Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (30)

III

Рано сутринта на тридесет и първи юли, дата, която така нетърпеливо си записах и очаквах, поисках разрешение от доктор Гудол и тръгнах за тържественото раздаване на дипломите в университета. При все че Полфри се бе опитвал от време на време да ме завлече на някоя от любимите си опери, а Мейтланд неведнъж намекваше, че трябва да „поизляза“, погълнат от работата си в лабораторията, не бях напускал ни веднъж заведението, откакто бях дошъл. Започнал бях да свиквам с него. Стори ми се дори невероятно, че съм отново в трамвай, а коли и хора се движат свободно из улиците.

Когато стигнах към единадесет часа до върха на Фенър Хил, залата Морей, вече препълнена със студенти и техни роднини, шумеше от обичайните в такъв случай нетърпеливи гласове; плесенясалата й тържественост се нарушаваше от време на време от проявите на по-млади и буйни студенти, които пееха студентски песни, ревяха, мяукаха, обсипваха се с конфети. Всичко това ми се стори глупава детинщина. Не влязох вътре, а се сврях сред струпаното до вратата множество с надежда да видя Спенс или Ломекс, а същевременно оглеждах напрегнато и неспокойно балконите и залата.

Джин не се виждаше. Но внезапно зърнах сред това море от хора семейството й — бащата, майката и Люк, седнали на втория ред от балкона вляво, заедно с Малкълм Ходн. Всички бяха в празнично облекло и се навеждаха така нетърпеливо, с такова оживление, радост, гордост и очакване, че трябваше да направя усилие да потисна неволно изникналото чувство на омраза към тях. Скрих се зад най-близкия стълб.

В това време някакъв едър зрител използва сръчно дъждобрана си, настани се до мене, после ахна победоносно и ме побутна.

— Здравейте, драги доктор Робърт Шенън.

Озовал се бях пред неизчерпаемия извор на бъбривост и добродушие, вечно сияещия Лал Чатърджи.

— Какво рядко удоволствие да ви видя, сър! В „Ротсей“ чувстваме непрестанно отсъствието ви. Но следим, разбира се, с интерес кариерата ви. Какво блестящо събрание днес, нали?

— Да, наистина блестящо — съгласих се без въодушевление.

— Моля, моля, сър! Без пренебрежение към нашата Алма матер. — Забележките му се прекъсваха от кратки изръмжавания, когато някой от напиращото множество го блъснеше с лакът в корема. — При все че сам не се дипломирам днес — надявам се и това да стане скоро — това блестящо тържество много ме радва. Ни веднъж не съм го пропуснал през последните десет години. Елате, сър. Да се промъкнем ли напред и да си намерим две съседни места в първите редици?

— Аз мисля да почакам тук. Търся Спенс и Ломекс.

В това време огромният орган над нас гръмна и заглуши всички останали звуци; разбрала, че тържеството вече започва, нова вълна зрители нахлу в залата и ни раздели, повличайки Бабу към централната пътека.

Успях да запазя мястото си, докато ректорът произнесе краткото си слово и започна да „увенчава“ с докторска титла дългото шествие завършващи, подпомогнат от професор Ъшер, застанал до него с пергаментовите дипломи. Но тълпата не ми позволяваше да видя зрелището; всъщност и не исках да го видя изцяло, а само поглеждах към балкона, където седяха Ходн и семейство Лоу, които се усмихваха и ръкопляскаха, докато най-после почувствах, че не мога повече да ги понасям. Въпреки недоволството и съпротивата на хората около мен, аз се измъкнах от залата. В един ъгъл на покритата колонна галерия имаше телефонна кабинка; подчинявайки се на внезапен порив, влязох и позвъних в Института по патология. Спенс не беше там. Не можах да го намеря и у дома му. Телефонът звънеше, но никой не отговаряше.

След тази несполука излязох от кабинката и тръгнах полека по изтърканата каменна стълба към гардеробната на горния етаж. Оттук, срещу такса от половин гвинея, студентите вземаха под наем мантиите и шапчиците си и аз знаех, че след тържеството Джин ще дойде да върне заетите вещи. Това беше единственото място, където можех да се надявам, че ще я видя насаме, затова седнах да я чакам в един ъгъл до дългия дървен парапет.

Угнетен и разстроен от неизбежните ръкопляскания, които избухваха долу всеки тридесет секунди, аз потънах в още по-горчива мъка. Втурването на група студенти ме накара да вдигна внезапно глава и почти веднага зърнах между тях Джин, която тичаше по коридора с мантия върху новия кафяв костюм, с нови кафяви чорапи и обувки. Поруменяла от възбуда, тя разговаряше така оживено с друга девойка, че това моментно настроение прониза сърцето ми след няколкоседмичната раздяла. Защото аз я обичах и ми се щеше да я видя обляна в сълзи.

Тя не ме забеляза. Станах бавно, предпазливо и се спрях недалеко от нея. Бях до лакътя й, но тя не подозираше присъствието ми, а пък и аз не продумвах.

Това продължи няколко минути; после, както подаваше мантията си, тя се сепна изведнъж. Не бе ме видяла, но кръвта все пак се отдръпна бавно от лицето и шията й, които пребледняха. Стоя дълго време неподвижна, после, налагайки си сякаш невероятно, почти свръхчовешко усилие, обърна глава.

Погледнах я право в очите. Тя изглеждаше вкаменена.

— Не бях поканен, но все пак дойдох.

Дълго мълчание. Бледите й устни може би помръднаха за отговор, но тя не можа да го изговори. Аз продължих:

— Разполагаш ли поне с една свободна минутка? Бих искал да поговорим насаме.

— Сега съм сама.

— Но тук непременно ще прекъснат разговора ни. Не може ли да отидем някъде за малко? Струва ми се, че това е ставало и друг път.

— Моите близки ме чакат долу. Трябва да се върна веднага при тях.

При все че се разтапях цял от копнеж по нея, отговорих горчиво:

— Цели четири седмици бях далеч от пътя ти, не ти досаждах с присъствието си. Струва ми се, че имам право сега да поговорим малко.

Тя овлажни бледите си изсъхнали устни.

— Има ли смисъл?

Погледнах я безмилостно. Копнеех да я видя, а сега, когато бяхме най-после заедно, единственото ми желание беше да я нараня колкото е възможно по-дълбоко, търсех най-тежки и жестоки думи.

— Ще имаме поне възможност да си кажем сбогом. Сега, след като се дипломира, не се съмнявам, че ще бъдеш много доволна да се отървеш от мен. Знаеш навярно, че работя в Истършоус. Да. В приюта за душевноболни. Още по-ниско паднах в обществото.

Докато продължавах да говоря и да наблюдавам как мъката в погледа й се засилва, зърнах един едър мъж, който идваше към нас. Тогава се наведох бързо и казах със съвършено друг тон:

— Джин, ела ми на гости в Истършоус… някой следобед… само веднъж… заради някогашното приятелство.

Съзирах каква борба бушува зад бледото измъчено чело и тъкмо в минутата, когато разбрах какво й е струвало това, тя продължи едва чуто:

— Тогава идния четвъртък… може би ще дойда.

Едва бе изрекла тия думи, когато Малкълм Ходн се спря до нас, малко задъхан от бързото изкачване на стълбите; той обгърна с ръка плещите на Джин, за да я защити сякаш от блъскането на тълпата, а в същото време спря спокойно върху мен сериозните си сини очи, за да подчертае, че ме е познал.

— Джин, мила, да вървим — заговори убедително, но без упрек той. — Всички се чудехме защо се бавиш.

— Закъснях ли? — запита неспокойно тя.

— О, не. — Той се усмихна успокоително и я поведе към стълбите. — Запазих маса за един часа — имаме достатъчно време. Но професор Кенерли е при баща ти и пита за теб.

В подножието на стълбището, когато без дори да ме погледне Джин тръгна към родителите си, застанали недалеко от четириъгълния двор, Малкълм ме погледна без усмивка, но и без вражда.

— Не ме гледайте така, Шенън. Ние не сме врагове. Тъй като имаме на разположение няколко минути, нека поговорим разумно.

Той тръгна пред мен по каменната галерия към терасата пред фасадата на зданието, където на полянката на върха на хълма, до самата флаг мачта на университета имаше полукръгла желязна пейка. Малкълм се настани на нея и ми направи знак да седна. Спокойствието му беше възхитително. Той беше във всяко отношение такъв, какъвто аз не бях. Силен, практичен, вдъхващ доверие, със светъл поглед и прекрасна външност, съзнаващ вътрешното си равновесие, той не знаеше какво е колебание. В душата му нямаше скрити съмнения и тъмни страни. Завиждах му с цялото си несъвършено измъчено сърце.

— Поне в едно нещо си приличаме — започна той, сякаш бе прочел мисълта ми. — И двамата желаем щастието на Джин.

— Да — казах аз със стиснати устни.

— В такъв случай, Шенън, помислете — продължи логично той. — Не виждате ли, че то ще бъде невъзможно при вас? Вие сте съвсем неподходящи един за друг.

— Щом я обичам — казах упорито аз.

— Но любовта не е брак — отвърна бързо той. — Бракът е нещо сериозно. Човек не може да се втурне слепешката в него. И двамата ще бъдете нещастни, ако се ожените.

— Как можете да предричате това? Ще опитаме съдбата си. Бракът е нещо неизбежно… може би нещастие, от което човек не може да се опази… но не е щампа за нов мисионерски салон.

— Не, не, Шенън — отвърна нетърпеливо той на подигравката ми. — Бракът трябва да затвърди, а не да разруши два живота. Преди да срещнете Джин, всичко беше уредено — и работата, и животът й. Тя беше спокойна и доволна. А вие искате сега от нея да се откаже от всичко, да се отчужди от семейството си, да се откъсне от самите корени на своето съществуване.

— Няма защо да става такова нещо.

— О, така мислите вие. Позволете да ви задам само един въпрос. Бихте ли се съгласил да ходите на богослужение в храма, където ходи Джин?

— Не.

— Разбира се. Как можете да очаквате тогава, че тя ще отиде във вашия?

— Работата е, че аз не очаквам такова нещо. Нямам намерение да й налагам каквото и да е. Всеки от нас ще има пълна свобода на мисъл и действие.

Той поклати глава, явно неубеден.

— Хубава теория, Шенън. Но на практика няма да излезе нищо. Има безброй поводи за търкания. Ами децата? Попитайте вашия свещеник. И той ще ви каже, че съм прав. Вашата църква е гледала всякога с лошо око на смесените бракове.

— Някои от тях са били сполучливи — настоявах упорито аз. — Ние ще бъдем щастливи.

— За кратко време, може би — каза почти съчувствено той. — А след пет години, помислете само… някой случайно чут химн, някоя процесия по улицата, някой спомен от детинството й, съзнанието за това, което е пожертвала… и тя ще ви погледне с омраза.

Думите му кънтяха в ушите ми като погребален звън. В настъпилото мълчание чух тежкото плющене на знамето, предадено чрез мачтата, която трептеше и се огъваше, сякаш се бореше за живот.

— Вярвайте ми, Шенън, аз се старая да мисля само за Джин. Днес тя отново се чувстваше почти щастлива, преди да се появите вие. Нима искате вечно да й причинявате страдание? О, аз зная, че сте много добър! Казвам ви го като мъж на мъж, Шенън, уверен съм, че доброто у вас ще надделее.

Той извади часовника си от роговото му калъфче, погледна го и заяви по-меко:

— Устроихме едно малко празненство в чест на Джин. Обед в хотел Уиндзор. — Той помълча. — При по-други обстоятелства бих се радвал да бъдете заедно с нас. Имате ли да ме запитате нещо?

— Не — казах аз.

Той стана, стисна крепко и снизходително ръката ми над лакътя и се отдалечи с уверена, твърда стъпка. Останах на същото място, заслушан в напевното плющене на знамето, усамотен поради собствените си постъпки, стремейки се да не мразя Малкълм, потиснат все повече и повече от чувството, че съм отхвърлен от всички. Група добре облечени гости ме погледнаха любопитно, минавайки край мене, после отвърнаха учтиво глава.