Джонатан Келерман
Кръвна проба (17)

17.

Когато излязох, сектанти от „Тач“ седяха върху тревата в стойка „Йога“, със затворени очи и длани, сключени като за молитва. Лицата им бяха огрени от слънцето. Хутън се бе облегнал на фонтана и пушеше, а очите му неотклонно следваха движенията на групата. Той ме видя, пусна фаса, стъпка го с крак и го изхвърли в кошче за боклук.

— Научихте ли нещо?

Поклатих глава в знак на отрицание.

— Нали ви казах.

Посочи към медитиращите, които бяха започнали да се молят.

— Странни са, но са безобидни.

И аз ги погледнах. Като изключим белите костюми, сандалите и неподдържаните бради, те приличаха на участници в учебен семинар, един от онези бляскави психо-поп фестивали, спонсорирани от мениджърите, за да увеличат продажбите на своята продукция. Вторачените в небесата лица принадлежаха на хора на средна възраст, добре хранени, с израз, който говореше за комфорт и власт в предишния им живот.

Норман Матиас ми бе описан като агресивен и амбициозен човек. Подстрекател. Като Матиас той се бе опитал да се превърне в светец, но бях твърде циничен и се чудех дали просто не е заменил една дейност с друга.

Сектата „Тач“ бе златна мина. Предлагаше просперираща простота сред плодородна природа, премахваше бремето на личната отговорност, заменяше духа на обществото — стремеж към здраве и живот — с един праведен начин на битуване и подаваше чинийката за подаяния. Как се изпуска такова нещо?

Но дори и всичко да бе само измама, все още нищо не говореше за отвличане на деца и убийства. Както бе отбелязал Сет, загубата на самотата бе последното нещо, което Матиас желаеше, независимо дали бе пророк, или мошеник.

— Нека се поогледаме — каза Хутън — и да приключим с това.

 

 

Свободният достъп до техните земи ми даваше възможност да надникна навсякъде. Храмът бе куполообразен и величествен, с готически църковни прозорци и библейски стенописи по тавана. Църковните скамейки бяха извадени и подът бе постлан с рогозки. В средата имаше груба чамова маса и нищо повече. Жена в бяло бършеше прах и метеше, като спря колкото да ни се усмихне майчински.

Спалните наистина бяха като килии — не по-големи от тази, в която Раул бе арестуван, с ниски тавани и тънки, студени стени. Единичното прозорче с размерите на книга с твърди корици, бе замрежено с дървена решетка. Всяка килия бе обзаведена с дървен нар и скрин с чекмеджета. Спалнята на Матиас се различаваше само по малката библиотечка. Литературният му вкус бе еклектичен — Библията, Корана, Пърлс, Йънг, „Анатомия на една болест“ на Къзън, „Бъдещият шок“ на Тофлър, „Бхавагад гита“, няколко текста по градинарство и екология.

Направих обиколка на кухнята. Върху промишлени готварски печки къкреха казани с бульон от овнешка глава със зеленчуци. Хлябът се печеше в кахлени фурни. Имаше обществена библиотека, съдържаща предимно книги за земеделие и здравеопазване. Заседателната зала беше с неизмазани стени от кирпич. Навсякъде бе пълно с хора, които се смееха, работеха, гледаха ни доверчиво и приятелски.

Двамата с Хутън се поразходихме из нивите и лозята, където членове на „Тач“ беряха грозде. Чернобрад гигант остави щайгите си на земята и ни предложи току-що откъснати чепки. Плодът бе сочен и го усетих като еликсир върху небцето си. Похвалих човека за прекрасния вкус. Той кимна и се върна на работа.

Следобедът бе приятен, но слънцето бе започнало да пече силно. Докато усърдно претърсвах целия стопански двор и зеленчукови градини започна да ме боли главата. Казах на Хутън, че е време да тръгваме.

Поехме обратно към виадукта. Тревожех се, че нищо не можах да постигна. Търсенето бе в най-добрия случай символично. Нямаше никаква причина да мисля, че децата на Суоуп са тук. Но, дори и да бяха, нямаше начин да ги намеря. Убежището бе заобиколено от хиляди акра земя, предимно гори. Единствено глутница копои би могла да претърси цялата площ. Освен това манастирите открай време са тайни места, предназначени за бегълци. В землището бе възможно да има лабиринт от подземни тунели и пещери, тайни скривалища и незнайни пътища, които само археолог би могъл да разрови.

Денят се оказа несполучлив, но си струваше да го изгубя по този начин, ако с това щях да помогна на Раул да приеме действителността. После си дадох сметка какво означава „действителност“ и закопнях за балсама на опровержението.

 

 

Хутън нареди на Брагдън да донесе личните вещи на Раул в голям амбалажен плик. Накрая той се съгласи да приеме чека на онколога за шестстотин осемдесет и седем долара глоба и докато броеше сумата за трети път, аз обикалях неуморно стаята, нетърпелив да се махна по-скоро оттам.

Картата на областта привлече погледа ми. Отбелязах Ла Виста и видях заден път на изток, който сякаш се движеше покрай града, позволяващ достъпа до района, без въобще да се преминава през търговската част. Ако това бе начинът да се предпазим от внимателния поглед на Матиас, ставаше по-лесно, отколкото си го представях.

След малка пауза попитах Хутън за този път. Той премяташе безцелно някакво индиго и драскаше нещо.

— Една нефтена фирма купи земята. Накараха кметството да затвори пътя. Много се говореше за големи инвестиции, за едва ли не моментални печалби.

— Успяха ли да открият богати залежи?

— Не. Земята се оказа абсолютно безплодна.

Заместникът доведе Раул. Разказах му за посещението си в Убежището и за това, че нищо не съм намерил. Прие го със сломения поглед на победен ветеран и дори не протестира.

Шерифът, доволен от равнодушието му, се отнасяше изключително вежливо с него, докато подписваше заповедта за освобождаването му. Попита го какво би желал да правят с „Волво“-то. Онкологът само вдигна рамене с безразличие. После каза да го поправят за негова сметка.

Изведох го от стаята и поехме надолу по стълбата.

 

 

През целия път към къщи бе мълчалив. Не излезе от вцепенението си дори и когато една грубиянка от пътната полиция ни измъкна от колата и поиска документи за самоличност. Прие унижението с мълчаливо съгласие, което ми се стори жалко. Преди два часа той бе агресивен и готов за битка. Чудех се дали не бе паднал духом от акумулирания стрес, или пък цикличните промени в настроението бяха част от характера му, която никога не бях опознал.

Бях прегладнял, но в този „гръндж“ аранжимент той не беше за ресторант, затова купих два сандвича и „Кока-Кола“ от едно капанче в Санта Ана и отбих колата встрани от пътя, близо до един обществен парк. Подадох на Раул храната, а аз изядох своята, докато наблюдавах група тийнейджъри, играещи софтбол на мръкване. Когато се обърнах да го погледна, той бе заспал. Все още неразопакованият сандвич бе увиснал в ръката му. Взех го от него, хвърлих го в близкото кошче и запалих „Севил“-а. Той се размърда, но не се събуди, а когато се качих на магистралата, вече кротко похъркваше.

Пристигнахме в Лос Анджелис около седем, точно когато движението към центъра на града вече бе понамаляло. Завих към изхода за Лос Фелис и едва тогава той отвори очи.

— Какъв е адресът ти, Раул?

— Не, закарай ме в болницата.

— Не си във форма да се върнеш там.

— Трябва. Хелън ще чака.

— Само ще я изплашиш с вида си. Най-малкото, иди вкъщи да се поосвежиш най-напред.

— Имам дрехи за смяна в кабинета си. Моля те, Алекс.

Вдигнах ръце пред упорството му и се отправих към „Уестърн Педс“. След като паркирах на лекарския паркинг, го изпратих до предния вход на „Принцли“.

— Благодаря ти — промълви с поглед, забит в земята.

— Пази се.

По обратния път към колата срещнах Бевърли Лукас, която напускаше отделението. Изглеждаше уморена и страдаща, огъната под тежестта на голямата си чанта.

— Алекс, толкова се радвам, че те виждам.

— Какво се е случило?

Огледа се, за да се увери, че никой не ни подслушва.

— Оджи. Той ми съсипа живота, откакто приятелят ти го разпита, наричаше ме неверница. Дори се опита да ме притеснява в болницата, но дежурният лекар го спря.

— Копеле.

Тя разтърси глава.

— Най-лошото е, че му влизам в положението, ние бяхме… близки, някога. Какво прави в леглото си е негова работа.

Хванах я за раменете.

— Ти постъпи правилно. Ако можеш да се дистанцираш достатъчно, ще можеш да разбереш очевидното. Не му позволявай да се върне при теб.

Тя потръпна от заплахата в гласа ми.

— Знам, че си прав. С разума си го разбирам. Но той съвсем пропада и това ме наранява. Не мога да променя чувствата си.

Тя започна да плаче. Три медицински сестри идваха към нас. Издърпах я от пътеката и я заведох по стълбата до лекарския етаж.

— Какво искаше да кажеш с това „съвсем пропада“?

— Държи се странно. Дрогира се и пие повече от обичайното. Като животно в клетка е. Тази сутрин ме измъкна от отделението и ме заключи в заседателната зала. Нахвърли се върху мен.

Тя сведе поглед от срам.

— Каза ми, че съм най-добрата, която някога е притежавал, всъщност се опита да ме обладае. Когато го спрях, изглеждаше разбит. Говореше несвързано. После започна да се нахвърля върху Мелендес-Линч — щял да го жертва като агнец и щял да се опита да използва случая Суоуп, за да прекрати приятелството. Започна да се смее. Това бе истеричен смях, Алекс, страховит. Каза, че държи резервен коз. Че Мелендес-Линч никога няма да се отърве от него.

— Обясни ли какво има предвид?

— Попитах го. Просто се изсмя отново и напусна. Алекс, тревожа се. Тъкмо бях тръгнала към стажантското общежитие, за да се уверя, че е добре.

Опитах се да я разубедя, но бе неотстъпчива. Тя притежаваше безкрайно чувство за вина. Някой ден щеше да направи от някого чудесна изтривалка.

Ясно бе, че иска да я придружа до общежитието и колкото и да бях уморен, съгласих се да тръгна с нея, в случай че играта загрубее.

Общежитието за стажанти бе на булеварда срещу болницата. Сградата бе триетажна, покрита с небоядисан бетон отвън и с подземен паркинг. Някои от прозорците бяха украсени с цветя върху перваза или висящи на макраме растения. Но нищо не й пречеше да прилича на онова, което се нарича евтина квартира.

Възрастен черен пазач стоеше пред вратата. В съседство бяха станали няколко изнасилвания и живущите бяха помолили за охрана. Портиерът погледна болничните ни значки и ни пусна да минем.

Апартаментът на Валкроа бе на втория етаж.

— Той е единственият с червена врата — каза Бевърли като го посочи.

Коридорът и всички останали врати бяха бежови. Тази на Валкроа бе аленочервена и изпъкваше като отворена рана.

— Аматьорско боядисване, нали?

Прокарах ръка върху дървото, което бе грубо и на бабуни. На вратата бе залепена изрезка от комиксово списание за наркомани: шантави хора, пиещи хапове и халюциниращи в стил „Техникълър“, чиито сънища представляваха прекалено подробен и необичаен секс.

— А-ха.

Тя почука няколко пъти. Не получи отговор и започна да хапе устни.

— Може би е излязъл — предположих.

— Не. Когато не е на повикване, не излиза никъде. Това бе едно от нещата в нашата връзка, което ме тревожеше. Ние никога не излизахме.

Не й напомних, че ги е видяла с Нона Суоуп в ресторант. Без съмнение той бе от онези хора, които са толкова стиснати, когато трябва да дават, колкото са алчни, когато дойде ред да получават. Той би гледал да мине с възможно най-малкия разход, за да влезе в тялото на някоя жена. Със скромните си очаквания, Бевърли сигурно е била идеална за него. Докато не му е дошло до гуша от нея.

— Притеснявам се, Алекс. Знам, че е вътре. Той явно се е усъмнил в нещо.

Не открих в себе си дума, с която да облекча страданието й. Накрая слязохме долу и убедихме пазача да използва резервния ключ за червената врата.

— Не знам нищо за тоя лекар — каза той, но все пак отвори апартамента.

Стаята бе кочина. Мръсно бельо бе разхвърляно върху набръчкания килим. Леглото бе неоправено. Върху нощното шкафче имаше пепелник, претъпкан с фасове от марихуана. Наблизо бе захвърлена машинка за свиване на цигари от марихуана във формата на чифт женски крака. Медицински книги и още комикси за наркомани си съжителстваха из половината дневна. Кухненският умивалник бе свинщина от мръсни чинии и пенеста вода. Около главите ни летеше муха.

В апартамента нямаше никой.

Бевърли обиколи наоколо и от неудобство започна да разтребва. Пазачът я гледаше подигравателно.

— Хайде — казах с учудваща сила. — Няма го тук. Да се махаме.

Тя покри леглото, хвърли последен поглед и напусна.

Пазачът се покашля.

Навън тя ме попита дали може да се обадим в полицията.

— За какво? — скастрих я остро. — Че възрастен мъж е напуснал апартамента си? Въобще няма да го вземат на сериозно. И ще имат право.

Изглеждаше наранена и искаше да го обсъдим по-подробно, но аз не се съгласих. Чувствах се като парцал, главата ме болеше, мишниците ми бяха подгизнали. Имах чувството, че се разболявам. Освен това, алтруистичните ми авоари вече бяха доста изчерпани.

Пресякохме улицата в мълчание и пътищата ни се разделиха.

 

 

Щом се прибрах у дома, се почувствах наистина като въшлясал — трескав, трупясал и с болки по цялото тяло. Все пак имаше светлинка в тунела — експресно писмо от Робин, потвърждаващо тръгването й от Токио след една седмица. Един от японските изпълнителни директори имал вила на Хаваите и я бе поканил. Тя се надяваше, че мога да я посрещна на летището в Хонолулу и да се настаним за две седмици на слънце и удоволствие. Обадих се в „Уестърн Юниън“ и написах „Да“ върху всички сметки.

Горещата вана не ми помогна да се почувствам по-добре. Нито пък студеното питие и самохипнозата. Довлякох се до езерото, за да нахраня рибите „Кой“, но не останах да им се порадвам. Едва стъпил обратно вкъщи се свлякох на леглото с вестник в ръка, остатъка от кореспонденцията и Лео Котке в уредбата. Но почувствах, че съм твърде изтощен, за да се концентрирам и без борба се отдадох на съня.