Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (28)

I

След една седмица, към девет часа вечерта, вървях с пътническа чанта по безлюдното шосе и напрягах зрението си да зърна в мъгливия мрак института Истършоус, все още невидим в измамната нощна пустота. Бях пропуснал влака в Уинтън и пристигайки с един час закъснение на гара Шоус, която се намира на четиридесетина мили от града в самотните, заобиколени с гори пасбища на Лотиан, видях, че никой не ме чака. На спирката в селото ми дадоха указания, но почти сигурно бих се объркал в тази пустинна местност, ако не бях се озовал пред един висок, дебел зид, завършващ с железни шипове. От десет минути вече вървях покрай него, когато един внезапен завой ме отведе до входните врати, охранявани от каменна куличка с прозорче, в което светеше фенер.

Оставих чантата си и почуках на тежката, обкована с гвоздеи врата. След малко някой откачи фенера от прозореца, излезе от куличката и една невидима личност надникна през вратата.

— Кой е?

Казах името си и добавих:

— Предполагам, че ме чакате.

— Нищо не зная. Къде е пропускът ви?

— Нямам пропуск. Но сигурно са ви казали, че ще пристигна?

— Не са.

Вратарят се готвеше вече да се върне в стаичката си и да ме остави в тъмнината. Но в същия миг светна друг фенер и един писклив, превзето изискан женски глас с ирландско произношение се чу зад гърба на вратаря.

— Доктор Шенън ли е? Добре, Гън, отворете и го пуснете да влезе.

Вратарят отвори с ръмжене железните врати. Взех пътническата си чанта и влязох.

— Носите и вещите си. Много добре. Заповядайте.

Доколкото можах да забележа при слабата светлина на фенера, моята водачка беше около четиридесетгодишна, гологлава, със сини очила и широко палто от груб вълнен плат. Когато вратата се хлопна и тръгнахме по дългата тъмна пътека, тя се представи.

— Аз съм доктор Мейтланд. Завеждам женското отделение. — Аз се препънах от някакъв храст и без малко не паднах. — Доктор Полфри щеше да ви посрещне… Той завежда източното и западното крило на мъжкото отделение, но днес е полудневната му почивка и той отиде до Уинтън. — След известно мълчание тя добави: — Точно насреща е главното ни здание.

Вдигнах поглед. На една малка височинка недалеко от нас се съзираше неясно нещо, наподобяващо замък — безброй светлинки, които прозираха като през сито във влажния полумрак. Смекчени от мъглата, те блещукаха с призрачен светлик. Докато вървяхме към тях, едни угасваха, други светваха — съзвездието трептеше и танцуваше.

Но алеята най-после се свърши и ни доведе пред високата фасада; Мейтланд тръгна към каменната площадка, осветена от висяща лампа в метална мрежа. Тя се спря с ключ в ръка на най-горното широко и поизтъркано гранитно стъпало и обясни:

— Това е южното крило на мъжкото отделение. Тук е и вашето жилище.

Влязохме в просторен висок хол с под от бели и черни мраморни плочки, с гипсова статуя в дъното и три огромни пейзажа с маслени бои в тежки позлатени рамки. Два украсени с мозайка скрина, с наредени край тях разкошни кресла в зелено и златно завършваха наредбата, която поразяваше със своето великолепие в стил рококо.

— Надявам се, че ви харесва. — Мейтланд като че се стараеше да скрие усмивката си. — Преддверие към Валхала, нали?

Без да дочака отговор, тя продължи по постланата с пътека стълба до третия етаж. Тук, използвайки необикновено сръчно същия ключ, който висеше на закрепената за колана й тънка желязна верижка, тя отвори вратата на едно отделно жилище.

— Дойдохме. И виждате най-лошото. Спалня, всекидневна и баня. Изцяло във викторианска готика.

Въпреки тази студена насмешка, стаите, макар и старомодно мебелирани, бяха необикновено приятни. Във всекидневната, където завесите с кадифени кордони бяха вече спуснати, огънят от камината хвърляше топли отблясъци върху месинговата решетка и пухкавия червен килим. В стаята имаше две кресла, един диван, настолна лампа до библиотека с книги в кожена подвързия. В спалнята се виждаше удобно махагоново легло, ваната в банята беше от дебел бял порцелан. Все още огорчен, аз едва се сдържах да не кажа на високомерната си колежка, че в сравнение с преживените в „Глоб“ неудобства тукашното жилище е разкошно.

— Смятате да разопаковате вещите си? — запита тя, застанала дискретно на прага. — Или може би желаете да ви донесат вечеря?

— Да, бих желал. Ако това не ще предизвика особено безпокойство.

Оставих пътническата си чанта зад дивана и докато д-р Мейтланд натисна звънеца до камината, за да ми поръча вечеря, можах да я разгледам по-добре. Тя беше необикновено грозна, с червено, осеяно с лунички лъскаво лице и светлоруси коси, прибрани небрежно на тила. Зрението й беше очевидно слабо, защото и зад сините очила личеше, че клепачите са зачервени и подпухнали. И сякаш за да подчертае още повече некрасивата си фигура, тя беше облечена крайно безвкусно: под вълненото палто се виждаше бархетна блуза на червени черти и широка карирана пола от прост вълнен плат.

След пет минути една прислужница в широка черна рокля и колосана бяла престилка влезе мълчаливо с табла в ръце. Беше ниска, набита, почти джудже, със сиво безизразно лице и дебели крака, обути в черни чорапи.

— Благодаря, Сара — каза любезно Мейтланд. — Всичко изглежда чудесно. А сега да ви запозная с доктор Шенън. Сигурна съм, че ще се грижите добре за него.

Прислужницата не вдигна от килима тъпия си поглед. Само преви машинално крак в малък реверанс. После излезе, без да продума.

Проследих я с очи, след това погледнах многозначително и въпросително колежката си.

— Да — кимна нехайно Мейтланд. После загледа със своята предизвикателна, полунасмешлива усмивка как си наливам чаша кафе и започвам да ям сандвич. — Човек се чувства тук сравнително добре. Мис Индр, икономката ни, е много на място. Не възнамерявам впрочем да ви запозная с всички. Най-много ще се срещате с Полфри; всяка сутрин ще закусвате с него в източното крило на мъжкото отделение. Тук е и доктор Гудол… управителят… Негово жилище е къщата с червените капаци на прозорците, вляво от вашия вход.

— Не трябва ли да му се представя още тази вечер? — вдигнах глава аз.

— Ще му съобщя, че сте пристигнал — отвърна Мейтланд.

— Какви ще бъдат моите служебни задължения?

— Да правите утринна и вечерна визитация. Да замествате Полфри и мен през почивните ни дни. Да дежурите в столовата. От време на време в аптеката. Да бъдете полезен и приятен за добрите жители на нашия малък свят. Всичко това е твърде просто. Доколкото разбрах, вие правите някакви изследвания. Ще имате предостатъчно време за тях. Ето ви ключа.

Тя извади от джоба на палтото си един ключ, съвършено еднакъв с нейния, на също такава желязна верижка.

— Скоро ще свикнете да го използвате. Предупреждавам ви, че без него сте загубен в Истършоус. Пазете го.

Мейтланд ми подаде без насмешка големия старинен ключ, невероятно гладък и излъскан като сребро от дългогодишната употреба.

— Предполагам, че свършихме засега. Отивам да видя херцогинята. Много буйстваше, та има нужда от мъмрене и хероин.

След излизането й аз довърших вечерята си, която не приличаше никак на обичайната болнична храна и напълно съответстваше на това разкошно заведение. Чудех се дали да направя една обиколка, като използвам новия незаменим ключ. Когато се качвах с Мейтланд, забелязах на всяка площадка по стълбището по една махагонова врата с избледнял надпис и дебели стъкла, през които се виждаха дълги, слабо осветени коридори, стигащи тайнствено до друга врата и нови коридори.

Въпреки потвърдените вече уверения от страна на професор Чалис, че заведението е най-доброто от този род, все още ме смущаваше смътно безпокойство. Лекарите са склонни да се отнасят винаги малко недоверчиво към службата в приютите за душевноболни, като към нещо извън нормалния ред на нещата. И между психиатрите има, разбира се, великолепни хора, но има и явни чудаци, които стават все по-странни с течение на времето. Животът в тези заведения е лек и немалко отломки измежду лекарите попадат в него. Освен това, веднъж влязъл, човек не може лесно да се измъкне. Направо казано, някои душевни заболявания са „заразителни“ като инфекциозни болести.

Но аз трябваше да приема тези рискове. Станах рязко. Леглото ми, старателно приготвено за спане, разкриваше тънко и чисто бельо, каквото не бях имал досега. Взех чантата иззад дивана, извадих всичко и наредих колкото се може по-добре донесените учебници, книжа и малобройни жалки вещи. От неизвестния ми предшественик, който не бе си дал труда да изнесе цялото си имущество, бяха останали половин кутия цигари, овехтяла хавлия на червени черти, няколко романа и разни нехайно разхвърлени непотребни вещи.

Аз притежавах само една малка снимка в евтина рамка с паспарту — моментална снимка, направена в слънчев ден из блатата край Гаури: едно простодушно, откровено, загоряло личице, с развени от вятъра къдри и дръзко вирната брадичка… с тъмни засмени очи… Можеше ли да повярва човек?… Наистина засмени от странно, непринудено щастие. Дали се смееха и сега? Във всеки случай, когато оставих снимката на камината до часовника, те не ми отвърнаха с усмивка. Тогава отидох до библиотеката и със странно, втренчено изражение отбелязах на календара датата 31 юли.

В същия миг бързо почукване на вратата ме накара да трепна неволно и щом видях високата изправена фигура на прага, разбрах, че този посетител е управителят на болницата.

— Добър вечер, доктор Шенън. — Гласът беше мек, леко задъхан. — Добре дошли в Истършоус.

Висок и тромав, доктор Гудол изглеждаше уморен и отпуснат; отдавна нестриганите му посивели коси падаха в безредие върху яката. Лицето му беше продълговато, оловносиво, с доста голям нос и издадена брадичка, с пожълтели от жълтеница очи под натежали клепачи; макар и отвисоко, тези очи гледаха с дълбоко човечен, топъл, разбиращ поглед и разкриваха странна хипнотична мощ.

— Много съм слушал за вас от професор Чалис. — Той се усмихна замислено. — Сетих се, че може би бързате да видите лабораторията си.

И ме покани с ръка да го последвам. Слязохме. По един постлан с плочи коридор, осветен с електрически лампи в матови глобуси, стигнахме доста далеко от главната сграда, после се изкачихме по един наклон в малък вътрешен двор, ограден с високи зидове. Доктор Гудол отключи мълчаливо някаква врата и завъртя електрическия ключ.

— Пристигнахме, доктор Шенън. Надявам се, че ще ви задоволи.

Не можех да заговоря. Можех само да се оглеждам около себе си, онемял от изумление. Надявал се бях, разбира се, да намеря една сносна лаборатория, при все че поради досегашните си опити не смеех много да разчитам на такова нещо. Но това, което виждах, надвишаваше и най-смелите ми очаквания. Това беше най-прекрасната малка лаборатория, която бях виждал досега, по-хубава дори от тази в института; полица над полица с всякакви реактиви, Икстонов скопометър, термостати, електрическа мелничка, стерилизационен автоклав — всичко подредено без оглед на средствата — като се почне от облицованите с полички стени и се свърши с последната градуирана стъклена епруветка.

— Страхувам се — забеляза меко Гудол, сякаш искаше да се извини, — че не е била използвана често. И някои апарати се нуждаят може би от поправка.

— Но тя е съвършена. — Гласът ми измени.

Той се усмихна вяло.

— Скорошно нововъведение. Когато я обзавеждахме, взехме най-добри специалисти. Радвам се, че някой ще я използва.

После все така вяло и съчувствено добави:

— Ние очакваме големи дела от вас. Аз съм самотен ерген, доктор Шенън. Истършоус ми е детето. Ще ме ощастливите, ако го прославите.

Тръгнахме обратно. В хола, пред стълбището, което водеше към моите стаи, той се спря и ме погледна отново изпод тежко отпуснатите клепачи.

— Надявам се, че сте доволен от това, което Истършоус може да направи за вас. Удобно ли е жилището ви?

— Повече от удобно.

Ново замълчаване.

— Лека нощ тогава, доктор Шенън.

— Лека нощ.

Когато си отиде, аз се прибрах в стаята си, замаян от срещата с тази странна, привлекателна личност.

Съблякох се бавно, взех една топла баня и си легнах. Заспивах вече, когато внезапен страдалчески вик прониза потискащата тишина. Напомняше зловещия, отчаян вик на кукумявка. Знаех, че не е кукумявка, но все пак не се разтревожих. В съзнанието ми нямаше вече място за страх.

Викът се повтори и заглъхна бавно във външния мрак.