Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (51)

Темпъл Корт

Проспект Парк

16:30

Таксито още не беше спряло, когато Кейси мушна двадесет долара през процепа и изхвърча от колата. Стигна до стъклената врата на блока на бегом. Ръката й продължаваше да стиска мобилния телефон. През този час и половина от моста до Проспект Парк беше звъняла непрекъснато. Сигналът „свободно“ отекваше в мозъка й.

Вратата на асансьора се затвори и кабината потегли нагоре мъчително бавно, отброявайки по една година на всеки етаж. На петия етаж Кейси изскочи още преди вратата да се е отворила. Миришеше на яхния, иззад една от тежките дървени врати гърмеше някакъв мач. Тя изтича до апартамента, стиснала ключовете в ръка. Отвори. Вътре цареше пълна тишина.

— Мамо? Къде си?

Нищо.

Влезе в хола. Слънчевите лъчи се стелеха върху паркета като разтопен мед. Зеленото кожено канапе беше празно, от единия му край висеше смачкано на топка синьо одеяло. Телевизорът работеше на канала на Си Ен Ен, но звукът беше намален докрай. Дървената масичка беше зарината с мръсни чаши, шишенца от хапчета и препълнени пепелници. Въздухът тежеше от миризма на марихуана и ментолови цигари. От уредбата се разнасяше някакъв тих суинг. Вратата към спалнята на майка й беше затворена.

— Мамо! Аз съм.

Тишина. Вратата беше леко открехната. Кейси видя крайчеца на неоправеното легло и разхвърляните по пода дрехи, влезе и прокара длан по чаршафите.

Бяха студени. И влажни. Сякаш майка й се беше потила. На масичката до леглото беше пълна свинщина. Банята светеше. Кейси се втурна натам. Откри майка си под покрития с хиляди златни звезди тъмносин таван. Върху нощната масичка гореше цял град от свещи, въпреки че отвъд белите памучни пердета все още беше ден. Майка й лежеше по гръб със скръстени на гърдите ръце, облечена в светложълта нощница. Куфарчето на Кейси лежеше на пода до леглото, съдържанието му беше разпиляно по морскозеления килим. Навсякъде се търкаляха отворени шишенца, писма и рецепти. Кейси се приближи до леглото и погледна лицето на майка си. То беше бледно, почти синьо, изпито, с изпъкнали скули, затворени очи и лъскаво от пот чело. Наведе се да докосне гърлото й.

Елена Шпандау отвори очи.

— Кейси.

— Мамо.

— Много се разтревожих. Колко е часът?

— Четири и малко. Неделя. Отворила си ми куфара.

— Да, отворих го. Съжалявам.

— Преди малко звънях. Не ме ли чу?

— Май те чух. А може и да не сме. Гледах звездите ти.

— За бога, мамо! Помислих си…

— Помислила си, че съм друсана или умряла.

— Какво друго да си помисля?

— Взех няколко хапчета. Доста хапчета. Направих си страхотно парти. Но прочетох писмата. До лекарите. До болниците. Прочетох всичко. За онова нещастно момиченце миналата седмица. Шауана Кориел. Прочетох документите от съда, на онази съдийка с хубавото име, как беше? Юфония? Тя ги е пуснала и тримата. След онова, което са направили. Ужасна история. Целият ти живот е в този куфар, Кейси. Не че е много хубав живот. Ти непрекъснато се бориш.

— Мамо…

Майка й вдигна излинялата си восъчна ръка и докосна лицето й. Пръстите й бяха студени. Очите й бяха мокри.

— Превърнала съм живота ти в ад, Кейси.

— Не. Да. Не знам. Опитвах се да ти помогна.

— Знам. Приключи ли с опитите?

Кейси почувства, че се задушава. Очите й горяха. Майка й чакаше отговора. Кейси поклати глава.

— Не, мамо. Не съм.

— Тогава аз искам да започна.

— Какво?

— Да започна опитите. Дали ще успеем?

— Можем да опитаме.

Кейси дори успя да й повярва, и то за доста дълго.