Александра Маринина
За всичко се плаща (4)

Глава 4.

Николай Саприн лежеше в леглото, смазан от висока температура, закоравяла омраза и зараждаща се любов. От всичко това накуп. При което разбираше, че няма право нито на първото, нито на второто, нито на третото, защото трябва да търси Тамара Коченова.

Когато след срещата с Шоринов излезе от блока, в който живееше неговата любовница, и откри, че Тамара е избягала, той веднага се върна в апартамента на Катя. Михаил Владимирович вече се канеше да си тръгва и много бързаше. Съобщението на Николай никак не го зарадва.

— Смяташ, че е избягала, защото е разбрала колко опасна е станала за нас?

— Казах ви го още преди четвърт час — раздразнено отговори Саприн, почувствал внезапно виене на свят и бързо усилващ се метален вкус в устата. По дяволите, къде ли е настинал?

— Тогава още по-наложително е да я намериш незабавно! — нареди Шоринов, докато обличаше якето си. Не обичаше да му сочат недоглежданията, но умееше да признава грешките си. — Катя, аз тръгвам! — извика той.

Катя изтича в антрето, млясна Шоринов по бузата, усмихна се на Николай, после се вгледа в него по-внимателно.

— Какво ви е, Коля? Зачервен сте. Зле ли се чувствате?

— Всичко е наред — измъчено се усмихна Саприн. — Май съм понастинал.

Катя леко докосна с длан челото му.

— Ами вие горите! И това не е никаква простуда, а истинска вирусна инфекция. С какво се лекувате?

— Все още с нищо. Преди половин час бях съвсем здрав. Сега ще се прибера и ще започна да се лекувам.

— Разбира се, че е инфекция — убедено повтори Катя. — Простудата не се развива толкова бързо.

— Катя — недоволно я прекъсна Шоринов, — не е уместно сега да си играеш на лекарка. Аз бързам. Да вървим, Николай.

— Не! — внезапно се заинати момичето. — Не мога да пусна Коля в това състояние. Ама ти не разбираш ли, Дусик? Той е с висока температура, как ще седне зад волана? Може и да катастрофира.

— И какво предлагаш? Да направим тук болница ли? — Беше очевидно, че Шоринов започва да се ядосва, но Катя не смяташе да се съобразява с това.

— Благодаря ви, Катя, много съм ви признателен, но ще си вървя — каза Саприн, макар че се чувстваше все по-зле.

Той знаеше тази своя особеност: да се разболява внезапно и сериозно. Влошаването обикновено ставаше светкавично — най-много до час, дори още по-бързо. Винаги бе завиждал на хора, на които отначало два-три дни им е просто чоглаво, а за започващото заболяване навреме ги предупреждават леко покашляне и незначително главоболие. Такива хора, мислеше си Николай, могат навреме да нападнат болестта, да вземат радикални мерки и да се отърват с лека уплаха. А на него това никога не му се удаваше. Попаднеше ли в организма му, вирусната инфекция през целия латентен период кротуваше и с нищо не го безпокоеше, а после за нула време се стоварваше върху му с гадене, слабост, световъртеж, болки в краката и висока температура. И сега, застанал в антрето на Катиния апартамент, Саприн си даваше ясна сметка, че момичето е право: в такова състояние той не може да шофира. И хич не го е еня какво щял да си помисли Шоринов. В края на краищата животът му бе по-скъп.

— Нямам време. — Шоринов рязко отвори входната врата и се извърна. — Ти остани, Николай, нека Катя те посвести малко, че — не дай си боже — може да се преобърнеш някъде.

Оказа се, че Катя наистина умее да лекува, макар че Саприн не разбираше напълно предприетите от нея действия. Даваше му някакви лекарства, мажеше определени точки на тялото му с миризливи мехлеми, които нетърпимо изгаряха кожата му, караше го да вдишва вдигащата се от термоса пара от врялата вода, в която бе разтворила виетнамски балсам и таблетка валидол. Николай не знаеше защо е нужно това, но послушно изпълняваше всичко, което тя му нареждаше. Би изял и жива жаба, ако я получеше от ръцете на Катя.

— Имайте предвид, Коля — каза тя много сериозно, докато вземаше от него термометъра, — аз не съм излекувала болестта ви, трябва да останете на легло най-малко една седмица. Но свалих температурата ви и в близките час-два няма да ви се вие свят, така че благополучно ще стигнете до дома си. Макар че, разбира се, не е много добре… Сега би трябвало да поспите десет-дванайсет часа, а не да шофирате.

Саприн не искаше да си тръгва. Искаше да седи тук, в този апартамент, до Катя, а още по-добре — да лежи и да боледува. Но непременно тук, та Катя да се грижи за него.

— Къде сте се научили толкова чевръсто да се борите с болестите? — попита я той.

Катя весело се разсмя.

— В нашето семейство бяхме шест деца, аз съм най-голямата. Мама много рано започна да боледува, наложи се да напусне работа, от трийсет и седем годишна е пенсионерка по болест. Представяте ли си как се изхранват осем гърла? Родителите ни и ние шестимата. Тъй че татко замина на Север, за да печели повече пари — и наистина пращаше доста. А аз свикнах да бъда бавачка, от тринайсетгодишна поех грижите за мама и за петимата по-малки. От немай-къде човек се учи и да лекува, и да възпитава, и да бърше сополи. Може да се каже, че изкарах шест пъти средно образование: самата аз учех, а и с всеки от малките отново пишех домашни и преразказвах уроци. А колко костюми за детски празници съм ушила! А колко рани и порязвания съм излекувала! Понякога имам чувството, че съм отгледала пет собствени деца. Може би затова не се омъжвам. Просто съм изпълнила вече майчинския си дълг пред природата. Иска ми се малко да си почина.

Николай си тръгна от нея в два часа през нощта, вкъщи си легна и вече трети ден не ставаше от леглото. Нямаше кой да се грижи за него, той не владееше Катините методи на лечение и затова страдаше от температурата и болките в цялото тяло, вземаше традиционния комплект лекарства и нетърпеливо чакаше болестта да отстъпи достатъчно, за да може да пътува из целия град и да търси Тамара. Живееше сам. Някъде в Подмосковието, в топла зимна вила живееше майка му с третия си съпруг, но на Николай и през ум не му минаваше да я повика. Той мразеше майка си.

Вера Григориевна никога не си бе правила труда да се грижи за децата си. След като изпрати шестмесечния Коля при майка си — в далечно украинско село, за дванайсет години тя нито веднъж не отиде да го види, само изпращаше пари и колети. Майка й, бабата на Коля, беше жена мъдра и добра и макар да не одобряваше поведението на дъщеря си, нито веднъж не заговори за това пред момчето. Напротив, внушаваше му, че неговата майчица е най-чудесната, най-красивата, ето как се грижи за него — и пари изпраща, и подаръци за празник. Когато Коля навърши дванайсет, пристигна писмо от майка му, в което тя разрешаваше най-сетне да й изпратят момчето в Москва. Коля, който бе израснал с баба си и с нейните приказки, се чувстваше като принц в изгнание, а за майка си, която не бе виждал дотогава, мислеше най-малко като за добрата царица, която зли врагове са принудили да се раздели с единствения си син. Сега с интригите на враговете е свършено и тя го вика — своя любим син.

Реалността обаче се оказа по-груба, сурова и пошла. Както се разбра, майка му отдавна се бе развела с бащата на Коля, а от втория брак имаше дъщеричка на три години — Ирочка. Новият съпруг на майка му още от началото не одобрявал изгнанието на Коля и настоявал Вера Григориевна да прибере сина си, но тя все се оправдавала със затруднените им жилищни условия: живеели в гарсониера. Когато мъжът й получил от своето ведомство тристаен апартамент, вече нямало причини да отлага връщането на Коля и Вера Григориевна се предала.

Семейната идилия, за която бе мечтало момчето във влака Киев — Москва, продължи точно една седмица. През тази седмица Вера Григориевна глезеше сина си, слагаше му в чинията най-хубавото и се тръшкаше колко бил слабичък, угрижено разсъждаваше дали училищните програми в Украйна не са различни от московските — да не би Коля да е изостанал. С една дума — всячески се правеше на грижовна и любяща майка. След седмица обаче всичко свърши и Коля, макар и само дванайсетгодишен, разбра, че най-важното за майка му е самата тя, нейните удобства и собствените й желания. Ако можеше, би се развела и с втория си съпруг, а с Ирочка би постъпила, както навремето с Коля. Но при развода щеше да се наложи да заменят апартамента, а никак не й се искаше това да стане — беше удобен и голям, а и в центъра на Москва. Всички познати позеленяваха от завист.

За сметка на това отношенията на Коля с Олег Петрович — съпруга на майка му — бяха прекрасни. Олег се чувстваше неудобно заради поведението на жена си и с всички сили се стараеше да изкупи вината й: прекарваше много време с децата, водеше ги на цирк и в зоологическата градина, купуваше на Ирочка кукли, спортуваше с Коля. Но след три години загина. Едва тогава Коля научи, че Олег Петрович е работел в Комитета за държавна сигурност.

Вера Григориевна не тъгува дълго — в края на краищата работите й се подредиха така, както бе искала: апартаментът остана за нея, получаваше солидна пенсия за Ирочка, а най-важното беше, че сега вече никой не я упрекваше, че е лоша майка и не се грижи за децата си. Коля караше шестнайсетата си година и все по-остро усещаше, че причинява неудобства на майка си, пречка се в краката й, заема цяла стая и постоянно се нуждае от нови дрехи и обувки. Вера Григориевна даде Ирочка в интерната за деца на служители на Министерството на външните работи. Тя нямаше никакво отношение към това министерство, но колегите на покойния й съпруг помогнаха и от този момент Ира заживя постоянно в този интернат — сред деца, чиито родители бяха в продължителни командировки в чужбина. Прибираше се вкъщи само през почивните дни.

Николай се стараеше да прекарва колкото може по-малко време вкъщи, с радост приемаше предложенията на съученици да им гостува в Москва или на вилите им, записа се във всевъзможни кръжоци и секции, за да се занимава с нещо извън дома си, а не да се шляе по улиците: страхът от безделието му бе внушен стабилно също от мъдрата му баба, която го бе отгледала. Когато завърши гимназия, Коля Саприн — освен сребърния медал — имаше и отличия от състезания по лека атлетика, доста прилично знаеше английски и малко по-слабо — немски, свиреше на електрическа китара и ударни инструменти и умееше много други нужни и полезни неща. А на въпроса какъв иска да стане отговаряше, без да се замисля: „Искам да работя в КГБ — като Олег.“ И причината за това не беше в романтиката, а в искрената му обич към покойния съпруг на майка му — беше се привързал към него и желаеше да стане точно такъв.

И за това отново помогнаха бившите колеги на Олег Петрович. Николай влезе във Висшата школа на КГБ и след четири години вече имаше лейтенантски пагони с нови лъскави звездички. Кариерата му се развиваше съвсем успешно, докато не прогърмя пучът през 1991 година. Не го съкратиха като много други — беше млад и перспективен, имаше зад гърба си няколко успешно проведени операции в чужбина, но с новото ръководство Николай не можа да се сработи и бе учтиво помолен да напусне. Придобитите професионални навици му позволиха да си намери собствена екологична ниша, в която редовно капеха солидни пари. Стана специалист по деликатни поръчения.

Щом се стабилизира финансово, първата работа на Саприн бе да си купи апартамент и да напусне майчиния си. Майка му безкрайно и нескрито се зарадва: тъкмо се бе появил поредният й кандидат — много по-млад от нея — и постоянното присъствие на вече порасналия син я нервираше. На Николай му беше мъчно за Ирочка, която тогава, вече бе навършила двайсет и три години. И тя се канеше да се омъжи, но би могла да се кани още сто години: и дума не можеше да става да заведе съпруга си в апартамента на майка си — Вера Григориевна не би изтърпяла никакъв зет в грижливо свитото гнездо. За щастие въпросът с омъжването на сестра му се реши благополучно: родителите на зет му се съгласиха да разменят своя апартамент, за да отделят младите. Година след това Ира и нейният Леонид заминаха за Израел, а оттам — за САЩ. И тогава се случи онова, заради което Николай Саприн — който дотогава просто имаше хладно отношение към майка си — сега я намрази.

Когато научи за заминаването на дъщеря си, Вера Григориевна изрази желание да я последва. Разбраха се първи да тръгнат младите — семейството на Леонид имаше роднини и познати в САЩ. Когато се стабилизират що-годе, към тях ще се присъединят Вера Григориевна и мъжът й. Родителите на Леонид също се канеха да заминават, но не им се искало да живеят в САЩ — предпочитали да останат в Израел, където също имаха роднини.

— Хайде аз и мъжът ми да се регистрираме във вашия апартамент — предложи на дъщеря си Вера Григориевна, — а засега да даваме нашия тристаен в центъра под наем — така ще е по-изгодно. Ако вие продадете сега вашия апартамент, ще вземете за него седемдесет-осемдесет хиляди, а ако аз и Сашенка поживеем временно в него, ще можем да даваме нашия тристаен по за две-три хиляди на месец — поинтересувах се, апартаментите в обсега на Садовое колцо са много скъпи. По този начин за една година ще получим допълнителни трийсет хиляди долара. Лошо ли е? След година-две вие ще си стъпите на краката, ще ни извикате, ние ще продадем двата апартамента и ще ви донесем парите от вашия, от нашия, както и тези трийсет хиляди.

Предложението им се видя разумно, Ирочка и мъжът й се съгласиха, регистрираха Вера Григориевна в своя апартамент и заминаха. След близо година Ира се обади на майка си и й каза, че спешно й трябват пари.

— Майче, продай по-бързо нашия апартамент и ела при нас. Купуваме къща, трябва да внесем пари.

— Ама виж какво, това не става толкова бързо — възрази Вера Григориевна.

— Кое не става? — не я разбра Ира. — Един апартамент се продава за три дни, нали знам!

— Ами анкетите, паспортите, визите? Не е толкова лесно.

— Но, мамо, парите ни трябват колкото може по-скоро! Ще ти изпратя покана, извади си туристическа виза и ела за една седмица. После ще се върнеш, ще приключиш с всички формалности и ще дойдете — вече окончателно.

— Не знам, не знам — замислено продума Вера Григориевна. — Всичко това е толкова неочаквано…

След няколко дни мъж с приятен глас се обади на Вера Григориевна, представи се като приятел на Ирочка и Леонид и каза, че им е донесъл поканата.

— Знам, че със самолетните билети има формалности, че трябва да се купуват едва ли не половин година предварително, но аз имам отлични възможности в това отношение, така че ще ви помогна с билет, за който ден пожелаете. Ира много ви моли да занесете парите колкото може по-скоро — трябва да платят поне първата вноска за къщата. Ако имате проблеми с посолството, аз ще уредя всичко.

Вера Григориевна взе поканата, но учтиво отказа всякаква помощ.

След две седмици Ира се обади на брат си.

— Слушай, какво става? — ядосано попита тя. — Мама смята ли да ни донесе парите или не? Не мога да измъкна от нея ясен отговор.

— Ще видя какъв е проблемът — кратко отговори Николай, затвори телефона и хукна към майка си, с която не се бе виждал от деня, когато всички заедно изпратиха Ира и мъжа й в Шереметиево.

Разговорът с Вера Григориевна направо го уби.

— Нямам намерение да заминавам закъдето и да било — заяви тя. — Не ми е потрябвала никаква Америка, много добре си живея и тук.

— Живей тогава — съгласи се Николай, който все още не разбираше накъде бие майка му. — Какъв е проблемът? Продай апартамента на Ирка, прати й парите, а теб никой не те е помъкнал насила.

— Да го продам, а! — злобно повиши тон майка му. — А аз къде ще живея?

— Как къде? — смая се той. — Та ти имаш разкошен апартамент в самия център.

— Но съм регистрирана у Ира, а не в тристайния.

— Ами промени регистрацията си.

— Не ми давай акъл! — внезапно кресна майка му. — Това не е твоя работа. Тя замина, има си свой живот, а аз — мой. Не съм длъжна да й плащам апартамента. Нека неговите родители им дадат пари.

— Мамо, как можеш?! — възмути се Николай. — Нали се разбрахте… Тя е разчитала на тези пари. В края на краищата те получиха този апартамент благодарение на родителите на Леонид, той има правата над него, а не ти. Не може така.

— Вън! — отново кресна Вера Григориевна. — За нея мислиш, нали, а за мен поне веднъж в живота си помисли ли?

Николай тръшна вратата и отиде да търси Александър, третия съпруг на майка си. До вечерта разбра всичко. Вера Григориевна правеше това заради своя Сашенка, който искаше да има собствена къща в близкото Подмосковие — голяма, тухлена, с всички удобства. С една дума — такава, в каквито е прието да се живее на Запад. Именно за построяването на тази къща отивали парите от дадения под наем огромен апартамент. Плановете за по-нататък били да продадат апартамента на Ирина, големия тристаен да заменят срещу малък със солидно доплащане — поне петдесет хиляди, и по този начин изцяло да си платят къщата и обзавеждането. А Вера Григориевна от самото начало нямала никакво намерение да заминава, всичко това било замислено, за да се осигури строителството и обзавеждането на разкошната къща извън града.

Когато се прибра, Саприн веднага се обади на сестра си и й разказа всичко. Ира се разрида.

— Бременна съм… Не искахме да имаме дете, докато не се сдобием с къща и Льоня не си уреди хубава работа. И ето — с работата всичко е наред, харесахме си къща, а тя… Какво да правя, Коля?

— Почакай, Иришенка, почакай, не плачи. Откога си бременна? Може би още не е късно? Аз ще я притисна, ще взема тези пари от нея, но ми трябва време.

— Ох, Коля… За аборт е късно, бременна съм в четвъртия месец.

Саприн разбираше, че не може да действа със сила, а чрез съд нищо няма да постигне — майка му е регистрирана в апартамента и никой не може да я принуди да направи това, което бе обещала. За да принуди Вера Григориевна да продаде апартамента и да върне парите на дъщеря си, трябваше да проведе продължителна и грижливо разработена комбинация, като вплете в нея и шантаж, и ревност към младия съпруг, и страх от скъсване на отношенията с дъщерята, и много други неща. За такива комбинации наистина беше нужно време, а тъкмо с време той не разполагаше.

Още няколко пъти се опита да поговори с майка си, но резултатът беше един и същ. И Саприн разбра, че напразно се старае. Нищо няма да излезе.

Много искаше да помогне на сестра си, но не знаеше как да го направи. Имаше само един изход: възможно най-бързо да спечели колкото може повече пари и да й ги даде. Знаеше, че Ира и мъжът й живеят в малък апартамент, за който им дават пари добри роднини. Разбира се, тези пари трябваше да се върнат, но роднините щяха да почакат. Лошото беше, че работата, която си бе намерил Леонид, изискваше те да живеят на съвсем друго място, в друг град, където нямаше евтини обзаведени апартаменти. А нямаше кой да им даде пари, за да наемат прилична къща. Ако той се откажеше от тази работа, новороденото щеше да има безработни родители, което по никакъв начин не биваше да се случва. До раждането оставаха само два месеца, Ира беше на ръба на отчаянието и Николай се зае с тази съмнителна работа с убийството на Вероника Щайнек-Лебедева само защото Шоринов плати добре за нея. А сега и тази история с Тамара… Ако успее да я намери и отстрани, ще получи още пари. Това ще бъде напълно достатъчно детето на сестричката му да се роди в нормални условия, в добра клиника, откъдето двама щастливи родители ще го закарат в уютен дом. Ако не беше това, ако майка му не беше толкова подла и алчна, той никога нямаше да се заеме с такава поръчка. Щеше да прати Шоринов по дяволите и толкоз! Да си търси други изпълнители…

Болестта повали Николай точно когато не трябваше. Беше важен всеки ден, налагаше се да търси Тамара, за да приключи с нея, да получи от Шоринов обещаните пари и да ги изпрати на сестра си. Част от парите — хонорара за Вероника и малко собствени спестявания — все пак беше успял да изпрати на Ира чрез руския клон на Дойчебанк: за първата вноска за къщата трябваше да й стигнат. Но би било добре да получи и втория хонорар, та единствената му сестра да роди в добра клиника, а да останат и за отглеждането на детето на първо време.

Мисълта за Тамара страшно притесняваше Николай Саприн. По време на двете последни пътувания до Австрия той редовно спеше с нея, но не защото тя безумно му харесваше, не — просто беше необходимо за работата им. Николай знаеше, че е красив и ако ходи навсякъде сам, ще започне да привлича вниманието както на много жени, което беше естествено, така и на техните мъже. Ще привлича вниманието — а значи ще го запомнят. А той никак не искаше да става така. Десетки очи наблюдават един красив мъж. Никой обаче не наблюдава красив мъж, до когото има красива жена: на жените няма да им излезе късметът, а за мъжете не е опасен. Но още съществуват камериерки, които винаги могат точно да определят какво е правила двойката на тези снежнобели чаршафи — дали кротко е спала, или страстно е правила любов. Освен това има нещо неуловимо, което веднага би позволило на опитния поглед да различи двойка просто познати хора от двойка любовници или съпрузи. И в това отношение не помага никакво актьорско майсторство. Ако не си спал с една жена, не можеш да се държиш с нея така, че всички наоколо да ви смятат за любовници. Един дявол знае защо! Може някои да го умеят, но Саприн определено знаеше, че няма да се справи.

Тамара прие поканата за леглото като нещо естествено, което не е нужно да се обяснява, и не се стараеше кой знае колко — явно работеше по навик. Но на Саприн му хареса. Хареса му по една-единствена причина. Във върховния момент тя преставаше да стене и дрезгаво подвикваше: Обичам те! Николай разбираше, че всъщност тези думи не означават нищо, това е просто нейна особеност. Някои хапят, други плачат. Има и такива, които започват да говорят нецензурни думи. Едни мълчат, други драскат. А Тамара казва: Обичам те. Но тези думи звучаха като неземна музика. Нещастието на Николай Саприн беше, че никога в живота си не бе чувал от жена тези вълшебни думи, макар че жени бе имал повече от достатъчно. Просто някак не му вървеше с искрените признания, а може би той самият не предразполагаше към такива признания — беше сдържан, хладен, ироничен, винаги готов да подкачи отсрещния, потаен, понякога надменен. И дори жените, които наистина го обичаха, никога не му го казваха. Тъй че докато не чу заветната фраза от една преводачка, която му бе абсолютно чужда, той не бе предполагал колко силно желае да чува такива думи. Винаги го бе желал.

Тамара беше спокойна и делова партньорка, говореше свободно немски, непринудено употребяваше идиоми и демонстрираше познаване на местния фолклор. Но все пак имаше акцент, невъзможно е да се отървеш от акцента, ако не си живял дълго време в съответната страна, тъй че Саприн и Тамара се представяха за чехи, а в паспортите, с които се регистрираха в мотели и хотели, фигурираха чешки лични и фамилни имена. Тя не бе нито бъбрива, нито капризна, но умееше да поддържа разговора дотолкова, доколкото беше нужно, без да изразява ни най-малко раздразнение, скука или умора. С една дума Тамара Коченова притежаваше истински професионализъм на секретар-преводач, наеман за придружаване при пътувания из страната. Тя лесно понасяше липсата на комфорт, дългите часове чакане по мръсни летища без никаква перспектива за скорошно отлитане, умееше да бъде незабележима, да не се превръща в бреме, безпогрешно да улови момента, когато трябва да се появи, да напомни за себе си, да се намеси, да помогне. Ако получеше прозрачен намек от клиент, не се преструваше, че не разбира — усмихваше се мило и спокойно съобщаваше, че леглото не влиза в комплекта преводачески услуги и трябва да се заплаща отделно. Клиентите нямаха нищо против — това положение напълно ги устройваше.

Саприн искрено съжаляваше, че Тамара се бе уплашила и бе избягала. Като професионалист той разбираше, че трябва да я намери и да я отстрани. Но ако Шоринов не променяше решенията си по сто пъти на ден, би могло да подредят нещата другояче, по-умно и по-безопасно. Те с Тамара бяха изпратени в Австрия с указанието да се обърнат към конкретни лица, да получат от тях платежни документи и да приключат операцията с Вероника Щайнек така, че и двете страни да останат доволни. По пътя Николай инструктира Тамара, обясни й какво ще правят и как ще го правят, как ще се застраховат в случай на измама от страна на Вероника, как трябва да се провери папката с подбраните от архива листове. След като пристигнаха в Австрия и изпълниха първата част от задачата, Николай се свърза с Шоринов, а той нареди да приключат операцията по съвсем друг начин. Определи цената, даде за подготовка два допълнителни дни: Николай трябваше да намери оръжие, да проучи местността, да подготви план. И остана абсолютно неясно какво ще прави с Тамара. Да отиде на срещата с Вероника без нея би означавало да предизвика безброй въпроси, на които нямаше да има отговори. Нали допреди малко с най-големи подробности бе обяснявал на Тамара ролята й в комбинацията: тя трябва да провери папката, а после, когато пристигнат във Виена, да влиза с тях в банките и да се държи така, че околните да я приемат като приятелка на Вероника. Тоест в ничия памет да не остане впечатлението, че мъж и жена са теглили големи суми, а друга жена веднага си е откривала сметки за същите суми. Напротив, всички да запомнят, че мъж е теглил пари и ги е давал на две млади жени. И как след всички тези обяснения щеше да й каже, че отива на срещата с Вероника без нея? Как щеше да й обясни промяната в плановете? Тамара е достатъчно умна, за да се сети, че се опитват да скрият нещо от нея. А после щеше да даде воля на въображението си и един господ знае какво би могла да си съчини. Не, по-добре беше да види с очите си и да не си измисля излишни неща. Знае ли човек — тя можеше да сметне, че е съучастничка, и да се страхува от разобличаване. А можеше и да реши, че един милион долара са такива пари, заради които дори убийството не е грях. Защото — дума да няма — това са страшно много пари. Саприн познаваше Тамара Коченова не дотам добре, но напълно достатъчно, за да разбира, че тя не е образец на девствена чистота и невинност. Всъщност именно по този признак я бяха избирали хората на Шоринов. Той отиде на срещата с Вероника заедно с Тамара, без да я предупреди за нищо, но и без да очаква каквито и да било катастрофални последствия. И не щеш ли, Вероника не дойде сама, та се наложи той да убие още една жена и дете. Това беше най-лошото — дете, момченце на пет-шест годинки. При такова положение често и мъжете изпадат в кризи, какво остава за жените…

Самообладанието и спокойствието на Тамара го изненадаха неприятно. Дали бе още по-равнодушна, цинична и безнравствена, отколкото той си бе мислил, и смъртта на детето изобщо не я извади от релси, или пък се уплаши за себе си, след като стана свидетел, и разбра, че ще се постараят да се избавят от нея? Бягството й от колата пред дома на Катя недвусмислено говореше за второто, а далеч не за първото. Това означаваше, че смята да се скрие и да търси възможност да изчезне от Москва. Затова трябваше да действат бързо, а не щеш ли — стовари му се тази идиотска болест! Цели два дни не можеше да стане. Добре де, реши Николай, трябва да вземам ударни дози от разните там ефералгани упса, колдрекси и панадоли, а утре сутринта най-сетне да започна да действам, независимо от температурата, мускулните болки и слабостта.

И през двата дни той се бореше с желанието да се обади на Катя, но всеки път отдръпваше ръката си, протегната към телефона: ами ако при нея е Дусик и той, Николай, я постави в неудобно положение с обаждането си, ако я принуди да се оправдава пред Дусик? Местеше главата си от едната възглавница, нагрята от горещото му лице, на другата, прохладната, и се ругаеше, задето не бе оставил на Катя телефона си, но веднага се сепваше и започваше да хвали себе си, задето не бе се поддал на моментната слабост. Не можеше да й остави телефона си, та тя не знаеше и фамилното му име. Човек, който изпълнява деликатни поръчения, не бива да оставя координатите си наляво и надясно.

Николай разбираше защо Катя го привлича толкова, макар че не искаше да си го признае. Катя, която бе с десетина години по-млада от него, бе направила онова, което нито веднъж в живота му не бе направила собствената му майка: беше го накарала да се почувства като човек, обграден с грижи, стабилно защитен. Катя се бе заела с лечението му така, сякаш за пореден път лекуваше някого от по-малките си братя или сестри: нежно, сърдечно, с майчинско чувство. А именно ласка и майчина топлина Николай никога не бе получавал. По-точно — бе получавал, но от баба си, а то далеч не е едно и също, особено когато разбираш, че баба ти те обича, но на родната си майка изобщо не си потрябвал, само й пречиш.

В края на краищата каквито и да бяха причините, родили се на подсъзнателно ниво, Николай Саприн знаеше: иска да види Катя.

 

 

Наложи се дълго да търси агенцията, чрез която бяха наели Тамара. Всъщност нейната кандидатура беше подсказал някой от познатите на Дусик, но за да не оставя следи, Михаил Владимирович бе действал чрез агенция. Беше се обадил там по телефона и бе помолил да го свържат с Тамара Коченова, а те му бяха дали домашния й телефон. Ако се случеше нещо непредвидено, от агенцията щяха да потвърдят, че именно те са му дали телефона й.

Агенция „Лира“ се намираше в някакви задни дворове около улица „Русаковская“. Над олющената входна врата, която изглеждаше така, сякаш не е била отваряна най-малко петдесет години, бе окачена табела, известяваща, че зад тази вълшебна врата се намира градската библиотека номер 78. За да се досети, че всъщност там се намира агенция „Лира“, човек би трябвало да притежава могъщо въображение и вяра в чудеса. Саприн беше беден откъм вяра в чудесата, за сметка на това въображението му бе що-годе развито. Във всеки случай той с известно усилие отвори вратата и се качи по смрадливото тъмно стълбище на втория етаж. Там нещата вече изглеждаха по-прилично: и съответна табелка, и стоманена врата с кодова брава.

Николай без много усилия успя да предразположи симпатичната кръглолика госпожица с късо подстригана коса и забавно вирнато носле, която беше нещо като диспечер в „Лира“: задълженията й бяха да приема поръчки и да подбира от картотеката подходящи кандидатури в зависимост от желанията на клиента — език, възраст, пол, ползване на стенография, на компютър и много други специални изисквания. Например веднъж, разказа му диспечерката, ги помолили да намерят преводач мъж, който има най-малко две деца. Оказало се, че гръцкият бизнесмен, който искал да посети няколко руски града, много обичал да разговаря с някого за деца, и то непременно с мъж баща. Ако през деня не успявал да отдели поне час за разговор на тази тема, ако не разкажел за своите рожби и с удоволствие не чуел нещо за чуждите, смятал, че денят му е минал напразно. С една дума кръглоликата чипоноса Танечка избирала от картотеката подходящи кандидати и ги предавала на мениджъра Лариса, а вече Лариса решавала на кого от тях да предложи съответната работа, лично се свързвала с преводачите и клиентите, за да уточни условията по договора.

— Бихте ли ми казали как да намеря Тамара Коченова? Препоръчаха ми я като много квалифициран преводач — започна Саприн, като се усмихваше колкото можеше по-обаятелно и умолително.

— Какви са вашите изисквания? — делово попита Танечка и приготви бележника и молива си.

— Немски език, възможност за пътуване до Швейцария, стенография.

— Компютър?

— Не, не е необходимо.

— Нашата фирма може да ви препоръча…

— Благодаря — прекъсна я Николай, — но бих искал да работя с Коченова. Защото в Швейцария ни предстоят контакти с хора, които познават Тамара, идвали са в Москва. Тези хора оцениха много високо деловите й качества и на мен ще ми бъде по-лесно да намеря общ език с тях, ако до мен бъде именно Коченова.

— Тогава трябва да се обърнете към нашата мениджърка — сви рамене Таня. — Идете в съседната стая. Казва се Лариса.

— А защо трябва да се обръщам към нея? — Саприн се усмихна още по-обаятелно и сърдечно. — Не можем ли да решим моя проблем без нея?

— Не е редно — навъси се момичето. — Моето задължение е да приемам поръчките и да правя първата преценка — кой би подхождал на клиента. Само мениджърът свързва клиентите с преводачите, на мен това не ми е разрешено.

— Танечка, аз съм абсолютно наясно, че смисълът на работата в една агенция е да свързва клиента с изпълнителя, и за тази услуга тя взема своята комисиона. Не ме гледайте така ужасено — това е същината на работата на всяка агенция. С тези комисиони се поддържа помещението на „Лира“ и се изплащат заплатите на персонала. Вие естествено получавате по-малко от мениджърката. Ето защо ще бъде справедливо, ако за уреждането на една — само на една поръчка — комисионата се падне изцяло на вас. Та нали никой нищо няма да научи! А вие със сигурност имате телефона на Тамара Коченова.

— И все пак не разбирам — упорито възрази Танечка — защо не искате да се обърнете към Лариса. Вярно е, трябват ми пари, но пари трябват и на Лариса. Защо от нас двете избрахте мен? Още повече че изобщо не сте виждали Лариса.

— Обяснявам. — Сега усмивката на Николай стана широка и весела. Той нежно взе ръката на Танечка и интимно се наведе към нея. — Искам да предложа на Тамара много високо заплащане, защото съм заинтересован от нея повече, отколкото тя от мен. Вече ви казах защо. Вашата комисиона не е фиксирана, а представлява някакъв процент от размера на хонорара. Ако вашата Лариса научи колко ще платя на Тамара — а тя неизбежно ще го научи, в случай че сега се обърна към нея, — тя ще изпрати в данъчното съответния документ. Тамара в края на годината ще плати голям данък. При тези условия тя няма да се съгласи да работи за мен — нали у нас данъците са прогресивни, не е изгодно да се печели много. Затова искам да се разберем без официален договор и без тази ваша Лариса. Ще платя комисиона лично на вас, а хонорара — лично на Тамара, след което ще се разделим, изпълнени с любов и съгласие. Е, какво ще кажете? Съгласна ли сте?

Танечка се оказа момиче без комплекси, тя почерпи Николай с кафе с бисквитки и капка коняк, взе парите, а в замяна му даде адреса и телефона не само на Тамара Коченова, но и на майка й. Всъщност цялата операция беше проведена именно заради телефона и адреса на майката, защото Саприн и без това имаше телефона на самата Тамара. Преводачите, които използваха услугите на „Лира“, бяха длъжни да оставят в агенцията сведения за всички места, където при нужда можеха бързо да ги намерят.

 

 

Саприн беше сигурен, че няма да намери Тамара вкъщи. Разбира се, той я потърси по телефона, отиде на посочения от Танечка адрес, убеди се, че никой не отваря, но всичко това не беше неочаквано за него. Съществуваше стандартен комплект действия за подобни случаи: съседи, бабички пенсионерки пред входа, майки край детската площадка. Само след час Николай знаеше, че Тамара е заминала за Австрия преди две седмици и още не се е върнала. Съседката от горния етаж беше абсолютно сигурна в това, защото Тамара винаги й оставяла ключовете от апартамента си и я молела през ден да полива цветята. Щом не е дошла да си вземе ключовете, значи още не се е прибрала — това е ясно. А ето я и колата й — стои си, както я е оставила преди две седмици.

Саприн бързо огледа светлозелената жигула, която му посочи съседката на Тамара, а след като излезе от блока, мина покрай нея и леко забави крачка. Жената май наистина бе права — с тази кола никой не беше пътувал поне от няколко дни: прахта върху капака и на предното стъкло се стелеше, еднакво плътна.

Той пое към района на парк Фили, където живееше майката на Тамара. Тя за щастие си беше вкъщи, но го въведе в кухнята и го помоли да почака: имала урок и не бивало да го прекъсва. Алла Валентиновна беше дама на петдесетина години, но за това можеше да се досети само човек, който знае, че тя има двайсет и осем годишна дъщеря. А онези, които не го знаеха, наивно смятаха, че Алла Валентиновна още няма и четирийсет — толкова жизнерадостна, постоянно готова да се усмихне, стройна и младолика беше. Коченова-старша, както разбра Николай от откъслечните фрази, долитащи откъм хола, преподаваше немски език. Той се учуди на лекотата, с която домакинята пусна в апартамента непознат човек и го остави сам, макар и в кухнята, където обикновено няма ценни предмети, но все пак… Наистина холът е пълен с ученици — ако се съди по гласовете, далеч не деца, така че не е нужно да се страхува, че непознатият ще я убие или ограби, но нали урокът ще свърши и те ще си отидат, а той ще остане насаме с Алла Валентиновна…

Николай не се чувстваше много добре, привечер слабостта го надвиваше и май пак бе вдигнал температура. Той извади от джоба си малка плоска кутийка от небесносиня пластмаса, а от нея — три разноцветни таблетки. Огледа се, видя полицата за съдове, взе една чаша, наля си вода от чайника и изпи лекарствата. В един момент му хрумна, че с удоволствие би седял тук с часове, без да бърза за никъде. Колко би било хубаво, ако изведнъж се окажеше, че не е необходимо да търси и да убива Тамара, че тя не представлява никаква опасност, а парите за сестра му е дала майка им. Тогава той щеше да си легне, да затвори очи и да спи сигурно цяла седмица: поради заболяването умората му изглеждаше двайсет пъти по-силна, отколкото беше в действителност. Колко хубаво щеше да е Алла Валентиновна сега да влезе в кухнята и да каже: „Напразно търсите Тамара. Преди няколко дни я сгази кола и тя почина.“ И толкоз! И всички проблеми щяха да са решени от само себе си. Но тя нямаше да каже така, твърде спокойно и засмяно беше лицето й — жена, току-що погребала детето си, не изглежда така.

Най-сетне от антрето се чуха гласовете на тръгващите си ученици. Вратата се затръшна и домакинята влезе в кухнята.

— Между групите имам половин час, трябва бързо да хапна нещо, инак ще припадна от глад — заяви тя и с мълниеносна скорост извади от фурната на печката тиган, а от хладилника — продукти. — Ще ми правите ли компания?

— Благодаря, не съм гладен. Виж — чай ще пия с удоволствие, ако ми дадете.

— Ще ви дам, разбира се, защо да не дам на приятен гост! — весело отговори тя и веднага избухна в смях над невинно изречената двусмислица. — … С какво време разполагате? — попита, след като в тигана многообещаващо зацвърча нещо ароматно.

— С какво време ли? — учуди се Саприн.

— Кога заминавате?

— Къде да заминавам?

— Ами за чужбина, за къде другаде! Нали затова искате да учите езика, а не за да четете Хайне в оригинал, права ли съм?

Саприн схвана, че Алла Валентиновна го е взела за пореден ученик, който преди заминаването си за чужбина иска бързо да се изпедепса в разговорния немски.

— Алла Валентиновна, аз търся Тамара. Не знаете ли къде е?

— В командировка! — учудено отвърна Коченова. — А вие кой сте?

— Как да ви кажа… — Саприн се престори на смутен. — Ами… ако наричаме нещата със собствените им имена, аз съм неин любовник, но очевидно нещастен. Надявам се обаче, че нещата могат да се оправят.

— Как се казвате?

— Николай.

— Мисля, че Тамара не ми е казвала за вас — замислено продума Алла Валентиновна, докато вадеше късчетата задушени зеленчуци от тигана в чинията. — Още веднъж ви предлагам: ще хапнете ли с мен? Страшно вкусно е, честна дума!

— Много ви благодаря, не ми обръщайте внимание, по-добре да пийна чай.

— Е, както искате. И отдавна ли се познавате с дъщеря ми?

— Не, само от два месеца. Чуйте ме, аз знам, че е заминала за Австрия за няколко дни, но трябваше да се върне в събота вечерта, тя ми го каза. От събота вечер през половин час я търся по телефона вкъщи — никой не вдига. Затова си помислих, че ме е зарязала, решила е вече да не се среща с мен. Крие се, чака да престана да й звъня. Може би има връзка с човека, с когото е заминала, върнали са се и сега са в нейното жилище. Разберете, Алла Валентиновна, далеч съм от мисълта да се правя на Отело, да грабвам нож и да се втурвам презглава да се разправям с Тамара и с новото й увлечение. В никакъв случай! Но искам да съм наясно, искам нещо определено. Ако Тамара не иска да ме вижда повече, да ми го каже. Няма да я упрекна с нито една дума, ще изчезна и няма да се появя повече в живота й — та аз съм нормален човек, повярвайте ми! А така като някой глупак въртя телефона, вълнувам се, страдам, измъчвам се, а това е неприятно и за нея. Кому е нужно всичко това?

— Напразно се тормозите, Коленка — ласкаво каза Коченова. — Тамара изобщо не се крие от вас, просто наистина още не се е върнала от командировка.

— Но тя обеща да се върне в събота, а днес е вече четвъртък.

— Тамара ми се обади в неделя и ме предупреди, че остава в Австрия за няколко месеца, там й предложили много изгоден договор — нещо, свързано с туризма. Друг е въпросът, че трябваше да се обади и на вас, а не да чака да се изтормозите и да потърсите мен. Между другото как ме намерихте?

— Тамара ми даде вашия телефон и адрес още когато се запознахме. Смяташе да ви навести и ме предупреди, че ако не я намеря вкъщи същия ден, значи е у вас и мога да дойда да я взема оттук.

— Разбирам. Дъщеря ми винаги е била малко лекомислена. Това е напълно в нейния стил — да взема внезапни решения, без изобщо да се замисля какви могат да бъдат последствията от тях. Пак добре, че поне ми се обажда, така че не ми се налага да звъня по болници, морги и милиционерски участъци. Никак не умее да мисли дори с половин крачка напред! Ето ви един пример: взела решение да остане в Австрия няколко месеца — добре, прекрасно! А че алармата на колата й е повредена, а я е оставила навън, на улицата пред блока, не си ли спомня? Не, разбира се. Обаче уверявам ви — след седмица ще се сети, ще навърти телефона ми и ще започне да хленчи и да ме моли да измисля нещо. А какво мога да измисля аз? Нямам ключовете на колата, значи единственото, което мога да направя, е да намеря човек, който да постави на колата нещо от рода на онези ужасни скоби. Но с всичко това ще трябва да се занимавам аз, а не собственичката на колата. Да ви налея ли още чай?

На излизане от Алла Валентиновна Коченова Саприн си помисли, че най-сетне бе получил информация, макар и незначителна. Тамара не си е ходила вкъщи, скрила се е у някой познат, обадила се е на майка си, излъгала е, че се намира в Австрия и остава там още няколко месеца. Значи е убедена, че поне няколко месеца ще успее да се скатава на сигурно място. Но не и в Москва! Това е възможно само, при условие че не излиза от жилището. Нелепо. Значи е намерила за къде да замине. И най-вероятно вече е заминала. Дотук всичко е ясно.

Сега колата. Майчето очевидно не познава много добре детето си. Тамара далеч не създава впечатление, че е лекомислена и непредпазлива, макар че наистина има склонност към авантюри, и то доста силна склонност. Но не чак дотам, че да забрави за оставената без аларма кола. Тамара навярно е помолила някого да се погрижи за колата и му е оставила ключовете. Във всеки случай точно така биха постъпили 99,9 % от хората, а Тамара Коченова не приличаше на безумна откачалка, която може да бъде причислена към останалата една десета от процента. Значи трябва денонощно да се наблюдава светлозелената жигула и да се чака при нея да дойде човекът, с когото Тамара е контактувала след завръщането си от Австрия.