Александра Маринина
За всичко се плаща (9)

Глава 9.

Дребничкият възрастен човек излезе от телефонната кабина и с бърза лека крачка пое по вечерните московски улици към ресторант „Ариел“. До ярко осветения вход имаше незабележима врата, която обикновените посетители изобщо не свързваха с ресторанта. Зад вратата се намираше малък уютен бар, предназначен за свои хора. Старчето с шлифера безспорно беше свой човек, защото приближи до вратата решително и уверено.

Огромният, подобен на мечок охранител с петниста униформа почтително се отдръпна и стори път на посетителя. Той стремително се насочи към една маса в ъгъла, където вече го чакаше млад мъж с фино, интелигентно лице — единственото, което разваляше това лице, беше възкривият нос, счупен някога в боксьорски двубой. Фигурата на този човек обаче говореше, че той е спортувал кратко време, и то отдавна. Във всеки случай сега не се забелязваха и най-малки признаци за тренирана мускулатура.

Възрастният човек седна срещу него и небрежно, само за миг вдигна два пръста. Тутакси пред него се появи мъничка чашка с кафеен ликьор — тук познаваха пристрастията на стареца.

— Кажи ми пак: кой е този Тарадин? — строго нареди старецът, след като отпи малка глътка и остави чашката.

— Владимир Антонович Тарадин, частен детектив, работи за Денисов. Причините за появяването му в „Лозана“ не са установени — докладва младият мъж. — Той казва, че работел за някаква фирма, която потърсила услугите му във връзка с изтичане на информация. Фирмата подозирала, че изтичането е станало чрез преводача, който е присъствал на преговори, но там не си спомняли от коя агенция е бил изпратен преводачът, знаели само името му. Та той уж го издирвал.

— Казваш уж — замислено изрече старецът. — Имаш ли причини да се съмняваш? Защо не му вярваш?

— Защото веднага след като го пуснахме от килията той хукна при Каменская. Ако става дума за изтичане на информация, какво общо може да има тя?

— Прав си, Витя, но и не си прав. Разсъждаваш логично, но не знаеш всичко. Каменская добре се познава с Денисов. Много добре. Дори бих казал, че са близки познати. Напълно естествено е, когато е изпращал човека си в Москва, Денисов да е решил да се застрахова и да е помолил Каменская да помогне при нужда. Я опитай още веднъж да опишеш ситуацията, като оставиш настрана епизода с Каменская.

— Е, ако е без Каменская, тогава да — разпери ръце Виктор. — Тогава всичко е напълно правдоподобно. Тарадин може и да не е излъгал. Ами вие познавате ли се с Каменская?

— Ооо — проточи старецът, — това е дълга история. Разбира се, познаваме се с нея, и още как! Но знаеш ли, някак едностранно. Аз знам всичко за нея. А тя за мен — нищо, освен, разбира се, факта, че съществувам. Тя не знае дори името ми.

— За вас ли работи?

— Де да беше така! — печално въздъхна старецът. — Бих се радвал. Но надеждата не ме напуска. — Малките му остри очички хитро блеснаха, той се изкиска. После лицето му отново стана сериозно и дори някак тържествено, мъжът вдигна чашката и бавно допи ликьора. — Каменская е много свястно момиче, Витя. Много свястно. И ако успея да я завербувам, това може да бъде венецът на кариерата ми. Вече съм стар, току-виж — умра, а работата трябва да се предаде в сигурни ръце. Тя би могла да заеме мястото ми. Ако пожелае, разбира се. Запомни, Витенка, няма човек, който да не може да бъде вербуван, въпросът е само в цената.

— Тя толкова скъпо ли струва? — учуди се събеседникът му.

— Под понятието цена в случая разбирам не само пари. Става дума за хитрост, настойчивост, дори за жертви, които са неизбежни. Когато говоря за цена, имам предвид колко труд трябва да се положи, пресмятам струва ли си желаният резултат тези предварително пресметнати инвестиции. За да получа Каменская, трябва много да се постарая, но си струва.

— А опитвали ли сте?

— Опитвал съм.

— И нима не стана? Не може да бъде.

— Може, Витя, може. От първия път не стана. Но аз не се отчайвам. Нали ти казах: надеждата не ме напуска. Лепваш се за нея и двайсет и четири часа в денонощието — наблюдение с осем очи. Разбра ли ме?

— Разбрах, Арсен. Ами Тарадин? Какво да правим с него?

— Същото — ще го наблюдавате. Много ми се иска да науча за какво си говорят с Каменская. Това би прояснило ситуацията. Докато не посегне към случая с арменката, тя не е опасна. Но и не бива да посяга. Убийството е най-обикновено, арменката с нищо не е интересна, случаят се разследва в района и там ще си остане, няма да попадне на „Петровка“. „Петровка“ не се занимава с такива дреболии. Ще направиш следното, Витенка: ще посетиш нашите момичета от „Лира“ — Танечка и Ларочка. Питай ги ходила ли е при тях Каменская. Ако не е — значи тревогата е лъжлива. Ще идеш още утре сутринта, купи им цветенца, по кутия бонбони. Няма какво да те уча, ти си знаеш как трябва.

— Разбира се, Арсен, ще направя всичко.

 

 

Вярно, не беше хубаво, дето се наложи да убием тази арменка Карина, мислеше си Арсен, докато не можеше да заспи в леглото до своята кротко похъркваща съпруга. Но нямаше как, не можахме да се разберем с нея. Току-що беше погребала мъжа си и изобщо не беше на себе си, не разбираше какво искат от нея и защо и за какво не трябва да си отваря устата. Тя прекрасно си спомняше за къде и за какво е заминала Тамара Коченова. Тоест спомняше си, че Тамара отказала предложението, но после на Карина се обадили от „Интернефт“ и й благодарили за красивата млада преводачка. Карина Мискарянц беше най-прякото звено, чрез което хората, издирващи Тамара, можеха да стигнат до „Интернефт“. И въпросът с Карина трябваше да се реши на всяка цена.

Бяха разказали на Арсен как тя седяла на дивана, цялата в черно, с вкаменено лице и мъртви, празни очи. Човекът, изпратен от Арсен, дълго се мъчил да се разбере с нея.

— Можете ли да ми обещаете — повтарял той, — че никога пред никого няма да споменете това, което казахте сега на мен?

— Моля? — питала Карина. — За какво говорите?

— За Тамара говоря, за Тамара Коченова.

— Какво да не казвам?

— Да не казвате на никого, че е подписала договор с „Интернефт“.

— Защо да не казвам? — отново тъпо питала тя, загледана някъде през прозореца.

— Защото аз ви моля. Нещо повече — ще ви платя добре за това. Разбирате ли ме, Карина?

— Моля? — сепвала се тя. — Не ми трябват пари. Трябва ми Герман. Вървете си, ако обичате.

— Във вашата фирма, в „Лозана“, някой друг знае ли, че сте търсили Тамара, за да я свържете с „Интернефт“?

— Моля? Какво? Не, не знам. Не си спомням. Идете си, моля ви.

И така — цели два часа. Когато станало ясно, че нищо няма да излезе от тези преговори, решението дошло от само себе си. Човекът, изпълнил това решение, не се тревожел особено за следите — предишната вечер били деветините за починалия съпруг на Карина и в жилището били влизали най-малко петдесет души: многобройни роднини, приятели и колеги на покойния, съседи от блока, приятелки на самата Карина. Иди, че разбери кои следи са от гостите и кои — от престъпника.

Утре Виктор щеше да си поприказва с момичетата от „Лира“ — да разбере дали някой е търсил Тамара. Момичетата се оказаха добро попадение — и двете имали в миналото конфликти с милицията. Разбра се, че Танечка имала зъб на милиционерите заради неколкократните й задържания от времето, когато се издържала с проституция, а Лариса я били разкарвали по участъци поради подозрение в съучастие, когато прибрали гаджето й за поредица въоръжени грабежи. Ето защо легендата на Виктор, че Федералната служба за контраразузнаване провежда много важна операция, а служителите на милицията се опитват да им попречат, незабавно е убедила момичетата от все сърце да съдействат на славните чекисти. Естествено — не безплатно. Вярно, той би могъл още първия път да се уговори с тях да му съобщят веднага, ако някой се заинтересува от Тамара Коченова, но за целта би трябвало да им остави телефонен номер. А това не биваше да се прави — знае ли човек какво може да хрумне на мадамите!

И тъй, за какво бе помолил клиентът? Да се затворят пътеките за издирване на Тамара Коченова. Подир Тамара тръгнал някой си Саприн, затова било желателно да се прикрият и неговите придвижвания. Танечка нямаше да каже, че тъмнокос синеок красавец е търсил Коченова, а Лариса — че за Тамара е питала Карина Мискарянц. Оставаше едно слабо звено — майката на Тамара, която очевидно вече е разказала на Тарадин за синеокия поклонник на дъщеря й. Но засега това не беше страшно. Поклонникът си е поклонник, в това няма нищо престъпно, още повече че то не дава нова посока на издирването — и тя не знае къде е Тамара.

Но все пак е любопитно — нима Тарадин е същата фигура, от която се страхуваше клиентът? Ако е така, излиза, че този клиент е в пряк конфликт със самия Денисов. Камикадзе! Интересно — какво ги е скарало? За да воюваш с Денисов, трябва да си безумно храбър. А какво представлява този Шоринов? Президент на акционерно дружество, собственик на малък завод. Дребна риба. Как е посмял да се пречка на могъщия Едуард? Трябваше да си изясни кой стои зад гърба му, чий човек е. Арсен винаги искаше да знае точно за кого работи.

Колко се зарадва той, когато научи, че в орбитата на неговата дейност отново се е завъртяла Каменская! Упорито момиче, но на страха е подвластна не по-малко от всяка друга жена. Тогава, преди две години, Арсен успя да я уплаши и да я накара да направи онова, което той искаше. Вярно, операцията се провали тотално, клиентът се застреля, щом разбра, че арестуването му е неминуемо. Но Арсен нямаше вина за това — самият клиент развали всичко, като включи в работата неквалифицирани хора. Ако тогава всичко бе минало добре, Арсен сега щеше да има в ръцете си мощно оръжие, с което би могъл успешно да шантажира Каменская и да я накара да работи за него. Но по нещастно стечение на обстоятелствата нищо не излезе. Арсен загуби перспективен млад човек, когото се бе надявал да използва още дълги години, а сметките му с хлапачката останаха, както се казва, нула на нула.

Сега обаче той няма да изтърве своето. Веднага се обади на Каменская — не можа да устои на удоволствието отново да я стресне. И тя се стресна. И още как се стресна! Гласът й беше по-красноречив от всякакви думи. Ако Тарадин е човек на Денисов, а Каменская му помага за нещо, тогава Арсен ще си направи веселбата. Тогава непременно ще намери въдичката, с която да пипне хлапачката. Връзки с мафиотски структури — това не е шега работа. Новият министър на вътрешните работи е запретнал ръкави и е подхванал битка с корупцията и за очистване на милиционерските редици от предатели и подкупни типове. И ако пипне Каменская с тая въдичка, това нежно гълъбче няма къде да се дява. Ще работи за Арсен като едното нищо. Хем и ще му бъде благодарна.

 

 

Крехкото разсъмване още не успяваше да проникне през плътните завеси, които Оборин пускаше нощем. Часовникът вече показваше седем, а в стаята бе още полутъмно. Той отвори очи и усети, че Олга не спи.

— Отдавна ли си будна? — попита я шепнешком.

— Изобщо не съм мигвала — отговори тя, извърна се към него и го прегърна.

Юрий я притисна силно до себе си, вдиша аромата на тялото й. Искаше му се да лежи ето така до нея и никога вече да не стане.

След половин час Олга решително отметна одеялото.

— Стига, мили, край. Време е. До десет трябва да си бъда вкъщи. — Тя опипа с нозе около дивана, после застана на колене пред него.

— Какво правиш?

— Чехълът е отишъл под дивана — обясни Олга, навела глава. — Ето го, сега ще го извадя. Юра, там се търкаля някакво листче. — Тя стана от пода, обу чехлите и подаде на Оборин листчето с телефонния номер. — Какъвто си разпилян, кой знае колко си търсил този номер! — Усмихна му се мило.

Оборин взе листчето, погледна го. Позна почерка на Тамара — явно тя си бе записала номера, докато бе живяла тук.

— Какво е това? Трябваше ли ти? — попита Олга, докато се загръщаше с халата на Юрий, който й беше доста голям.

— Не, нищо важно — отвърна Юрий. Смачка листчето и пъргаво скочи от леглото.

Закусваха в напрегнато мълчание, дори му се стори, че Олга е разстроена от нещо.

— Какво ти е, Оля? — разтревожено попита той. — Съжаляваш ли, че остана?

— Не — кратко отвърна тя, но не вдигна очи.

— Може би се срамуваш, че остана при мен още първия ден от запознанството ни?

— Не, Юра. Не съжалявам и не се срамувам. Всичко между нас беше прекрасно. Но именно беше.

— Тоест?

— Беше. И вече няма да бъде.

— Но защо, Оля? Защо? Какво се е случило?

Тя остави чашата и се извърна на табуретката, така че той да не вижда лицето й. После припряно прокара пръсти по бузата си, сякаш избърса сълзи.

— Ще бъде трудно, Юра. За да остана при теб, бях принудена да излъжа съпруга си. Но всяка лъжа върши работа само първия път. На втория вече никой не ти вярва. Мъжът ми ме контролира, и то много строго.

— Защо? — Този път Оборин се усмихна. — Сигурно си му давала повод?

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Давала съм му — отговори спокойно. — Може би смяташ, че е трябвало да мисля за това предварително? Да се старая да не давам и най-незначителен повод с надеждата, че един ден в живота ми ще се появи онзи единствен мъж и тогава безупречната ми репутация ще ми помогне спокойно да изневерявам на съпруга си? Никоя жена не е способна на такава предвидливост.

— И какво? Няма ли да се видим повече?

— Засега съм в отпуск, ще можем да се срещаме през деня, ако искаш. А после ще трябва да престанем. Мъжът ми ме откарва на работа с колата и после ме взема. Крачка наляво или крачка надясно се смята за бягство — като в концентрационните лагери. В нашето семейство се спазва строг ред. Както разбираш, не мога да отсъствам от работа. Затова ти предлагам да не се срещаме повече. Остават ми само четири дни — има ли смисъл? Защо трябва да се измъчваме?

Оборин стана, отиде до нея и падна на колене. Взе ръцете й в своите, нежно целуна пръстите й и ги притисна до бузите си.

— Оленка, защо трябва предварително да мислим за тъжните неща? Имаме пред себе си още четири дни, цели четири дни! Хайде да ги прекараме заедно, а после — каквото господ даде. Не бива да си отнемаме късчето щастие, което случайността ни подари. Ако се откажем от него доброволно, съдбата ще ни се разсърди и до края на живота си вече няма да получим никакви подаръци. Не бива да сме толкова неблагодарни. А? Съгласи ли се?

Олга се усмихна едва-едва, после наведе глава и го целуна по слепоочието.

— Ако решиш да станеш адвокат, чака те блестящо бъдеще. Способен си да придумаш всекиго.

Тя наистина се бе разстроила. Сританият под дивана чехъл беше само повод да извади листчето с телефона, за което я бе предупредил Саприн. Олга много разчиташе с помощта на това листче да подхване разговор за Тамара. Но номерът не стана, Оборин не се хвана на въдицата и тя искрено се огорчи. Въпреки това по време на закуската пристъпи към изпълнението на следващата част от плана. На първия етап се налагаше да убеди Юрий, че след четири дни вече няма да могат да се срещат, а той, от своя страна, трябваше много силно да пожелае връзката да продължи. За изпълнението на тази задача Олга Решина имаше цял арсенал добре отработени и многократно използвани похвати — нали именно по този начин бе пипнала съпруга си Бороданков.

А пък на втория етап на Оборин трябваше да му хрумне една гениална идея. И тя вече знаеше каква трябва да бъде тази идея.

Ала едно от нещата, които му каза, беше истина: действително се наложи да излъже мъжа си, че отива при приятелка на вилата й и ако стане късно, няма да се прибере вечерта. Александър Инокентиевич реагира на това абсолютно спокойно — той беше сигурен, че щом Олга го бе чакала толкова години, сега няма да рискува за нищо и никакво семейното си благополучие. Инак за какво са били всичките тези жертви? И после, тепърва им предстои такъв живот, че би било непростима глупост сега да постави брака им на ръба на развода. Не, доктор Бороданков беше достатъчно трезвомислещ човек, за да изпадне в греха на ревността. Единственият мъж от обкръжението на Олга, който будеше опасения у него, беше Шоринов. Първо, той финансира проекта и когато препаратът бъде готов, ще започне да получава невероятни печалби и по богатство няма да отстъпва на самия Бороданков. И второ, някога е бил любовник на Олга, но това го казва тя. Ами ако не са прекъснали отношенията си и досега? Дали не готвят заедно някаква комбинация, та после да измамят Бороданков и той да не получи нищо?

Александър Инокентиевич никога не говореше за това на жена си в прав текст, но Олга Решина знаеше, че си го мисли. Добре бе опознала съпруга си и можеше да предсказва мислите му за седмица напред. Освен това виждаше сянката на недоволство, която всеки път помрачаваше лицето на Бороданков, когато тя разговаряше с Шоринов по телефона, а най-вече — когато отиваше да се види с него.

Но при всяко положение Олга в никакъв случай не биваше да буди ревност у мъжа си. Знаеш ли го кога може да хвърли къч… Тогава тя ще остане без нищо. Шоринов има младичка любовница и ако се реши на развод, определено няма да го направи заради Олга. Бороданков ще си спечели световна слава и ще замине да живее в чужбина. Шоринов ще гребе пари от ексклузивното производство на балсама. А тя?

Не, опасно е да рискува. Ето защо мъжът й не бива да знае за никакъв Оборин. А когато научи, нещата вече ще са съвсем други.

 

 

Настя Каменская не можа да мигне цяла нощ. Отново и отново в съзнанието й се връщаше приятният баритон, който тя не би искала никога вече да чуе. Отново и отново си припомняше есента на деветдесет и трета година, преди две години, когато за пръв път чу този глас. Тогава той я подчини, накара я да излезе в болнични, да седи вкъщи, без да мръдне наникъде, и временно да се самоотстрани от работата по разкриването на убийството на никому ненужната алкохоличка Вика Ерьомина. Тя направи всичко, което той й нареди, но успя да се стегне, да се съсредоточи и като си осигури помощта на своя началник — полковник Гордеев, внесе смут в редовете на противниците, скара ги и разруши, без да излиза от апартамента си, всичките им хитри планове. Тогава те загубиха двама души. Един загина, друг остана инвалид и се пенсионира по болест. Но това беше тогава… А какво иска той от нея сега?

Той нищо не поиска, не я заплаши, не постави никакви условия. Просто се поинтересува как се чувства Настя. Напомни й за себе си. Защо ли? Защо именно сега? Да не би Тарадин…

Човекът, чието име Настя не знаеше, се обади по телефона именно когато Тарадин се бе разкрил в „Лозана“ и след като бе лежал повече от денонощие в килията на предварителния арест, бе дошъл при нея вкъщи. Излизаше, че са го проследили от милиционерския участък чак до дома на Настя. Но какво искаха? За какво им беше тя?

Въпреки напрежението и опънатите си нерви, Анастасия се зае, както обикновено, да пресмята вариантите — това винаги я успокояваше.

Вариант първи: човекът с приятния баритон е представител на хората, които са замесени в убийството на любовницата на Денисов. И щом той се обади именно сега, значи Тарадин твърде много се е приближил до тях.

Вариант втори: този човек няма нищо общо с убийците на Лилиана Кнепке. Тогава кой е той? С каква цел й се обажда? Отговорът е очевиден и крайно неприятен. Това е човек на самия Денисов. Едуард Петрович е достатъчно проницателен, за да разбира: тя, Настя, се страхува да не се окаже обвързана с него. А той има нужда да я използва. И сега се опитва да я прекърши чрез човека с приятния баритон, а после да я принуди да работи за него пак чрез този човек. Тя дори няма да знае, че изпълнява поръчки на Едуард Петрович. Когато чу гласа й, в който нямаше и капка ентусиазъм, Денисов е разбрал, че тя никак не се радва на молбата му, и е решил да използва обективно създалата се ситуация с Тарадин и издирването на убиеца, за да превърне Настя в свое послушно оръдие. Това вече е съвсем лошо. Настя още преди две години бе разбрала, че неведомата кантора има дълги ръце, зорко, всевиждащо око и свои хора във всички правоохранителни органи. За някои неща се бе досетила сама, а останалото й разказа Володя Ларцев, когото кантората бе шантажирала чрез дъщеря му и накрая бе отвлякла момичето. И ако към тази силна организация сега се е присъединил самият Денисов, това ще е краят на Настя Каменская, няма никакво съмнение.

Мрачна, недоспала и оклюмана, тя с мъка се надигна от леглото, като се постара да не събуди Льоша, после дълго стоя под душа, та поне малко да се ободри, наля се с две големи чаши горещо силно кафе и се потътри към службата. Колкото повече наближаваше зданието на „Петровка“, толкова повече у нея укрепваше решимостта незабавно да си поговори с Гордеев. Докато помощта за Тарадин тя можеше да оказва с партизански методи, то сега ситуацията се промени така, че не биваше да крие нищо. Щеше само да стане по-лошо.

Влезе в кабинета си, припряно съблече якето си и по вътрешния телефон се обади на Гордеев.

— Ела — разреши полковникът.

Нисичък, заоблен, с лъскаво и необятно плешиво теме, той изобщо не приличаше на велик детектив и страшилище за престъпния свят, но за сметка на това прякорът Житената питка му пасваше идеално и той си го носеше от незапомнени времена. Тази сутрин, за разлика от Настя, шефът й беше в добро настроение и дори нещо си тананикаше.

— Какво има, Стасенка?

— Лошо — изтърси тя още от прага.

— Е, чак пък лошо! — весело се усмихна Виктор Алексеевич. — Какво, още от сутринта ли?

— Не, от снощи — сериозно отговори тя. — Виктор Алексеевич, кантората май пак ме докопа.

— Каква кантора? — не разбра полковникът.

— Същата като преди две години. Онази, която прекърши Ларцев.

Гордеев свали очилата си, запокити ги върху книжата, пръснати по бюрото, стана и бавно отиде до прозореца. Известно време стоя гърбом към Настя и тя се опитваше да отгатне какъв е изразът на лицето му в този момент. Ядосан? Объркан? Замислен? Най-сетне той се обърна и отново седна зад бюрото си.

— Тъй — продума тихо.

Настя чакаше продължението, но Гордеев пак се умълча. Седеше неподвижно, като каменно изваяние, скръстил ръце — точно като един известен политик на рекламния плакат „Ако ти е скъп домът ти“. При това гледаше не Настя, а стената над главата й. После прехвърли погледа си към ръчния си часовник.

— Много накратко — историята. После подробно — твоите изводи.

Настя се постара колкото можеше по-накратко да представи ситуацията с молбата на Денисов и работата на Тарадин. Знаеше какво е отношението на началника към познанството й с Едуард Петрович и добре си спомняше как миналата година, когато загина синът на Денисов, я беше предупредил, че ще връща този дълг до края на живота си. Сега, докато разказваше, той не я прекъсваше и тя му беше благодарна, задето не избъбряше от време на време правилни, но абсолютно ненужни фрази от рода на: „Нали те предупредих“ или „Така си и знаех“.

— Изводите, до които стигнах, са три — завърши Настя. — Или изчезването на Тамара Коченова е свързано с убийството, което разследва Тарадин, и кантората е получила поръчка да му попречи и е убила Карина Мискарянц, която е знаела къде е Тамара. Или убийството на Карина няма никакво отношение към Тамара Коченова, а е случайно съвпадение, че Тарадин, търсейки следи от Коченова, се е озовал именно на мястото, където е станало убийство и е имало поръчка да се попречи на разкриването му. Или всичко това е работа на самия Денисов, който иска под една или друга форма да си прибере дълга от мен. Свърших.

— Е, слава богу! — облекчено въздъхна Гордеев. — Защото се страхувах, че няма да стигнеш до третия извод.

— Как можех да не стигна? — учуди се Настя. — Та това е очевидно.

— Ами нали знаем, че не си обективна към твоя приятел Денисов. Тъй че това можеше и да не ти хрумне. Чуй ме сега, момиче. Запазваш спокойствие и не изпадаш в истерични действия. Засега няма да се срещаш с Тарадин, сведи контактите си с него до минимум. Разбира се, не бива да се караш с него, не бива и да го обиждаш, просто измисли благовиден претекст и избягвай да се срещате. Преди всичко трябва да си изясним кой от изводите ти е правилният. Ето защо ние ще поемем убийството на Карина Мискарянц. Аз ще го уредя. Трябва да имаш формално основание да работиш по него. А сега ми кажи — чак до смъртта си ли ще продължаваш да защитаваш тоя твой Едуард? Или вече узря достатъчно, за да му обясниш, че не е прав?

— Не ме притискайте — тихо каза Настя. — Знам, че не съм права. Знам, че миналата година не биваше да подхващам онази епопея с хората на Денисов. Всичко знам. Признавам, че допуснах грешка, но ситуацията вече е такава, каквато е, не мога да я променя. Ако знаете как да оправим нещата, кажете ми. Аз ще направя всичко. Само не ми говорете тежки думи.

— Добре, няма — неочаквано се усмихна Житената питка. — Вярно, исках — защо да крия, — вече си бях подбрал и по-страховити думи, но щом ме молиш — няма. Ясно ли ти е в какво направление трябва да се работи по убийството на Мискарянц?

— Приблизително. Подозирам, че цялата работа е в тази Коченова, затова трябва по-сериозно да се занимаем с нейните връзки.

— Занимай се. И след два дни ще сложиш на бюрото ми плана на разработката. Ще пробваме чрез тайнствената кантора да притиснем до стената приятелчето ти Денисов.

— А ако той няма нищо общо? Нали това е само единият от трите варианта? — плахо възрази Настя.

— Абе ти самата не го вярваш! — внезапно избухна Гордеев. — Сигурна си, че е негова работа.

— Но все пак… Представете си, че не е?

— Все пак, та все пак! — ядно промърмори полковникът. — Стига с това все пак. След два дни искам плана на бюрото си. А дали ще реализираме разработката или не — това ще решим по-късно. Нека проверим твоите варианти.

 

 

Младежът с възкривия нос, Виктор, след солиден размисъл реши да нанесе корекции в изпълнението на вчерашната задача, поставена му от Арсен. Вярно, момичетата от „Лира“ му бяха направили добро впечатление, но знае ли човек — може да са се престрували. Ами ако в „Лира“ е идвал Тарадин и те са му казали, че един младеж им е платил, за да мълчат? Ами ако Тарадин им е харесал повече или пък легендата му се е оказала по-симпатична? Тогава не бива да ходи в „Лира“ — може някой да го причаква там. Цветенцата и бонбонките са хубаво нещо, но телефонът е някак по-безопасен. Ето защо Виктор реши да не рискува напразно и да се ограничи с един телефонен разговор.

Онова, което чу от момичетата, не го зарадва. Да, Тарадин и Каменская посетили „Лира“. Не, разбира се, нито диспечерката Таня, нито старши мениджърът Лариса са им казали нещо. Нали му обещали…

Значи Тарадин издирва следите на Коченова. Навреме се сепна Арсен, пресече всички канали. Момичетата ще мълчат, Карина естествено — също. Можем да спим спокойно.

Но само Арсен може да спи спокойно, не и Виктор. Никак не му хареса вчерашното изказване на Арсен за Каменская. Свястно момиче била, да можел да я завербува — кантората щяла да пее в ръцете й. Браво бе! Как така е нейните ръце? Ами той, Виктор? На боклука ли ще го изхвърлят?

Виктор Тришкан смяташе себе си за дясната ръка на Арсен. Той беше един от хората, подготвяни за работа в кантората от малки. Когато отиваше в казармата, го накараха да обещае, че ще служи добросъвестно, а след като се върне, ще отиде на работа в милицията. Срещу това му обещаха в течение на двете години войниклък да подкрепят материално приятелката на Виктор, която минаваше за негова годеница, тъй като вече беше бременна. Когато се върна от казармата, той не се събра с приятелката си, майката на детето му — през двете години бе охладнял към нея, но организацията, която изпълняваше обещанията си, му бе направила впечатление и затова два дни след пристигането си в Москва отиде при своя вербовчик. И от този момент целият по-нататъшен живот на Виктор Тришкан бе неразривно свързан с кантората, която бе създадена и съществуваше с една-единствена цел: да помага на заинтересовани субекти да уреждат отношенията си с правосъдната система. Или още по-просто казано — според конкретните заявки да прави така, че едно или друго престъпление да не бъде разкрито и виновните да не бъдат намерени. Организацията нямаше нищо общо с политиката, тя просто печелеше пари.

Конспирацията в кантората беше организирана на най-високо ниво и Виктор беше един от тримата, на които бе доверен телефонният номер на Арсен. Никой освен тези трима души не можеше да се свърже пряко с Арсен. Но Виктор не смяташе останалите двама за конкуренти. Единият от тях беше инвалид, който се придвижваше с инвалидна количка. Той изобщо не знаеше за кого работи, но беше сигурен, че работи за контраразузнаването. Неговата работа беше да фиксира часа на постъпилите обаждания до апарата му и чрез определителя — номера, откъдето звъняха, без да вдига слушалката. В определени часове му се обаждаше Арсен и изслушваше доклада му. По времето, когато бяха постъпили обажданията, и от номерата на телефоните той абсолютно безпогрешно определяше кой и за какво го е търсил. За целта беше разработен специален строг график.

Вторият човек, който имаше право на непосредствена връзка с Арсен, беше вече на възраст и честичко боледуваше. Едва ли Арсен би оставил кантората на него. Значи излизаше, че най-вероятният кандидат за наследник е Виктор Тришкан. А сега, не щеш ли, отнякъде се пръкна някаква Каменская. Хайде де, как ли пък не!

Трябваше да изпълни втората задача, поставена от шефа: да събере колкото може повече сведения за клиента — Михаил Владимирович Шоринов. Виктор задейства всичките си връзки и сега търпеливо чакаше информацията да започне да постъпва. А от главата му не излизаше Каменская. Трябваше на всяка цена да я извади от играта. И начините за това бяха само два: или да попречи на Арсен да я хване на въдицата си, или да я компрометира пред него като човек, неспособен да възглави работата на кантората. Тепърва щеше да мисли кой от тези два пътя да избере.

Към седем часа вечерта започнаха да постъпват обаждания с информация за Шоринов. Женен, с две деца. Има млада любовница, адрес, телефон. Миналата година се е оперирал заради камъни в жлъчния мехур. Адресът на болницата, името на хирурга, извършил операцията, имената на съседите от болничната стая. Виктор получи много сведения, но едно обаждане го накара да подскочи във фотьойла. Това изобщо не беше очаквал. Беше удар под кръста. Сутринта Арсенов беше задал напълно законен въпрос: Какъв трябва да е този Шоринов, щом се е изхитрил да застане на пътя на самия Денисов и не се страхува да воюва с него? Такъв бил значи… По дяволите, това много усложняваше ситуацията!

 

 

Почти половин ден Настя се мота в Министерството на здравеопазването, събирайки сведения за всички международни научни форуми, където е бил нужен преводач, и разпитвайки откъде са били наемани тези преводачи. Един от най-често споменаваните участници в тези форуми беше Медицинският институт и Настя реши да се заеме първо с него. Тогава за пръв път изплува името на Олга Решина, но то фигурираше в дълъг списък на други служители от Медицинския институт и с нищо не биеше на очи.

Минаха няколко дни, преди името на Олга да се чуе за втори път.

— Знаете ли, преди три години тя ни намери отнякъде невероятна преводачка. Синхронен превод с много специални термини — а това момиче не направи нито една грешка. Нямам представа откъде я беше изнамерила Оля, но когато завеждащият катедрата по акушерство и гинекология заминаваше за Мюнхен на симпозиум, на който щеше да изнесе доклад, той помоли Решина да му намери онази преводачка. После толкова я хвалеше! Била и умна, и красива. След този случай всички наши делегации я вземаха със себе си, а ако международният форум се провеждаше в Русия, пак я канеха — да превежда докладите на гостите.

— Спомняте ли си случайно как се казваше?

— Не, не си спомням. По-точно — не знам.

Какво пък, и Олга Решина е някаква нишка. Може тя да знае с кои агенции е работила Тамара. А пък ако Настя извади късмет — може да познава някакви нейни приятели или близки, които още не са попаднали в орбитата на издирването. Защото се оказа, че майката на Тамара не знае абсолютно нищо за живота на дъщеря си и спомена само двама души, с които тя е общувала още в института. Откак майката и дъщерята заживели поотделно, Тамара не била запознавала Алла Валентиновна с никого.

Но преди да хукне презглава да търси Решина, Настя се върна на работа. Прекалено добре си спомняше стила и методите на работа на кантората и знаеше, че с възможните свидетели трябва да се работи много предпазливо. Ако човекът знае нещо, с него непременно вече са поработили и той няма да разкаже нищо интересно. Ако ли пък не са, може да го подберат след посещението на Настя, дори той наистина нищо да не знае. Настя не искаше да навлича неприятности на невинни хора, ето защо смяташе да поиска от Гордеев разрешение първо известно време да наблюдава Решина, да поразпита за нея, а едва след това да разговарят за Тамара Коченова.

— Добре — кимна с плешивата си глава Виктор Алексеевич, — мисля, че е разумно. А какво става с Мискарянц? Ние поехме убийството, работи и по него.

— Аз работя, Виктор Апексеевич. Смятам, че са убили Карина, защото е знаела нещо за Коченова. Когато научим истината за Тамара, ще разберем кой е имал причини да я крие. Който е имал причини — той е убиецът.

— Браво бе, много хубаво редиш нещата! — възкликна полковникът. — Ами ако поводът да убият тази Мискарянц е бил съвсем друг? А?

— С другите поводи работи Коротков. А аз искам да отида в тази „Лозана“ и да се опитам да науча с какви клиенти е работила напоследък Мискарянц. Договорът с Тамара не е бил сключен чрез тях, във всеки случай не намираме никакви документи по въпроса. Но ние с вас не сме вчерашни, разбираме, че мениджърът може да уреди на клиента добър преводач или обратното — на познат преводач добра поръчка. И ще сложи комисионата в своя джоб, без да известява агенцията. Все пак са живи хора, всеки иска да припечели извънредно. Та затова си мисля, че Карина може да е свързала Коченова с клиента, без да оформя документи. Тогава е естествено, че в „Лозана“ не знаят нищо конкретно за този договор, но може да знаят, че някоя фирма или някой човек са възлагали поръчка на Карина. Искам да опитам да намеря всички тези възложители.

— Ще бъде труд, хвърлен на вятъра — промърмори скептично началникът. — Ако в „Лозана“ са се развъртели хората от кантората, те са се сетили за това — можеш да бъдеш сигурна. Не са по-глупави от мен и теб. Всички служители на фирмата ще мълчат, нищо няма да измъкнеш от тях. И после, драга, ти градиш някакви наистина наполеоновски планове. Проверяваш цялата медицинска общественост, която по един или друг начин може да е влизала в контакт с Тамара Коченова. Искаш да провериш всички, които са си имали работа с убитата Мискарянц, за да изясниш дали не са сключвали с Коченова договор на черно. Но как, позволи ми да те попитам, смяташ да свършиш всичко това? Колко ръце имаш? Десет? Шестнайсет? Или разчиташ добрият чичко Житената питка да освободи всички служители от разкриването на убийства и изнасилвания и да ги хвърли в единен юмрук в работата по Мискарянц и Коченова? Искам да чуя от теб членоразделен отговор — какви са първоначалните цели и задачи, какъв е очакваният резултат и колко време ще ти трябва за всичко това. И те моля да не забравяш, че по убийството на Горелов вече изтървахме всички срокове, изкланото до крак семейство на художника също чака теб, маниакът насилник, чиито жертви са вече дванайсет, още не е заловен.

— Виктор Алексеевич, става дума не за Коченова или за Мискарянц, вие прекрасно разбирате това. Става дума за кантората…

— И за твоето приятелче Денисов — ехидно я пресече полковникът.

— Добре, и за него. Не ме интересува кой знае колко къде се намира Коченова и кой е убил любовницата на Денисов — това не са престъпления, от които сърцето ми трепка, дето се казва. Може би съм безразлична и бездушна, може би нравствеността ми не е в ред, но съдбата на Лилиана Кнепке не ме трогва по никакъв начин. Карина обаче е съвсем друго нещо. Карина е била убита от кантората, за да се потули някакво престъпление. Или Карина е била убита по съвсем други причини, а кантората сега само полага усилия престъплението да не бъде разкрито. И в единия, и в другия случай става дума за кантората. И в момента няма нищо по-важно от това.

— Добре го каза — изхъмка Гордеев. — Значи нека убиецът на цяло семейство с все малките дечица да се разхожда на свобода. Нека и откаченият насилник да се шляе из тъмните улички. Изобщо — майната му на всичко! Ние вкупом трябва да се вдигнем в стройни редици за настъпление срещу невидимата и неведома кантора. На какво основание, питам? Ще отмъщаваме, задето преди две години те убиха Женя Морозов и превърнаха в инвалид нашия Ларцев? Или ще ги шляпнем по дупето, задето те безпокоят по телефона? Искам да чуя от теб ясно формулирана цел на нашата атака срещу кантората. И ако целта ти съвпада с моята — ще действаме заедно.

— Виктор Алексеевич. — Настя дълбоко си пое дъх, задържа въздуха в белите си дробове, после бавно го издиша. — Разговорът ни пое в друга посока. Вие искате да чуете от мен, че разработката на кантората ще ни даде възможност да извием врата на Денисов. Едва ли ще успеем да го приберем на топло — ние с вас не сме склонни да надценяваме силите си. Но поне ще можем да направим така, че той никога повече да не ми отправя молби — дори най-невинни. Да не посмее да ми поиска дори огънче за цигарата си. Изобщо да забрави телефонния номер и името ми. Това ли искате да чуете? Смятайте, че сте го чули. След два часа ще ви донеса плана на разработката.

— М-да — замислено продума Гордеев, — ти се оказа по-силна, отколкото бях предполагал. Узряваш, Стасенка. Между другото бях ти дал два дни за съставяне на плана, а вече минаха три след тях.

— Планът беше готов навреме. Просто не ви го давах.

— Ясно — позасмя се началникът. — А сега за два часа ще го преправиш, така ли?

— Да. Появиха се нови данни и те трябва да се отразят върху плана.

— Добре, след два часа го очаквам. Върви, Анастасия.

Тя стана и тръгна към вратата. Много я болеше главата и изведнъж си спомни, че за последен път бе яла снощи, днес сутринта бе пила само кафе и сок, а сега беше вече шест и половина вечерта. На гърлото й бе заседнала буца, която Настя не можеше и не можеше да преглътне — това й се случваше често, когато беше нервна, и продължаваше понякога по месец и половина — два.

Вече беше хванала дръжката на вратата, когато чу зад гърба си:

— Стасенка!

— Да, Виктор Алексеевич? — попита тя, без да се обръща.

— Много ли ти е тежко?

Незнайно защо, погледът й се бе приковал в една драскотина върху дървената повърхност на вратата. Настя тъпо се взираше в тази дълга дванайсетина сантиметра светла ивица, сякаш искаше да открие там отговора на въпроса на Гордеев. Внезапно очите й се напълниха със сълзи, неприятен гърч изкриви устните й. Тя разбираше за какво я пита Житената питка. Не за умората, за прекомерно обемната работа, с която се бе натоварила. И не за безумния й страх пред кантората и ужасяващото очакване на сблъсъка с нея. Питаше я за Денисов. Да, беше й много тежко, защото Едуард Петрович Денисов й харесваше и й беше много симпатичен. Тя си даваше сметка, че той е крупен престъпен бос, че е купил, опитомил и прибрал в джоба си цял град с все администрацията, органите на властта и управлението му. Но тя не бе забравила, че щом Денисов заподозря, че в неговия град някакви престъпници вършат тежки и жестоки престъпления, той незабавно вдигна на крак цялата милиция и не се успокои, докато убийците не бяха намерени. Не бе забравила сбогуването си с него, когато напускаше неговия град. Помнеше думите му: „Ще направя за вас всичко, Анастасия, всичко, което мога, а аз мога дори неща, които са невъзможни.“ Помнеше как той пристигна в Москва, за да прибере трупа на сина си и заедно с Настя отиде на погребението на човека, заради чиято защита и охрана бе загинал синът му. И как с нито една дума не я упрекна, задето не бе опазила момчето му.

Тя разбираше всичко, свързано с Едуард Петрович Денисов. И същевременно нищо не бе забравила. А ето че сега трябваше да реши кое все пак е по-важно: онова, което разбира, или онова, което не забравя. Но, изглежда, нямаше възможност да избира. И трябваше да си наложи да се примири с това.

Настя не отговори на началника си, защото се страхуваше, че гласът й ще я издаде. Само мълчаливо кимна, така и без да се извърне с лице към него, и побърза да излезе от кабинета.