Джонатан Келерман
Кръвна проба (23)

23.

Не открих онова, което търсех. Но между списанията на Суоуп и бележката, която взех от стаята на Матиас имаше много за показване и разказване. Без съмнение дребните ми кражби бяха против всички правила за събиране на доказателства, но добитото щеше да е достатъчно нещата да тръгнат.

Беше точно два часа през нощта, когато седнах зад волана на „Севил“-а, с повишен адреналин и страшно нащрек. Като запалих двигателя, събрах мислите си: „Трябва да карам към Оушънсайд, да намеря телефон и да се обадя на Майло, или ако е още във Вашингтон, да потърся Дел Харди. Няма да отнеме много време да съобщя на съответните власти и в случай на късмет, разследването може да започне още преди да пукне зората“.

По-важно от всякога бе да не минавам през Ла Виста. Обърнах колата по посока на обиколния път и карах в тъмнината. Минах покрай мястото на Суоуп, разсадника на Маймън, къщите и цитрусовите горички и тъкмо бях стигнал до платото, когато от запад се появи друга кола.

Чух я, преди да я видя. Фаровете й, подобно на моите, бяха загасени. Имаше достатъчно лунна светлина, колкото да идентифицирам марката, докато мина бързо покрай мен. Стар модел „Корвет“, тъмен, може би черен, престилката й допираше на моменти асфалта. Шумът й бе като на голяма машина. Имаше заден спойлер и лъскави лети джанти. Все още не бях променил решението си докато не видях широките гуми.

„Корвет“-ът сви наляво. Отклоних се в междинната лента, завих надясно и започнах да го следвам на достатъчно разстояние, така че да не може да чуе шума от двигателя ми, а да виждам лъскавото му шаси. Който и да беше зад волана, познаваше добре пътя и караше като щур тийнейджър, сваляше предавката при завои, без да намалява скоростта и ускоряваше двигателя с рев, който би включил дори и червен светофар.

По пътя се вдигна прах. „Корвет“-ът го гълташе, сякаш беше с интегрално предаване. Окачването на „Севил“-а вибрираше, но аз продължавах да се държа. При един залостен вход към нефтените полета другата кола намали, рязко обърна и започна да се движи по периметъра на високото плато с още по-голяма скорост.

Изоставените полета се простираха километри напред, застинали като лунен пейзаж. Влажни кратери нарязваха терена. Чаркове от трактори и камиони се показваха от клоаките. Ред след ред заспали извори, обградени от стоманени кули, които пробождаха измъчената земя и създаваха илюзията, че това е хоризонтът.

В един миг „Корвет“-ът бе там, после изчезна. Втурнах се бързо, но тихо. В оградата имаше отвор с големина колкото да мине. Около дупката металът бе неравно разрязан. Следи от гуми браздяха праха. Продължих в тази посока и паркирах до ръждясала сондажна кула, излязох и изследвах земята.

Гумите на „Корвет“-а бяха оставили двойна гъсенична верига, която се провираше като коридор през широка метална стена от нефтени варели, наредени по височина в три реда и образуващи стотици квадратни метра барикади. Нощният въздух бе напоен с миризма на катран и изгоряла гума. Коридорът свършваше пред едно празно място. Видях стара каравана, вдигната на трупчета. Снопче светлина се процеждаше през прозорчето с единично перде. Вратата бе от необлицован шперплат. На няколко метра бе спряла лъскавата черна кола.

Вратата на автомобила се отвори откъм страната на шофьора. Притиснах се плътно до варелите. Излезе мъж, чиито ръце бяха заети от пакети с покупки, ключовете се изплъзнаха от върха на пръстите му. Носеше четирите грамадни торби, сякаш бяха безтегловни. Като стигна до вратата на караваната, той почука три пъти последователно, после още един път и влезе вътре. Престоя там около половин час. Когато се появи отново, носеше топор в ръка, сложи го на пътническата седалка в „Корвет“-а и седна зад волана.

Изчаках да минат десет минути след тръгването му и чак тогава отидох до вратата и почуках в същата последователност. Понеже не получих отговор, повторих опита. Вратата се отвори. Гледах право в чифт широко отворени очи с цвят на тъмна нощ.

— Много бързо се вър…

Широките устни замръзнаха в учудване. Опита се да затръшне вратата. Сложих крака си и не й позволих. Тя натискаше, но успях да надделея и влязох, а тя избяга далече от мен.

— Вие!

Момичето гледаше с див поглед. Бе красиво. Аленочервената й коса бе стегната на опашка. Няколко палави кичура се бяха изплъзнали от фибите, сякаш обграждаха с ореол прекрасната шия. На всяко ухо имаше по една нежна обичка. Носеше минипола и бяла блуза до над диафрагмата. Коремът й беше гладък и почернял от слънцето, бедрата й — стройни и дълги поне километър, завършваха с необути стъпала. Бе лакирала ноктите на ръцете и краката си в бледозелено.

Караваната бе разделена на отделни стаи. Намирахме се в тясна жълта кухничка, пропита с миризмата на плесен. Една от пазарските торби бе току-що изпразнена. Другите три стояха на шкафа. Тя опипа сушилнята за чинии и докопа нож с пластмасова дръжка.

— Махни се оттук, или ще те заколя, кълна се!

— Остави го долу, Нона — казах тихо. — Не съм дошъл да ти правя нищо лошо.

— Глупости. И ти си като другите.

Държеше ножа с две ръце. Наточеното острие потрепваше.

— Махай се!

— Знам какво ти се е случило. Слушай ме.

Тя се отдръпна и изглеждаше озадачена. За миг реших, че съм я успокоил. Направих една крачка към нея. Красивото й лице се изкриви от ярост и болка.

Тя си пое дълбоко дъх и се нахвърли върху мен, като държеше ножа високо. Дръпнах се встрани. Тя пъхна ножа там, където се бе намирал гръдния ми кош, изпусна въздуха и се втурна отново напред полудяла.

Внезапно ножът падна и дрънна на овехтелия линолеум. Тръгна към очите ми с дългите си зелени нокти, но този път успях да хвана и двете й ръце. Фигурата й бе нежна. Костите — фини под меката, гладка кожа, но яростта й даваше сили. Тя риташе, усукваше се и храчеше, като успя да ме одере по бузата. Там, където вече бях раняван. Усетих топла струйка да ме гъделичка по лицето, после остро убождане. Капки с цвят на бургундско вино започнаха да капят по пода. Стегнах ръцете около тялото й. Тя притихна и ме гледаше с ужаса на ранено животно. Изведнъж приближи лицето си към мен. Отдръпнах се, за да се предпазя от ударите й. Изплези език и улови една капка кръв с върха му. Облиза устни и ги навлажни с кръвта. Насили се да се усмихне.

— Ще те изпия — каза тя сладострастно. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Ако си тръгнеш после.

— Не това е целта ми.

— Ще стане, ако поискаш. Мога да те накарам да почувстваш неща, които дори не си си представял.

Това бе роля от долнокачествен порнофилм, но тя я прие сериозно. Притискаше гърдите си към мен. Още веднъж облиза кръвта ми и направи цяло шоу.

— Престани — казах й и я отблъснах.

— Хайде стига бе. Какъв глупак си. С тия сини очи и всичките черни къдри. Хващам се на бас, че и членът ти е толкова красив, а?

— Достатъчно, Нона.

Тя продължаваше да се натиска към мен. Кожата й бе напоена с миризлив евтин одеколон.

— Не се сърди, Синеочко. Няма нищо лошо в това да си голямо и силно момче, с голям чепат член. Дори вече го усещам. Точно тук. О, да, много е голям. Ще ми хареса да си поиграя с него. Сложи го в устата ми. Ще те глътна. Ще те изпия.

Мигна с тежките си мигли.

— Ще си сваля дрехите и ще ти дам да си поиграеш с мен, докато аз те работя.

Отново се опита да ме лиже по бузата. Освободих едната си ръка и я ударих по лицето.

Тя се завъртя назад втрещена и ме погледна с учудването на малко момиче.

— Ти си човешко същество, а не парче месо — казах й аз.

— Аз съм курва! — изскимтя и започна да си скубе косите, като дърпаше червените къдрици.

— Нона…

Тя потръпна сякаш се отвращаваше от себе си и раздра въздуха с ръце сякаш бяха две куки. Но този път бяха насочени към собствената й плът. Бе на път да раздере кожата на прекрасното си лице.

Сграбчих я и силно я притиснах. Опита се да се бори, но изведнъж се разрида. Имах чувство, че малко преиграва. Когато сълзите свършиха, тя припадна на гърдите ми слаба и безпомощна.

Занесох я до един стол, сложих я да седне, изтрих лицето й с една салфетка, а друга притиснах към бузата си. Кръвта почти бе спряла. Взех ножа и го сложих в умивалника.

Погледът й бе забит в масата. Хванах брадичката й с ръка. Мастилените очи гледаха в далечината.

— Къде е Ууди?

— Там отзад. Спи. — Каза го с безразличие.

— Заведи ме.

Тя се изправи, като се поклащаше. Разкъсана найлонова завеса разделяше двете помещения. Преведох я през нея. Задната стаичка бе претрупана с мебели от магазинна разпродажба. Бе доста тъмно. Стените бяха облицовани с пластмасова материя — имитация на брезовото дърво и боядисани в мръснобяло. На тавана имаше закривен пирон и от него висеше календар. Върху масата с пластмасов плот забелязах радиочасовник — също пластмасов. На пода имаше купчина тийнейджърски списания. Синьо кадифено канапе бе разпънато като за спане.

Ууди спеше под завеса от мек вълнен плат с индийски орнаменти, къдриците му се бяха разлели по възглавницата. На нощното шкафче до леглото почиваха детски комикси, камионче и неизядена ябълка. Шишенцето с таблетки съдържаше витамини.

Дишането му бе равномерно, устните му — напукани и сухи. Докоснах бузката му.

— Много е горещ.

— Ще се оправи — каза тя отбранително. — Давам му витамин „С“ за температурата.

— Има ли някакъв резултат досега.

Тя погледна встрани и поклати отрицателно с глава.

— Има нужда от болница, Нона.

— Не!

Коленичи и взе малката му главица в прегръдките си. Притисна буза към неговата и целуна клепачите му. Той се усмихна в съня си.

— Ще повикам линейка.

— Тук няма телефон. — Каза го с детски триумф. — Иди да потърсиш, а когато се върнеш, вече ще съм изчезнала.

— Той е много болен — казах търпеливо. — Всеки час закъснение ще постави живота му в още по-голяма опасност. Ще идем заедно до колата. Приготви си нещата.

— Те ще му причинят болка! — изскимтя тя. — Точно както и преди. Ще го бодат с игли! Ще го сложат в онзи полиетиленов затвор!

— Послушай ме, Нона. Той е болен от рак. Може да умре.

Тя се обърна.

— Не го вярвам.

Хванах раменете й.

— По-добре е да повярваш. Това е истина.

— Защо? Защото онзи умник доктора го е казал ли? Той е като всички останали. Не може да му се вярва. — Тя клекна, както беше направила и в болничния коридор. — Защо да е болен от рак? Някога да е пушил или пък да е правил нещо лошо? Той е само едно малко дете.

— И децата боледуват от рак. Хиляди се разболяват всяка година. Никой не знае защо, но се разболяват. Почти всички могат да бъдат лекувани, а някои дори оздравяват. Ууди е един от тях. Дай му шанс.

Тя упорито се съпротивляваше.

— Те го тровеха на онова място.

— Има нужда от силни лекарства, за да победи болестта. Не казвам, че ще бъде безболезнено, но медицинското лечение е единственото нещо, което може да спаси живота му.

— Умникът доктор ли ти нареди да ми кажеш това?

— Не. Аз самият ти го казвам. Не е задължително да ходиш при доктор Мелендес-Линч. Ще намерим друг специалист. В Сан Диего.

Момчето проплака в съня си. Тя изтича при него, попя му приспивна песен без думи и галеше косичката му, докато се успокои. Люлееше го в прегръдките си. Дете се грижеше за дете. Личеше, че е изтощена до припадък. Сълзите започнаха отново да се стичат по лицето й.

— Ако идем в болница, те отново ще ми го вземат. Аз най-добре мога да се грижа за него и то точно тук.

— Нона — казах, като събрах всичкото си търпение. — Има неща, които дори една майка не е в състояние да направи. — Люлеенето спря за миг и после продължи. — Тази нощ бях в дома на родителите ти. Видях оранжерията и прочетох тетрадките на баща ти.

Погледна ме. Явно за пръв път чуваше за дневниците. Успя да потисне учудването си и се правеше, че не ме слуша.

Продължих да говоря тихо.

— Знам какво ти е минало през главата. Започнало е след смъртта на чиримоята. Той сигурно си е бил лабилен и преди, но провалът и безпомощността са го прехвърлили отвъд границата. Опитал се е да се вземе в ръце, като се е правил на господ. Създавал си е свой собствен свят.

Тя престана да се клати, отдели се от момчето, постави главицата му внимателно на възглавницата и излезе от стаята. Последвах я в кухнята, като не изпусках от око ножа в умивалника. Тя се протегна и взе една бутилка „Садърн Комфорт“ от високата полица над бюфета. Наля си половин чаша и се наведе над шкафа. Изгълта течността. Несвикнала с алкохола, тя направи гримаса, започна да се дави и да кашля.

Потупах я по гърба и й помогнах да седне на стола. Взе бутилката със себе си. Седнах насреща й и изчаках да спре да хрипти, преди да продължа.

— Започнало е със серия експерименти. Фаталното нещо се е оказало кръвосмешението и присаждането между растения от един и същи род. Просто фатално за момента. Но не е било нищо криминално, докато не забелязал, че ти си пораснала.

Тя отново напълни чашата си, отметна глава назад и изля спиртната течност в гърлото си. Поведението й бе пародия на твърдост.

Още веднъж тя не успя да бъде твърда. И както Маймън си бе спомнил, тя бе едно малко, красиво и червенокосо момиченце, усмихнато и дружелюбно. Проблемът наистина се бе появил след навършване на дванайсетата й година. Но самият той не знаеше защо. Аз обаче знаех.

Тя бе влязла в пубертета три месеца преди дванайсетия си рожден ден. Суоуп бе записал датата, когато бе открил факта. („Еврика, Аннона разцъфна. Все още не е достатъчно развита в интелектуално отношение, но каква е физическата й красота! Първокласна стока…“)

Увлякъл се беше от промените в тялото й. Записвал ги беше в дневника с ботанически термини. Докато наблюдавал развитието на момичето, в останките от клетия му мозък се зародил чудовищен план. Част от него все още била организирана и дисциплинирана, а умът му — аналитичен, като на д-р Менгеле^[1]. Възприел прелъстяването като усъвършенстване на научен опит.

Първата стъпка била в дехуманизирането на жертвата. С цел да оправдае насилието, той я декласифицирал в съзнанието си — момичето повече не било негова дъщеря, дори личност, а просто разновидност на нов екзотичен вид същества. „Аннона Зингибър“. Рижавата аннона. Пестик, който трябвало да бъде опрашен. После се появило ликуващото извращение на самото престъпление: ежедневните разходки из гората зад оранжерията не били кръвосмешение, а само нов интригуващ проект. Последното изследване на кръстоската между същества от един и същи род.

Всеки ден очаквал с нетърпение нейното завръщане от училище, за да я хване за ръка и заведе в тъмното. След това постилането на килима върху земята, осеяна с борови иглички и обичайното отхвърляне на протестите й. Половин година на ежедневни репетиции — интензивен семинар по фелацио и накрая влизане в младото тяло — разпръскване на семената в земята.

Вечерите си посветил на записване на всички данни. Качвал се на тавана и споделял в дневника си всичко, без да спестява и най-незначителната подробност. Точно като всеки друг изследовател.

Според тетрадките му, той държал жена си в течение на напредъка на експериментите. Отначало тя се опитала да протестира, после започнала мълчаливо да се съгласява. Следвала заповедите.

Забременяването на момичето не било случайност. Напротив — такава била крайната цел на Суоуп, дозирана и пресметната. Той бил търпелив и методичен. Изчакал да порасне още малко — да стане на четиринайсет — и да я оплоди, така че здравето на ембриона да се оптимизира. Стриктно отбелязвал менструалния й цикъл, за да се ориентира за овулацията. Въздържал се от сношение няколко дни, за да увеличи количеството на спермата.

Станало от първия опит. Ликувал, когато мензисът на момичето спрял. С възторг наблюдавал закръглянето на корема й. Бил сътворен „новият култивар“.

Разказах й всичко, което знаех, като подбирах думите си и говорех нежно, надявайки се, че ще успея да стигна до сърцето й. Слушаше с безизразно лице, гълташе алкохол, докато клепките й се затвориха.

— Той те е превърнал в жертва, Нона. Използвал те е, а после те е обезличил, когато всичко е свършило.

Главата й мръдна една забележимо.

— Сигурно си била толкова изплашена — да носиш дете в утробата си, когато самата ти все още си била в детска възраст. И си била изпратена далече, за да не разбере никой.

— Там бе пълно с лесбийки — промърмори тя, като заваляше думите.

— В Мадронас ли беше?

Отново отпи.

— По дяволите. Лас Дяволските Мадронас. Дом за Лоши Малки Гадни Момиченца. В гадното Мексико.

Главата й се отпусна на гърдите. Протегна се пак за бутилката.

— Огромни Дебели Всезнаещи Лесбийки управляваха дома. Крещяха на техния си идиотски език. Бодяха ни и ни удряха. Казваха, че сме боклук. Гаднярки.

Маймън много ясно си бе спомнил сутринта, когато бе заминала. Той бе описал очакването й заедно с куфара по средата на пътя. Изплашено до смърт малко момиченце и всичкото нещастие на света, стоварено върху плещите му. Все едно че е изпратено в изгнание, за да изкупи всички хорски грехове.

Върнала се променена, както той бе забелязал. По-тиха и кротка. Сърдита.

Сега проговори меко, пиянски.

— Толкова ме боля, докато изкарвах навън това момченце. Скимтях, а те ми запушваха устата. Мислех, че ще се разкъсам на части. Когато всичко свърши, дори не ми дадоха да го подържа. Отнеха ми го. Уж беше моето бебе, а ми го откраднаха! Насилих се да седна, за да мога поне да го видя. Това почти ме уби. Той имаше червена коса, точно като моята.

Тя разстроено тръсна глава.

— Мислех, че ще се грижа за него като се върна у дома. Каза ми, че съм едно нищо. Просто една туба с кръв. Ей така, идиотска кръвна банка. Меко казано, кучка. Че не ставам за нищо друго, освен за чукане. Каза ми, че аз не съм истинската майка. Просто си бях една кучка. Напълно износена и натъпкана в кошчето за боклук. Време било да дам път на възрастните.

Отпусна глава на масата и се разплака. Разтрих тила й, опитвах се да кажа нещо успокоително. Дори и в това състояние тя реагира инстинктивно на мъжкото докосване. Вдигна лице и ме обля с отровена, интимна усмивка, като се облегна напред и показа върха на гърдите си.

Поклатих глава и тя се оттегли засрамена.

Толкова й съчувствах, че чак усетих болка. Вече бях изрекъл терапевтичните си думи, но сега бе дошъл моментът за обработка. Момчето в задната стаичка се нуждаеше от помощ. Бях готов да го измъкна оттам пряко волята й, но исках да предотвратя друго отвличане. В името на двамата.

— Нали не го отвлече ти от болницата? Обичаш го достатъчно, за да го изложиш на такава опасност.

— Така е — каза с мокри очи. — Те го направиха. За да не ми позволят да му бъда майка. През всичките тези години ги оставих да се държат с мен като с боклук. Стоях настрана, докато те го отглеждаха. Не му казах нищо по въпроса, защото се страхувах, че това ще го отблъсне. Твърде много е за едно малко момче да понесе подобно нещо. Умирах вътрешно през цялото време. — Тя сложи една от лепкавите си ръце на сърцето си, с другата взе бутилката и изпразни до дъно съдържанието й. — Но когато се разболя, нещо ме преряза. Сякаш бях прегазена от влак върху релсите. Трябваше да потърся правата си. Измислих го, докато стоях при него в полиетиленовата капсула и го гледах как спи. Моето бебе. Накрая реших да го направя. Накарах ги да ме изслушат — една нощ, в мотела. Казах, че лъжите са продължили твърде дълго. Дошло е моето време да се грижа за бебето. А те — не, не те, а той ми се присмя, направи ме на нищо, каза, че няма да стане, че говоря глупости. Каза, че освен да се чукам, друго не умея. Ако се махна от очите им, щяло да бъде най-добре за всички. Този път не се хванах на въдицата. Болката отвътре бе много силна. Върнах им го тъпкано. Казах им, че са престъпници. Грешници. Че ра… болестта е наказание от бога за стореното от тях. Те не ставаха за нищо. И че ще разкажа на всички. На докторите, на сестрите. Те ще ги изритат и ще предадат моето бебе на истинската му майка, когато разберат.

Ръцете й трепереха, докато стискаше чашата. Минах зад нея и ги успокоих в моите.

— Мое право е — извика тя като извиваше главата си и молеше за потвърждение.

Кимнах утвърдително и тя рухна на гърдите ми.

По време на посещението на Барън и Дилайла в болницата, Ема Суоуп се оплакала, че болничното лечение разделя семейството. Сектантите много прибързано го схванали като намек за физическата изолация на пациентите в отделението за лечение с ламинарен поток. Но жената се притеснявала за нещо далеч по-сериозно. Семейството рискувало да бъде разделено непоправимо, както гилотината отделя главата от тялото.

Вероятно вече е знаела, че раната е твърде дълбока, за да бъде излекувана. Но тя и мъжът й опитали някак да я закърпят, да предотвратят изтичането на грозната тайна вън от фамилията като отвлекат детето.

— Измъкнаха го зад гърба ми — каза Нона, като извиваше ръката ми и бе забила дългите си зелени нокти в дланта ми. Ядът отново проникваше в нея. Тънък слой пот се появи над плътните красиви устни.

— Като идиотски крадци. Тя се преоблякла като техник от отделението за облъчване. С маски и престилки успели да се промъкнат през пералнята. Свалили го до партера с обслужващия асансьор и после го извели през страничен изход. Крадци. Върнах се в мотела, а те и тримата бяха там. Бебенцето ми лежеше в леглото, толкова мъничко и безпомощно. Те приготвяха багажа и се шегуваха колко лесно успели да го откраднат. Как никой не успял да я познае под маската, защото въобще не й обърнали внимание. Как измамили болницата. Той продължаваше да дрънка за смога и мръсотията. Опитваше се да оправдае онова, което бяха направили.

Тя ми се доверяваше. Време бе за нов опит да я убедя да тръгне доброволно с мен, докато извеждах сина й оттам.

Но преди да успея да продумам, вратата се отвори с трясък.