Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (35)

VIII

На другата сутрин отидох рано в лабораторията, а след това в дома на доктор Гудол. Той не бе станал, но когато изпратих бележка, че ми се налага да използвам днес почивния си ден, получих разрешението му.

Небето беше все още сиво, когато слязох по алеята и излязох през главния вход. След продължителния непрекъснат престой зад високите зидове това пътуване до Далнейр беше истинско мъчение за мен. В Уинтън стигнах в десет часа. В града беше влажно и топло под плътната димна завеса. Шумът и врявата из улиците, тълпите пътници с багажи, които се блъскаха към перона на централната гара, бяха странно уморителни след реда и спокойствието в Истършоус. Но аз трябваше да видя Джин… Да, трябваше да я видя, на всяка цена.

И все пак, докато седях замислен в люшкащия се влак, покрай който летяха опушени ниви и сгради, аз изпитвах не толкова състрадание, колкото стаен, тлеещ гняв. Все по-ясно и по-настойчиво виждах как пръстите й докосват културите… а след това поднасят към устните разчупена бисквита.

На гарата в Далнейр не можах да си намеря файтон, затова тръгнах пеша под влажното сиво небе по стръмната пътека, която бях свикнал да изминавам почти бегом. Но сега я изкачвах бавно и дори съжалявах, че не се спрях да изпия нещо в бюфета на гарата. Стигнах запъхтян до върха на хълма, тръгнах по алеята и позвъних на главния вход.

Отговорът не се забави. Отвори ми Кети. Не бях ги предупредил, че ще дойда, и тя ме погледна смаяно. Но тъй като имаше винаги добро чувство към мен, се усмихна дружелюбно и ме въведе в приемната. След една минута се яви мис Труджън.

— Е добре! — извика тя, като се втурна с жизнерадостна, енергична усмивка. — Ето ви изненада! Много се радвам да ви видя пак.

Погледнах я втренчено и разбрах, че говори искрено, но макар и признателен за приятелското посрещане, аз не бях измамен от нейното оживление — обикновена професионална измама, маска, която бях виждал да си слага често при разговор с разтревожените роднини на пациентите.

— Но трябва да кажа — продължи тя, като ме поглеждаше отстрана, — че видът ви не говори добре за вашата нова длъжност. Отслабнал сте като вейка. Какво правят с вас? Човек би казал, като че камъни сте мъкнал!

— О, много съм добре.

— А не ви ли хранят?

— Да… и храната е отлична.

Тя поклати леко глава, сякаш се съмняваше в истинността на думите ми.

— Трябва да ви поохраня аз с моите питателни гозби.

Настъпи неловко мълчание, през което и двамата останахме прави, защото тя не бе ме поканила да седна. Веселата, или по-скоро насърчителна усмивка, която твърдите й лицеви мускули бяха свикнали да поддържат до безкрайност, малко помръкна.

Аз овлажних устните си.

— Как е болната?

— Добре, доколкото е възможно. От три седмици вече е болна. — Управителката се поколеба, после, забелязвайки, че искам да бъда по-подробно осведомен, продължи със същия насърчителен тон, като избираше думите, за да не се издаде: — Отначало се държеше. Но през последните няколко дни малко позагуби сили.

Усетих, че сърцето ми се сви. Много добре знаех какво значат тия думи.

— Кой се грижи за нея?

— Доктор Фрейзър, военен лекар.

Представих си този възрастен мъж с оредели светли коси, гъсти руси вежди и некрасиво, четвъртито, набръчкано лице, зачервено и загрубяло от разширени кръвоносни съдове.

— Добър човек.

— Отлично. Кажете ми истината. Какво казва той?

Управителката помълча. После сви леко рамене.

— Тя е сериозно болна. Ако бе легнала веднага, щеше да е по-добре сега. Но тя продължи да работи цяла седмица с непрекъснато главоболие и температура, преди да падне съвсем. Това се случва често при скарлатина.

— Скарлатина ли? — извиках с неизразим ужас аз.

— Да, разбира се — отвърна учудено управителката. — Казах ви снощи по телефона.

Разкъсващо мълчание. Въздъхнах бързо, с въздишка, която ме прониза цял. Предположението ми се бе дотолкова вкоренило у мене, че не можех да се отърва от него.

— Бих искал да я видя — казах аз.

Погледът на мис Труджън се плъзна над главата ми.

— Тя не е в съзнание.

— Все едно. Бих искал да я видя.

— Има ли смисъл?

— Все едно… — настоях аз.

Управителката бе вече явно смутена. И каза направо:

— Родителите и брат й са тук… в кабинета й. Както и годеникът. Без тяхно съгласие, докторе, не мога да поема такава отговорност.

Почувствах, че потъвам в мъката си. Не бе ми минало през ум, че ще трябва да преодолявам и тази мъчнотия, да изтърпя и тази мъка. И все пак не можех за нищо на света да изоставя целта, която ме бе довела тук. Въздъхнах.

— Ще отида да поговоря с тях.

Тя сви отново рамене.

— Добре. Това си е ваша работа. Ако ви потрябвам, ще бъда в отделението.

Мис Труджън се поклони леко без повече приказки, обърна се и излезе, а аз тръгнах сам по коридора към някогашния си кабинет. Пред вратата постоях цяла минута, заслушан в глухия бас, който се чуваше отвътре, после събрах всичката си смелост, натиснах дръжката на вратата и влязох.

Седнал до масата, Дейниел Лоу четеше глава от Библията; до него се бе настанил Люк. Под прозореца, с лице към мене, седяха мисис Лоу и Малкълм Ходн. Аз застанах на прага като пребито псе и зачаках, без да си поема дъх, края на четенето.

Настъпи мигновено мълчание. Дейниел свали очилата си, изтри ги с кърпичка и се полуобърна на стола. При все че не мръдваше, по сериозното разтревожено лице нямаше ни следа от гняв или обвинение. Той просто ме гледаше с безмълвно достойнство.

Но Малкълм бе станал. И тръгна към мене. Глухият му глас прозвуча все пак ясно в тихата стая.

— Как можете да се вмъквате тук в такъв момент? — Той ме гледаше съвсем отблизо с големите си, налети с кръв очи. — Как можете да не уважавате нашето семейно… да ни се натрапвате…

— Недейте, Малкълм — обади се тихо майката на Джин.

Аз продължих да гледам упорито пода; всичко, което исках да кажа, се бе смразило на устните ми.

— Той няма право да стои тук! — извика внезапно Ходн с пресипнал глас.

— Млъкнете — промълви Люк.

— Тихо, сине — прошепна мисис Лоу. И стана, като ме погледна твърдо. — Аз отивам при дъщеря си. Искате ли да дойдете с мен в отделението?

Загубил сили да продумам, аз излязох заедно с нея и тръгнах по алеята към страничната стая в малкия павилион. Вълни от светлина заливаха покритото с чакъл чисто дворче, млада болногледачка мина пред нас, група оздравяващи деца в червени пижамки играеха на топка под верандата.

Сърцето ми биеше неудържимо, когато управителката отвори вратата и ние влязохме заедно с нея в бяло боядисаната стая. От трите легла само едно беше заето, полузакрито с параван; до него имаше бял стол, на който седеше сестра Пик, наведена загрижено напред. Последвах бавно управителката покрай паравана и застанах до краката на леглото, без да вдигна поглед. Потребно ми бе необикновено усилие на волята, за да вдигна постепенно глава, докато погледът ми, плъзгайки се по белия параван, се спря най-после върху лицето на Джин.

Тя лежеше по гръб с широко разтворени очи и шепнеше непрекъснато, движейки потреперващите си засъхнали устни и език, а тъничките й ръце дърпаха непрестанно завивките. Върху фона на ниската бяла възглавница, под вчесаните назад коси лицето й изглеждаше още по-заострено и изтъняло. По него се виждаха неярки петна като при треска, но с тъмна, плътна червенина; намръщеното чело беше обезобразено от червеникави точици, от които някои бяха вече избледнели в дребни кафяви петна… типичен скарлатинен изрив.

Ушите ми забучаха, стори ми се, че политвам в пропаст.

Над леглото — далеко от блуждаещите пръсти и извиващите се ръце на болната — висеше листа с температурата, върху който бяха отбелязани острите линии на спаданията и покачванията й. Погледът ми се насочи напрегнато към тях. Да, помислих след един дълъг миг аз, няма никакво съмнение. Какъв глупак съм бил, какъв глупак продължавах да съм… Това беше положително скарлатина.

Мисис Лоу и управителката разговаряха шепнешком. Все едно че не бях тук. Те не ми обръщаха внимание, сякаш бях ненужна мебел. Просто не съществувах за тях. Разтревожен и смутен, наведох поглед към покритата с лечебни средства нощна масичка — шишета с лекарства, чаша с храна, спринцовка, етер, камфорово масло. Щом бе стигнало до камфор, положението на Джин беше наистина тежко.

Всичко тук сякаш висеше на безстрастна нишка от време, която се люлееше леко и все повече и повече изтъняваше, докато секундите отлитаха една след друга и изчезваха в незнайна пустота. Това не се понася до безкрайност. Излязох, минах през тесния коридор в отсрещната странична стая, където нямаше никого, седнах на края на едно легло и загледах избелялата жълта стена с втренчени, невиждащи очи. Надявах се да направя толкова много, а не можех да сторя нищо… никакъв драматичен, пламенен жест, с който да докажа, че съм способен на нещо, че имам право да съществувам… Не, нищо. Обзет от растящо презрение към себе си, извадих от джоба си голямата ампула, която бях обвил тази сутрин в памук. Лекият звън на стъклото, което стиснах несъзнателно, отекна в ушите ми гръмко, като камбанен звън. По пръстите ми се полепиха късчета мокър памук. Невъзможно е да се опише какъв плам изгаряше съзнанието ми, с какво чувство за отчаяна негодност, с какъв безнадежден гнет ме потискаше и ми се надсмиваше окръжаващата тишина.

А времето минаваше, секундите отлитаха неусетно като перца. Как се бе разболяла тя? Ох, когато човек е уморен или погълнат въпреки волята си от тъжни мисли, не е ли лесно да забрави и най-простите предпазни мерки, преграда между здравето и болестта? Пред смразяващата пустота на мислите до слуха ми долетяха гласове. Чух, че мисис Лоу и управителката излязоха от стаята и тръгнаха по коридора. Мис Труджън се стараеше да успокои разтревожената майка.

— Бъдете спокойна, всичко се прави както трябва. След едно денонощие ще бъдем наясно. Доктор Фрейзър полага необикновени грижи. А сестра Пик е несравнима в предаността си. От три седмици вече не се отделя от болната; понякога дежури по два пъти подред. Не съм виждала досега такова себеотрицание.

Явно и тук бях сгрешил. По навик мислех лошо за всички. Погрешно бях оценил и управителката, борил се бях с нея, нямах й доверие. Това беше моя особеност — да виждам все лошото у хората, да постъпвам противно на общоприетите правила и приличия, да се опълчвам срещу целия свят, да нямам никъде никого освен себе си.

В далечното централно здание прозвуча гонг за обеда на сестрите — сигнал на всекидневния живот, който засили пустотата около мен. Двете жени бяха вече излезли, тъжните им отслабващи гласове заглъхнаха съвсем. Станах несъзнателно и като дърпана с конци кукла излязох от павилиона. Никой не се виждаше. Бавно, като спънат от окови, тръгнах по хълма към гарата. Когато се свих в празното купе на влака за Уинтън, продължавах да съм в болничната стая — горе, на тъмнеещия хълм.