излизаше на пътя, махна на Джак и Пайк. Корветата изръмжа и гръмна луизиански блус — любимата музика на Индианеца.

Ърл Пайк го изчака да излезе на шосето и се обърна към Джак.

— Надявам се, че нямате нищо против да поговорим по работа.

Усмивката и изобщо целият му вид преливаха от дружелюбност, но някак не му отиваше. Очите му бяха мъртви като изгасен телевизор и от бръчките не личеше усмивката да е обичайното му състояние. Над дясното му око имаше грозен белег от изгаряне. И доста пластична хирургия. Можеше да се желае още.

Пайк подаде ръка. Джек имаше усещането, че си е заклещил пръстите с вратата на колата. Докато се здрависваха, Джек видя лепенки по кокалчетата му. Пайк погледна ръката си и се усмихна.

— Спуках гума. На „Таконик“. Гаечният ключ се изплъзна и ме ожули здраво.

— С какво мога да ви помогна, господин Пайк?

— Да влезем и да си поръчаме по едно питие?

— Всъщност нямам време. Съжалявам…

— Една минутка. Извинявайте, че се изтърсих така неочаквано, но довечера трябва да се върна в Ню Йорк и това беше единствената възможност да говоря с вас. Мразя да се натрапвам, но нещата са спешни. Дейв Фонтено ми каза, че ще бъдете тук и че деловата ви среща ще е приключила. Нали нямате нищо против?

— Дейв Фонтено ли? От „Чейз“?

— Да. Миналата седмица направихме четворка на голф в Медоу Милс и аз споменах, че ми трябва превозвач. Всъщност, трябва ми съвет. За един превоз. Знам, че е малко необичайно. Той каза, че вие сте най-добрият в бизнеса.

Дейв Фонтено беше вицепрезидентът на банка „Чейз“ и се занимаваше със сметките на „Блек Уотър Транзит Системс“. И друг път беше пращал клиенти. Голяма част от бизнеса в Олбъни се правеше въз основа на лични връзки. Джак реши да види за какво става дума.

— Какво можем да направим за вас, господин Пайк?

Ърл се усмихна пестеливо.

— Вие превозвате по море, нали?

— Да.

— С контейнери? Запечатани?

— Да. Имаме склад под митнически контрол и превозваме товари до всяка точка на планетата. По земя. По въздух. По Хъдсън. По Ери. По Сейнт Лорънс. Ако искате, мога да ви дам карта на дестинациите.

Ърл Пайк кимаше, но в погледа му проблесна нещо. Джак го забеляза и вътрешната му аларма се включи. Пайк гледаше някъде над рамото му. Глейзър, Берн и Кулман излязоха на паркинга, кимнаха на Джак и се запътиха към една огромна сива лимузина. След като се отдалечиха достатъчно, Пайк се обърна отново към Джак и заговори тихо.

— Дейв каза, че сте били морски пехотинец. Вярно ли е?

— Да.

— Закачихте ли нещо от цялото шоу?

— Малко. Летях над Сок Транг. А вие?

— И аз малко. Бях свръзка към щаба. Нагоре-надолу по бойното поле.

— Браво.

— Извинете ме за въпроса, но притежавате ли огнестрелно оръжие?

— Малко. Без ядрени бомби.

Ърл Пайк кимна и пристъпи крачка към него. Джак долови аромата на афтършейва му, нещо с лимонена нотка. Гласът му беше плътен и дрезгав и Джак трябваше да напряга слуха си. Стар, но ефикасен инструкторски номер, познат на Джак още от Парис Айланд.

— Следите ли наредбите в областта на огнестрелните оръжия?

— Не бих казал.

— Чували ли сте за Наредбата за контрол, над особено жестоките престъпления и прилагането на правосъдните норми от 1994-та?

— Не. Всъщност не се интересувам много от оръжия.

— Ами тя забранява употребата на цял куп оръжия — полуавтоматични, картечни и прочее.

— Разумно. Разни откачени хлапета непрекъснато разстрелват съучениците си. Ползата от още оръжия е като ползата от още кожни болести. Какъв ви е проблемът?

— Някой ден може да поспорим по въпроса. Аз имам… колекция. Уникална колекция. Единствени по рода си екземпляри. Оръжия с огромна историческа стойност. Мога да ви дам пълен списък. Сега ще ви обясня какво имам предвид. Това са музейни експонати, оръжия, които са участвали в създаването на тази страна. Законите уреждат завареното положение. Децата ми не са между живите и затова няма да мога да опазя колекцията си. Затова смятам, че е дошъл моментът да се откажа от нея.

— Децата ви са починали? Моите съболезнования.

Лицето на Пайк се промени и Джак видя скръб и още нещо. Свирепост. Ярост. Убийствена ярост. Подкожен бяс. Маската на смъртта. След това всичко изчезна.

— Беше отдавна. Стана пожар… Говорех за колекцията…

— Защо не направите дарение на някой музей?

Пайк поклати глава и се усмихна едва забележимо.

— Нещо не страдам от излишен алтруизъм.

— Значи искате да я продадете?

— Да. Има добър купувач. Освен това се отвращавам от намесата в личните ми работи. Аз съм добър и съвестен гражданин. И трябва да имам свободите, за които съм… за които сме се борили. А какво имаме… граждански либерализъм. Ако не внимавам, нищо чудно федералните да ми конфискуват колекцията.

— Да, но ще ви обезщетят.

Ърл направи жест с огромната си дясна ръка, раздвижи солидно количество въздух, и всичко това твърде близо до лицето на Джак, който едва сдържа гнева си.

— Стотинки. Обидно малко стотинки. Свързах се с един колекционер от Мексико, пенсиониран кавалерийски офицер. Стар приятел на семейството. Говорили сме много за колекцията, знам, че той ще я цени и че ще я запази цяла и невредима. Проблемът е как тя да стигне до него. Доста е голяма и трябва да се превози много внимателно, от професионалисти.

— Превозите на значително количество оръжие трябва да се докладват на АТО^[2] дори когато се извършват във вътрешността на страната. Длъжен съм да ги информирам. Ако не го направите вие, ще го направя аз. Няма да пренеса оръжия дори на отсрещната страна на улицата, ако не съм попълнил нужните документи. Разбирам ви, господин Пайк. Аз също не обичам държавата да се държи с мен като с дете. Но законът е категоричен. Ако го наруша и ме хванат, ще изгубя превозваческия си лиценз, бизнеса си и дори могат да ме тикнат в затвора. Съжалявам, но не мога да го направя.

Пайк изобщо не изглеждаше впечатлен.

— Проучил съм нещата. Агенцията не изисква пълен опис на историческите ценности. Можете да опишете в декларацията основните елементи и да включите останалите като приспособления и аксесоари. Доколкото основната декларация е вярна по принцип, от АТО изобщо няма да я проверяват. И без това страдат от недостиг на служители — я имат две хиляди агенти из цялата страна, я не, и много малко от тях са оперативни. Повечето ги пращат да наблюдават демонстрациите на оръжие, а другите правят случайни проверки на лицензираните търговци. Началниците им се занимават основно с шумни дела срещу производители на оръжие или помагат в изнудването на цигарените компании. Убеден съм, че няма почти никаква вероятност АТО да се заеме с вас. Освен това съм готов да заплатя каквото трябва, само и само колекцията ми да пристигне до назначението си. Каквото трябва.

Джак го измери с продължителен и спокоен поглед. Пайк не мигна и не отклони своя.

— За какво говорим, господин Пайк?

— За бизнес. Чисто и просто бизнес. Вие можете да извършите услуга, за която съм готов да заплатя добре. Наречете го такса за услугата. Много над стандартните ставки. Ясен ли съм?

Джак огледа паркинга. Намираха се на открито, под извитата дървена козирка на „Фронтенак“. Паркингът беше препълнен. Денят беше ясен и слънчев. Всяка от колите можеше да е тъпкана с федерални агенти с камери и бръмбари. Господин Пайк можеше да има под потника си повече жици, отколкото цици в сутиените на моделите на „Плейбой“. Пулсът му се ускори. Дали всичко това не беше федерално ужилване?

— Хайде да поговорим някъде другаде.

Ърл почервеня, свъси вежди и примижа срещу обляния от яркото слънце паркинг.

— Да. Не е лошо да отидем някъде другаде.