Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (2)

II

Стаята ми, в най-горния етаж на пансиона, беше малка, почти таванска, бедно мебелирана, с желязно походно легло, бял дървен умивалник и извезан с разноцветни вълни текст от Библията в черна рамка. Но тя имаше предимството да е до малък цветарник със зелени стени, запазил и досега стойките и пейките си — останка от цветущите дни на сградата. При все че беше студен през зимата и задушен през лятото, той ми служеше доста добре за кабинет.

За това удобство и за две яденета на ден аз плащах на сестрите Дийри, собственички на пансиона, скромната сума от тридесет и четири шилинга седмично, която — трябва веднага да призная — не бях в състояние да надвиша. Парите, оставени от дядо ми, „за да завърша колежа“, бяха изпълнили това задължение, а възнаграждението, което получавах като асистент и за извънредния труд при упражненията по бактериология със студентите от трета година, възлизаше на сто гвинеи годишно — далечен намек за златни монети, с който се прикриваше обстоятелството, че в Шотландия се пазят да не разглезват бъдещите гении. Поради това в събота, след като заплатях храната и квартирата си в пансиона, оставаха пет шилинга в джоба, от които трябваше да плащам обедите си в студентския клуб и да си купувам дрехи, обувки, книги, цигари — с една дума, бях обидно беден и носех извехтялата си униформа, която оскърбяваше чувството за приличие на професор Ъшер не защото желаех това, а защото тя беше единственият костюм, който притежавах.

Въпреки всичко тази бедност не ме смущаваше. През детството си в Ливънфорд свикнах с разни превратности на спартанския живот — с каша на буци, невероятно разводнено синкаво мляко, кърпени дрехи и обувки с дебели подметки, подковани с габъри, за да бъдат по-трайни. Освен това аз смятах сегашното си положение за съвсем временно, за прелюдия към блестящо бъдеще, а съзнанието ми изцяло беше погълнато от начинанието, което щеше да ме отведе към голям и незабавен успех, така че не се вълнуваше от дреболии.

Когато се прибрах в куличката си, откъдето виждах само една очернена тухлена стена, над която се издигаше коминът на градската станция за изгаряне на сметта, аз постоях известно време дълбоко замислен, разглеждайки листа, който Ъшер ми бе върнал.

— Ще закъснеете за чая.

Трепнах и се обърнах към натрапника, застанал неуверено пред прага. Беше, разбира се, мис Джин Лоу, моя непосредствена съседка по коридор. Тази девойка, една от петимата студенти медици, които живееха в Ротсей, посещаваше моите упражнения по бактериология и през цялата сегашна сесия ме удостояваше с добросъседско внимание.

— Звънецът удари пред пет минути — промълви тя със своето северно произношение и забелязвайки раздразнението ми, пламна с топло, скромно изчервяване, което обагри светлата й кожа, но не я накара да сведе кестенявите си очи. — Почуках, само че вие не ме чухте.

Аз смачках хартията.

— Помолих ви вече, мис Лоу, да не ме безпокоите, когато съм зает.

— Не съм забравила… само че чаят ви… — възрази тя и от смущение произнесе още по-гърлено буквата „р“.

Въпреки волята си, като я гледах в тъмносинята и шевиотна пола, простичката бяла блуза, черните чорапи и солидни обувки да ме моли с такава настойчива загриженост, сякаш загубата на чая би била смъртна беда, бях принуден да се усмихна.

— Добре — съгласих се аз, като възприех нейния тон. — Ей сега ще дойда.

Слязохме заедно в трапезарията, една ужасна стая с мебели с изтъркано червено кадифе, където и линолеумът дори бе пропит от миризма на варено зеле. Върху камината, покрита с кадифен тишлайфер с ресни, беше изложена гордостта на сестри Дийри, белег за достолепието на покойния им родител и за това, че са били възпитани като „видни дами“: отвратителен, отдавна спрял зелен мраморен часовник, поддържан от две фигури с позлатени шлемове, с алебарди в ръка, и надпис: Подарък на капитан Хемиш Дийри при оттеглянето му от поста началник на уинтънската пожарна команда.

Вечерята, бледо мършаво подобие на обичайния „вечерен“ шотландски чай, бе вече започнала и мис Бет Дийри заемаше почетното място на махагоновата маса, покрита със закърпена, но чиста бяла покривка, върху която имаше няколко чинии с хляб, пирожки и соленки, голямо блюдо с пушени риби — по една на човек — и чайник от алпака, завит със синя плетена покривка.

При все че се отнасяше с необходимото уважение към лекарското ми звание, а мис Лоу беше безспорна нейна любимка, високата, безукорна, ъгловата мис Бет, четиридесет и пет годишна мома с повехнало приятно лице, мрежа за коса и стегната с банели дантелена рокля с висока яка, които сякаш подчертаваха понизеното й благородническо потекло, ни отправи, докато наливаше чай, своята бледа „страдалческа“ усмивка, която изчезна, едва когато пуснах един пенс в малката дървена кутийка до празното буренце за бисквити сред трапезата, с надпис „За слепите“. Точността и учтивостта бяха един от многото принципи на по-старата мис Дийри и всеки, който идваше след прочитането на молитвата, трябваше да си плати глобата, при все че е позволено да се усъмним, дали тази дан е стигала някога до предназначението си.

Започнах да ям мълчаливо рибата си, която беше солена, мазна и този път съвсем дребна. Двете почтени жени мъчно свързваха двата края и мис Бет — която „ръководеше“ пансиона, докато мис Ейли готвеше и чистеше, се грижеше никой да не съгреши с чревоугодие по нейна вина. Въпреки това доброто име на този дом се почиташе в университетските среди и в пансиона рядко можеше да се намери празно място. Тази вечер забелязах, че от шестимата пансионери отсъстват двамата четвъртокурсници Голбрейт и Харингтън, отишли да прекарат у дома си съботата и неделята. Но срещу мене седяха другите двама студенти медици — Харолд Мъс и Бабу Лал Чатърджи.

Мъс беше дребен осемнадесетгодишен младеж с вечно пъпчиво лице и невероятно изпъкнали зъби. Той беше още първокурсник и обикновено мълчеше почтително, но понякога, когато му се стореше, че е казана шега, избухваше внезапно в несдържан дрезгав смях.

Лал Чатърджи, индус от Калкута, по-възрастен от Мъс, почти тридесет и три годишен, беше извънредно пълен, възнисък, с гладко мургаво лице, подчертано с малка черна брадичка и неизказано глупаво сияещо изражение. Петнадесет години наред той се мъкнеше из уинтънските аудитории с широките си панталони, които висяха от чина като празни торби за картофи, и с големия зелен дъждобран в напразни усилия да получи лекарски диплом. Добродушен и бъбрив, с неспирен порой от любезни и безинтересни приказки, той си бе спечелил прякора Бабу и се бе превърнал в комично допълнение на университета. Още щом влязохме, той започна с високия си напевен глас, настроен всякога минорно, като гласа на мюезин, възвестяващ часа за молитва:

— А, добър вечер, доктор Робърт Шенън и мис Джин Лоу, страхувам се, че ние изядохме почти всичко. Закъсняхте и може да загинете от недояждане. Да, да, възможно е, ха-ха-ха! Мистър Харолд Мъс, подайте ми горчицата, моля ви се. Благодаря. Ще се позова на колегата доктор. Кажете, доктор Робърт Шенън, нали горчицата възбужда дейността на слюнчените жлези? Те бяха две, нали — подезичната и друга, на която съм записал името в бележника си? Извинете, сър, как се казваше втората?

— Панкреас — припомних му аз.

— Да, сър, панкреас — съгласи се Бабу, светнал от доволство. — Това именно имах предвид и аз.

Мъс, който пиеше чай, се задави внезапно.

— Панкреас ли? — обади се задъхано той. — Аз не разбирам много, но той е в стомаха!

Лал Чатърджи погледна укорно своя превиващ се от смях колега.

— О, бедни мистър Харолд Мъс! Не се излагайте с невежеството си. Припомнете си, моля, че съм много по-отдавнашен студент от вас. Аз имах честта да пропадна на изпит по изящните изкуства в Калкутския университет, когато вие навярно не сте бил още роден.

Мис Лоу се мъчеше да привлече погледа ми и да ме вмъкне в разговора си с мис Бет. И двете евангелистки, те разискваха със сериозност и увлечение предстоящото изпълнение на Месия в залата Сент Андрюс — едно забележително зимно събитие в Уинтън. Но тъй като имах съображения да съм особено сдържан по религиозните въпроси, аз не отделях поглед от чинията си.

— Толкова много обичам хорова музика. Навярно и вие, мистър Шенън?

— Не — казах аз. — За съжаление не я обичам.

В това време мис Ейли Дийри влезе безшумно с вехтите си плъстени пантофи и донесе „кристала“ — дълбока стъклена чиния с варени, но корави като камък сини сливи — неизбежен като смъртта завършек на всяка вечеря с пушена риба.

За разлика от сестра си мис Ейли беше кротко и нежно същество с доста небрежна външност, тантуресто, тромаво, със загрубели от домакинска работа ръце. Мълвеше се — вероятно студентска измислица, подкрепена от факта, че единственото й развлечение беше да чете вечер романи, заемани от общинската библиотека — че като девойка преживяла някаква нещастна любов. Зачервеното от печката приятно лице, което не трепваше дори от хапливите забележки на сестра й, беше тъжно и замислено, а по челото й падаше постоянно тънко кичурче коса, което тя бе свикнала да издухва леко нагоре. Може би поради собствената си несрета тя изпитваше съчувствие към моите грижи. И сега се наведе, прошепвайки с мило съучастие на ухото ми:

— Как мина днешният ден, Робърт?

За да я успокоя, направих усилие да се усмихна, а тя кимна със задоволство, издуха косата си и излезе.

Сърцето на мис Ейли беше по-меко от сушените й сливи! През следващите пет минути се чуваше само шумно дъвчене и тракането на разклатените кучешки зъби на Мъс по твърдия плод.

Когато по масата не остана нищо за ядене, мис Бет Дийри стана, за да възвести края на вечерята — като господарка на замък, която е дала банкет. Ние тръгнахме към стаите си; Харолд Мъс вадеше разсеяно с показалеца си попадналите между зъбите му кости от риба, а Лал Чатърджи се оригваше музикално, с ориенталска важност.

— Мистър Шенън — прошепна мис Лоу, като ме догони (бях я отвикнал най-после да ме нарича „доктор“ — ненавиждах тази титла поради посредствеността на тия, които я носеха), — никак не съм уверена в доклада си върху trypanosoma gambiens… Нали знаете, въпроса, който ни зададохте днес. Той е много интересен за мен… Ще го… бихте ли били така добър да го прегледате?

При все че бях уморен и загрижен, не намерих сили да й откажа — беззащитната свежест на изражението й отклони грубия ми отговор.

— Донесете го — изръмжах аз.

След пет минути, настанен върху счупените пружини на единственото кресло в цветарника, аз четях доклада й, а тя седеше на крайчеца на стола, тапициран с изтъркана мушама, обгърнала с ръце шевиотната пола под коленете и загледана съсредоточено и тревожно в мене.

— Добре ли е? — запита тя, когато свърших.

Докладът беше отлично написан, с няколко съвсем нови наблюдения и редица извънредно точни скици за развитието на камшиковидния паразит. Наблюдавайки я, трябваше да призная, че тя не приличаше на мнозинството девойки, които идваха на тълпи в университета с намерение „да станат“ лекарки. Някои идваха за развлечение, други — подтиквани от честолюбиви родители еснафи, трети само за да се омъжат за подходящ младеж, който ще стане един ден скучен, не особено подготвен, но парично осигурен и почитан лекар в някое предградие. Ни една от тях нямаше действителна дарба или способност за професията си.

— Виждате ли — промълви тя, сякаш искаше да ме насърчи да кажа мнението си, — мястото ми е готово. Затова бързам да свърша.

— Работата ви е значително по-добра от обикновените доклади — казах аз. — Наистина изключително добра.

Руменина пропълзя по нежните бузи.

— О, благодаря, доктор… мистър Шенън. Това е много нещо, щом го казвате вие. Не мога да ви кажа колко много ние, студентите, ценим вашето мнение… и вашата… да, позволете ми да кажа, вашата блестяща надареност. Зная, разбира се, и колко сте изстрадали през време на войната.

Аз събух пантофа си и започнах да разглеждам цепката при пръстите. Опитвал се бях неведнъж да си обясня защо не мога да обидя моята странна съседка и потърсих друг отдушник за раздразнената си чувствителност. Нямах сдържан и потаен нрав и съвсем не бях лъжец по природа. Но пред този лъчезарен, доверчив поглед някакъв дявол, който бях наследил може би от непоправимия си прадядо, започна през последните седмици да ми играе възмутителни шеги, заслонен зад моето замислено и дори тъжно лице.

При честите ни разговори аз й бях доверил, че произхождам от богато и благородно ливънфордско семейство, но останал сирак и избрал медицината вместо предопределеното ми поприще, бях лишен от средства и изгонен от бащиния дом.

Невинната й доверчивост ме подтикна към по-нататъшни измислици.

През четиригодишната война бях водил еднообразното, досадно съществуване на хирург в лек кръстосвач, придружаващ подводници в Северно море. Седмичните ни пътувания из неприятелските минни полета бяха навярно доста опасни, но и неизказано скучни. В пристанищата пиехме джин, играехме на карти и ловяхме змиорки. Веднъж заловиха коменданта ни в кабината му в неофициално облекло с една хубавичка дама, на която — както ни разправи по-късно — обяснявал сложното изкуство на корабоплаването. Нищо друго не наруши това еднообразие до битката при Ютланд, а тогава всичко мина така мълниеносно, че в съзнанието ми остана само смътно впечатление от трясък и пламъци, сред които се потях в амбулаторията между палубите, като работех лошо, с треперещи пръсти, и така повръщах от морска болест, че още цяла седмица ме мъчиха ужасни колики.

Това не беше, разбира се, подходящ разказ за внимателно заслушаната мис Джин Лоу. Затова аз измислих за нея много по-живописно приключение. Разказах й как ни торпилираха, как прекарахме дълго време на сал из Тихия океан, направих драматични описания на глад и жажда, на борба с акули и какви ли не ужасни изпитания, докато най-после се събудих бледен, но тържествуващ — истински герой — в някаква южноамериканска болница.

Когато замълчах, тя правеше явно усилие да се овладее, но ресниците й затрептяха, а това винаги е признак на сдържано вълнение.

— Мислех… искам да кажа… че не е много редно, мистър Шенън, аз да зная толкова много неща за вас… а вие да не знаете нищо за мене. — Тя се позапъна, след това продължи смело, с поруменяло лице. — И се питах дали не бихте желали да дойдете някоя събота у нас в Блерхил.

— Как да кажа — отговорих аз, почти смутен от неочакваната покана. — Тази зима ще бъда изобщо много зает.

— Разбирам. Но вие сте толкова добър към мене, че бих искала да се запознаете с близките ми. Ние, разбира се — побърза да добави тя, — сме скромни хора, не сме като вас. Баща ми — тя се изчерви отново, но все пак продължи смело, като човек, взел след дълъг размисъл мъчното си решение — не е някоя важна личност. Той е… хлебар.

Настъпи продължително мълчание. Не знаех какво да кажа и да сторя и седях като дръвник. Започнах да се чувствам неудобно, когато тя се усмихна неочаквано и съживи с искрица шеговитост ангелската си настойчивост.

— Да, хлебар е. Работи в хлебопекарницата ни заедно с брат ми и един работник. Разпраща хляб по селата с каруца. Дребно предприятие, но отдавнашно, както можете да предположите. Затова, въпреки произхода си, не ни гледайте отвисоко, моля ви се.

— Господи, за какъв ме смятате? — ужилен от думите й, аз я погледнах бързо, но по лицето й нямаше ни следа от насмешка.

— Ще дойдете, значи. — Тя стана с доволно изражение, взе доклада си от облегалото на креслото ми и го загледа. — Много съм ви благодарна за помощта по въпроса за трипанозомите. Тропическата медицина ме интересува особено много. — Въпросителният ми поглед я наклони към окончателна изповед. — Виждате ли, ние принадлежим към братството в Блерхил… и… щом свърша… заминавам като лекарка в нашето заселище… в Кумаси, Западна Африка.

Лицето ми трябва да се е удължило най-малко с един инч от смайване: нямаше ли да има най-после край невероятната й способност да ме изненадва? Най-напред щях да се изсмея, но погледът й, засиял сякаш бе зърнала светия потир на „Тайната вечеря“, ме накара да се въздържа. Докато я наблюдавах, трябваше да призная, че е поне напълно искрена.

— Откога ви е хрумнала тази глупава мисъл?

— Откакто започнах да следвам. Затова именно избрах медицината.

Явно беше, че не бе дошла в университета за развлечение или за да се омъжи като другите. Но все още не можеше да ме убеди.

— Звучи много благородно — казах бавно аз. — Романтично и самопожертвувателно… на книга. Но ако отидете… питам се дали наистина знаете какво ви чака.

— Трябва да отида. — Тя се усмихна спокойно. — Сестра ми от пет години е там възпитателка.

Трябваше да замълча. Тя се поспря на вратата, после се измъкна усмихнато от стаята. Аз поседях известно време без да мръдна, загледан глупаво неизвестно къде, заслушан несъзнателно и почти недоволно в тихите й движения пред съседната врата, после вдигнах рамене, свих устни и се замислих за собственото си положение.

Да се подчиня ли на указанията на професор Ъшер, или да тръгна по собствения си път — още неясен и пълен с опасност — на борба с авторитетите и съдбата?