Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (24)

IV

Сандерсъновият институт се намираше на отсрещния бряг на реката, в една доста откъсната част на града, между старопиталището и старата църква „Сент Енок“. Кварталът беше тих, а градините на площада „Сент Енок“ му придаваха почти извънградски изглед. Предната нощ бе валял тих пролетен дъжд и докато вървях по тротоара на Олд Джордж стрийт, във въздуха се носеше мирис на млади листа и трева. Топъл ветрец подухваше откъм реката и разлюляваше вейките на високите брястове, сред които чуруликаха врабци. Студената зимна прегръдка се бе разтворила внезапно, а от влажната земя, поемаща жадно слънчевите лъчи, лъхаше упоителна сладост, която ме изпълни с неизразим, почти мъчителен копнеж.

Пред старопиталището бе застанала стара продавачка на цветя. Спрях се внезапно и купих за шест пенса китка кокичета, които се подаваха от кошницата й. Стеснявайки се да ги нося открити, аз завих крехките цветенца в носната си кърпа и ги прибрах в джоба си. Когато се втурнах в двора на института и застанах пред аудиторията, старият часовник на църквата „Сент Енок“, опиянен сякаш от уханния въздух, удари весело десет пъти.

След няколко минути аудиторията започна да се изпразва. Нямаше повече от пет-шест души. Последна излезе Джин — разсеяна и сама. Беше в сиво — този цвят винаги й отиваше, а свежият ветрец обвиваше по-плътно роклята о снагата й и очертаваше още по-добре стройната, тънка фигурка. Устните й бяха полуотворени. Ръцете с извехтелите ръкавици стискаха тетрадка. Кротките кестеняви очи гледаха надолу.

Тя ги вдигна ненадейно, погледите ни се срещнаха, аз пристъпих към нея и улових и двете й ръце.

— Джин… най-после.

— Робърт.

Тя изрече името ми задъхано, сякаш се бореше смутено с угризения на съвестта си. Но лицето й светна, ярка руменина заля страните. Искаше ми се да я притисна в обятията си, но не посмях. Само заговорих дрезгаво.

— Колко е прекрасно, че те виждам пак!

Ние се гледахме в очите, без да продумваме, потънали в омагьосана забрава. Врабците цвъртяха в брястовете зад нас, далеко някъде покрай реката лаеше куче. Най-после, все още задъхан, аз промълвих:

— И тъй, ти издържа изпитите… и то с отличие. Поздравявам те.

— Не е нещо особено. — Тя се усмихна.

— Великолепно е. Това щеше да стане и по-рано, ако не беше моето пагубно влияние.

Тя се засмя стеснително. И двамата се засмяхме. Още държах ръцете й, като че изобщо нямах намерение да ги пусна.

— Напусна ли Далнейр? — запита тя.

— Да — отвърнах весело аз. — Изгониха ме. Виждаш какъв негодник съм. Сега работя през ден като помощник на един лекар в покрайнините на Тронгейт.

— А изследванията? — запита бързо тя.

— Ах — казах аз, — тъкмо за тях исках да си поговоря с теб.

Отведох я отсреща, до градинката на площада. Седнахме на една зелена пейка, опряна о ствола на чепато дърво. Гълъби прелитаха и се разхождаха пред нас, опиянени като всички птици от сладостния лъх на пролетта. Наоколо нямаше жива душа; само някакъв стар пенсионер с черна фуражка и алено палто се влачеше по една алея. Извадих от джоба си кокичетата и ги поднесох на Джин.

— О! — извика възхитено тя и млъкна веднага от страх да не се издаде с дума и поглед.

— Закичи си ги, Джин — промълвих аз. — Не е престъпление. Кажи, накараха ли те да обещаеш, че няма да се срещаш с мен?

Настъпи внезапно мълчание.

— Не — отвърна бавно тя. — Ако бях обещала, нямаше да съм тук сега.

Загледах я отново; леко натъжена, тя вдъхна дълбоко нежното ухание, после забоде на корсажа си, под бялата кожена якичка крехките бели цветчета, които толкова й прилягаха. Седях до нея и чувствах как от тази близост кръвта нахлу в цялата ми снага, а страните и челото ми пламнаха. Разбирах, че ако не изкажа по-скоро това, което съм намислил, страшното вълнение ще сломи решителността ми.

— Джин — подех аз, стремейки се да се овладея. — Като изключим лекциите, ти си свободна сега… Искам да кажа, че след десет часа не си заета с нищо особено, нали?

— Да. — Очите й ме гледаха изпитателно и тъй като не продължих, тя запита: — Защо?

— Необходима ми е помощта ти — отвърнах твърдо и искрено, убеден, че казвам истината. И продължих, без да отделям поглед от нея: — Привърших наполовина изследванията си; сега трябва да започна втората стъпка и съм много неспокоен. Знаеш колко мъчнотии имах, като работех сам… О, не се оплаквам, но за новия етап ми е нужна помощ. Има опити, които в никакъв случай не мога да направя сам. Професор Чалис ми осигури помещение. — Помълчах. — Би ли желала… ще дойдеш ли да работиш с мен?

Тя се поизчерви, погледна ме за миг внимателно, после наведе бавно очи. Последва мълчание.

— О, Робърт! Бих искала. Но не мога. Сигурно знаеш при какви условия съм сега? Моите родители… Аз съм им толкова много задължена… Те разчитат само на мен… и аз ги обичам… Особено мама… по-добра от нея няма на света. А те… при все че не ме принудиха изрично — тя сякаш търсеше думи, за да смекчи удара, — не желаят да се срещам с теб. Така че и сега… върша нещо против волята им.

Прехапах устни. Въпреки всичката й кротост у нея имаше непреклонност, дълбока вярност, преданост — не към мене, уви! — и чувство за дълг, което я изпълваше с ужас към измамата.

— Те трябва наистина много да ме ненавиждат.

— Не, Робърт. Просто смятат, че пътищата ни са различни.

— Но въпросът не е личен — избухнах аз. — Ти си вече лекарка, а в случая става дума за научна работа.

— Много бих искала да го направя. И много се интересувам от този въпрос. Но не е възможно.

— Напълно възможно е — настоях аз. — Не е необходимо другите да знаят. Вашите могат да си мислят, че имаш практически занятия по тропическа медицина…

Тя ме погледна така измъчено, че веднага млъкнах.

— Не се страхувам от тях, Робърт.

— А от какво?

— От това, че ще бъдем заедно.

— Толкова ли е страшно?

Тя вдигна черните си ресници и ме погледна тъжно.

— Зная, че аз съм виновна… Не разбирах отначало колко… дълбоко е взаимното ни чувство. А ако продължаваме да се срещаме, то ще стане още по-дълбоко. И ще ни бъде още по-тежко накрая.

При това простичко признание сърцето ми отново пламна. Поех бързо дъх, решен на всяка цена да я убедя.

— Слушай, Джин. Ако обещая, ако се закълна, че никога няма да те ухажвам, нито дори да спомена думата любов, ще ми помагаш ли? Така ужасно се нуждая от помощ. Сам не ще мога да свърша нищо.

Продължително, пълно мълчание. Тя ме гледаше недоверчиво, ту поруменяваше, ту бледнееше, просто замаяна от нерешителност. Побързах да се възползвам от това и настоях:

— Случаят е изключителен. Аз съм пред прага на едно почти невероятно откритие. Ела да видиш сама.

Скочих с увлечение и й подадох ръка. След миг стана бавно и тя.

До фармацевтичния факултет не беше далеко. Стигнахме за десет минути. Заведох я право в моята лаборатория, извадих от малкия инкубатор една епруветка с култури от пробите на Дюти и нетърпеливо й я подадох.

— Ето — казах аз. — Имам вече бацила. Много бързо расте. Не го ли позна?

Явно заинтересована, тя поклати отрицателно глава и ме погледна въпросително с големите си тъмни зеници.

Поставих отново епруветката във водата. Погледнах регулатора и затворих цинковата вратичка. После съвсем простичко й обясних какво съм намислил.

Страните й поруменяха от възторг. Светналият, дълбоко развълнуван поглед блуждаеше из стаята, като се спираше ту на инкубатора, ту на мен. Сърцето ми туптеше неудържимо. За да прикрия вълнението си, отидох до прозореца и го вдигнах; в стаята нахлу поток от слънчева светлина. Къдрави облаци се гонеха навън по ясносиньото небе. Аз се обърнах към Джин.

— Робърт — каза бавно тя, — ако дойда да работя с теб… защото мисля, че работата ти е наистина от значение… обещаваш ли честно да удържиш на думата си?

— Да — казах аз.

Видях как гърдите й се повдигнаха във внезапна въздишка. Аз продължавах да я гледам, а тя остави книгата, свали шапката си и започна да сваля ръкавиците.

— Добре — каза тя. — Да почваме.