Джонатан Келерман
Кръвна проба (25)

25.

Тръгнах към вратата с дуло, опряно в кръста.

— Отвори я бавно и внимателно — инструктира ме Кармайкъл. — Дръж ръцете си на тила и гледай право напред.

Подчиних му се разтреперан и чух скърцането на завесата и гласа на Нона.

— Няма нужда да го нараняваш, Дъг.

— Прибирай се вътре. Остави това на мен.

— Но той може и да е прав. Ууди гори…

— Казах, че аз ще се оправя — отвърна грубо русокосият, внезапно изгубил търпение.

Безмълвният й отговор го накара да омекне.

— Извинявай, сестричке. Положението е тежко и всички сме напрегнати. Като свърша с този ще се заема с Ууди. Сега му капни малко витамин B₁₂. Ще ти покажа как да смъкнеш температурата на малкия. След няколко седмици той ще бъде здрав и ще се махнем оттук. Само след месец ще го уча да цепи вълните.

— Дъг, аз… — започна пак тя.

Надявах се, че ще продължи да защитава каузата ми като по този начин ще го накара да се разсее и ще ми помогне да избягам. Но тя спря на средата на изречението. Тихите й стъпки бяха последвани от затварянето на завесата.

— Движение — каза Кармайкъл. Ядоса се от намека за съпротива и изрази яда си като завря стоманата в бъбрека ми.

Бутнах вратата и излязох в мрака. Стори ми се, че вони на химикали по-силно и че хълмът е съвсем опустял. Неизползваните машини, от които бяха останали само ръждиви развалини, лежаха проснати мълчаливо и равнодушно из безплодната земя. Мястото бе твърде грозно, за да умра там.

Кармайкъл ме буташе през коридора, образуван от наредените петролни варели. Погледът ми се стрелкаше насам-натам в търсене на възможност за бягство, но черните цилиндри представляваха висока метална барикада, безмилостно непробиваема.

На няколко метра от края на коридора той започна да говори. Предлагаше ми възможности.

— Мога да те убия както си изправен или клечиш, или в легнало положение — като Суоуп. Ако пък предпочиташ, можеш да потичаш, да направиш малко гимнастика и да отвлечеш съзнанието си от това, което те очаква. Няма да ти кажа след колко крачки ще стрелям, така че можеш да си въобразиш, че просто правиш джогинг. Все едно си на маратон. Аз лично се чувствам прекрасно, когато тичам. Може и ти така да се почувстваш. Използвам тежък заряд и няма да усетиш болка. Все едно че тичаш много бързо.

Коленете ми се разтрепериха.

— Хайде бе, човече. Не се излагай. Дръж се на положение.

— Смъртта ми няма да ти помогне с нищо. Полицията знае, че съм тук. Ако не се върна, ще дойдат и ще преровят мястото.

— Няма страшно. Щом ти излезеш от играта, ние изчезваме.

— Момчето не може да пътува в това състояние. Ще го убиеш.

Дулото ме прободе болезнено.

— Не са ми нужни съветите ти. И сам мога да се оправя.

Вървяхме мълчаливо докато стигнахме входа на металното преддверие.

— И така, как предпочиташ: да стоиш или да бягаш?

Пред мен се простираха стотина метра равна, пуста земя. Мракът щеше да ме прикрие донякъде, но въпреки това Кармайкъл щеше лесно да ме улучи. Отвъд празното пространство имаше хълмове от отпадъчни метали — ламаринени ленти, кълба жица и сондажната кула, зад която бях скрил „Севил“-а. Твърде оскъдни прикрития, но ако успеех, щях да спечеля време за обмисляне на по-добър план.

— Недей да бързаш — рече той великодушно, сякаш искаше да си запази главната роля.

И преди бе играл тази сцена и упорито се опитваше да запази хладнокръвие и контрол. Но знаех, че е неустойчив като азот и може да си изгуби ума, ако бъде провокиран. Номерът беше да го разсея достатъчно, че да откъсне поглед от мен и след това да избягам. Или да го нападна. Това бе хазарт на живот и смърт, защото внезапното избухване би могло да го накара да дръпне спусъка. Но от тази гледна точка нямах какво да губя, пък и мисълта да му се оставя без съпротива ме отвращаваше.

— Решавай.

— Това е глупав избор, Дъг, и ти го знаеш.

— Какво?

— Казвам, че си кръгъл глупак.

Той изръмжа, обърна се, захвърли пушката и ме сграбчи за яката на ризата като я дърпаше здраво. Вдигна брадвата и замахна във въздуха.

— Само да си мръднал, ще те насека на парчета като сирене.

Дишаше тежко и яростно, а потта блестеше на челото му. От тялото му лъхаше животинска миризма.

Ритнах го силно в слабините. Той извика от болка и инстинктивно отпусна хватката си. Аз се отдръпнах, паднах на земята и търтих да бягам заднешком като рак, жулейки до кръв коленете и дланите си. Докато се опитвах да се изправя, кракът ми допря нещо кръгло. Беше метална пружина. Претърколи се, а аз паднах по гръб.

Кармайкъл зареди оръжието и го насочи към мен. Дишаше тежко като разярено дете. Острието на брадвата блесна на лунната светлина. На фона на черното небе силуетът му изглеждаше грамаден и някак нереален.

Изправих се отново на колене и се отдалечих от него пълзешком.

— Много говориш и си невъзпитан — каза той задъхано. — Дадох ти възможност да свършиш в мир. Опитах се да бъда справедлив, но ти не го оцени. Сега вече ще те заболи. Ще те убия с това.

За да звучи по-убедително, той вдигна брадвата.

— Ще те убия бавно. Ще те направя на пихтия къс по къс, ще те мъча дълго време. Накрая ще ме молиш за куршум.

Някаква фигура се показа иззад петролните варели.

— Свали брадвата, Дъг.

На светлината различих стройната здрава фигура на шериф Хутън. 45-милиметровият „Колт“ заприлича на никелирана ръка.

— Казах да свалиш брадвата — повтори той и насочи огнестрелното оръжие към гърдите на Кармайкъл.

— Остави ни на мира, Рей — каза русокосият, — трябва да довърша започнатото.

— Не и по този начин.

— Няма друг начин — настояваше Кармайкъл.

Човекът на реда поклати глава.

— Току-що говорих с един тип на име Стърджис, от отдел „Убийства“ в Лос Анджелис. Питаше за този лекар. Явно някой се е опитал да го застреля снощи, но е убил грешния човек. На следващия ден докторът е изчезнал. Търсят го доста сериозно. Сетих се, че може да е тук.

— Той се опитва да разтури семейството ми, Рей. Нали ти сам ме предупреди за него.

— Объркал си се, момче. Казах ти, че ме е питал за задния път и те предупредих да си намериш друго скривалище. Не съм те подтиквал да убиваш човека. Сега хвърли брадвата и ще поговорим спокойно.

Беше хванал пистолета здраво и ме гледаше.

— Много е глупаво от ваша страна да си врете носа тук, докторе.

— Струваше ми се по-добре от това да бъда неподвижна мишена. Освен това тук има дете, което се нуждае от медицинска помощ.

Той яростно поклати глава.

— Момчето ще умре.

— Не е вярно, шерифе. Ние можем да го лекуваме.

— Така ми казаха и за жена ми. Позволих им да я разрежат и да я натъпчат с отрови, а ракът я изяде по същия начин. — Той отново се обърна към Кармайкъл. — До определен момент те поддържах, Дъг, но ти отиде твърде далеч. Остави брадвата.

Двамата се втренчиха един в друг. Видях възможност да се отскубна.

Кармайкъл ме видя и замахна с оръжието си.

45-милиметровият гръмна. Кармайкъл отскочи и извика от болка. Той стисна раната, а кръвта изтичаше през пръстите му. Колкото и невероятно да беше, в другата си ръка продължаваше да държи брадвата.

— Ти — ти ме рани — промърмори той, сякаш не можеше да повярва.

— Само те одрасках — рече Хутън с равен глас. — Няма да умреш. А сега хвърли проклетата брадва, момче.

Станах и малко по малко започнах да се приближавам към захвърленото оръжие, като се пазех от замаха на русокосия.

Врата на караваната се отвори и по пътеката се разля студена бяла светлина. Нона се затича, викайки името на Кармайкъл.

— Сестричке, вземи пушката — изкрещя той.

Заповедта се процеди между стиснатите му от болка зъби. Ръката, която държеше брадвата, трепереше. Другата бе аленочервена от китката до върха на пръстите. Гъстата кръв се стичаше по кокалчетата и капеше на земята.

Момичето спря и впи широко отворените си очи в голямата тъмночервена локва под краката на Кармайкъл.

— Ти го уби — изписка тя и се завтече към Хутън като започна сляпо да размахва ръце.

Той я хвана като все още държеше на мушка ранения. Тя се опита да го одраска, но не успя. Накрая той я избута, тя се олюля и падна.

Доближих се съвсем до пушката.

Нона се изправи на крака.

— Дърт мръсник! — изкрещя тя на шерифа. — Трябваше да ни помогнеш, а го уби.

Хутън гледаше през нея с каменно изражение. Ненадейно тя се хвърли в краката на Кармайкъл.

— Не умирай, Дъг. Моля те. Имам нужда от теб.

— Вземи пушката — изкрещя той.

Тя го погледна смутено, кимна и се насочи към оръжието. Бе по-близо отколкото бях аз, затова трябваше да действам. Когато се наведе да го вземе, аз се хвърлих напред.

Кармайкъл ме видя с крайчеца на окото си, завъртя се и се опита да съсече ръката ми с брадвата. Сгърчих се. Той ругаеше в агонията си, а кръвта му изтичаше. Той замахна отново, но не ме пропусна на сантиметри.

Хутън се наведе, хвана 45-милиметровия с две ръце и простреля Кармайкъл в тила. Куршумът разкъса гърлото му. Той се стисна за гушата, всмука въздух, издаде някакви гърлени звуци и се строполи.

Момичето успя да грабне пушката и то доста сръчно. Взря се в тялото на земята. Крайниците му потрепваха и тя ги гледаше прикована, докато не спряха. Косата й бе рошава, нощният бриз я разбъркваше. Изплашените й очи бяха влажни.

Червата на Кармайкъл се пръснаха. Красивото лице доби сериозен израз. Тя вдигна очи, насочи дулото към мен, после поклати глава, завъртя се и се прицели в шерифа.

— Ти си като всички останали — изплю се в лицето му.

Преди шерифът да й отговори, тя се извърна отново към трупа и започна да му говори с напевен глас:

— Той е като всички останали, Дъг. Не ни помагаше, защото е добър, или защото е на наша страна, както ти мислеше. Направил го е, защото е шибан страхливец. Страхувал се е, че ще издам мръсните му тайни.

— Млъкни, момиче — предупреди я Хутън.

Тя не му обърна внимание.

— Той ме чука, Дъг, като всички онези дърти, зли мръсници с мръсните си членове и провисналите си топки. Когато бях съвсем малко момиче. След като онова чудовище ме отвори. Праведната ръка на закона. — Тя се изсмя подигравателно. — Само му смигнах и той ме погълна жадно. Беше ненаситен. Трябваше да го правим всеки ден. В къщата му. В камиона му. Взимаше ме след училище и ме водеше на възвишенията да го правим. Сега какво мислиш за стария ни приятел Рей, Дъг?

Хутън й изкрещя да спре. Но гласът му не звучеше убедително и той се сви. Изглеждаше съсухрен и безпомощен, въпреки големия пистолет, който държеше.

Тя продължи да говори на трупа като подсмърчаше.

— Ти бе толкова добър и доверчив, Дъг… Мислеше го за наш приятел, мислеше, че ни помага да се скрием, защото като нас не обича лекарите… Защото ни разбира. Но причината съвсем не е била тази. Той би ни издал веднага, но е бил застрашен от тайната, която щях да издам, ако го бе направил… Щях да кажа на всички, че ме е чукал. И ме е пребивал.

Хутън погледна „Колт“-а, преглътна някаква ужасна мисъл и освободи спусъка.

— Нона, нали не иск…

— Той си мисли, че е баща на Ууди, защото така го лъжех през всичките тези години. — Тя погали цевта и се изкиска. — Е, може и да съм казвала истината, може и да не съм. Може би дори не зная. Никога не сме правили кръвни проби, за да установим, нали, Рей?

— Ти си луда — каза той. — Ще те пъхна в затвора. — После се обърна към мен: — Тя е луда — нали виждате?

— Така ли? — Тя обви спусъка с пръсти и се усмихна. — Мисля, че знаеш добре кой е луд. Знаеш всичко за лудите малки момиченца. Като малката, дебела, луда Марла, която винаги седи самичка, клати се напред-назад и пише тъпи, луди стихчета. Говори си сама и си подмокря гащичките. Държи се като бебе. Тя беше луда, нали, Рей? Дебела и грозна побъркана.

— Затвори си устата…

— Ти затвори своята, дърто копеле! — избухна тя. — Кой, по дяволите, си ти, че да ми казваш какво да правя? Чукаше ме всеки ден. Вкарваше ми го, а после ме пребиваше. — Тя се усмихна зловещо. — Поне това разказах на Лудата Марла. Трябваше да видиш малките й свински очички. Разказах й много подробно. Как свършваше и молеше за още. Шериф. Сигурно съм разстроила бедничкото дете, защото на следващия ден взе едно въже и…

Хутън изграчи нещо и тръгна към нея.

Тя се изсмя и го застреля от упор.

Той се свлече като мокро парче хартия. Тя застана над него и отново дръпна спусъка. Дулото отскочи и напълни тялото му с още един куршум.

Махнах пръстите й от оръжието и го оставих да падне между двата трупа. Тя не се възпротиви. Сложи главата си на рамото ми и се усмихна мило.

Взех я със себе си и тръгнах да търся „Ел Камино“-то. Не беше трудно да го открия. Хутън го бе паркирал пред самия вход, при оградата. Наблюдавах я внимателно докато се обаждах по радиостанцията.