Джонатан Келерман
Кръвна проба (5)

5.

На следващата сутрин карах на изток по булевард „Сънсет“. Небето бе нашарено с тънки, пухкави облачета. Мислех си за съня от предишната нощ. Същите призрачни, мрачни истории, които поразяваха спокойствието ми в нощния мрак в началото, когато започнах работа в онкологията. Мина цяла година, докато отпъдя онези демони. Сега обаче се чудя дали те въобще някога са си отивали, или са дремели скрити в някой ъгъл на подсъзнанието ми — винаги готови за нова пакост.

Светът на Раул бе побъркан. Хванах се, че съм възмутен от него, защото отново ме въвлича в тази лудница.

Децата не бива да се разболяват от рак.

Никой не трябва да боледува от рак.

Заболяванията, причинени от мародера рак, са крайният резултат от настъпила хистологична промяна в организма. Видоизменените клетки пакостници, станали необуздаеми, с растяща скорост нападат, разрушават и изтормозват тялото.

Пъхнах касетка на Лени Бро в касетофона с надеждата, че леещият се талант на китариста ще отвлече вниманието ми от полиетиленовите камери. Оплешивели дечица, малкото момченце с черните като смола къдрици и въпроса „Защо аз?“, прозиращ в очите му. Мимолетно и упорито, едно след друго пред очите ми се изнизваха лицата на множество болни деца, които бях виждал, лица, молещи спасение…

В това състояние на духа, приемах човешката свинщина, струпана по входния булевард на Холивуд като манна небесна, а полуголите проститутки бяха ни повече, ни по-малко добросърдечни, гостоприемни каруцари.

Пропътувах последния километър напълно вцепенен, паркирах „Севил“-а на докторския паркинг и минах през главния вход на болницата с наведена глава, като парирах нежеланите срещи и излияния.

Качих се в онкологичното отделение и вече бях извървял половината коридор, когато дочух скандала. Щом отворих вратата на камерата за лечение с ламинарен поток, силата на виковете се повиши.

Раул стоеше вътре с кървясали очи, готови всеки момент да изхвърчат от орбитите си. Беше обърнат с гръб към капсулите на болните и редувайки бърз испански и виещ английски крещеше на тримата пред него.

Бевърли Лукас притискаше към гърдите си папка, сякаш беше защитен екран. Ръцете й силно трепереха и папката постоянно подскачаше. Гледаше втрещено в една точка далече зад белия гръб на Мелендес-Линч, като хапеше устни в усилието си да не се задави от яд и унижение.

Широкото лице на Елън Бекуит имаше скования, ужасен вид на човек, хванат на тясно. Тя бе принудена да направи признание, но не беше убедена в престъплението си.

Триото завършваше висок, космат мъж с лице на хрътка и кривогледи полупритворени очи. Бялата му престилка нямаше копчета. Носеше я небрежно наметната върху изтрити джинси и евтина риза, някога стил „сайкаделик“^[1], а сега просто дрипава. Коланът му украсяваше огромна катарама върху която бе гравирана главата на индиански вожд. Краката му бяха големи, а пръстите им прекалено дълги, почти животински. Можах да ги разгледам, защото ги бе опаковал без чорапи в индиански мокасини — хуарачес. Лицето му бе с бледа кожа, гладко избръснато. Рошавата му коса, смесица от кафяво и тук-таме посивяло, висеше до раменете му. Около не особено чистия му врат бе овесена огърлица от морски раковини. Стоеше безучастно. Погледът под рунтавите вежди бе празен. Раул ме видя и спря тирадата си.

— Отишъл си е, Алекс.

Посочи празната капсула, която бях посетил преди по-малко от двадесет и четири часа. Леглото бе празно.

— Измъкнат е под носа на тези, така наречени професионалисти.

Той махна презрително с ръка към тримата.

— Защо не поговорим другаде? — предложих аз.

Черното момче от съседната капсула надничаше иззад прозрачната преградна стена и на лицето му бе изписано притеснение.

Раул не ми обърна внимание.

— Те го направиха. Преоблекли се като техници от отделението за облъчване и го отвлекли. Разбира се, ако някой бе проявил здрав разум да прочете болничната карта, щеше да проумее дали се препоръчват радиологични облъчвания и тогава може би щяха да предотвратят това… престъпление!

Точно в този миг той налетя на дебелата сестра и тя тутакси бе готова да се разреве. Високият мъж излезе от транса и се опита да я отърве.

— Не може да очаквате от една сестра да разсъждава като ченге.

Говорът му едва забележимо издаваше галски акцент.

Раул се завъртя като пумпал към него.

— И ти ли? Я запази проклетия коментар за себе си. Ако имаше и елементарно понятие от медицина, може би нямаше да се забъркаш в тази каша. „Като ченге!“ Ако това означава бдителност и грижа за сигурността на пациентите, тогава наистина трябва да разсъждава точно като ченге! Тук да не е индиански резерват, Валкроа! Това е опасна за живота болест, която атакуваме с необходимите процедури. А мозъкът, даден ни от господ, трябва да се използва за разбиране, мислене и вземане на решения, за бога! Няма нужда да превръщаме болничния изолатор в автобусна спирка, където идват и си отиват всякакви хора, представящи се за когото си искат и който всъщност не са и да отвличат собствения ти пациент изпод твоя мързелив, сополив, безгрижен нос!

Отговорът на Валкроа бе само една мълчалива скандална усмивка.

Раул го изгледа, готов да каже нещо язвително. Дългурестото черно момче наблюдаваше сцената уплашено, с широко отворени очи иззад прозрачния екран. Една майка, на посещение при детето си в третата кабинка, гледаше втрещена, а после дръпна завеската, сякаш за закрила.

Хванах Раул за лакътя и го заведох до кабинета на сестрите. Филипинката все още беше там, работейки с болничните картони. Мигновен поглед към нас й бе достатъчен да си вдигне бумагите и да изчезне.

Той взе един молив от бюрото, стисна го между пръстите си, запокити парчетата на пода и ги срита в ъгъла.

— Копеле такова. Има нахалството да спори с мен в присъствието на помощния персонал. Ще сложа край на това приятелство и ще се отърва от него веднъж завинаги.

Прекара пръсти по челото си, задъвка мустак и зачеса брадата си, докато мургавата му кожа не порозовя.

— Взеха си го. Ей така, просто си го взеха.

— Какво смяташ да правим?

— Искам единствено да намеря онези „Тачърс“ и да им извия врата ей така, с голи ръце.

Грабнах телефонната слушалка.

— Да се обадя ли на охраната?

— Ами. На тази сбирщина от склерозирали алкохолици, които сами имат нужда от помощ…

— А полицията? Това си е чисто отвличане.

— Не — каза той веднага. — Те няма да си мръднат пръста, само ще направим сензационно шоу за медиите.

Намери болничния картон на Ууди и хвърли бърз поглед на написаното, като съскаше от гняв.

— Радиология… защо ще назначавам облъчване на дете, чието лечение е под въпрос. Няма никакъв смисъл. Никой вече не разсъждава. Роботи, всички те са роботи.

— Какво искаш да предприемем? — попитах отново.

— Проклет да съм, ако знам — призна си той и плесна болничния картон върху плота на бюрото. Седнахме за момент унило смълчани.

— Вероятно те вече са на половината път до Тихуана, на поклонение в някоя от клиниките в Летрил… виждал ли си някога подобно нещо? По мръсните кирпичени стени висят рисунки на морски раци. Това е тяхното лечение! Глупаци!

— Възможно е да не са отишли никъде. Защо не провериш?

— Как?

— Бевърли знае телефонния номер на мястото, където са отседнали. Можем да се обадим и да проверим дали са там.

— Да се правим на детективи… да, защо пък не? Извикай я.

— Дръж се добре с нея, Раул.

— Добре де, добре.

Направих знак на социалната служителка, която разговаряше тихо с Валкроа и Елън Бекуит. В погледа им долових онова овчедушие и ласкателство, които обикновено помагаха за издигане в кариерата.

Казах й от какво се нуждая и тя кимна с разбиране.

Щом влезе в кабинета, направи всичко възможно да не срещне погледа на Раул и мълчаливо навъртя номера. След кратък разговор с администратора на мотела, остави слушалката и каза:

— Момчето съвсем не беше услужливо. Днес не ги е виждал, но колата им е все още на паркинга.

— Ако искаш, ще отида там и ще се опитам да вляза във връзка тях — предложих аз.

Раул погледна разписанието на срещите си.

— Часовете ми са заети чак до три. Ще отложа всичко… Да тръгваме.

— Не мисля, че трябва да присъстваш там, Раул.

— Това е абсурдно, Алекс. Аз съм лекарят! Това е медицински случай…

— Само на пръв поглед. Остави ме да се оправя.

Дебелите му вежди се смръщиха и яростен блясък премина през черните му като зърна кафе очи.

— Трябва най-малкото да допуснем възможността — казах меко, — че всичко това се дължи на конфликт между семейството и теб.

Погледна ме втренчено, сподави гнева си и като се увери, че сърцето му пулсира правилно, вдигна отчаяно ръце.

— Как би могъл дори да…

— Не казвам, че е така. Просто е необходимо да проверим. Онова, което най-много ни интересува, е да върнем момчето обратно за лечение. Нека направим максималното, за да увеличим шансовете за успех, като премахнем всички непредвидени пречки.

Беше обезумял, но аз му дадох задача за размисъл.

— Добре. Не страдам от липса на работа, все пак. Иди ти.

— Искам и Бевърли да е с мен. Тя има най-добра представа за семейството от всички ни.

— Хубаво, хубаво. Вземи Бевърли. Вземи когото пожелаеш още.

Той стегна вратовръзката си и приглади несъществуващи гънки по престилката си.

— Сега довиждане, приятелю — рече, като се стараеше да прозвучи сърдечно. — Отивам в лабораторията.

 

 

Мотел „Морски бриз“ се намираше в западно Пико, разположен между жилищни сгради и евтини апартаменти, прашни витрини на магазини и автосервизи, в една сивкава част на булеварда, точно преди изхода на Лос Анджелис за Санта Моника. Сградата бе двуетажна, украсена отвън с бледозелена гипсова мазилка и парапети от ковано желязо с опадала розова боя. На паркинга имаше над трийсет возила, а плувният басейн беше полуизпразнен. Докато паркирахме зад една каравана с регистрация от Юта, усетих гадна миризма, надигаща се на талази от омасления асфалт.

— Не прилича на хотел с пет звезди — казах, докато слизах от „Севил“-а, — нито пък на болница.

Бевърли промърмори нещо с погнуса.

— Опитах се да им кажа това още щом видях адреса, но никой не може да убеди бащата. Настоя, че иска да е близо до брега, където въздухът е чист. Дори се впусна да говори колко вреден е смогът за болните. Казах ти, че човекът е странен.

Канцеларията на пазача представляваше стъклена будка, залепена за изкривена шперплатова врата. Слаб, очилат иранец с вдървеното изражение на пристрастен пушач на опиум седеше зад раздрънкания пластмасов тезгях и се правеше, че разглежда списание за автомобили. В единия ъгъл клечеше въртяща се поставка за евтини гребенчета и слънчеви очила. Отсреща се бе настанила ниска масичка, покрита с туристически списания и указатели, които не си помнеха годините.

Иранецът упорстваше в решението си да не ни забелязва. Прочистих гърлото си с туберкулозна кашлица и чак тогава той бавно вдигна погледа.

— Да?

— Коя е стаята на семейство Суоуп?

Поразгледа ни, реши, че сме безопасни и отговори:

— Петнайсета.

После отново се концентрира върху прекрасния свят на пътните знаци.

Пред стая номер 15 бе паркирана прашна кафява каравана, марка „Шевролет“. Освен пуловера на предната седалка и празната кутия от цигари на задното стъкло, в колата нямаше следи от живот.

— Това нещо е тяхно — каза Бевърли. — Имаха навик да го паркират незаконно пред главния вход. Веднъж един от пазачите залепи предупредителна лепенка на стъклото. Ема изтърча разплакана до колата и му се оплака, че детето е болно. Той скъса фиша за глобата.

Почуках на вратата. Никакъв отговор. Почуках пак по-силно. Отново никакъв звук. Стаята имаше един-единствен прозорец, замъглен от мръсотия. Найлонова завеса скриваше окончателно гледката вътре. Почуках за трети път и когато тишината остана непокътната, се върнахме обратно на рецепцията.

— Извинете, знаете ли къде са Суоуп? Дали са в стаята си? — попитах кротко.

Летаргично поклащане на главата.

— Имате ли телефонна централа? — обади се Бевърли.

Иранецът вдигна поглед от четивото и премигна.

— Кои сте вие? Какво желаете?

Английският му бе с тежък акцент, маниерите му — далече от изисканите.

— Ние сме от Западната педиатрична болница. Там се лекува детето на Суоуп. Много е важно да говорим с тях.

— Нищо не знам.

Погледът му кацна обратно върху списанието с кодовете на моторните превозни средства.

— Имате ли номератор? — повтори Бевърли.

Едва забележимо кимване.

— Тогава позвънете в стаята, моля.

С театрален жест той се завлачи през вратата към задното помещение. След минутка се яви обратно.

— Няма никой.

— Но колата им е паркирана отпред.

— Слушай, госпожо, не знам за никакви коли. Искате стаята, добре. А сега, махайте се.

— Обади се в полицията, Бев — предложих аз.

Явно, че междувременно бе успял да смръкне амфетамин, защото лицето му оживя мигновено и той заприказва като силно жестикулираше.

— Полицията? Защо полицията? Вие защо създавате неприятности?

— Няма неприятности — отговорих. — Просто искаме да поговорим със Суоуп.

Той разпери ръце.

— Отидоха на разходка — видях. Тръгнаха в тази посока.

Сочеше на изток.

— Не е твърде вероятно. Детето с тях е болно. — Обърнах се към Бев. — Видях телефон в газовата станция на ъгъла. Иди да съобщиш за съмнително изчезване.

Тя направи крачка към вратата. Иранецът вдигна подвижния тезгях и дойде от нашата страна.

— Какво искате? Защо правите неприятности?

— Слушай — рекох, — не ми пука какви гадни малки игрички си имаш в другите стаи. Трябва да говорим със семейството от петнайсета.

Той извади връзка ключове от джоба си.

— Елате, ще ви покажа, че не са тук. После ще ме оставите на мира, нали?

— Договорихме се.

Панталоните му висяха около тялото като чувал, докато се тътреше по асфалта. Мърмореше и дрънкаше ключовете.

Бързо превъртане на китката и ключалката щракна.

Вратата простена, докато се отваряше. Влязохме вътре. Служителят побледня. Бевърли промълви „О, боже“, а аз задуших у себе си надигащото се чувство на ужас.

Стаята бе малка, тъмна и опустошена.

Земните принадлежности на семейство Суоуп бяха претършувани и измъкнати от трите картонени куфара, които лежаха разкъсани на едното от двете легла. Дрехи и лични вещи бяха разпръснати навсякъде — лосиони, шампоани и дезодоранти течаха от пробитите и строшени флакони и шишета, като оставяха лепкави струйки по износения килим. Върху пластмасовия абажур на лампиона висеше дамско бельо. Булевардни романи и жълти вестници накъсани на парчета покриваха стаята като конфети. Навсякъде се търкаляха отворени консервни кутии и бутилки. Съдържанието им се процеждаше бавно и образуваше могилки по пода. Стаята вонеше на гнилоч и застоял въздух.

Само встрани от леглото едно парче килим бе останало чисто от храна и боклуци, но съвсем не бе празно. Бе покрито с тъмнокафява пихтиеста купчина с размери около петнайсет сантиметра.

— О, не — изстена Бевърли, залюля се, политна напред и едва успях да я задържа да не се сгромоляса.

Няма нужда да си бил дълго време в болница, за да различиш веднага вида на съсирената кръв. Лицето на иранеца стана бяло като платно.

— Хайде — хванах го за кльощавите рамене и го изведох навън. — Сега сме длъжни да се обадим в полицията.

Добре е да познаваш някого в службите. Особено, ако това е най-добрият ти приятел и няма да те заподозре, когато съобщиш за престъпление. Навъртях 911 и поисках директна връзка с Майло. Той беше на събрание, но бях настоятелен и го повикаха.

— Детектив Стърджис.

— Майло, Алекс е.

— Здравей, друже. Измъкна ме от една прекрасна лекция. Изглежда, че западната част се е превърнала в последно убежище на лабораториите за наркотици. Наемат си лъскави къщурки и паркират мерцедеси на пътеките. Защо ли ми е да знам всичко това, ама кажи го на шефовете. Както и да е, какво става?

Разказах му и той мигом стана сериозен.

— Добре. Стой там. Не позволявай на никого да пипне нищо. Ще задействам нещата. Сигурно много хора ще започнат да се мотаят наоколо, затова погрижи се момичето да не дрънка. Ще дойда веднага щом мога, но сигурно няма да съм първият. Затова, ако някой те притеснява, само спомени името ми и се надявам, че няма да ти дават повече зор. И без това много си видял.

Окачих слушалката и потърсих Бевърли. Видът й бе измъчен като на загазил пътник. Хванах я за ръка и заедно седнахме до иранеца, който непрекъснато мърмореше на фарси, че без съмнение времето при Аятолаха е било по-добро.

От другата страна на тезгяха забелязах кафемашина. Отидох и напълних три чаши. Иранецът взе своята с благодарност, хвана я с две ръце и я изгълта шумно. Бевърли остави своята на масичката, а аз бавно отпивах, докато чакахме.

Пет минути по-късно видяхме сигналните светлини на полицейска кола.