Джонатан Келерман
Кръвна проба (4)

4.

Стените в отделението бяха покрити с жълти тапети, изрисувани с танцуващи мечета и засмени кукли. Лъхнаха ме зловонията на болницата — дезинфектанти, телесни миризми и вехнещи цвята — с които бях свикнал докато работех там и ми напомниха, че съм чужд. Въпреки че бях преминавал този коридор хиляди пъти, бях обзет от смразяващото безпокойство, което внушава всяко болнично заведение.

Камерата за ламинарен поток се намираше в другия край на отделението зад неостъклена, сива врата. Като наближихме вратата се отвори и оттам излезе младо момиче. Запали цигара и тръгна към изхода, но Раул я повика и тя спря. Обърна се, подгъна коляно и замръзна в тази претенциозна поза с цигарата в едната ръка, а другата бе сложила на хълбок.

— Това е сестрата на момчето — прошепна ми той.

Беше ми казал, че хваща окото, но направо я бе подценил.

Момичето бе забележително.

Беше висока около метър и седемдесет и пет — метър и осемдесет, а тялото й бе хем женствено, хем някак момчешко. Краката й бяха дълги, добре оформени и стройни, гърдите — малки и стегнати. Шията бе тънка като на птица, а слабите й нежни ръце завършваха с тъмночервен маникюр. Носеше бяла памучна рокля, опасана със сребрист колан, който очертаваше малка талия и плосък корем. Меката материя, почти съвсем опъната по тялото, описваше всяка негова гънка.

Лицето й бе овално, а брадичката — остра, с трапчинка, която я разделяше на две. Имаше изпъкнали скули и правилна челюст, свършваща при малките й уши. Всяко ухо бе пронизано с две фини халки от ковано злато. Правите плътни устни оформяха красив и червен прорез.

Най-силно ме впечатли обаче, цветът на косите й. Дълги, лъскави, силно опънати зад високото й гладко чело, те бяха медночервени. Но за разлика от повечето рижави хора, кожата й — млечно бяла — не бе покрита с лунички. Напротив — беше безупречна, с калифорнийски загар. Дълги мигли украсяваха и без това големите й мастиленочерни очи.

Употребяваше твърде много грим, но не бе докоснала тъмните си гъсти вежди, чиито дъги придаваха на лицето й скептичен израз. Тя бе момиче, което всеки би забелязал, странна комбинация от простота и блясък, почти изключително привлекателна, без да се старае да го постигне.

— Здравейте — каза Раул.

Сега подгъна другото си коляно и започна да ни разглежда внимателно.

— Здрасти. — Говореше намусено и ни гледаше с досада. Отмести поглед, сякаш да прикрие апатията си и засмука цигарата.

— Нона, това е д-р Делауер.

Тя кимна безучастно.

— Той е психолог, специалист в грижите за раковоболни деца. Преди работеше тук, в отделението за ламинарен поток.

— Здравейте.

Каза го, защото възпитанието го изисква, с мек, почти шептящ глас и равна интонация.

— Ако искате да говорите с родителите ми, трябва да ви кажа, че ги няма.

— Да, именно това искам. Кога ще се върнат?

Момичето повдигна рамене и тръсна пепел на пода.

— Не ми казаха. Спаха тук нощес, така че вероятно са отишли до мотела да се изкъпят. Може би ще дойдат довечера, може би утре.

— Ясно. А вие как сте?

— Добре. — Погледна към тавана и потропа с крак.

Раул понечи да я потупа по гърба, както правят всички лекари, но погледът в очите й го възпря и той свали вдигнатата си ръка.

„Страшна работа е това дете“, казах си, но си помислих, че надали й е лесно.

— Как е Ууди? — попита той.

Въпросът я вбеси. Стройното й тяло се наежи. Тя хвърли цигарата на пода и я стъпка с пета. Във външния край на недоспалите й очи се събраха сълзи.

— Вие сте проклетият лекар. Защо вие не ми кажете?

Чертите на лицето й се опънаха, тя се обърна и хукна навън.

Раул отбягваше погледа ми. Вдигна смачканата угарка и я постави в пепелника. Покри челото си с ръка, пое си дълбоко въздух и направи мигренозна гримаса. Болката явно беше мъчителна.

— Хайде — каза, — давай да влизаме.

На вратата на сестринския кабинет се кипреше саморъчно изографисан надпис „Добре дошли в Спейс Ейдж Мегъзин“.

По таблото за съобщения бяха окачени множество листове — графици на смените, изрязани от списания комикси, таблици на дозировките при химиотерапия и снимка с автограф на един известен бейзболист с малко плешиво момче в инвалидна количка. Детето държеше бейзболната бухалка в ръцете си и гледаше спортиста, който изглежда се чувстваше неловко в тази компания.

Раул взе болничен лист от една кутия и го прегледа набързо. Изруга и натисна някакво копче на таблото. Само след секунди се показа едра жена, облечена в бяло.

— Да, о, здравейте д-р Мелендес.

Видя ме и кимна, а на лицето й се настани въпросителна.

Раул ме представи на сестрата, чието име беше Елън Бекуит.

— Добре — каза тя, — може да ни бъдете от полза тук.

— Д-р Делауер завеждаше психологичната работа в това отделение. Той е международен експерт по въпросите на психологичните ефекти от болничната изолация.

— Чудесно. Приятно ми е да се запозная с вас.

Поех пълничката ръка.

— Елън — каза Раул, — кога трябва да се върнат г-н и г-жа Суоуп?

— Нямам никаква представа, докторе. Бяха тук цяла нощ и после си тръгнаха. Обикновено идват всеки ден, така че сигурно ще се появят по някое време.

Той стисна зъби.

— Страшно ни помагаш, Елън — каза остро.

Сестрата се обърка и месестото й лице доби израза на добиче, което са вкарали в непозната кошара.

— Съжалявам, докторе, но те не са длъжни да ни съобщават тези неща.

— Както и да е. Нещо ново с момчето, което още не е записано?

— Не, господин докторе, чакаме… — Тя улови погледа му и млъкна. — Тъкмо отивах да сменя бельото в трето отделение, докторе, така че ако нямате какво повече…

— Заминавай, но първо прати Бевърли Лукас при мен.

Тя прегледа дъската в другия край на стаята.

— Записана е за повикване, господине.

Раул погледна встрани и заглади мустака си. Можех да съдя за болката му само по лекото потрепване на мускулчетата по слепоочието под рошавите му коси.

— Ами, повикай я, за бога.

Тя се разбърза.

— И искат да ги смятам за професионалисти, и да работим заедно като равностойни партньори. Та това е нелепо.

— Взимаш ли нещо против болката?

Въпросът го озадачи.

— Какво, а… тя не е толкова силна — излъга ме и се насили да се усмихне. — Взимам нещо от време на време.

— Опитвал ли си някога метода на самоконтрола и хипнозата?

Той поклати глава.

— Трябва да опиташ. Помага. Можеш да се научиш посредством волята да караш кръвоносните си съдове да се свиват и отпускат.

— Няма за кога да се уча.

— Не отнема много време, ако човек е мотивиран.

— Ами… — Телефонът го прекъсна. Отговори, изръмжа някакви нареждания в слушалката и затвори. — Беше Бевърли Лукас, от социални грижи. Ще дойде след малко.

— Познавам я. Учеше тук, когато бях интернист.

Той протегна дланта си надолу и започна да я върти насам-натам.

— Винаги съм я смятал за много интелигентна.

— Щом казваш. — Не изгледаше убеден. — Не свърши кой знае каква работа с онова семейство.

— Може да се окаже, че и аз не мога много да помогна, Раул.

— Ти си съвсем различен, Алекс. Имаш мислене на учен и човешки подход, а това е много рядка комбинация. Именно за това избрах теб, приятелю.

Всъщност той никога не ме беше избирал. Може би бе забравил как започна всичко.

Преди няколко години правителството му отпусна средства, за да прави изследвания на раковоболни деца, изолирани в стерилна среда. Т.нар. „среда“ дойде от НАСА. Това бяха полиетиленови капсули, предназначени да предотвратят евентуално заразяване на населението с космически патогени, донесени от астронавтите при полетите им в космоса. Капсулите бяха неколкократно филтрирани и промити с бърза и мека въздушна струя от ламинарния поток. Особено важно бе струята да бъде мека, за да не позволи образуването на бурни участъци — оазис за събирането и размножаването на микробите.

Само човек, който разбира поне малко от химиотерапия, може да проумее действителното значение на ефективното предпазване на раковоболен човек от достъпа на микроби.

Голяма част от лекарствата убиваха тумора, но заедно с това разрушаваха имунната система на организма. Хората умираха както от самата болест, така и от инфекции, получени вследствие лечението.

Раул имаше безупречна репутация на изследовател и правителството му изпрати четири такива капсули и голяма сума пари, с които да работи. Той раздели наблюдаваната група деца на експериментална и контролна. Последните бяха лекувани в нормални болнични стаи с обикновените изолационни процедури и пособия — маски и престилки. Нае микробиолози да следят количеството на бацилите. Получи достъп до компютрите на Кал Тех, за да анализира данните. Беше готов да започне.

Тогава някой повдигна въпроса за психологичните травми.

Раул омаловажи риска, но останалите специалисти продължиха да настояват. В края на краищата, обосноваваха се те, двегодишни деца трябваше да бъдат поставени в условия, които могат да се характеризират само като лишаващи от сетива. Щяха да прекарат месеци в някаква полиетиленова стая, без какъвто и да било допир до други човешки същества и при пълно откъсване от нормалните човешки дейности. Това, естествено, бе защитна среда, но тя можеше и да навреди. Трябваше да бъде контролирана.

По това време бях млад психолог и ми предложиха работата, защото никой от останалите терапевти не искаше и да чуе за рак. Освен това, на никого не му се работеше с Раул Мелендес-Линч.

Видях в предложението възможност да направя някои чудесни проучвания и да предотвратя евентуалната емоционална катастрофа у и без това крехките пациенти на д-р Мел-Линч. Първият път, когато се срещнах с Раул и се опитах да му изложа идеите си, той ме погледна едва-едва, сетне продължи да чете „Ню Ингланд Джърнъл“^[1] и закима разсеяно.

Щом приключих с обясненията, отново ми отправи бегъл поглед и каза: „Предполагам, че ще трябва ви трябва кабинет“.

Началото не беше многообещаващо, но малко по малко той започна да осъзнава значението на психологичната консултация. Извадих му душата, докато го накарам да преправи капсулите така, че всяка да има прозорец и часовник. Изтормозих го да получи достатъчно средства за целодневна смяна терапевти и социален работник за всяко семейство. Извоювах си и достъп до компютъра, за въвеждане на психологичните данни. Резултатите не закъсняха. Докато на другите болници се налагаше да освобождават пациентите от изолационната среда заради психологични проблеми, нашите деца се приспособяваха добре. Събрах тонове информация и публикувах няколко статии и една монография, чийто съавтор бе Раул. На психологичните открития бе отделено повече внимание, отколкото на медицинските. В края на третата година той бе въодушевен поддръжник на психологичните грижи и стана някак по-човечен.

Сприятелихме се, макар и съвсем повърхностно. Понякога ми разказваше за детството си. Семейството му, от аржентински произход, избягало от Хавана с рибарска лодка след като Кастро национализирал плантацията и голяма част от богатството им. Гордееше се, че е спазил семейната традиция да стане лекар. Обясняваше ми, че всичките му чичовци и повечето братовчеди са медици, много от тях — и професори по медицина.

Колкото успешна бе кариерата му, толкова личният му живот беше нещастен. Първоначално очароваше жените, а в последствие ги отблъскваше със себичния си нрав. Четири изтърпяха да бъдат негови съпруги и го направиха баща на единайсет деца, повечето от които никога не бе виждал.

Бе противоречив и труден за понасяне човек.

Сега седеше на пластмасов стол в един малък мрачен кабинет и се опитваше мъжествено да понесе циркуляра, който стържеше скалпа му.

— Бих искал да видя момчето — казах аз.

— Разбира се, още сега мога да те представя, ако желаеш.

Той тъкмо ставаше, когато Бевърли влезе.

— Добро утро, господа — каза тя. — Алекс, много се радвам да те видя.

Станах и се прегърнахме сърдечно.

Изглеждаше добре, макар и далеч по-слаба отколкото си я спомнях. Преди години беше весела, съвсем наивна стажантка, изпълнена с ентусиазъм. От типа „бъбривката“ на класа. Вече беше около трийсетте и част от дивашката й миловидност се бе превърнала в женска непоколебимост. Беше дребничка и хубава, с розови бузи и сламеноруси коси, падащи свободно на дълги, меки къдрици. Негримирани, големите й бадемови очи бяха най-забележителното нещо на кръглото й открито лице. Не носеше никакви бижута, а дрехите й бяха съвсем обикновени — тъмносиня рокля, дълга до коляното, блуза на червено-бели карета с къс ръкав и евтини мокасини. Мъкнеше възтежка чанта, която постави върху бюрото.

— Станала си много стройна — казах й шеговито.

— Тичам. Вече даже на дълги разстояния. — Тя ми показа мускулите си и се засмя. — Тичането ми помага да не губя душевното си равновесие. — Седна на ръба на бюрото. — Какво те води насам след толкова време?

— Раул иска да помогна в случая със семейство Суоуп.

Изражението на лицето й се промени, чертите й станаха груби и това я направи да изглежда по-възрастна. С фалшива дружелюбност каза:

— Желая ти успех.

Раул се изправи и започна да й изнася лекция върху достойнствата на моята особа.

— Алекс Делауер е специалист в областта на психологичните проблеми на децата със злокачествен…

— Раул — прекъснах го, — защо просто не оставиш Бевърли да ме въведе в случая. Няма смисъл да губиш време с тези обяснения.

Той погледна часовника си.

— Да, разбира се.

Сетне се обърна към Бевърли:

— Нали ще му дадете разяснения на разбираем език?

— Разбира се, доктор Мелендес-Линч — мило отвърна тя.

— Искаш ли да те представя на Ууди?

— Не се притеснявай, Бевърли ще свърши тази работа.

Той хвърли поглед към нея, а сетне и към часовника си.

— Добре, аз тръгвам. Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Свали слушалката от врата си и я прибра в джоба излизайки.

— Съжалявам — казах, когато останахме насаме.

— Забрави, вината не е твоя. Той е такъв гадняр!

— Ти си втората, с която се заяде от сутринта.

— Ще има много още преди да свърши работното време. Кой беше първият?

— Нона Суоуп.

— А, с нея ли? Тя е сърдита на целия свят.

— Сигурно не й е лесно.

— Убедена съм, че е така — съгласи се Бевърли, — но ми се струва, че тя си е била сърдито малко момиченце още преди брат й да се разболее от рак. Опитах да се сприятеля с нея — всъщност с цялото семейство — но те въобще не ми позволиха. Разбира се — добави с горчивина, — ти може би ще се справиш по-добре от мен.

— Бев, аз въобще не се смятам за някакъв чудотворец. Раул беше изпаднал в паника, когато ми се обади, не ми даде никаква възможност да му откажа и аз реших да направя услуга на приятеля си. Това е всичко.

— Трябва по-внимателно да си подбираш приятелите.

Нищо не отговорих, оставих я сама да чуе ехото от собствените си думи. Попадението се оказа точно в целта.

— Добре, Алекс, съжалявам, че съм такава кучка. Но просто е невъзможно да се работи с него. Никога няма да каже добра дума, ако си се справил с работата си, а избухва за най-малкото нещо, което не е наред. Подадох молба да ме преместят, но не мога да мръдна оттук, докато не намерят някоя жертва да ме замести.

— Никой не може да издържи дълго този вид работа.

— Предполагам, че искаш психосоциална характеристика за семейство Суоуп.

— Мисля, че ще ми бъде от полза.

— Най-точната дума, с която мога да ги опиша, е „странни“. Особени хора са, Алекс. Майката дума не обелва, бащата говори през цялото време, а сестрата не може да понася и двамата.

— От какво съдиш за това?

— От начина, по който ги гледа. И от факта, че никога не идва, когато и те са тук. Сякаш не се чувства на мястото си. Не обръща много внимание на Ууди, когато е при него, идва по много странно време — или много късно нощем, или в ранни зори. Хората от нощната смяна твърдят, че само седи при него и го гледа — по това време той така или иначе обикновено спи. Много рядко влиза в изолатора и му чете книга, но това е всичко. То и бащата не прави кой знае колко. Обича да задява сестрите, прави се, че всичко му е ясно.

— Раул ми каза същото.

— Е, Раул не е напълно лишен от проницателност. — Тя се засмя злобничко. — Ако си говорим сериозно, г-н Суоуп е огромен, с посивели коси, бирен корем и малка козя брадичка. Нещо от рода на Бъфало Бил, само че без дългата коса. Направо е безчувствен — зная, никой човек не иска да повярва, че може да му се случи най-лошото, но неговото е прекалено. Синът му е с диагноза рак, а той се смее и се забавлява със сестрите, опитва се да се прави на интересен, непрекъснато говори за градината и драгоценните си растения и всичко това поднесено на градинарски жаргон. Нали знаеш какво може да се случи на подобен тип хора?

— Внезапен срив.

— Точно така. Изведнъж ги удря шайбата и хайде… реакция на патологична депресия.

— Дотук разбирам, че момчето не получава много голяма подкрепа.

— Майката. Тя е най-затвореното същество, което някога съм срещала. Гарланд Суоуп е господар в къщата си, но Ема наистина изглежда добра майка — грижовна, раздаваща щедро прегръдки и целувки. Непрекъснато влиза в изолационната без капка колебание. Знаеш колко страшен изглежда скафандърът на много родители. Тя се намъкна в него веднага. Сестрите я виждат да седи в ъгъла и да плаче, когато мисли, че никой не я гледа, но щом Гарланд се появи, надява голямата усмивка и започва с „Да, скъпи“, „Не, скъпи“. Много тъжна история.

— Как мислиш, защо искат да изтеглят детето? — попитах я.

— Знам, Раул смята, че имат пръст онези хора от „Тач“ — такава параноя го гони за всичко холистично — но не мисля, че може да бъде сигурен в това. Може би по-скоро той е виновен за всичко. Понякога не се сдържа и описва процедурите на лечението така натуралистично, та отблъсква много хора. Може би така е съсипал контакта и с тях.

— Струва ми се, че смяташе Приятелчето за виновен.

— Оджи Валкроа? Оджи си прави каквото си знае, но е добър човек. Той е сред малкото доктори, които отделят време на семействата и разговарят с тях човешки. Двамата с Раул страшно се мразят, но ако ги познаваш, ще разбереш, че е съвсем нормално да е така. Оджи смята Раул за фашист, а Раул мисли Оджи за подмолен елемент. Много е забавно да се работи в това отделение, Алекс.

— Ами култистите?

Тя повдигна рамене.

— Какво да ти кажа? Още една група погубени души. Не зная много за тях — толкова много секти се навъдиха, че само специалист може да ги разбере. Двама от тях дойдоха преди няколко дни. Мъжът приличаше на учител — с очила, рунтава брада, кръчмарски маниери и кафяви половинки обувки с връзки. Жената беше по-възрастна, някъде около четиридесет-петдесетгодишна, от типа „бивши красавици“. И двамата имаха онзи странен поглед в очите си, все едно искат да ти кажат „Аз зная тайната на тази Вселена, но няма да я открия“. Муун, Кришна, Тач — всички са еднакви.

— Не мислиш ли, че те са накарали Суоуп да вземат такова решение?

— Може да са помогнали по някакъв начин — склони тя, — но не смятам, че са изцяло отговорни. Раул търси под вола теле, лесен отговор. Той си е такъв. Повечето доктори са такива. Дай им да фабрикуват незабавни решения на сложни проблеми.

Извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.

— Толкова съм уморена от цялата История — каза спокойно.

Отново насочих вниманието й към семейство Суоуп.

— Раул се чудеше дали фактът, че родителите са възрастни, няма някаква връзка. Случайно да си доловила намеци, че детето е било нежелана случайност?

— Въобще не успях да се сближа с тях толкова, че да стигнем до такива теми. Единственото, до което успях да се добера, са тези дребни, но важни факти. Бащата ми се усмихваше и ме наричаше „скъпа“, но следеше да не оставам дълго време насаме с жена му, за да не можем да се сприятелим. Това семейство сякаш е бетонирано. Може би крият твърде много тайни, които не искат да излязат наяве.

— Може и така да е. Но може и да са уплашени да попаднат в чужди води с това тежко болно дете и да не желаят да се „разголват“ пред непознати. Може да не обичат социалните работници. Или просто са потайни хора. Има много „може би“…

— Ами Ууди?

— Той е сладур. Виждала съм го единствено болен, така че ми е трудно да преценя какво дете е в действителност. Изглежда ми мило малко същество — винаги страдат добрите, нали?

Тя извади кърпичка и се изсекна.

— Не мога да понасям въздуха тук. Ууди е хубаво момченце, послушно, но някак въздържано. Плаче по време на процедурите — много го боля гръбначната пункция — но се държи мъжки и не създава проблеми. — Тя млъкна за момент. Едва удържаше сълзите си. — Цяло престъпление от тяхна страна е, че го спират от лечението. Не понасям Мелендес-Линч, но дявол да го вземе, този път е прав. Ще убият детето, защото по някакъв тъп начин сме се провалили и тази мисъл ме подлудява.

Удари бюрото с малкия си юмрук, леко подскочи, за да се изправи и закрачи из тясната стая. Долната й устна потрепери.

Станах и я прегърнах, а тя зарови глава в сакото ми.

— Чувствам се като глупачка.

— Не си глупачка. — Прегърнах я по-силно. — Ти нямаш вина.

Тя се отдръпна и си избърса очите. Когато се поуспокои й казах:

— Искам да видя Ууди.

Тя кимна и ме поведе към камерата за ламинарен поток.

Имаше четири капсули, подредени една до друга и отделени помежду си чрез завеса, която можеше да се отваря и затваря с бутон във всяка стая. Стените на капсулите бяха полиетиленови, прозрачни и всяка приличаше на огромно кубче лед, голямо пет квадратни метра. Три бяха заети. Четвъртата беше пълна с играчки, детски креватчета и торби с дрехи. Външната страна на стената бе от перде, а вътрешната представляваше сив плот с дупки. Това бе филтърът, през който шумно влизаше въздухът. Вратите бяха разделени на две части — долната, метална, бе затворена, а горната, пластмасова — открехната. Микробите не можеха да проникнат през отвора поради огромната сила, с която се движеше въздушната струя. Успоредно на капсулите, от двете им страни минаваха коридори, чиито заден вход бе за посетителите, а предния — за медицинския персонал.

Червена линия върху балатума очертана на половин метър пред входа на всяка капсула, ограничаваше зоната, забранена за влизане. Стоях почти стъпил на линията пред втората стая и гледах Ууди Суоуп.

Той лежеше на леглото под завивките, главата му бе обърната на другата страна. На предната стена на капсулата бяха окачени гумени ръкавици. Те позволяваха достъпа на ръцете в стерилната среда. Бевърли ги надяна и нежно го погали по главата.

— Добро утро, миличък.

Бавно, с привидно усилие той се обърна към нас и ни погледна.

— Здрасти.

Седмица преди Робин да замине за Япония двамата отидохме на изложба на фотографа Роман Вишняк. Снимките бяха хроника на еврейските гета в Източна Европа, точно преди Холокоста. Имаше много портрети на деца и фотографският обектив бе уловил личицата им без те да го знаят. Светкавицата бе запечатала смута и ужаса, изписан на тях. Образите бяха толкова натрапчиви, че плакахме като излязохме.

Сега, когато гледах големите тъмни очи на момчето в полиетиленовата стая, усетих същите чувства да пробягват през мен.

Лицето му бе малко и слабо, кожата — толкова опъната около крехкия му череп, че на изкуствената светлина в капсулата бе почти прозрачна. Очите му, същите като тези на сестра му, бяха черни и лъщяха от треската. Косата на главата му представляваше гъст сноп смолисточерни къдрици. Ако въобще щяха да му прилагат химиотерапия, тя щеше да се погрижи за къдриците по много брутален, макар и временен начин, който щеше да му напомня за болестта.

Бевърли престана да го милва и му подаде ръкавицата. Той я пое и успя да се усмихне.

— Как си тази сутрин, кукличке.

— Добре. — Гласът му бе мек и едва се чуваше през пластмасовата стена.

— Това е д-р Делауер, Ууди.

Щом чу титлата, момчето се сепна и отново ни обърна гръб.

— Той не е от докторите, които бият инжекции. Само разговаря с децата, както правя аз.

Това малко го успокои, но продължи да ме гледа със страх.

— Здравей, Ууди. Ще си стиснем ли ръце?

— Добре.

Сложих си ръкавицата, която Бевърли остави. Беше топла и суха — спомних си, че е покрита с талк. Пъхнах ръката си в капсулата, потърсих неговата и я намерих. Беше малко съкровище. Задържах я за момент и я пуснах.

— Виждам, че имаш разни игри там. Коя ти е любимата?

— „Дама“.

— И аз обичам да играя на „Дама“. Много ли играеш?

— Горе-долу.

— Трябва да си много умен, щом знаеш да играеш на „Дама“.

— Горе-долу.

Появи се намек за усмивка.

— Бас държа, че много печелиш.

— А-ха. Винаги бия мама.

— Ами татко си?

Той се смути и се намръщи.

— Той не играе „Дама“.

— Ясно. Но ако играеше, ти вероятно щеше да го победиш.

Отне му минута да асимилира казаното.

— Да, сигурно щях да спечеля. Той не е много добър в игрите.

— А играеш ли с някой друг, освен с майка си?

— С Джеърд, но той се премести.

— Някой друг?

— С Майкъл и Кевин.

— Те съученици ли са ти?

— Да. Завърших предучилищна. Догодина ще съм в първи клас.

Той живна и имаше желание да приказва, но очевидно не му достигаха силите. Разговорът ни беше изтощителен и гръдният му кош се разширяваше от напъна.

— Искаш ли да изиграеш една „Дама“ с мен?

— Искам.

— Мога да играя оттук с ръкавиците, а мога и да облека скафандър и да вляза при теб. Как предпочиташ?

— Не знам.

— Е, аз предпочитам да вляза в стаята. — Обърнах се към Бев. — Може ли някой да ми помогне да го намъкна, защото отдавна не съм го правил.

— Разбира се.

— Идвам след минутка, Ууди.

Усмихнах му се и се отдръпнах от пластмасовата стена. От съседната стая гърмеше ритъм енд блус. Надникнах и видях два кафяви крака, провесени от ръба на леглото. Черно момче на около седемнайсет се бе излегнало върху завивките. Гледаше тавана и се кълчеше под звуците, напиращи от поставен на нощното му шкафче касетофон. Изглежда нехаеше за иглите, забодени във вените около лактите на двете му ръце.

— Видя ли — каза Бев достатъчно силно, за да я чуя, — нали ти казах, че е сладур.

— Чудесно дете — съгласих се, — изглежда умно.

— Родителите му казват, че е много интелигентно. До голяма степен треската го е съсипала, но все пак още успява да общува отлично. Медицинските сестри го обожават — цялата тази история с прибирането кара всички да се чувстват напрегнати.

— Ще направя каквото мога. Да започнем с промъкването ми там.

Тя помоли за помощ една дребничка сестра филипинка, която носеше пакет от плътна кафява хартия с надпис „Стерилно“.

— Свалете си обувките и застанете там — нареди височката една педя, но властна сестра.

Посочи ми мястото точно до червената линия очертаваща забранената зона. След като се изми с „Бетадин“, тя разопакова чифт стерилни ръкавици и мушна ръцете си в тях. Провери ръкавиците за евентуални дефекти, извади сгънатия скафандър и го сложи в червения сектор. Отне й време, докато се справи с костюма — хартиените дипли наподобяваха на картонен акордеон — но намери отворите за краката и ме накара да стъпя в тях. Хвана внимателно двата края, издърпа ги нагоре и завърза горните връзки около врата ми. Тъй като беше доста нисичка, наложи й се да се повдигна на пръсти, а аз приклекнах, за да я улесня.

— Благодаря — изкиска се тя. — Ето ви сега ръкавиците. Не пипайте нищо, докато не ги сложите.

Работеше чевръсто и скоро ръцете ми бяха напъхани в хирургически гумени ръкавици, а устата ми се скри зад хартиена маска. На главата ми сложи нещо подобно на качулка, направено от същата тежка хартия като скафандъра. Захвана го с пластмасова прозрачна козирка и го прикрепи към костюма със залепващи се откъм тила връзки.

— Как се чувствате?

— Много шик.

Жегата в костюма беше сахарска и знаех, че въпреки хладната бърза струя въздух в капсулата, ще подгизна от пот.

— Това е континенталният ни модел. — Тя се усмихна. — Сега можете да влизате. Ще стоите най-много половин час. Ей там е часовникът. Случва се да сме твърде заети и да пропуснем да ви напомним, затова хвърляйте по едно око на часа и излезте веднага щом изтече времето.

— Ще изляза. — Обърнах се към Бев: — Благодаря ти за помощта. Имаш ли някаква представа кога ще се появят родителите му?

— Венджи, казаха ли Суоуп кога ще дойдат?

Филипинката поклати глава.

— Обикновено са тук рано сутрин, по това време. Ако не дойдат след малко, просто не знам кога. Мога да оставя съобщение да ви се обадят, д-р…

— Делауер. По-добре им кажете, че ще бъда тук утре в осем и половина, а ако дойдат по-рано, моля ви, накарайте ги да почакат.

— В осем и половина, мисля, ще бъдат тук.

— Знаеш ли какво — каза Бев, — имам телефонния номер на мястото, където са отседнали — някакъв мотел от западната страна. Ще звънна и ще оставя съобщение. Искаш ли да дойдеш отново, в случай че се появят днес?

Помислих. В програмата ми нямаше нищо неотложно.

— Разбира се. Обади ми се. Те ще разберат къде да ме търсят.

Дадох й номера.

— Добре, Алекс, а сега влизай, преди да си събрал няколко милиона патогена извън зоната.

Тя преметна голямата си чанта през рамо и излезе. Влязох в камерата за ламинарен поток. Той се бе изправил и ме проследи с поглед докато влизах.

— Приличам на космонавт, нали?

— Мога да те разпозная — каза той сериозно. — Всеки изглежда по различен начин.

— Това е добре. На мен винаги ми е било трудно да различавам хората в тези дрехи.

— Трябва да ги оглеждаш отблизо и да ти е набито окото.

— Разбирам. Благодаря за съвета.

Извадих кутията с „Дама“ и разгънах прикрепената към леглото маса.

— С кой цвят искаш да играеш?

— Не знам.

— Мисля, че черните са първи. Искаш ли да играеш с тях?

— А-ха.

Беше твърде добър за възрастта си, умееше да комбинира, да предвижда ходове, да мисли последователно. Едно умно малко момче.

На няколко пъти се опитах да започна разговор, но той не ми обърна внимание. Не беше от стеснителност или от липса на възпитание. Вниманието му беше съсредоточено върху играта и той дори не чуваше гласа ми. Когато направеше ход, той се облягаше назад на възглавницата с доволно изражение на сериозното си личице и казваше с глас, омаломощен от умората: „Ето, твой ред е“.

Бяхме преполовили играта и той се бореше с всички сили, когато се хвана за корема и извика от болка.

Успокоих го и пипнах челото му. Имаше лека треска.

— Боли те коремчето, нали?

Той кимна и изтри очите си с опакото на дланта си.

Натиснах копчето за повикване. Венджи, филипинката, се появи на другия край на полиетиленовата стая.

— Болки в корема. Придружени от треска — съобщих й кратко.

Тя се намръщи и бързо изчезна. Върна се с купа течен ацетаминофен.

— Обърнете плота на масата на другата страна, моля.

Тя сложи лекарството върху пластичната материя.

— Сега го вземете и му го дайте. Дежурният лекар ще го прегледа контролно след час.

Върнах се при леглото на детето, вдигнах главата му с една ръка, а с другата поднесох течността към устните му.

— Отвори уста, Ууди. Това ще облекчи болката.

— Добре, д-р Делауер.

— Сега трябва да си починеш. Направи много добра игра.

Той кимна и тръсна къдриците си.

— Завършихме наравно.

— Така беше, въпреки че към края започна да ме надвиваш. Може ли да дойда пак да поиграем?

— А-ха.

Той затвори очи.

— Сега си почини.

Докато изляза от капсулата и съблека костюма, той бе заспал. Устничките му, леко разтворени, нежно докосваха меката възглавница.