Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Test, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джонатан Келерман

Кръвна проба

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Светла Мънгърова

Художествено оформление: Росица Кремен

 

ИК „Ера“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

18.

До сутринта лекото ми неразположение прерасна в здрава настинка. Взех аспирин и пих чай с лимон. Искаше ми се Робин да си е у дома, за да се грижи за мен.

Оставих включен телевизора, за да ми прави компания. Заспивах и се будех непрекъснато през целия ден. До вечерта се почувствах малко по-добре, изпълзях от леглото и хапнах плодова салата. Но дори и това бързо ме измори и отново заспах.

Сънувах, че съм заседнал сред ледовете на Арктика и се мъча да се скрия от силната градушка под един мукавен навес. Всеки нов залп разкъсваше картона, а аз оставах неподслонен и ужасен.

Събудих се гол и треперещ. Бурята продължаваше. Светещите в тъмното цифри на часовника в тъмното показваха 11:26 през нощта. Видях мрачното небе през прозорците. Изведнъж градушката се превърна в куршуми. Залп от огнестрелно оръжие обсипа фасадата на къщата.

Хвърлих се на пода и лежах проснат по корем като едва си поемах дъх.

Още един залп. Пукотевица и шум от строшено стъкло. Вик от болка. Болезнено глух звук, като пъпеш, който се разпуква под ударите на чук. Запалване на двигател. Колата изчезва.

После настъпи пълна тишина.

Пропълзях до телефона. Обадих се в полицията. Потърсих Майло. Не беше дежурен. Тогава помолих за Дел Харди.

Черният детектив се включи в разговора. Между две хълцания, успях да му разкажа кошмара, който се бе превърнал в действителност.

Обеща да се свърже с Майло и заедно да дойдат веднага.

След няколко минути воят на сирените огласи долчинката, клаксоните бяха полудели.

Наметнах един халат и излязох навън.

Махагоновата облицовка на предната фасада бе нашарена с дупки и разбита на много места. Един от прозорците бе напълно отнесен. Замириса ми на динамит.

Върху терасата имаше три отворени бидона с бензин. Огромни фитили направени от разкъсани парцали бяха напъхани в струящите отвори на бидоните. Мазни отпечатъци от пръсти водеха до границата с почвата и завършваха в едно-единствено петно — отпечатък от обувка. Погледнах през перилата.

В японската градина лежеше неподвижен проснат по очи мъж.

Слязох долу точно когато полицията пристигна. Из градината имаше следи от стъпки, камъкът бе хладен под горещите ми от настинката крака. Извиках. Човекът не отговори.

Бе Ричард Мууди.

Половината му лице бе отнесено. Останките бяха като храна за кучета. Или още по-точно — храна за риби, защото главата му бе топната в езерцето ми и рибите „Кой“ се бяха скупчили около нея. Смучеха кървавата вода и се наслаждаваха на новата храна.

От гледката краката ми омекнаха. Опитах се да ги разгоня, но видът ми бе за тях условен сигнал за хранене и те още по-настървено започнаха да пируват — люспести канибали! Голямата златно-черна риба почти изскочи от водата, за да си напълни огромната крива уста по-добре. Можех да се закълна, че даже ми се ухили.

Някой се появи зад гърба ми. Подскочих от ужас.

— Успокой се, Алекс.

— Майло!

Изглеждаше, сякаш бе измъкнат насила от леглото. Облечен бе в невзрачно яке върху жълто поло и увиснали джинси. Косата му бе рошава като на бостанско плашило, а очите му святкаха на лунната светлина.

— Хайде, ела. — Той ме хвана за лакътя. — Да се качим горе, да пийнем по нещо и после ще ми разкажеш всичко.

 

 

Докато екипът за събиране на всички дреболии и следи от криминалното престъпление вършеше работата си, аз седях на стария кожен диван и пиех „Чивас Регал“. Шокът бе попреминал. Дадох си сметка, че още съм болен — премръзнал и слаб. Скочът мина по тялото ми горещ и успокояващ. Срещу мен седяха Майло и Дел Харди. Черният детектив бе елегантен както винаги — изгладен черен костюм, риза с цвят на праскова, черна вратовръзка, лакирани полуботи. Беше си сложил чифт очила за четене и си водеше записки.

— На пръв поглед изглежда сякаш Мууди е имал план да подпали къщата ти, а някой го е проследил, хванал го е на местопрестъплението и го е парирал. — Замисли се за момент. — Там се беше оформил нещо като любовен триъгълник, нали? Смяташ ли, че приятелят на жена му е влязъл в ролята на Спасителя?

— Не ми приличаше на човек, който би размазал така някого.

— Трите имена? — каза Харди с писалка в ръка.

— Карлтън Конли. Той е мебелист в „Аурора Студиос“. Преди да се оформи любовният триъгълник, той и Мууди са били приятели.

Харди драскаше бързо.

— Той при жена му ли живее?

— Да. Предполага се, че те всички се намират близо до Дейвис, по съвет на нейния адвокат.

— Името на адвоката?

— Малкълм Дж. Уърти. Бевърли Хилс.

— По-добре му се обади — каза Майло. — Ако Мууди е имал списък, той е бил вътре. Намери телефонния номер на Дейвис и провери дали нещо не се е случило и там. Тя все пак е най-близката му родственица, трябвало е да бъде наказана. Нека местният представител на реда да отиде и види израза на лицето й — дали ще се изненада от новините. Обади се също на съдийката. Някой друг, за когото се сещаш, Алекс?

— Има още един психолог, който участва в делото. Д-р Лоурънс Даскоф. Живее в Брентууд. Офисът му е в Санта Моника.

Знаех наизуст номера на Лари и им го казах веднага.

— А какво ще кажеш за личния адвокат на Мууди? — попита Дел. — Ако този шут е решил, че му е оплескал делото, нищо чудно да е нападнал и него, нали?

— Вярно е. Името на човека е Дъркин. Емил или Елтън, или нещо подобно.

Неволна гримаса премина през лицето на детектива.

— Елридж — изфуча той. — Идиотът представяше бившата ми жена. Разказа ми играта.

— Ами добре тогава — засмя се Майло. — Ще имаш удоволствието да го разпиташ. Или да изкажеш съболезнованията си на вдовицата му.

Харди изръмжа нещо, затвори тефтера и отиде в кухнята. После тръгна да се обажда по телефона.

Екипът от криминалисти надникна през вратата. Майло ме потупа по рамото и отиде да говори с тях. Върна се след няколко минути.

— Открили са следи от автомобилни гуми. Доста са широки, като дамгосани. Имаш ли някаква представа?

— Мууди кара камион.

— Вече са проверили колелата му. Не съвпадат.

— Нищо друго не ми идва на ум.

— В камиона са открити още шест бидона с бензин, което доказва първата хипотеза. В същото време се губи смисълът. Той е щял да използва три бидона тук. Нека предположим, че е планирал степенуван ритуал за отмъщение — за всяка жертва по три бидона. Ако жертвите са минимум пет — ти и другият психолог, двамата адвокати и съдийката — това прави петнайсет туби с бензин. Останали са шест неизползвани, което пък значи, че девет вече са влезли в употреба. Без да броим тебе, означава, че вече са направени два опита. Ако е планирал да подпали и семейната къща значи не са два, а три. Дори числата да не са верни, е малко вероятно на теб да ти е бил определен повече бензин, отколкото на всеки друг. Което означава, че ти не си бил първата му цел. Защо стрелецът ще го преследва из града и ще чака чак третия опит, за да свърши работата?

Замислих се над ребуса.

— Единственото нещо, което ми идва на ум е, че мястото е доста уединено. Има много високи дървета, лесно е за един снайперист да се укрие.

— Вероятно — каза той скептично. — Ще изследваме ъгъла на автомобилните гуми. „Дамгосаният убиец“. Завладяващо! — Той започна да си гризе ноктите и ме погледна озадачено. — Имаш ли някакви врагове, за които не знам, приятелю?

Стомахът ми се сви. Попадна право в целта. Вече бях започнал сам да си мисля, че аз е трябвало да бъда жертвата…

— Само онези момчета от „Ла Каса де лос Ниньос“, дето ми разбиха челюстта, но те са зад решетките. Не знам за никой, който си ходи свободно по улиците.

— Както работи системата, никога не можеш да си сигурен, че не са ги освободили. Ще разследваме всеки един от тях.

Той пийна глътка кафе и се наведе напред.

— Не ми се иска да изострям страха ти, Алекс, но има нещо, което трябва да обсъдим. Спомняш ли си, когато ми позвъни за плъха и те накарах да опишеш Мууди, ти каза, че сте с почти еднакъв ръст и цвят на косите.

Кимнах замислено.

— През целия ден си бил у дома болен на легло. Някой, който е пристигнал по тъмно, не би могъл да знае това. Лесно би могъл да сбърка от разстояние.

Изчака за миг, преди да продължи.

— Не е приятно да се мисли за тази вероятност, но трябва да я имаме предвид. — Каза го с извинителен тон. — Все си мисля, че не е от аферата „Каса“. Какво ще кажеш за някой шут във връзка със случая Суоуп?

Замислих се за хората, с които се бях срещал през последните няколко дни. Валкроа, Матиас и онези от „Тач“. Хутън — дали „Ел Камино“-то на шерифа имаше широки гуми? Маймън, Брагдън, Кармайкъл, Рамбо, дори Бевърли и Раул. Никой не ми изглеждаше чак толкова подозрителен. Казах това на Майло.

— От всички най-много ми харесва онзи задник, канадеца. Той е първокласен изпълнител на отрицателни роли.

— Не съм убеден, Майло. Той бе възмутен от разпита и може да се е озлобил към мен. Но негодуванието не е повод за омраза, а който е изстрелял онези куршуми, го е направил кръвожадно.

— Ти ми бе казал, че се дрогира сериозно, Алекс. Знае се, че наркоманите стават параноици.

Сетих се какво ми бе казала Бевърли за Валкроа и зачестилото му лошо поведение. Повторих всичко на Майло.

— Ето откъде трябваше да започнеш. Лудост под въздействието на кокаина.

— Предполагам, че е възможно, но все още не ми изглежда вероятно. Не бях чак толкова важен за него. Във всеки случай приличаше на човек, който иска да избяга от реалността, някой, който само заплашва, но не би действал. От типа „миротворци“ от фестивала в Уудсток[1].

— Такива бяха и семейство Мансън. Каква кола кара той?

— Нямам представа.

— Ще проверим в компютъра на пътната полиция, после ще пипнем приятелчето за разпит. Ще поговорим също и с останалите. Надявам се, че всичко ще се завърти около Мууди. Ако се позамислиш, май него лесно би могъл човек да го намрази.

Той стана и се протегна.

— Благодаря ти за всичко, Майло.

Махна с ръка.

— Нищо още не съм направил, за да ми благодариш. И вероятно няма да го направя самият аз. Налага ми се да пътувам.

— Къде?

— Във Вашингтон. Заради убийство с изнасилване. Саудитците държат една от онези мазни фирми за реклама в свои ръце. Вложили са милиони в телевизионни рекламни клипове, много са умни. Начинът, по който принц Стинки ги използва, отново ще ги изкара наши врагове. По този случай оказаха натиск от най-високо място да го оставим да се изниже от града и да го предпазим от обвинението и цялата публичност. Департаментът няма да разреши да се измъкне по този начин, защото престъпленията му бяха прекалено дивашки. Но арабите продължават да натискат и на политиканите ще им се наложи доста да поработят.

Той поклати глава с отвращение.

— Вчера двама с кафяви униформи от Държавния департамент дойдоха при нас и ни измъкнаха с Дел на обяд. Три мартинита и изискана кухня бяха последвани от идиотски брътвежи за енергийната криза. Оставих ги да дрънкат, а после им тикнах под носа снимки на момичето, убито от Стинки. Почти щяха да се издрайфат върху специалитета „Кок о вен“[2]. Същият следобед поисках да отлетя за Вашингтон за по-нататъшни разговори.

— Ще бъде чудна гледка — ти и пълна стая с бюрократи. Кога заминаваш?

— Не знам. На повикване съм. Може утре, а може и вдругиден. Ще пътувам в първа класа. Не ми се е случвало през целия ми нещастен живот.

Погледна ме угрижено.

— Най-малкото Мууди е вън от играта.

— Да — въздъхнах. — Ще ми се да се бе случило по друг начин.

Сетих се за Ейприл и Рики, как ли щяха да го приемат? Ако се окаже, че Конли е убил баща им, трагедията ще бъде пълна. Всеки отделен случай си има предистория — острие, чието бодване предизвиква трагични последствия в бъдещите поколения.

Харди се върна от кухнята и докладва.

— Можеше да е по-лошо, отколкото е всъщност. Половината от къщата на Дъркин е обвита в дим. Той и жена му са получили изгаряния втора степен и затруднения в дишането, но ще оживеят. Уърти имал противопожарна инсталация и се е усетил навреме. Той живее в „Палисадс“, голямо имение с много дървета. Няколко са изгорели.

Местата за криене ставаха повече. Майло ме погледна многозначително. Харди продължи да говори.

— Къщите на съдийката и Даскоф са недокоснати — вероятно можем да предполагаме, че тубите в камиона са били предназначени за тях. Ще изпратя униформени полицаи да проверят офисите им.

Ричард Мууди бе завършил съсипания си живот в пламъците на болната си страст. Майло подсвирна и отново разказа хипотезата си за предполагаемо предумишлено убийство, чиято жертва трябваше да съм аз. Харди видя някакъв смисъл в нея, но с това не успя да оправи състоянието на духа ми.

Те ми благодариха за кафето и станаха. Харди напусна къщата, а Майло изостана назад.

— Можеш да останеш тук, ако желаеш, защото криминалистите имат още много работа навън. Но решиш ли да се преместиш, също няма да е лошо.

Прозвуча повече като съвет, отколкото като разрешение.

Долината бе изпълнена със сигналните лампи на полицейските коли, стъпки и тихи разговори. Бях в безопасност, засега. Но полицията нямаше да остане вечно тук.

— Ще се изнеса за известно време.

— Ако искаш да дойдеш у дома, предложението все още е валидно. Рик ще бъде на повикване през следващите няколко дни и ще бъдеш на спокойствие.

Помислих за миг.

— Благодаря, но наистина искам да съм сам.

Каза, че разбира, доизпи мътилката от кафето и дойде по-близо до мен.

— Виждам блясъка в очите ти и това ме безпокои, приятелю.

— Добре съм.

— И все пак, искам да се оправяш.

— Няма за какво да се притесняваш, Майло, наистина.

— Тревожиш се за момченцето, нали? Въобще не си могъл да се отърсиш от мисълта за него.

Замълчах.

— Слушай, Алекс, ако случилото се тази нощ има нещо общо със Суоуп, имаш допълнителна причина да стоиш настрана. Не казвам да се отървеш от чувствата си, просто си пази задника.

Той докосна нежно счупената ми челюст.

— Предишния път имаше късмет. Не го пропъждай.

 

 

Приготвих си малко багаж и се повъртях из града, преди да реша, че хотел „Бел Еър“ е подходящо място за възстановяване. И за скривалище. Беше само на минути от центъра, но бе тихо и усамотено място зад високи каменни стени и кичести тропически храсти. Обстановката — розов интериор, дървесно зелен екстериор, люлеещи се кокосови палми и басейн, в който плуваха фламинги — винаги ми е напомняла за стария митологичен Холивуд — романтика, сладникави фантазии и хепиенд. Скоро бих могъл да получа всичко това.

Тръгнах на запад по „Сънсет“, завих на север по улица „Стоун Каньон“ и карах покрай безкрайните частни имения с високи порти, докато стигнах до входа на хотела. В един и четирийсет през нощта на паркинга нямаше жива душа. Пъхнах „Севил“-а между „Ламборгини“ и „Мазерати“ и го оставих като сутеньор между две жигола.

Дежурният служител бе швед, който дори не ме погледна, когато платих в брой авансово и се регистрирах като Карл Юнг. После забелязах, че при записването ми в книгата допусна две правописни грешки.

Изморен пиколо ме заведе до бунгалото с изглед към басейна, осветен като аквариум. Стаята бе междинна и удобна, с огромно меко легло и тежка мебел от дърво.

Плъзнах тялото си между хладните чаршафи и си спомних последния път, когато бях тук: миналия юли на двадесет и осмия рождения ден на Робин. Бяхме на концерт на филхармонията и слушахме Моцарт. След концерта вечеряхме късно в ресторанта на „Бел Еър“.

Залата бе тъмна и тиха, сепарето ни уединено и близо до прозорец с хубав изглед. Между стридите и овнешкото една доста възрастна жена в униформа се плъзгаше тихо между палмите.

— Алекс — промълви Робин, — гледай, просто не може да бъде…

Но си беше истина. Това бе Бет Дейвис. Да го бяхме подготвяли, нямаше така да стане.

Споменът за тази прекрасна нощ ми помогна да се пренеса в атмосферата на целия чуден ден.

 

 

Спах до единайсет и си поръчах по телефона румсървис. Донесоха ми пресни малини, омлет, кифличка с масло и кафе. Храната бе сервирана в китайски порцелан и сребро и бе страхотна. Отхвърлих мисълта за смърт от главата си и ядох с наслада. Скоро отново се почувствах като човешко същество.

Поспах още малко, събудих се и в два часа се обадих в „Уест Ел Ей Дивижън“[3]. Майло вече бе отлетял за Вашингтон, затова проверих дали Дел Харди е там. Съобщи ми, че Конли е вън от подозрение. Когато Мууди бе застрелян, той се е намирал в едно студио в „Согъс“ за нощни снимки на нов телевизионен сериал.

Посрещнах вестта без изненада, никога не го бях смятал за убиец. Освен това вече бях убеден, че аз съм бил предвидената жертва на снайпериста. Приемането на тази роля не бе успокояващо, но поне щеше да ме държи нащрек.

В четири отидох да поплувам, повече за поддържане на формата, отколкото за удоволствие. Върнах се в стаята и се обадих да поръчам вечерния вестник и кутийка от любимата ми бира „Гролш“. Горещият повей бе стихнал и аз потънах в мекия стол да пийна и почета.

 

 

Вестта за смъртта на Валкроа заемаше пет квадратни сантиметра на двайсет и осма страница и бе озаглавена: „Лекар загива при автомобилна катастрофа“.

От съобщението научих вида, или по-скоро стила на колата, която канадецът е карал („чужда конструкция“), преди да се блъсне в каменен стълб близо до пристанище Уилмингтън. Намерили го издъхнал на местопроизшествието, а роднините му в Канада вече били уведомени.

Уилмингтън е на средата на пътя от Ел Ей до Сан Диего, ако се движиш по крайбрежния път — грозен участък със складове и кейове. Чудех се какво ли е правил Валкроа там и в коя посока се е движел преди катастрофата. Ако е бил вече в Ла Виста, на връщане оттам ли се е ударил?

Сетих се за избухването му пред Бевърли, приказките, че бил имал коз в ръцете във връзка със Суоуп. Появиха се още въпроси, които превъртах непрекъснато в главата си. Катастрофата дали е била нещастен случай — резултат от забавени рефлекси вследствие наркотиците, или пък се е опитал да изиграе коза си и е загинал? И каква бе тайната, която според него щеше да му спаси живота? Имаше ли тя връзка с убийството на Суоуп? Дали не можеше да помогне за откриването на децата?

Непрекъснато премислях, докато не ме заболя главата. Седях напрегнато на ръба на стола и гледах в една точка, като слепец в лабиринт.

Не можех да се съсредоточа върху наличното, преди да открия липсващото. Ако бях погледнал клинично, като психолог, логичната връзка щеше да се изясни по-бързо.

Бях професионалист в изкуството на психотерапията — припомняне на миналото като способ за измъкване на настоящото и тълкуването му по подходящ начин. Прилича малко на детективската работа — да се бъхтиш в непроходимите алеи на подсъзнанието. Знаех, че трябва да започна с детайлното и внимателно изучаване на предисторията.

Четирима души си бяха отишли от този свят по неестествен начин. Ако тяхната смърт продължаваше да бъде един хаос от несвързани помежду си ужасии, то причината бе в липсата на предистория. Защото на миналото не бе обърнато необходимото внимание.

Това трябваше да се поправи. Бе нещо повече от академично упражнение. Ставаше въпрос за няколко човешки живота.

Отказах да приема съмненията, че децата на Суоуп са живи. В момента вероятността не бе по-голяма от нула. За хиляден път си спомних момченцето от пластмасовата камера, безпомощно, зависимо, потенциално лечимо, но заредено с вътрешна бомба, която всеки момент може да избухне. Трябваше да бъде открито, или щеше да умре в болка.

Скован от яд поради собствената си безпомощност, се люлеех като махало от алтруизъм до самозащита. Майло ме бе предупредил да се пазя, но да стоя в бездействие бе най-опасно от всичко.

Някой бе по петите ми. Новината за оцеляването ми можеше да изплува на повърхността. Ловецът щеше да се върне, за да поправи грешката и този път ще направи всичко възможно да не си губи времето. Не можеше и не трябваше да участвам в тази игра на изчакване. Не можех да си позволя да живея като човек, чакащ на опашка за смърт.

Имаше работа за вършене. Изследване. Ексхумация.

Компасът сочеше юг.

Бележки

[1] Известен антивоенен рок купон в Уудсток, Калифорния през 1968 г. — Бел.пр.

[2] „Кок о вен“ — петел, задушен с вино. — Бел.пр.

[3] „Уест Ел Ей Дивижън“ — съкратено популярно название на лосанджелиската полиция. — Б.пр.