Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (36)

IX

Когато се върнах в Истършоус, намерих бележка, че професор Ъшер ми е телефонирал два пъти и поръчал да му се обадя, щом се върна. Подвоумих се, после реших, че е по-добре да отложа разговора. Имах непоносимо главоболие, исках да бъда сам, да се затворя, да се отдам скришом на мъката и опасенията си.

В пет часа изпих чаша чай, и то с удоволствие. Всичките ми сетива изглеждаха притъпени. На табличката имаше нова бележка.

Мистър Смит от Института по патология ви телефонира в 3 часа. По неотложна работа.

Въпреки обзелия ме гнет изпитах смътна досада и учудване от тази настойчивост, но след това си спомних намека на Ъшер да изпрати при мен някакъв кореспондент от „Хералд“. Навярно Смит е бил натоварен да уреди тази среща. Но аз не можех да понеса такова нещо именно сега. Достатъчно време щеше да има за целта на вечерята в понеделник. Смачках бележката и я хвърлих в огъня.

Гудол ми бе дал отпуск за през целия ден. Така че не ми се налагаше да напускам стаята си. Потънал в тежък размисъл, броях часовете до девет вечерта. Тогава станах и телефонирах в Далнейрската болница. В състоянието на Джин не бе настъпила промяна. Не можеха да ми кажат нищо повече.

Смъртно уморен, тръпнещ от тревога, смятах, че ще бъде най-добре да се прибера, но невралгията беше толкова мъчителна, та знаех, че не ще мога да заспя. Тубата с аспиринови таблетки в банята ми беше празна. Слязох в аптеката и взех пирамидон. Когато се връщах през централния подземен коридор, видях, че отсреща идва една от сестрите. Беше Стенуей.

Тя беше сама и вървеше полека към трапезарията. Когато ме забеляза, се спря, облегна се небрежно на стената и ме зачака.

— Къде сте бил?

— Всъщност никъде.

— Държите се някак особено.

При все че говореше с привидно равнодушие, тя ме наблюдаваше внимателно. И добави:

— Не предполагате, надявам се, че сте ми липсвали.

— Не — отвърнах аз.

— Има предостатъчно други, с които мога да се разхождам.

— Да.

Настъпи мълчание. Погледнах я и отвърнах глава, обзет от смразяващо отвращение. За всичко настъпва възмездие, помислих аз, съжалявайки горчиво за ония мъчителни нощи, когато се промъквах покрай стените като крадец, за да отида в стаята й. Жалка поквара… безсмислена… без капка любов. Матовите лампи свистяха над нас и пръскаха изкуствен, призрачен светлик. Аз й бях съвсем безразличен. А тя, о, боже, ми беше толкова противна!

— Какво има? — заговори рязко тя, продължавайки да наблюдава промените в изражението ми.

И този път не отговорих. Тя изтълкува погрешно това мълчание и се усмихна предизвикателно.

— Току-що завърших дежурството. — Тя ме погледна нехайно. — Можете да дойдете, ако желаете.

— Не — отвърнах мрачно аз, загледан право пред себе си.

Явно смаяна, тя трепна от наранено самолюбие и бледото й лице се обля за пръв път от ненадейна, гневна руменина. Ново мълчание.

— Добре. — Тя сви рамене. — Не мислете, че сте ме засегнали. Но не идвайте да ме безпокоите, когато се случи да сте в друго настроение.

Тя ме погледна втренчено, с явно презрение, докато сянката на малката й глава се очерта като череп на стената; после се обърна и изчезна в коридора, а тракането на токчетата й по мозайката заглъхна постепенно.

Слава богу, свърших с нея. Върнах се в стаята си и се хвърлих на леглото. След малко пирамидонът подейства. Потънах в дълбок сън.

Когато се събудих на другата сутрин, се почувствах още по-зле. Сънят ми помогна само да посрещна това, което ме очакваше през този ден.

До обед изпълнявах как да е служебните си задължения, без да се срещам с Мейтланд или Полфри — напоследък свикнах да отбягвам останалите членове от персонала.

След един часа, като не смогвах вече да понасям неизвестността, телефонирах отново в Далнейр с тежко предчувствие. Обади се сестра Кеймерон. Гласът й беше весел, но тя винаги беше весела. Отговорът й беше същият. Никаква промяна. Болната продължавала да се бори. Без никаква промяна.

В изблик на добро чувство сестрата се опита да ме успокои.

— Във всеки случай, най-лошото не е настъпило още. Докато има живот, има и надежда.

Навън валеше пороен дъжд, който помрачаваше небето и хвърляше тежка сянка върху земята. Изкачих се бавно в стаята си. Когато влязох в полутъмния кабинет, видях, че някой седи на дивана пред камината. Запалих засенчената лампа на библиотеката и познах с мрачна изненада, че гостът ми е Адриан Ломекс.

Той посрещна продължителния ми мрачен поглед без да мръдне, с държане, което напомняше обичайното му високомерно спокойствие, но същевременно издаваше, че не е много сигурен как ще го приема.

— Ломекс — казах най-после аз, говорейки сякаш съвсем отдалеко. — Най-малко вас очаквах да видя тук.

— И не изглеждате особено зарадван, че ме виждате.

Не отговорих. Настъпи мълчание. Той не бе се променил много, всъщност не бе се променил почти никак. Аз си въобразявах, че след това, което бе преживял, ще е сломен от чувство за отговорност и вина. А той беше, напротив, все така изискан, малко по-блед може би, и с малко отпуснати ъгли на устата, но напълно спокоен, готов да се защити.

— Не знаехте ли, че съм се върнал?

— Не.

При все че не бе имало особен скандал, виждах, че самолюбието му го е принудило да се върне. Той запали цигара, като се стараеше да се държи нехайно, както някога. Да, явно беше, че му е неудобно и се опитва да прикрие това с привидна дързост.

— Предполагам, че ми имате зъб, но вината не е само моя.

— Така ли?

— Разбира се. Още от самото начало Мюриел тичаше подир мене. Не ме оставяше на мира. О, предполагам, че съм постъпил глупаво, но просто не можех да се отърва от нея.

— Къде е тя сега?

— Предложих й да се оженим. Исках да постъпя почтено. Но имахме отвратителна разправия. Тя се върна при своите. Не съжалявам. Щях да бъда ужасно нещастен.

— Отървал сте се много добре. Много по-добре от Спенс.

— Вие знаете, че случаят се дължи на злополука. Нощта била мъглива. Той се подхлъзнал на перона. Всичко се разкри при разследването.

— Не се оправдавайте, за бога. Говорите така, сякаш чувствате, че сам сте го бутнал под влака.

Той пребледня.

— Не мислите ли, че казахте нещо неуместно? Аз възнамерявам във всеки случай да докажа, че не съм такъв негодник, за какъвто ме представят. Ще се заловя за работа, ще работя сериозно в института и ще постигна нещо, от което всички ще подскочат.

Той оставяше впечатление, че е бил жертва на непреодолими обстоятелства и бъдещето ще го оправдае напълно. Знаех, че не ще постигне никога нищо, че под своята външност на блестящо превъзходство е слаб, безволев и самолюбив. Беше ми неприятно, че е тук. Станах да разровя огъня с надежда, че ще разбере намека и ще си отиде.

Но той не си отиде, а продължи да ме гледа някак странно.

— Свършили сте добра работа напоследък.

Застанал настрана от него, махнах с ръка.

— В института всички бяха във възторг.

Вдигнах бавно поглед. Въпреки замъгленото ми съзнание забелязах, че изрече глагола в минало време и това ме учуди. Последва минутно мълчание.

Той се поизправи, после се наклони към мен със странна, леко съчувствена усмивка.

— Ъшер ме натовари да ви посетя, Шенън… за да ви съобщя новината. Изпреварили са ви. Някой е обнародвал вече същото постижение.

Погледнах го тъпо, без да разбирам накъде клони; после трепнах внезапно.

— Какво искате да кажете? — едва успях да изрека аз. — Прегледах всичко писано по тоя въпрос, преди да започна. И не намерих нищо.

— Да, Шенън. Не е имало тогава. Но сега има. Една американска научна деятелка, доктор Еванс, току-що е обнародвала в тоз месечния брой на списание „Медицински преглед“ пълен доклад за опитите си. Работила две години. Заключенията й са точно като вашите. Тя успяла да изолира бацила, да докаже разпространението на болестта из целия свят… Цифрите са поразителни… Установила е същото заболяване у млекодайния добитък, с една дума, постигнала е всичко, до което сте стигнал и вие.

Продължително мълчание. Стаята се въртеше около мене.

Ломекс заговори отново с прекалено внимание.

— Вестта ни бе съобщена най-напред от Смит. Той следил от месеци работата на доктор Еванс. Имал доклада й още преди да излезе от печат. Вчера го донесе в института.

— Ясно.

Устните ми бяха сухи и студени, чувствах се вкаменен. Осемнадесет месеца непрестанни усилия, денонощен трескав труд при най-големи мъчнотии и всичко пропаднало без смисъл. Щом резултатите бяха вече известни на научните среди, доказани и оповестени, никаква полза от това, което бях извършил, като бях разрешил с толкова усилия същите въпроси. Такива неща са се случвали, разбира се, и друг път; по някаква странна телепатия двама научни работници от различни континенти са започвали, без да се познават, едни и същи изследвания. А несъмнено щеше да се случва и занапред. Но това не намаляваше ужасната мъка да видя, че друг е постигнал целта преди мене, не притъпяваше смъртната болка от поражението.

— Проклета несполука. — Ломекс говореше, без да ме поглежда. — Излишно е да казвам колко съжалявам.

Това престорено съчувствие беше по-тежко от равнодушие. Той стана.

— Между другото, донесох ви статията, в случай че искате да я прочетете. — Той извади от джоба на сакото си няколко печатни листа и ги остави на масата. — А сега да вървя. Лека нощ, Шенън.

— Лека нощ.

Когато си отиде, аз седнах, зареял поглед, без да виждам нещо, обзет от пусто, безнадеждно спокойствие. После, с дълбока въздишка, изтръгната сякаш от глъбините на душата ми, станах, взех доклада и се насилих да го прочета.

Както бе казал Ломекс, изследването на болестта, наречена по-късно бруцелоза, беше наистина блестящо и впоследствие бе сметнато за историческо постижение. След като го прочетох най-внимателно два пъти, трябваше да призная с внезапен изблик на завист, че доктор Еванс е блестящ, изобретателен учен, чийто труд беше може би по-ценен от моя.

Сгънах с дълбоко спокойствие листовете и станах. Колкото неистинско и да беше, това ново спокойствие беше внезапно опиянение, което проясни съзнанието ми и ми даде сили. Часът беше три — време да позвъня отново в Далнейр. Тръгнах без трепет към телефона. Но преди да вдигна слушалката, някой почука на вратата, прислужницата влезе и ми подаде телеграма. Отворих я, без да трепна.

Приемете искреното ми съчувствие за обнародваното в „Прегледа“, което ни най-малко не намалява заслугата на вашия труд. Още не мога да пътувам, но се надявам да ви видя скоро за уреждане на бъдещата ви работа. Почитания.

Уилфред Чалис

Вълнението, сдържано досега, ме сломи с удвоена сила. В упованието си на професор Чалис аз забравях възрастта и растящата му слабост. Тази съболезнователна телеграма разруши последната опора и докато гледах замъглените слова, почувствах изведнъж как нещо буквално се скъса зад челото ми, като прекалено опънат ластик. В същия миг престанах да се владея, стаята се завъртя около мене и в някакво внезапно просветление аз видях колко е смешно всичко това. Усмихнах се отначало едва уловимо, после все по-ясно и най-сетне се разсмях… на себе си, на сегашното си положение… След това, като бързо превъплъщаващ се цирков артист, комуто са наложили нова роля, станах отново спокоен, сериозен и изпълнен със сили.

Погледнах решително часовника си, като забравих, че бях сторил това само преди няколко минути. Беше едва три и четвърт и това ме успокои, защото изпитах внезапно настойчиво желание да върша нещо. Разочарованието бе изчезнало напълно и през обзелата ме безчувственост усетих настъпването на някакво смътно успокоение, някакво съзнание, че това, което става вън оттук — в института или в Далнейр — има твърде малко значение за общото течение на моя живот. Нима не бях тук в пълна сигурност, добре настанен и хранен, запазен от ударите и скърбите на външния свит в това великолепно, добре защитено убежище? И тъй като ми харесваше, не трябваше да го напускам никога.

Ободрен от тази мисъл, тръгнах бързо към западното крило, където трябваше да направя вечерната визитация, защото Мейтланд имаше почивен ден. В последно време бях малко небрежен към това задължение, може би защото не отдавах цялото си внимание на пряката си работа. Така не биваше, не беше почтено по отношение на доктор Гудол, не отговаряше на принципите в Истършоус. Упрекнах се и си казах, че трябва да дам съответно възмездие. Много нещо можех да сторя до края на деня.

В хола на западното крило се присъединих към сестра Шед и обиколих внимателно заедно с нея шестте коридора. Не бързах и не вършех работата как да е, бях старателен и грижлив. Тишината в коридорите беше странно успокоителна. Разговарях надълго с мнозина пациенти, а с херцогинята дори изпих чашка чай в стаята й, просторно жилище с избелели зелени завеси, меча кожа пред камината и бронзов полилей. Тя беше в морава кадифена рокля с много скъпоценни накити и няколко огърлици от съвсем пресни пъпешови семки. Отначало ме гледаше изпитателно с малките си като мъниста очи, но аз се постарах да й се харесам и тя постепенно се отпусна, а когато си тръгнах, дори ми подаде кокетно своята жълта като пергамент ръка.

Малко поразвеселен от този успех, аз се обърнах към Шед, с която бяхме застанали пред външната врата.

— Не е ли забележително, сестро… как херцогинята, въпреки странностите си, обобщава някои прояви, които се наблюдават и у другите дами тук.

— Забележително наистина. — През цялото време на визитацията сестрата беше сдържана и мълчалива. Сега ме погледна някак особено, остро и неодобрително.

— Искам да кажа — усмихнах се аз, — че всички се грижат за облеклото си. И най-старите дори се стараят да излязат с нещо ново, добавяйки някоя панделка, променяйки някоя джуфка от желание да надминат останалите. Тези хрумвания са често пъти смешни, но ако са по-особени, веднага стават модни. Богатият гардероб на херцогинята й дава, разбира се, възможност да царства безрезервно.

Без да отделя поглед от мен, сестра Шед отвори уста, после ги стисна с явно неудоволствие.

— Интересно е държането им към другия пол… — продължих аз. — Вземете например безстрастните девици, които пребледняват само като видят мъж… или другите, романтично настроени, които поглеждат свенливо към избраника си, докато се разхождат… или нещастниците, които ту се стремят, ту се оплакват от забременяване от светкавица, мълния, електрически вълни, слънчеви и лунни лъчи или дори от свръхестествено посещение на самия Гудол.

— Извинете, докторе — прекъсна ме рязко Шед. — Мис Индр ме чака. Трябва да вървя. — Когато си тръгна с намръщено чело, добави: — Вие наистина ме изненадвате. Защо не отидете да си полегнете?

Тя бе помислила, дявол да я вземе, че съм пиян. Напразно беше да се умува в разговор с нея. Тръгването й ме ядоса, но не позволих в никакъв случай да ме разстрои. И продължих с възобновена бодрост към аптеката.

Запасът от лекарства за обща употреба беше много намалял. Нужен ми бе цял час да го допълня. Докато претеглях кристалите на хлоралхидрата и ги затварях в ниските шишета, несъзнателно затананиках — любимия мотив на Полфри от „Кармен“… на бедния нещастен Бизе. Така приятна и мелодична. Ако главата ми не беше замаяна, като че я бяха удряли с чук, бих се чувствал съвсем добре.

Неочаквано зазвъня вътрешният телефон. Трепнах от непоносима мъка при резкия му звук. Но вдигнах все пак спокойно слушалката.

— Доктор Шенън ли е? — говореше вратарят от къщичката си пред входа.

— Да.

— Търся ви из цялото здание. Един младеж иска да говори с вас.

— С мене ли? — загледал се бях тъпо в отсрещната стена. — Как се казва?

— Лоу… казва, Люк Лоу.

Да, разбира се, припомних си Люк, моя млад приятел с мотоциклета. Защо ме търсеше по това време?

Започнах отново да тананикам, когато Люк се обади радостно и възбудено, задъхан от бързане:

— Вие ли сте, Робърт… елате веднага… искам да ви видя.

— Какво има?

— Нищо… не, има нещо… добри новини… Джин е много по-добре.

— Моля?

— Опасността премина вече. В два часа следобед беше кризата. Сега е в съзнание. Поговори с нас. Чудесно, нали?

— Разбира се. Много се радвам.

— Веднага скочих на мотора и долетях да ви кажа. Елате при входа. Искам да ви видя.

— Много съжалявам, моето момче. — В гласа ми звучеше вежливо съжаление на презает човек. — Невъзможно ми е в този момент.

— Какво?… — Замълчаване. — След като идвам толкова отдалеко?… Робърт… ало… ало…

При все че страдах в душата си, прекъснах разговора и закачих със спокойна усмивка слушалката. Колкото и да обичах Люк, нямах време за безполезни разговори! Успокоително беше да зная, разбира се, че мис Лоу е по-добре, а за близките й това беше и много радостно. Кротка девойка беше тя, с кестеняви очи и коси. Припомних си песента… „Джени с пухкавите кестеняви коси“… Чудна мелодия, трябва да я изпея на Полфри. Припомнях си я смътно като студентка в моя курс, умна, но малко досадна. Не изпитвах, разбира се, никаква неприязън или зложелателство към нея.

И пак Бизе… бедният, нещастен Бизе… „мъча се да вярвам, че не треперя“… Довърших приготвянето на разтворите, поставих в ред аптеката и погледнах отново бързо, с мътен поглед колко е часът.

Седем. Дежурството в трапезарията ми беше винаги неприятно, но сега, въпреки главоболието, то ми се стори една приятна и разумна неизбежност.

Когато влязох в трапезарията, вечерята беше почнала и прислужниците носеха на табли храната към дългите маси, където сред тракане на чинии, тътрузене на столове и глъч от гласове всички почваха да ядат.

Постоях една минута; после, вместо да се кача на катедрата за дежурния, започнах да се разхождам из залата и да наблюдавам с благосклонен, властен интерес. Поради безсънието, надигащите се облаци от пара и миризмата на ястията замаяха съзнанието ми и гледката пред мен се превърна в богато пиршество във феодален замък, където зад крепостния зид са се събрали простолюдие и дворяни и сновеше непрекъснато прислуга — картина от Брьогел по живот и багри, по чудновато разнообразие на човешки образи, по богатство, движение и суета…

След малко вървях отново по подземния коридор, връщайки се с отмерени стъпки към стаята си. Пред входа на коридора „Балаклава“ нощният надзирател започваше дежурството си и си приготвяше какао за вечеря.

— Донесох пощата, докторе. Има писмо за вас.

— Благодаря, драги.

На минаване взех коравия плик, подпечатан с университетския кръст. Усмивката бе застинала на лицето ми като маска, която прикриваше бушуващия зад нея хаос. Тежките чукове удряха още по-ожесточено главата ми, обля ме студена пот и във внезапен проблясък на съзнание аз разбрах, че се разболявам. Но този проблясък угасна веднага и бързайки да продължа, съзнаващ, че ме чака работа, аз влязох в хола с още по-вкаменена усмивка и отворих писмото.

Институт по патология, Уинтънски университет. От Ъшер. От професор Ъшер, шеф на това висше учебно заведение. Любезно, всъщност дори очарователно писмо. Добрият професор съжаляваше дълбоко, че при дадените обстоятелства не е възможно да се надявам за новата длъжност. Ако резултатите бяха обнародвани по-рано. Закъснението беше трагично, разочарованието дълбоко, чувствата му напълно разбираеми. В края на страницата имаше послепис. О, да, и вечерята се отменяше. За съжаление, когато ми отправил поканата за понеделник, бил забравил едно предварително поето задължение. Хиляди извинения. Отлага се за друг път. Всичко това беше напълно любезно и коректно. Върнете се на работа в лабораторията. Ще работите при мен като подчинен, като сътрудник под мое наблюдение. Великодушно предложение. Но благодаря — не.

Под високото осветление в хола, пред статуята на Деметра и високите шкафове в стил „Бул“ скъсах грижливо писмото на четири. Изпитах внезапно желание да крещя. Но устните ми бяха сякаш залепени, главоболието се бе засилило, главата ми се бе надула, изпълнена с трясък и грохот, като че някой цепеше с тъпа брава дърва в тила ми. Въпреки това разбрах все пак с потъмнелия си, бълнуващ ум какво искам да направя. Да продължавам… да не спирам… да не губя нито миг.

Излязох и тръгнах бързо към лабораторията. Беше се стъмнило вече, духаше вятър, който превиваше дърветата и храстите, изпълвайки нощта със странен шепот. Един лист докосна лицето ми като призрачни пръсти и ме накара да затичам с препъващи се крака.

Влязох в лабораторията. Обхванах мястото на моя труд с безизразни, измъчени очи, тръгнах въпреки волята си и отворих шкафа. Наредените там кръгли, обвити в памук стъкълца, блещукаха неясно, като замъглени слънца. Зави ми се свят, политнах и едва се задържах. Но тази слабост трая само миг. Събрах отново сили, взех скъпоценните стъкълца и ги изпочупих със спокойно старание в порцелановия умивалник. Отворих и двата крана. Когато и последната капка от течността изтече в канала, взех от масата свитъка листове, изпълнени с изчисленията и заключенията ми, всичкия труд на толкова среднощни часове. И с все същото спокойно старание драснах клечка кибрит да ги изгоря в умивалника, да унищожа и последното смачкано късче хартия. Но преди да направя това, бързи стъпки ме накараха да се обърна бавно, удържайки с мъка непоносимо натежалата си глава. На прага стоеше Мейтланд.

— Недейте, Шенън — извика тя и изтича към мене.

Кибритът опари пръстите ми и угасна. Чукът заблъска още по-силно по главата. Улових с две ръце челото си. И всичко изчезна пред мене.